Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за Ирландия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jewels of the Sun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 154 гласа)

Информация

Разпознаване и първоначална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
Abalone (2009)
Сканиране
?
Допълнителна корекция
Джейн (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Даровете на слънцето

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекция

Глава 11

Дъждовната вечер подтикваше хората към кръчмата не само да си поприказват сгушени уютно, но и да помечтаят. Младият Конър Демпсей свиреше на акордеон изпълнени с копнеж мелодии, а баща му си пиеше питието и обсъждаше световните проблеми с добрия си приятел Джак Бренан.

Сърцето на Джак вече се пооправяше и той обръщаше еднакво внимание и на разговора, и на бирата.

Независимо от това, застаналият зад тезгяха Ейдан, ги държеше под око. Джак и Конър Демпсей старши често имаха разногласия относно световната политика и от време на време изпитваха желанието да прибягнат до употребата на юмруци, за да подсилят аргументите си.

Ейдан разбираше тази потребност достатъчно добре, нямаше желание дебатът да се развихря в заведението му.

Хвърляше и по едно око на футболния мач, който предаваха по телевизията. „Клер“ водеха пред „Майо“ и той мислено се зарадва — беше заложил малка сума за резултата.

Надяваше се вечерта да е спокойна и да успее да уговори Брена да го замести. Много му се искаше да провери дали Джуд е склонна да сподели една вечеря с него. Този път в ресторант, с цветя и свещи върху масата и бяло вино в изящни чаши.

Вероятно имаше вкус тъкмо към такива неща, а не към бъркани яйца и пържени картофи, приготвени в собствената й кухня.

Независимо, че е стеснителна и сладка, е и изтънчено градско чедо от горните слоеве на обществото. Мъжете, с които излиза, вероятно я водят на театър и в представителни ресторанти. Носят вратовръзки и костюми, говорят вещо за литература и кино.

Е, и той не е съвсем невеж, нали? Чете книги и обича да гледа филми. Пътувал е повече от мнозина други и с очите си е виждал големи произведения на изкуството и архитектурата. Би сразил с приказки всеки денди от Чикаго.

Усети, че е свъсил вежди, и поклати глава. Какво, за Бога, се сравнява с някакъв въображаем мъж? Невероятно е, че не може да завърти три мисли в главата си, без последната от тях да е изцяло за Джуд Мърей. Вероятно става въпрос за сексуална неудовлетвореност, прецени той. От доста време не е прокарвал ръце по женско тяло. А благодарение на тазсутрешното си посещение има много по-ясна представа какво точно е нейното тяло. Бяла кожа, така склонна да поруменява. Дълги, стройни бедра и онази малка изкусителна бенка до извивката на лявата й гърда. Има и привлекателни рамене — направо привличат мъжките устни за целувка.

Как само се бранеше, а после се разтапяше, когато я докосваше. Защо да е чудно, че тя го заплени? Един мъж трябва да е мъртъв поне от десетилетие, за да не си загуби ума по нея.

Част от него, част, с която не се гордееше особено, мечтаеше просто да я очарова до степен да скочи с него в леглото и с това да се приключи. Освобождаване и облекчение и за двамата. Но друга част признаваше, малко неловко, че е омаян от ума и маниерите й не по-малко от обвивката.

Скромна и плаха, спретната и възпитана. Тя е предизвикателство за мъжа и поражда желанието му да отравя пластовете самообладание, за да открие какво се крие под тях.

Вратата се отвори. Ейдан хвърли небрежен поглед, но очите му се разшириха от изненада.

Влезе Джуд, мокра до кости, с разрошени коси. От кичурите по раменете й капеше вода. Очите й бяха тъмни и макар той да допусна, че вероятно е игра на светлината, изглеждаха и опасни. Готов бе да се закълне, че хвърляха искри, докато тя се приближаваше към бара.

— Искам питие.

— Мокра си до кости.

