Джек Слейд
Спирка „Последна надежда“ (8)

8.

Нощта вече си отиваше, когато Ласитър най-после стигна малкото градче на Пайн Крийк. Къщите се издигаха като сива грамада в разпадащия се мрак. Ласитър спря далеч от хотела и върза коня си пред един бръснарски дюкян. Главната улица беше пуста. Все още не бяха пропели първи петли. Въпреки това обаче той беше нащрек. Като гледаше да не излиза извън сянката на къщите, се промъкна към хотела, като се оглеждаше непрекъснато. Градът все още спеше. Дори котки не се мяркаха.

Вратите на хотела и портата към двора бяха заключени. Ласитър спря под навеса и внимателно се огледа. Нямаше и понятие къде би могъл да бъде Джон де Салдо. Възможно беше дори да е спрял да пренощува в този хотел и да е продължил пътя си на юг.

Ласитър отиде до съседната къща. Там портата беше отворена и той бързо се озова в задния двор на хотела. Под навеса имаше каруца с чергило, която с нищо не привличаше вниманието. Нищо не показваше, че това е именно колата, която търсеше. Малко по-нататък стоеше стара пощенска кола, без врати, без завеси на прозорците, цялата ръждясала. Но не можеше да се види дали в нея не спят мъжете, които охраняват каруцата.

На Ласитър много му се искаше да хвърли поглед в книгата за гости. Джон де Салдо със сигурност пътуваше с истинското си име. Затова предпазливо тръгна към задната врата, без да изпуска от очи пощенската кола. Вратата беше заключена. За момент Ласитър се поколеба. Не беше ли по-просто първо да хвърли един поглед под чергилото? После би могъл да отвори вратата с джобното си ножче. Затова тръгна към покритата каруца, но на десет крачки от нея спря като вкаменен. От прозореца на пощенската кола се показа дулото на пушка.

— Не се приближавайте, мистър! — чу се мъжки глас. Ласитър различи неясните очертания на седналия в колата човек. Той не беше сам. От другия прозорец също се подаде дулото на уинчестър.

Вече нямаше съмнение — Джон де Салдо беше в града. Той нощуваше в хотела, а в покритата кола бяха затворени Мира О и Си. Двамата мъже, които ги охраняваха, бяха от ранчото на Бекман. Дали не го познаха? Но никой от каубоите не беше виждал лицето му…

Той посочи двора и небрежно заговори:

— Живея наблизо и понеже ми се скъса ремъкът на файтона, реших да видя дали няма да намеря нещо под навеса…

— Тук няма такива работи — прекъсна го мъжът. — Всичко е разчистено. А сега изчезвайте!

Явно тия типове не го познаваха. Сега щеше да им даде да разберат! Разстоянието беше подходящо. Нямаше нужда да изважда двуцевката, както револвера. Достатъчно беше да обхване с ръка ложата на приклада и да го натисне надолу, за да зареди. Ако натисне и двата спусъка, мъжете в пощенската кола ще бъдат обезвредени. В този миг обаче, когато Ласитър реши да стреля, каруцата се разлюля и един мъж слезе отзад. Междувременно беше станало доста светло. Ласитър не си спомняше да е виждал този мъж преди. Човекът също не го познаваше. Той беше слязъл от колата само за да му покаже, че няма никакъв шанс срещу тримата. В момента най-разумно беше да отстъпи. Затова повдигна ръце и примирително каза:

— Не се ядосвайте, господа! Ще си потърся ремък другаде.

Ласитър тръгна заднешком. След пет крачки се обърна и изтича в съседния двор. Скри се зад обора и изчака да се успокои лудо биещото му сърце. Никога не биваше да забравя, че с действията си излага на опасност живота на Мира О и Си. Затова трябваше много да внимава с типове като тия, които във всеки един миг можеха да го поставят на колене.

Мъжете вече знаеха как изглежда той. Затова най-добре беше да напусне града. Знаеше каква е крайната цел на Джон де Салдо и щеше да изчака удобен случай, за да освободи жените.

Той излезе на улицата, мина покрай хотела и се запъти надолу по улицата. Вече се развиделяваше. Из града пропяваха първи петли.

