Джак Ванс
Лунният молец (4)

* * *

До мястото, където пътеката се спускаше от хълма и съединяваше с надлеза, се намираше ниско здание от пресована глина с дебели стени. Вратата му беше от дебели черни дъски. Прозорците бяха защитени с железни пръти, които притежаваха за украса изковани тънки листа. Това бе кантората на Корнилий Уелибас, търговски посредник, внос-износ. Тисел го откри на терасата. Домакинът носеше скромната версия на маската на Валдемар. Изглеждаше така дълбоко замислен, че не позна Лунния молец или поне не благоволи да направи дори леко кимване за добре дошъл. Тисел приближи терасата.

— Добър ден, сър Уелибас.

Посредникът разсеяно кимна и пропя монотонно, като си съпровождаше с кродача:

— Добър ден.

Тисел остана удивен. Нима така се посреща тук другар и земляк, дори когато носи Лунен молец? И запита студено, като се опита да прикрие объркването си:

— Мога ли да узная отдавна ли седиш тука?

Уелибас за миг се замисли, после отговори, като използува най-дружелюбния инструмент — кребарина. Но студените тонове на кродача продължаваха да изпълват сърцето на Тисел с тъга.

— Аз съм тук от петнадесетина минути. Защо питаш?

— Бих искал да знам забелязал ли си миналият оттук Горски дух?

Посредникът кимна.

— Той продължи нататък през надлеза и ми се стори, че влезе в първия магазин за маски.

Тисел просто изсъска през зъби. Разбира се, така би трябвало да постъпи Ангмарк.

— Аз никога няма да го намеря, ако той си смени маската — изръмжа консулът.

— А кой впрочем е този Горски дух? — заинтересува се Уелибас, без да проявява особен интерес. Младият човек не виждаше смисъл да крие името на търсения.

— Това е известният престъпник Хаксо Ангмарк.

— Хаксо Ангмарк! — възкликна търговският посредник и рязко се облегна на стола си. — Той наистина ли е тук?

— Да.

На което посредникът само нервно потри треперещите си ръце.

— Лоша новина! Наистина много лоша новина! Ангмарк е негодник без срам и съвест.

— Ти добре ли го познаваш?

— Колкото и останалите — сега Уелибас засвири на киви. — Преди той заемаше моята длъжност. Аз пристигнах тук като инспектор и открих, че той присвоява по четири хиляди всеки месец. Сигурен съм, че за това той не изпитва към мен особена признателност. — И посредникът нервно погледна към надлеза. — Ти надяваш ли се да го хванеш?

— Правя каквото мога. Ти спомена, че той е влязъл в магазина за маски?

— Почти съм сигурен.

Тисел веднага се обърна и тръгна. Когато се оказа на улицата, до ушите му стигна хлопването на черната масивна врата.

Мина по надлеза, приближи се до магазина и се спря вън, сякаш разглеждаше витрината. На нея бяха замрели стотици миниатюрни маски, изрязани от редки видове дървета и минерали, украсени с изумруди, тънки като паяжини, коприна, крила на оси, вкаменени рибени люспи и други подобни неща. Вътре, зад тезгяха, се намираше самият майстор — прегърбен от годините старец, облечен в жълто и носещ простата маска на Всезнаещия, направена от почти две хиляди дървени парчета.

Тисел се замисли какво трябва да каже и на какво да свири, преди да влезе вътре. Творецът на маски забеляза Лунния молец, стеснителното държане на посетителя си и не прекрати да работи.

Тисел не направи най-подходящия избор, защото предпочете инструмента, който бе усвоил според него сравнително най-добре — страпана, но с него в известна степен свирещият се унижава. И той се опита да премахне това впечатление, като запя с топъл тон и тръсна страпана, когато долови изсвирената фалшиво нота.

— Чужденецът е интересен човек — възбужда любопитството, защото обичаите му са непривични. Преди около двадесет минути в този великолепен магазин влезе един чужденец да смени жалката си маска Горски дух с някое оттук събраните необикновени и смели произведения на изкуството.

Майсторът погледна Тисел и мълчаливо извлече няколко акорда от непознат за Тисел инструмент, с дланите си държеше еластична торбичка, от която между пръстите му излизаха три къси тръбички. При натискането на мехчето въздухът излизаше през тези тръбички и се разнасяха звуци, прилични на тези от обой. На неопитния консул инструментът се видя необикновено сложен за употреба, а старецът — истински виртуоз, чиято музика изразяваше липсата на всякакъв интерес.

Тисел опита още веднъж. Старателно подхвана страпана и запя:

— За чужденеца в чужд свят гласът на земляка е като вода за изсъхващото цвете. Човекът, който помогне на двама нещастни да се срещнат, ще изпита истинско удовлетворение от милосърдната си постъпка.

Майсторът небрежно пипна страпана си и от него се посипаха серия чисти гами — пръстите му се движеха така бързо, че човешкото око не можеше да ги проследи. Тонът на пеенето беше съвсем официален:

— Художникът цени минутите на творческо съсредоточаване, затова не иска да си губи напразно времето, като слуша баналности от особи с нисък престиж.