— Вали дъжд, а аз се разхождах. — Тонът й бе остър, долавяше се известна разпаленост. Прокара ръка през гъстите мокри коси. Някъде по пътя бе загубила ластичето си за коса. — Такъв обикновено е резултатът. Ще получа ли питието или не?

— Разбира се. Имам от виното, което харесваш. Защо не отидеш да го изпиеш до камината и малко да се посгрееш? Ще ти дам пешкир за косата.

— Не искам да заставам до камината. Не искам пешкир. — Каза го предизвикателно и леко удари с юмрук по тезгяха. — Ще пия тук.

Очите й отново му навяха мисли за морска богиня, но сега изглеждаше отмъстителна.

Кимна бавно.

— Както кажеш.

Извади малка чаша и наля два пръсти уиски. Джуд я грабна и я изпи наведнъж, сякаш е вода. От внезапната горещина, проникнала в гърдите й, дъхът й секна. Очите й насълзиха, но продължаваха да искрят.

Като мъдър мъж Ейдан не позволи нищо да се изпише по лицето му.

— Добре дошла си, ако желаеш, да се качиш в жилището ми и да облечеш суха риза.

— Добре съм. — Някой сякаш дереше гърлото й с горещи игли, но сега вече усещаше в стомаха си приятна топлина. Остави чашата на тезгяха, кимна и заяви: — Още едно.

Ейдан небрежно се облегна на плота. От опит знаеше, че някои изпразват цяла бутилка и нищо не им се случва, други подканваш да си вървят след няколко питиета; трети търсят повече пред кого да излеят мъката си, а не толкова да се наливат с уиски.

Безпогрешно разпозна какъв е случаят в момента. Ако чаша и половина вино замайват главата й, две уискита определено ще я повалят.

— Защо не ми кажеш какъв е проблемът, скъпа?

— Не съм казала, че има проблем. Казах, че искам още едно уиски.

— Е, тук няма да го получиш. Но ще ти приготвя чай и ще те настаня до камината.

Пое си дълбоко въздух, после издиша и свивайки рамене, обяви:

— Добре, забрави за уискито.

— Браво, моето момиче. — Потупа все още стиснатата в юмрук ръка. — Иди и седни, а аз ще ти донеса чая. После ще ми кажеш какво става.

— Няма нужда да сядам. Отметна мокрите кичури и се наведе към него. — Ела по-близо — нареди тя. Щом лицата им се приближиха на няколко сантиметра тя го сграбчи за ризата. Говореше ясно и отчетливо, но все пак й стигна акълът, да го каже тихо: — Все още ли желаеш да спиш с мен?

— Моля?

— Чу ме. — Изпита някакво тъмно удоволствие да го повтори: — Искаш ли да спиш с мен или не?

Макар нервите му да се опънаха, усети как се възбужда. Изпусна контрола и върху двете реакции.

— В този момент ли?

— Какво му е на момента? — настоя тя. — Трябва ли всичко да е планирано, разпределено и завързано с панделка?

Този път забрави да говори тихо и няколко глави, с вдигнати нагоре вежди, се извърнаха към тях. Ейдан постави ръка върху нейната, с която все още стискаше ризата му, и я потупа нежно.

— Да отидем отзад, Джуд.

— Къде?

— Отзад. — Отново потупа ръката й, после разтвори пръстите. Посочи към вратата в края на бара. — Шон, ела да застанеш за малко зад тезгяха.

Вдигна подвижната част от плота, та Джуд да мине, и я побутна към вратата.

„Отзад“ се оказа малка стая без прозорци, обзаведена с два фотьойла, някога принадлежали на баба му, и масичка, направена от баща му, която се клатеше точно толкова, колкото да изглежда трогателна. Имаше стара лампа с глобус — Ейдан я запали — и шише уиски.

Стаята бе предназначена за уединени разговори и сделки. Нищо не му се струваше по-уединено от това да се справи с жената, за която си бе мечтал и която го попита дали не иска да я люби.