Когато отвърза коня си, чу тропот на копита. Трима ездачи излязоха от сянката на околните къщи и го заобиколиха, насочили пушките си срещу него.

Ласитър познаваше тия мъже. Двама от тях седяха на масата онази вечер в ранчото на Бекман. Джон де Салдо му беше представил по-възрастния като свой зет. Само третият му беше непознат.

— Не мърдай, Ласитър, иначе си загубен! — изсъска Бекман.

Ласитър спокойно го изгледа.

— Какво искате от мен?

— Знаеш ли кой съм аз?

— Да! Ти си Бекман.

— Точно така. Джилдън Бекман — изръмжа ранчерото. — Това е брат ми Пол, а това е старшият ми работник Хърд. Къде е златото?

Ласитър безизразно го изгледа.

— Някъде наблизо ли си го скрил? — поиска да узнае Хърд.

— Да не си се скарал с Джон де Салдо? — осведоми се небрежно Ласитър. — Не мога да рискувам живота на приятелката си заради вас…

— Точно това исках да ти напомня! Ако не ни покажеш златото, Джон де Салдо ще убие негърката. Окото му няма да мигне! И индианката също! Нали ти е ясно?

— Разбира се, че взех златото — заяви спокойно Ласитър. — Сега трябва да се разберем как да организираме предаването му на гарата в Сидни.

— Сега това не е важно! — прекъсна го грубо Бекман. — Отведи ни в скривалището си и ни покажи златото. После ще се върнем да уведомим Джон де Салдо. И не се опитвай да ни избягаш! Покажи ни златото!

— Как си го представяш това? — изсмя се иронично Ласитър. — Аз съм в ръцете ви. Ще ви покажа златото, а вие ще ме убиете. Без такива! Повикайте Джон де Салдо и вземете с вас и Си.

— Няма да стане! — изкрещя Джилдън Бекман и го избута така, че пушките на другите двама мъже почти опряха в гърлото му. После прибра всичките му оръжия.

Ласитър нямаше избор. Ако искаше да запази живота на Си, трябваше да се подчини. Ръцете му бяха вързани.

Той се качи на коня си и потегли. Мъжете яздеха плътно до него, а пушките им почти опираха в гърба му. Искаха да видят златото, което не съществуваше. Значи трябваше да ги остави да лежат мъртви на мястото, на което щеше да ги отведе. Иначе и двете жени щяха да изгубят живота си. Ласитър трябваше да спечели тази игра, като напрегне всичките си сили, защото тримата въоръжени мъже зад него не му даваха почти никакъв шанс.

Той тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл, и скоро групата излезе извън града. После зави на северозапад в посока към Хат Крийк — малка рекичка, която по пътя си към Чайен Крийк се провираше през множество недостъпни скалисти клисури. В тази дива местност може би щеше да му се удаде да се справи по-леко с тримата мъже, които го следваха по петите. Въпросът беше на живот и смърт. На карта беше заложен не само собственият му живот. Ласитър се тревожеше преди всичко за двете жени, които все още бяха под властта на онзи негодник.

Но как да обезвреди тези трима мъже? Как да се справи окончателно с тях, когато дори нямаше оръжие? През целия път Ласитър размишляваше трескаво. Останалите също мълчаха. Едва когато видяха пред себе си стръмният склон, който се спускаше към Хат Крийк, започнаха да стават недоверчиви.

— Ти май ни баламосваш! — извика Бекман. — Не е възможно да си се спуснал с кола по този склон!

— Червенокожите натовариха златото на мулета — отговори лаконично Ласитър. — Те нямат каруци.

Джилдън Бекман се успокои.

Слънцето отдавна беше изгряло, когато четиримата мъже навлязоха в тясната каменна клисура. Трябваше да слязат от конете, да ги водят за юздите и да вървят един след друг по тясната пътека.

— Колко още ни остава? — попита Хърд.

— Ей там е! — Ласитър протегна ръка напред.

Той вървеше пръв. Следваше го Джилдън Бекман. След него вървеше Хърд. Последен беше Пол Бекман.

Ласитър не бързаше. Оглеждаше се незабележимо настрани, понякога обръщаше глава назад. Но не виждаше никаква възможност да повали вървящия след него мъж, без да се изложи на куршумите на двете останали пушки.

