Любен Каравелов
На Василя Левски

Сбирайте са, моми, булки,

и млади ергене!

Да чуете барем една

песен и от мене…

Събрахте са. Знайте сега,

че моята песен

не весели младо сърдце, —

мерише на плесен.

„Слънце ярко, слънце светло,

зайди, помрачи са;

а ти, ясна месечинко,

бягай, удави са!

Не светете на турските

кръвави тирани,

които са телата ни

покриле със рани;

не светете на гръцките

духовни търговци,

които са испояле

свойте мирни овци;

не светете на нашите

дебели хаджие,

които са най-първите

хорски кеседжие;

не светете на нашите

кални вестникари,

които са совестьта си

за кокал продале;

не светете на нашите

писатели черни,

които са на турците

чеда мили, верни;

не светете на нашите

учители — крави,

кои носат изгнил мозак

вов кратуни здрави!

Слънце ярко, слънце светло,

небесно светило!

Не нагрявай веч старото, —

то е мъртво, гнило!

Месечинко, виторожко,

не свети богато

над гюбрето, над боклукът,

над хорското блато!

Съберете свойте лучи,

роскошно изгрейте,

над младото, пролетното

свет Христов излейте;

осветлете българската

бесилница света,

която е възвдигната

от ръка проклета!

Тука виси добар юнак,

или млада сила,

която е воскресила

свойта майка мила;

която е пробудила

свойто мило племе,

която е посеяла

ново, здраво семе.“