— Защо не…

„Седнем“ искаше да каже той, но устните му не успяха да помръднат под нейните. Притиснала гърба му към вратата, с ръце в косите му, устните й жадно и пламенно бяха прилепени към неговите.

Той простена един-единствен път и потъна в удоволствието да го нападне мократа и решителна жена. А тя се притискаше към него. Господи, направо бе залепнала за тялото му и бе гореща като пещ. Зачуди се защо от дрехите й не се вдига пара.

Сърцето й биеше лудо. Или пък беше неговото? Усещаше учестеното нервно туптене помежду им. Тя ухаеше на дъжд и имаше вкуса на неговото уиски. Желаеше я така трескаво, че се почувства като болен. Желанието плъзваше по тялото му, сграбчваше го, замайваше главата му и изгаряше гърдите.

Някъде отдалеч дочу гласа на брат си, нечий смях в отговор и тихата мелодия, засвирена от младото момче. После мъгляво си припомни къде се намираха. И кои бяха!

— Джуд, почакай. — Кръвта бушуваше в главата му; опитваше се да се откъсне от нея. — Тук не е мястото.

— Защо? — Мълвеше отчаяно. Нуждаеше се от нещо. От него. От каквото и да било. — Ти ме искаш. Аз те искам.

Толкова силно я желаеше, че си представи как си разменят местата и той я обладава, както жребец яхва готова кобила — с разгорещена кръв и без никакво сърце.

— Спри. Нека си поемем въздух. — Прокара треперещата си ръка през косата й. — Какво е станало?

— Нищо не е станало. — Гласът й изневери и я издаде. — Защо трябва нещо да се е случило? Просто ме люби. — От възбуда ръцете й не успяваха да разкопчаят ризата му. Докосвай ме.

Той смени местата им и я притисна към вратата. Решително обви лицето й с длани. Каквото и да му диктуваше тялото, сърцето и умът му подсказваха друго. Той е мъж, който предпочита да следва сърцето си.

— Може и да те докосна, но никога няма да те любя, ако не ми кажеш какво те тревожи.

— Нищо не ме тревожи — просъска тя. В следващия миг избухна в сълзи.

— О, скъпа. — По-лесно е да утешиш една жена, отколкото да й устоиш. Прегърна я нежно и я притисна в обятията си. — Кой те нарани, a ghra?

— Нищо няма. Глупаво постъпих. Извинявай.

— Разбира се, че има нещо и въобще не е глупаво. Кажи ми кое те направи така тъжна, mavourneen?

Дъхът й секна. Отчаяно зарови лице в рамото му. Беше силно като скала и утешаващо като възглавница.

— Съпругът ми и жена му ще ходят в Индия и ще си имат бебе.

— Какво? — Думата се изстреля като куршум от устата му, докато я отдалечаваше от себе си. — Имаш съпруг?

— Имах. — Подсмъркна и й се искаше главата й отново да е върху рамото му. — Не пожела да ме задържи.

Ейдан си пое дълбоко дъх два пъти, но главата му продължаваше да се върти, сякаш бе изпил бутилка уиски. Или са го фраснали с бутилка по главата.

— Била си омъжена?

— Формално — да. — Протегна потреперваща ръка. — Имаш ли кърпичка?

Потресен, Ейдан бръкна в джоба и й подаде кърпичка.

— Мисля да започнем от самото начало, но ще ти набавим сухи дрехи и горещ чай, преди да се простудиш.

— Не, не… Добре съм. Трябва…

— Замълчи. Ще се качим горе.

— Сигурно изглеждам ужасно. — Силно се изсекна. — Не искам хората да ме видят…

— Оттатък няма човек, който по едно или друго време да не е плакал. Някои дори са го правили тук, в тази кръчма. Ще излезем отвън, ще минем през кухнята и ще се качим горе.