След малко спря и пусна юздата на коня си.

— Какво става? — извика Джилдън Бекман, остави коня си и пристъпи напред. — Тук ли е?

Намираха се пред стръмен каменист склон, обрасъл с високи дървета. Бяха на самия бряг на рекичката. Ласитър посочи нагоре.

Джилдън Бекман недоверчиво присви очи.

— Какво? Там горе?

— Аз дойдох от другата страна.

— Тогава и ние ще минем оттам.

— Значи трябва да се върнем.

Джилдън Бекман втренчено го изгледа.

— Това е най-късият път, а и вие няма да вземете златото със себе си — отговори Ласитър.

Пол Бекман и Хърд също се приближиха.

— Пол, там е, горе! — протегна ръка Джилдън Бекман. — Качи се горе и ме повикай, ако видиш мулетата!

Пол Бекман също присви очи и напрегнато се опита да различи нещо между дърветата.

— Къде са? Нищо не се вижда!

— Естествено, че оттук не можеш да ги видиш — намеси се Ласитър. — Трябва да се качиш горе.

— Хайде, тръгвай! — изръмжа ранчерото. „Защо точно аз?“ — този въпрос беше изписан на лицето на по-младия брат. Но той не се възпротиви гласно и бавно тръгна нагоре по склона. Тримата напрегнато гледаха след него.

— Колко злато носиш? — осведоми се с дрезгав глас Джилдън Бекман. — Поне това можеш да ни кажеш…

Ласитър равнодушно сви рамене.

— Трудно ми е да определя.

— Горе-долу!

Ласитър изкриви лице и се направи, че размишлява.

— Един милион? — попита напрегнато Бекман.

— Милиони! — каза Ласитър. — Какво?

— Повече от един милион. Много повече.

— Десет милиона?

Ласитър махна с ръка.

— Четири пъти по толкова. А може би пет. Или още повече.

Джилдън Бекман се задъха и лицето му побледня. Той с вълнение проследи с очи по-младия си брат, който се катереше по склона. Хърд и Ласитър също се загледаха след него. Мина доста време, докато Пол достигне билото. Той се изправи, огледа се и изведнъж изчезна.

Джилдън Бекман и Хърд се спогледаха със съмнение в очите.

— Къде ли хукна така? — промълви Ласитър. — Отгоре мулетата се виждат много добре.

Двамата го погледнаха сърдито и отново втренчиха очи в билото на склона. Ласитър тъкмо щеше да се нахвърли върху Бекман, когато внезапно горе се появи Пол и нещо изкрещя.

— Какво казва той? — попита задъхано ранчерото.

— Видял е мулетата — отговори Ласитър. Ранчерото отново втренчи очи в брат си, който продължаваше да вика и да ръкомаха, макар че нищо не се разбираше.

— Ти пази Ласитър, Хърд! — не можа да се стърпи Бекман. — Аз отивам да видя какво става… Идвам, Пол! — извика той и хукна нагоре по склона.

— Вземи си ласото! — извика след него Ласитър.

Джилдън Бекман широко се ухили.

— Умно куче си ти! — отвърна му той и се запъти към коня си.

Но Ласитър бързо взе ласото си от седлото и му го подхвърли.

Без да каже повече нито дума, ранчерото пое ласото и тръгна нагоре по склона.

— Наистина ли си докарал толкова много злато? — попита с пресъхнали устни Хърд.

Ласитър сви рамене.

— Трудно е да се оцени точно. Това са статуетки, а не монети!

— От чисто злато?

— Ами, да! Червенокожите имат купища злато. Защо им е да го фалшифицират?

Хърд беше дребен набит мъж с доста голямо шкембе, недодялан грубиян. Като млад е бил боксьор в пътуващ цирк. Трябвало е да се бие с много здравеняци и се е научил да млати здравата, без да обръща внимание на техника и тактика. Всеки, който се е качвал на арената, е трябвало да го събори на земята, за да получи обещаните от директора 10 долара. Работата на Хърд е била да се отбранява и да осигурява на цирка тази неголяма сума. Доста често е понасял силни удари, но въпреки всичко беше запазил без повреди тесния си прав нос и малките стърчащи уши. Обаче от доста години насам разсъждаваше твърде бавно. Това беше печалбата му от дългите боксьорски години.