Тисел се опита да се противопостави със собствена мелодия, но собственикът на магазина продължи да извлича от страпана нови сложни акорди, чието значение за консула не беше ясно, и запя:

— В магазина влиза някой, който изглежда за първи път в живота си държи невероятно сложен инструмент, защото свиренето му не издържа никаква критика. Пее за тъга по дома си и желанието да види себеподобните си. Той крие огромен „стракх“ зад Лунния молец, защото ползува страпан, пригоден единствено за майстори, и пее с противен глас. Но уважаемият и съзидателен творец е готов да забрави тази провокация и затова отговаря сдържано с инструмент за вежливост.

Тисел пое кивито.

— Благородният майстор на маски неправилно ме е разбрал…

Прекъсна го гръмкото стакато на страпана:

— Сега вече чужденецът се надсмива над понятието творец.

Тисел яростно засвири на собствения си страпан.

— Аз искам да се спася от горещината и затова влизам в скромния магазин. Собственикът храни големи надежди за бъдещето и упорито усъвършенствува стила си. Той е така увлечен от това, че не иска да говори с чужденците независимо от възникналата необходимост.

Майсторът внимателно остави настрана длетото си, отиде зад завесата и скоро се върна с маска от злато и желязо, която изобразяваше изхвърчащ нагоре пламък. В едната си ръка държеше скараний, в другата — меч. Под съпровода на редица диви тонове той пропя:

— Дори и най-талантливият художник може да повиши „стракха“ си, като убива морски чудовища, Хора на нощта и досадни зяпачи. Такъв случай сега ми се предоставя. Но творецът отлага с десет секунди удара с меч, защото на лицето на нахалника се намира Лунен молец. — И той вдигна меча си над главата.

Тисел отчаяно заработи със страпана.

— Влизал ли е в този магазин Горският дух? Тръгна ли си той в нова маска?

— Изминаха пет секунди — пропя майсторът в чудовищно отмерен ритъм.

Ядосаният Тисел изскочи навън. Премина от другата страна и се спря, като започна да оглежда надлеза. Стотици мъже и жени се разхождаха край доковете или стояха на палубите на джонките си и всички носеха маски, които изразяваха настроението им, престижа и особените качества на притежателя си. Навсякъде се разнасяше мелодичният звън на различни музикални инструменти.

Той не знаеше какво да прави. Горският дух изчезна. Хаксо Ангмарк се намираше на свобода, а той, консулът Тисел, не изпълни важните инструкции на Кастел Кромартин.

Зад него прозвуча небрежен тон от киви:

— Сър Тисел, защо си се замислил толкова много?

До него се намираше Пещерна сова, наметната със скромен черно-сив плащ. Тази маска символизираше отсъствието на добри маниери и търпеливост в обсъждането на абстрактни идеи. Метьо Кершуъл бе преди седмица с нея.

— Добър ден, сър Кершуъл — измърмори той.

— Какви са ти успехите в обучението? Изучи ли гамата Циспю за хомапард? Доколкото си спомням, ти доста се удивяваше на обратните интервали.

— Аз наистина работех над тях — мрачно отговори Тисел. — Но вероятно скоро ще ме отзоват на Полиполис, така че изглежда напразно съм си губил времето.

— Какво искаш да кажеш с това?

Тисел обясни ситуацията с Хаксо Ангмарк, на което Кершуъл кимна сериозно.

— Помня добре този човек. Не е симпатичен, но като музикант е великолепен, притежава ловки и гъвкави пръсти и истински талант при овладяването на нови инструменти. — Той замислено засука късата брадичка, принадлежаща на маската Пещерна сова. — Какви планове имаш?

— Никакви — отвърна Тисел с жалък съпровод на киви. — Нямам никакво понятие какви маски носи Ангмарк. И щом не зная как изглежда, по какъв начин да го разкрия?

Кершуъл продължи да дърпа брадичката на маската си.

— Някога той обичаше Екзокамбийския цикъл и си служеше с цяла поредица маски на Жителите на ада. Но, разбира се, сега вкусовете му може да са се изменили.

— Именно тук е трудността — оплака се Тисел. — Ангмарк може да е близо до мен, но аз никога няма да узная — и с огорчение погледна към магазина за маски. — Никой нищо не иска да ми каже. Мисля, че тях въобще не ги вълнува съседството с убиеца.

— Тук ти си напълно прав. Сиренските понятия за добро и зло се различават от нашите.

— Те нямат чувство за отговорност. Съмнявам се дали биха хвърлили въже на някой давещ се!

— Действително сиренците не обичат да се бъркат в чужди работи — съгласи се Кершуъл. — За тях е важна личната отговорност и икономическата независимост.

— Това наистина е много интересно, но аз продължавам нищо да не зная за Ангмарк — каза с огорчение Тисел.

Антропологът го погледна внимателно.

— А какво би направил, когато го намериш?

— Ще изпълня заповедта на началника си — отсече упорито Тисел.

— Ангмарк е опасен човек. И значително те превъзхожда.