Преди да успее да възрази, той я хвана за ръката и я дръпна към вратата. Влязоха в кухнята. Дарси ги погледна изненадано.

— Джуд, какво има? — започна тя, но затвори уста щом Ейдан поклати енергично глава и подбутна Джуд към тясното стълбище.

Отвори вратата на площадката и влезе в малка претрупана всекидневна.

— Спалнята е ей там. Вземи каквито дрехи ти трябват, а аз ще приготвя чая.

Тя понечи да му благодари, да се извини, да каже каквото и да било, но той вече бе изчезнал. Долавяше огромното му напрежение и настроението й стана още по-мрачно.

Влезе в спалнята. За разлика от всекидневната беше спретната и оскъдно обзаведена. Щеше й се да разполага с времето — и правото — да поровичка из вещите му. Пристъпи бързо към дрешника, хвърляйки бегъл поглед към единичното легло с тъмносиня кувертюра, скрина явно стар — с приятно лъснали от времето ръбове и към килима върху тъмния дъсчен под.

Намери риза, сива като настроението й. Докато се преобличаше, се загледа по стените. Върху тях бе задоволил романтиката в себе си, мина й през ума: видя плакат и снимки от далечни места.

Рисунки с изображения на улици в Париж, Лондон, Йорк и Флоренция; картини на бурни морета и спокойни острови; високи планински върхове, тучни долини, мистериозни пустини. И, разбира се, острите скали на родината му. Рисунките, картините и плакатите вися плътно един до друг и приличаха на възхитителен, ексцентричен тапет.

Колко от тези места е посетил, зачуди се тя. Навсякъде ли е бил?

Въздъхна дълбоко, без да се интересува, че така издава обхваналото я самосъжаление. С мокрия пуловер в ръце се върна във всекидневната.

Той крачеше напред-назад, но спря, когато тя влезе — в огромната му риза тя изглеждаше дребна, нещастна и едва ли готова да се справи с емоционалния водовъртеж, който бушуваше в гърдите й. Затова не каза нищо, а просто остана загледан в нея. После взе пуловера от ръката отиде да го просне в банята.

— Седни, Джуд.

— Имаш пълно право да ми се сърдиш, че пристигнах по този начин, държах се… Не знам откъде да започна…

— Защо не замълчиш за миг? — Изрече го доста остро и като я видя как трепва от тона му, си рече, че все пак не е от камък. После потъна в кухнята, за да види какво става с чая.

Била е омъжена — в главата му се въртеше само тази мисъл. Подробност, която бе забравила да сподели.

Смяташе, че е имала малко опит с мъжете, а ето ти сега — била омъжена, после се е развела и очевидно още копнее по този негодник.

Копнее по някакъв мъж в Чикаго, недостатъчно предан към дадените обети, а в това време Ейдан Галахър се бе влюбил в нея.

Ако това не стига да ти подпали главата, тогава — какво?

Наля силния чай и добави в своята чаша солидна глътка уиски.

Когато се върна, тя стоеше права, с нервно преплетени пръсти. Влажните й коси се къдреха възхитително, а очите й гледаха отчаяно.

— Ще сляза долу да се извиня на клиентите ти.

— За какво?

— Задето направих сцена.

Остави чашите и свъси вежди. Изучаваше я с озадачен и същевременно раздразнен поглед.

— Какво ме интересува това? Не се ли разиграе сцена в кръчмата поне веднъж седмично, започваме да се питаме какво не е наред. Ще седнеш ли, по дяволите, и ще престанеш ли да ме гледаш, сякаш всеки момент ще те ударя?

Тя седна, той я последва и си взе чашата чай. Джуд отпи, изгори си езика и бързо остави чашата.

— Защо не ми каза, че си била омъжена?

— Не ми е дошло наум.

— Не ти е дошло наум ли? — Чашата, рязко оставена върху масата, издрънча. — Толкова ли малко означаваше за теб?