Когато Ласитър се надигна на пръсти и изненадано посочи с ръка назад, съобщавайки, че другите идват, Хърд веднага се обърна. Този кратък миг беше достатъчен за Ласитър. Той му стовари един ляв прав удар и после дясно кроше, така че Хърд падна под коня му и загуби съзнание. С един скок Ласитър се озова при него и измъкна пушката от ръцете му. После извади и револвера от кобура.

Джилдън Бекман не забеляза нищо. Той беше спрял на половината път да изчака брат си, който се спускаше надолу. Двамата си разменяха отсечени реплики. Ясно за какво. Пол не беше видял нищо от билото. Нито мулета, нито товари със златни статуетки.

В този момент Ласитър изтича при коня на Джилдън Бекман, където бяха неговите собствени оръжия. Братята бързо се спускаха по склона, подпирайки се на дърветата, за да не загубят равновесие. Ласитър препаса колана с револвера, стисна в ръка уинчестъра си и се прикри зад една скала.

Когато братята стигнаха брега на потока и се отправиха към конете си, той извика повелително зад гърба им:

— Спрете!

Двамата мъже застинаха на местата си. В този миг забелязаха и Хърд, който лежеше в безсъзнание на земята, полускрит от коня на Ласитър.

Ласитър излезе от прикритието си с опрян на хълбока „Уинчестър“.

— Пуснете пушките на земята! — нареди той.

Двамата се поколебаха. Но в крайна сметка Джилдън Бекман даде пример. Той хвана пушката за дулото и я пусна на земята. Брат му стори същото.

— Няма никакво злато! — изръмжа Джилдън.

— Най-после познахте!

— Чернокожата уличница ще плати с живота си нахалството ти! — процеди през зъби ранчерото.

— Първо ще си свалите револверите. Започвай ти! Покажи на брат си как стават тия работи.

Бекманови се обърнаха към него. Всеки друг на негово място би стрелял, но Ласитър мразеше да убива. Не искаше да отнема човешки живот, освен в краен случай. И двамата бяха на мерника му. Трябваше да се подчинят и да извадят револверите си. Нямаха шанс срещу него.

— Веднага извадете револверите — повтори категорично той.

— Бъди почтен победител, Ласитър! — проговори Джилдън Бекман. — Нека се разберем по изпитания стар начин. С револверите!

— Ти сам призна, че победителят съм аз. Няма какво повече да се говори.

Братята го изгледаха с пламтящи от гняв очи. Не можеха да се предадат току-така. Не че не искаха, но просто не знаеха как да го направят.

Братята бяха свикнали да съгласуват действията си. При това нямаше нужда да говорят, нито дори да се погледнат. Затова нападнаха едновременно.

И двамата бяха еднакво добри майстори в боравенето с всички видове оръжия. Говореше се, че на такива като тях бавачката е сложила по един „Колт“ още в пелените. И така си беше. За част от секундата те пристъпиха напред, коленичиха и посегнаха към пистолетите. Ръцете им се спуснаха към коланите и само след миг отново се вдигнаха. Бяха от този тип мъже, които умееха светкавично да извадят пистолета, да се прицелят, да дръпнат спусъка и да улучат. И то не само когато стреляха по празни бутилки, стари тенджери или празни консервени кутии, но и когато отсрещната страна също умееше да стреля точно и да улучва.

Ласитър обаче имаше предимство и той моментално се възползва от него. Притисна по-силно уинчестъра до хълбока си и стреля. Никой от братята Бекман не успя да натисне спусъка! Пушката на Ласитър изтрещя и първият изстрел попадна право в целта. Той улучи ранчерото в рамото, а следващите два изстрела повалиха брат му на земята. Двамата мъже паднаха като подкосени. Скалата под тях се оцвети в тъмночервено.