— Това не влиза в сметката. Мой дълг е да го открия и да го изпратя по етапен ред в Полиполис. Но едва ли го заплашвам с нещо, след като не зная как да го открия.

Кершуъл се замисли.

— Чужденец не може да се скрие под маска, поне за сиренците. Във Фан ние сме четирима чужденци — Уелибас, Ролуър, ти и аз. Ако някакъв друг чужденец реши да се засели тук, това бързо ще се разчуе.

— А ако замине за Зандар?

Кершуъл повдигна рамене.

— Съмнявам се, че ще се реши на това. Но погледнато от друг ъгъл… — той замълча, като забеляза внезапната липса на интерес от страна на събеседника си, и се обърна да види какво се беше случило.

По надлеза към тях се приближаваше мъж в маската на Горския дух. Антропологът се опита да задържи консула за рамото, но той вече беше преградил пътя на идващия, като държеше излъчвателя готов.

— Хаксо Ангмарк — възкликна той. — Нито крачка повече! Арестуван си!

— Ти сигурен ли си, че това е Ангмарк? — запита обезпокоеният Кершуъл.

— Сега ще проверим. Обърни се Ангмарк. Ръцете горе!

Удивеният Горски дух спря като вкаменен. После се съвзе и зашинкото му произнесе въпросително арпеджио:

— Защо се закачаш с мен, Лунен молец?

Кершуъл направи крачка напред и изсвири на слобо успокоителна фраза.

— Боя се, че е станала грешка, сър Горски дух. Сър Лунен молец търси чужденец в твоята маска.

Музиката на Горския дух отначало изрази раздразнението, което го беше обхванало, но после свирещият се прехвърли на стимик.

— Той казва, че аз съм чужденец, така ли? Нека го докаже или да посрещне моето отмъщение за тази обида.

Кершуъл огледа с безпокойство обкръжаващата ги тълпа и отново изсвири мелодия в примирителен тон.

— Аз ви уверявам, че сър Лунен молец…

Но Горският дух го прекъсна със силните звуци на скарания.

— Нека този нагъл тип докаже обвиненията си или да се готви за проливане на кръв.

— Прекрасно — заяви Тисел. — Ще го докажа! — той пристъпи крачка напред и посегна към маската на опонента си. — Лицето ти ще говори само за самоличността ти!

Удивеният Горски дух рязко отскочи назад. Тълпата изохка потресена. А после започна зловещо да дрънка на различни инструменти.

Горският дух отметна назад ръката си, дръпна шнура на дуелния гонг, а с другата ръка извади меча си. Кершуъл отново пристъпи напред и продължи да свири на слобото си. Смутеният Тисел леко се отмести настрани и се заслуша уплашен в страшния ропот на тълпата.

Антропологът запя обяснения и извинения. Горският дух му отговаряше. Като избра подходящ момент, Кершуъл заговори през рамо на Тисел:

— Бягай или загиваш! Бързай!

Тисел се колебаеше, но Горският дух изблъска настрани антрополога и той можа само да продължи с виковете си:

— Бягай! Скрий се в кантората на Уелибас!

Тисел си плю на петите. Горският дух го преследва петнадесетина метра, спря се, тропна с крак по земята и изпрати след беглеца серия язвителни звуци, към които тълпата прибави контрапункт от тракането на химеркините.

Преследване в истинския смисъл на думата нямаше. Вместо да се скрие, както го посъветва антропологът, Тисел се отклони настрани и след като се огледа много внимателно, тръгна по крайбрежната улица, където бе завързана лодката му.

Почти се стъмни, когато се качи на борда. Тоби и Рекс седяха по турски на носа и до тях се издигаха донесените провизии. Тръстиковите кошници бяха пълни с плодове и хляб. Сините стъклени дамаджани мърмореха на вино. А три прасенца огласяха въздуха с острото си квичене от плетена клетка.

Робите чупеха орехи, гълтаха ядките и хвърляха черупките във водата. Те видяха Тисел, погледнаха го и станаха, но в движенията им се усещаше някакво ново пренебрежение. Тоби измърмори нещо под нос. Рекс сподави избликналия смях. Тисел гневно задрънка на химеркина си.

— Изкарайте джонката в морето! — пропя той.

В тишината на каютата, където беше сам, можа най-после да снеме омразната маска и да погледне в огледалото на почти чуждото лице. Вдигна Лунния молец, изпита ненавист към косматата сива кожа, синкавите антени и смешните гънки. Недостойна е такава маска за един консул на Обединените планети. Но дали ще запази тази длъжност, когато Кромартин разбере за бягството на Ангмарк?

Тисел седна на стола и мрачно се загледа в далечината. Днес го преследваше верига неуспехи, но не успяха да го победят. Утре ще навести Ангмарк. Както спомена антропологът, не може дълго да се крие присъствието на още един чужденец и следователно престъпникът скоро ще бъде намерен. Освен това му е нужна нова маска. Нищо екстравагантно, нищо в стил хвалебствие, а просто да изразява достатъчно количество достойнство и самолюбие.

Точно в този миг на вратата се потропа и Тисел се принуди отново да надене отвратителния Лунен молец.