— Означаваше прекалено много — отвърна тя с овладяно достойнство, което го накара да присвие очи. — Но не означаваше почти нищо за мъжа, с когото се венчах. Опитвам се да се примиря. — Ейдан не отвърна нищо. Тя отново взе чая, за да има нещо в ръцете си. — Познавахме се от няколко години. Професор е в университета, където преподавах. На пръв поглед изглеждаше, че имаме доста сходни неща. Родителите ми много го харесваха. Предложи ми да се омъжа за него. Съгласих се.

— Обичаше ли го?

— Мислех, че да, което ми се струваше същото.

Не, помисли си Ейдан, съвсем не е същото. Но не каза нищо.

— И какво стана?

— Ние… По-скоро той, планира всичко. Уилям обича да планира внимателно, да обмисля подробностите, евентуалните затруднения и как да бъдат разрешени. Купихме къща, защото е по-подходящо да каниш гости, а той имаше амбиции да се издигне. Вдигнахме малка, но луксозна и изтънчена сватба, поканихме подходящите хора.

Пое си дълбоко дъх и понеже езикът й и без това вече бе изгорен, отпи от чая.

— След седем месеца дойде и ми заяви, че е неудовлетворен. Точно тази дума използва. „Джуд, неудовлетворен съм от нашия брак“. Отвърнах, струва ми се: „Съжалявам“.

Затвори очи и остави унижението да се настани в стомаха й при уискито.

— Първият ми порив винаги е да се извинявам. Той го прие великодушно, сякаш го бе очаквал. — Не — поправи тя, поглеждайки към Ейдан, — защото го е очаквал.

Сега вече усещаше как болката я залива на вълни.

— Това трябва да ти е подсказало, че прекалено много се извиняваш.

— Вероятно. Както и да е. Обясни ми колко ме уважава, че желае да е напълно откровен и затова се чувства длъжен да ми съобщи, че се е влюбил в друга.

По-млада, помисли си Джуд сега. По-хубава и по-умна. Не искал да я въвлича в мръсна изневяра, затова ме помоли веднага да подам молби за развод. Ще продадем къщата, ще разделим нещата. Понеже той е подбудителя бил склонен да ми отстъпи правото първа да избирам материалните ни придобивки.

Ейдан не откъсваше очи от лицето й. Тя отново се бе овладяла, очите й бяха спокойни, ръцете не трепереха. Прекалено овладяна за неговия вкус. Прецени, че повече му харесва, когато е страстна и истинска.

— И ти какво направи?

— Нищо. Не направих абсолютно нищо. Той получи развод, ожени се повторно и всеки от нас продължи живота си.

— Наранил те е.

— Това Уилям би нарекъл неприятен, но неизбежен резултат от ситуацията.

— Тогава Уилям е магарешки задник.

Тя леко се усмихна.

— Вероятно. Но той постъпи разумно. Отказа да се бори за един брак, който не носи щастие.

— Беше ли нещастна в брака си?

— Не, но май не може да се каже, че бях и особено щастлива. — Започна да я боли главата и се почувства уморена. Искаше й се да се свие на кълбо и да поспи. — Силните емоции не са ми много присъщи.

И той се чувстваше изтощен. Това ли е същата жена, която се хвърли така похотливо в ръцете му, а после заплака горчиво?

— Имаш се за спокойна и уравновесена, нали, Джуд Франсис?

— Да — прошепна тя. — Разумната Джуд.

— Е, тогава защо днес се държиш така?

— Причината е глупава.

— Защо да е глупава? Явно значи нещо за теб.

— Не бива. Не бива да значи нищо. — Отново вдигна глава; блясъкът, който се мерна в очите й, не му беше неприятен. — Ние сме разведени, нали? От две години. Защо трябва да ми пука, че ще ходи в Индия?

— Е, защо?