Ласитър пое дълбоко въздух и се изправи. Ехото от изстрелите все още кънтеше в клисурата. Той инстинктивно зареди три нови патрона в уинчестъра и приближи към падналите мъже с готова за стрелба пушка. Пол Бекман беше мъртъв, а брат му — тежко ранен. Непременно трябваше да го прегледа лекар. Ласитър се отпусна на колене край ранения, остави пушката настрана, разтвори якето и ризата му и разгледа раната. Тя силно кървеше. Трябваше да се превърже и Ласитър бързо тръгна към коня си за превръзки. После стегнато омота рамото.

От време на време Бекман отваряше очи и го поглеждаше, без да произнесе нито дума. Ласитър успя да спре кръвоизлива, взе едно одеяло и го подложи под главата на ранения. После го покри с още едно, защото той беше започнал да зъзне поради загубата на много кръв.

— Ще погреба брат ти и после веднага ще те отведа в Харисън на лекар — каза Ласитър и се изправи. — Той ще те закърпи.

Хърд бавно идваше на себе си. Ласитър взе пушката си и отиде при него. Тромавият шишко се опря на лакът и го изгледа с мътен поглед.

— Какво става с Бекманови? — Значи все пак си спомняше нещо…

— Остана само един — отговори Ласитър — ранчерото! Трябва да го отведем в Харисън при лекаря.

Хърд се претърколи под коня му и се изправи. Обаче се олюля и се опря на седлото. При това очите му се спряха на братята.

— Пол… мъртъв ли е? — попита той и втренчи поглед в лицето на Ласитър, който кимна в отговор. — Добре, аз ще го заровя — проговори мрачно Хърд и тежко закрачи към коня си. Отзад на седлото висеше сгъваема лопата, изострена от двете страни. Беше тежко, неудобно съоръжение, което приличаше повече на мотика, отколкото на лопата. Негодникът мълниеносно я разгъна, наведе се, плъзна се встрани, замахна силно и запрати лопатата по Ласитър, подобно на бойно копие.

Ласитър беше нащрек и моментално се хвърли настрани. Само така успя да се изплъзне от смъртоносното оръжие. Хърд хвърли лопатата с такава сила, че самият той полетя напред. Приклекна и плъзна ръка по тила, си сякаш искаше да придърпа жакета си. Но американецът много добре знаеше какво означава това движение. Мъжът се готвеше да извади нож, скрит в специален джоб на тила. Затова Ласитър падна по гръб на земята и стреля. Бившият боксьор беше улучен смъртоносно. Той залитна и се строполи по лице на земята, сякаш някой беше подсякъл краката му.

Ласитър изруга и се изправи. После отиде при падналия мъж и го обърна по гръб. Хърд беше мъртъв.

В коритото на потока имаше достатъчно камъни. Той намери подходяща вдлъбнатина между високите дървета на склона и отнесе там двата трупа. После ги покри с големи парчета скала. По челото му избиваше пот, но искаше да изпълни докрай християнските си задължения.

Накрая изгори барута от два патрона върху гробовете, за да не ги нападат хищни птици, и работата беше свършена.

Ласитър избърса челото си и отиде при Джилдън Бекман, който трепереше от студ. Беше бял като платно. Чертите на лицето му все повече се изостряха. Крайно време беше да го прегледа лекар. Затова Ласитър го отведе колкото се може по-бързо при коня му и го качи на седлото. После здраво го овърза с ласото, за да не падне. Хвана юздите на конете и потегли назад през клисурата по пътя за Харисън.

Къщата на доктора беше близо до хотела. Той излезе да помогне на Ласитър и двамата внесоха ранения в кабинета. От прозореца се виждаше задният двор на хотела. Покритата с чергило каруца беше изчезнала. Само старата пощенска кола стоеше на мястото си.

Скоро Ласитър се сбогува. Той сложи ръка на рамото на Джилдън Бекман и промълви:

— Надявам се, че никога вече няма да се видим…

Докторът го придружи до изхода.

— Защо му казахте това? Положението му е сериозно. Не се знае дали ще изкара нощта…

Ласитър само мълчаливо го изгледа и вдигна ръка за сбогом.

Той продължи пътя си и взе със себе си и трите коня. Когато излезе от Харисън, слънцето вече залязваше. Тръгна по пощенския път, който беше прокаран по една прастара пътека на бизоните. Тя водеше по права линия на юг към Норт Плат Ривър.