— Защото и аз исках да отида там! — избухна тя. — Винаги съм искала да отида на екзотично, чудесно и красиво място; да прекарам в чужбина медения си месец. Гледала съм брошури: Париж, Флоренция, Бомбай. Всякакви места. Можехме да отидем къде ли не и щях да съм във възторг. Но той говореше единствено за… за…

Направи безпомощен жест, понеже за момент думите й убягваха.

— … за езиковите затруднения, за културния шок, за различните микроби. — Отново побесняла, тя скочи. Затова отидохме във Вашингтон и прекарахме часове… дни… векове да обикаляме музея „Смитсониан“ и да посещаваме лекции.

Той и преди се бе почувствал шокиран, но чутото направо го довърши.

— Ходили сте на лекции по време на медения си месец?

— Културно обвързване — изсумтя тя. Така го наричаше. — Вдигна отчаяно ръце и започна да крачи из стаята.

— Повечето двойки, според Уилям, имали невъзможно високи очаквания от медения месец.

— И какво лошо има в това? — промърмори Ейдан.

— Точно това питам и аз! — Извърна се към него. Лицето й бе зачервено от справедлив гняв. — По-добре било да задоволяваме културните си интереси. Да сме в позната страна. По дяволите с подобни мнения. Редно беше да се впуснем да правим див секс върху някой горещ плаж!

Една част от Ейдан направо тържествуваше, че това не се е случило.

— Говориш като човек освободил се напълно от него, скъпа.

— Не в това е въпросът. — Искаше да изскубе косите си и почти го направи. Ирландското у Джуд бе изплувало, вреше и кипеше. Баба й би се гордяла с нея. — Въпросът е, че ме остави и това ме смаза. Може би не нарани сърцето ми, но смачка гордостта и самолюбието ми. Каква е разликата? Все част от мен.

— Няма никаква разлика — обади се Ейдан тихо. — Права си — никаква разлика.

Фактът, че се съгласи без никакво колебание, само доналя масло към бушуващия в нея огън.

— А сега това копеле отива там, където аз исках да отида. И ще си имат бебе, от което е в екстаз. Когато аз исках деца, изтъкваше какви ли не доводи против: кариера, начин на живот, нарастващо население, скъпо колежанско образование и Бог знае още какво. Дори направи диаграма.

— Какво?

— Диаграма. Проклета компютърна диаграма за финансите и здравето ни, за статуса ни в работата, за разпределение на времето ни през следващите пет до седем години. След това, каза той, ако сме постигнали целите си, може да помислим — само да помислим — за едно-единствено дете. Но в близките години трябвало да се съсредоточи върху кариерата, планираното напредване и глупавия си портфейл.

Гневът съвсем се развихри. Беше като живо същество, което разкъсва гърдите й.

— Той решаваше кога и дали ще имаме дете. Той решаваше, че ако се стигне дотам, то задължително ще е едно. Ако можеше, щеше да предопредели и пола на планираното бебе. Аз исках семейство, а той ми предлагаше огризки.

Дишаше учестено и очите й отново се насълзиха. Ейдан се изправи, за да застане до нея, но тя енергично поклати глава.

— Смятах, че не иска да пътува в чужбина и не иска деца. Мислех си, че си има свой начин на живот; че поради прагматизъм, последователност и амбиции не желае да променя нещата. Но не се оказа така. Въобще не е било така. Не е искал да отиде в Индия с мен. Не е искал да изгради семейство с мен. Какво не ми е наред?

— Няма нищо, което да не ти е наред. Абсолютно нищо!

— Има, разбира се. — Измъкна кърпичката му; гласът й ту се вдигаше, ту заглъхваше, ту й изневеряваше. — Ако всичко ми беше наред, никога нямаше да го оставя да се измъкне по този начин. Скучна съм и той се е отегчил от мен почти от мига, когато сме се оженили. Хората се отегчават от мен. Всички: студентите ми, колегите, собствените ми родители.

— Говориш пълни глупости. — Този път пристъпи до нея, хвана я за раменете и леко я разтърси. — В теб няма нищо скучно.

— Просто още не ме познаваш достатъчно добре. Доста съм скучна. — Подсмъркна и кимна, за да придаде по-голяма тежест на думите си: — Никога не правя нищо вълнуващо, никога не казвам нищо бляскаво. Всичко у мен е посредствено. Аз самата се отегчавам от себе си.

— Кой е напъхал такива щуротии в главата ти? — Готов бе отново да я разтърси, но тя изглеждаше смазана. — Не ти ли е минавало през ума, че всъщност скучният е този Уилям с проклетите си огризки и културни превземки? Ако студентите ти не са били особено ентусиазирани, означава, че преподаването не ти е било по сърце.

Тя сви рамене.

— Но аз съм обединяващото звено.

— Ти си Джуд Франсис, дошла в Ирландия сама, за да живее сред непознати хора, на място, където никога не е била, и да прави неща, които досега никога не са й се случвали.

— Това е друго.

— Защо?

— Защото бягам.

Той изпита и нетърпение, и състрадание към нея.

— Скучна не си, но определено си твърдоглава. Дори едно магаре има какво да научи от теб. Какво му е лошото да избягаш, ако там, където си била, не си се чувствала добре? Не следва ли, че бягаш към нещо друго? Нещо, което ти допада.

— Не знам.

Чувстваше се прекалено изморена, за да се замисля в момента.

— И аз съм бягал. И от, и към. Най-накрая пристигнах там, където искам да бъда. — Наведе глава, за да я целуне по челото. — И с теб ще стане така.

После я отдалечи и избърса с палец сълза от бузата й.

— Постой малко тук — трябва да уредя някои неща в кръчмата. После ще те изпратя до вкъщи.

— Не, не. Всичко е наред. Мога да се върна пеша.

— Няма да позволя да вървиш под дъжда в тъмното, когато се чувстваш тъжна. Постой и си изпий чая. Няма да се бавя.

Преди да успее да му възрази, я остави сама. Постоя няколко минути на площадката отвън, за да избистри собствената си глава.

Опитваше се да не й се сърди, задето не му е казала за брака си. Беше от хората, които гледат сериозно на такива обвързвания. Женитбата не е нещо, в което се впускаш, от което излизаш по прищявка. Трябва да е нещо солидно и здраво.

Нейният брак се е провалил не по нейна вина и все пак беше редно да му каже. Заради принципа.

А той просто ще трябва да го преглътне, помисли си Ейдан, и да изследва внимателно онези нейни чувствителни места, оказали се така оголени и болезнени. Не иска да я наранява повече, и без това я боли.

„Господи — възкликна мислено той, разтривайки тила си на път към кръчмата — тази жена е пълна с изненади.“

— Какво й е на Джуд? — попита Дарси в мига, щом стъпи в кухнята.

— Добре е. От къщи получила новини, които я разстроили.

Вдигна слушалката на телефона, закрепен за стената — искаше да се обади на Брена.

— Нали не е станало нещо с баба й? — Дарси остави току-що приготвената поръчка. Очите бяха загрижени.

— Не, нищо подобно. Ще помоля Брена да ме замести за два часа. Ще откарам Джуд вкъщи.

— Дори Брена да не може, Шон и аз ще се справим.

— Страшно си мила, когато искаш, Дарси — усмихна се Ейдан.

— Харесвам я и смятам, че й се полага малко забава в този живот. Не ми се струва досега да е получавала кой знае какво. А и дето съпругът й я изоставил заради друга, преди булчинският букет да изсъхне, няма начин да не…

— Стой! Почакай. Ти знаеш, че е била омъжена, така ли?

Дарси вдигна вежди.

— Разбира се. — Взе таблата с поръчката и тръгна към вратата. — Не е тайна.

— Не е тайна — промърмори той, после със стиснати зъби набра номера на Брена. — Най-вероятно го знае цялото село, но не и аз.