Серия
Сивия орел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brazen Ecstasy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джанел Тейлър. Нежни екстази

ИК „Ирис“, 1994


ГЛАВА ПЪРВА

Блек Хилз, Южна Дакота, 1782 година.

Порив на ледения вятър развя стегнатите плитки и дрехата от еленова кожа на индианската принцеса, когато тя отмахна платнището от входа на вигвама, за да поеме глътка свеж въздух. Леко вирнатият й нос и матовобели страни моментално измръзнаха от яростния бриз, който се спускаше от близката планина като граблива птица, връхлитаща безпомощната си жертва. Въпреки че бе живяла години в климата на Равнината, всяка зима принцесата губеше мургавия тен на кожата си и упорито възвръщаше естествения си цвят на слонова кост, сякаш за да напомни едва доловимо на Отдала и на другите племена, че е наполовина бяла.

Въпреки това тя беше приета и уважавана като полуиндианската дъщеря на могъщия Мапия сала — вождът на племето Черна стъпка, и като жена на легендарния воин на сиуксите и бъдещ вожд на Отдала — Сивия орел. Принцеса Шали отдавна се беше отказала от желанието си копринената й кожа да запазва през цялата година златисто-карамеления си цвят, тъй като зелените й очи веднага издаваха белия й произход на всеки, който я погледнеше. Беше признателна, че след петте години, прекарани в лагера на съпруга й, много племена я смятаха за индианка. Да можеше само и съперничещите им и враждебни народи също да не обръщат внимание на бялата й кръв! Не беше ли доказала, че по сърце и душа е индианка? Може би един ден всички племена ще гледат на нея като на достойна спътница на страшния и непобедим мъж, чийто живот и любов споделяше.

В края на краищата, последните пет години бяха живели в мир. Принцесата отдавна бе престанала да мисли за себе си като за Алиша Уилямс, английското момиче, което се появи във владенията на храбрия воин Сивия орел и подложи на изпитание всичко, което той знаеше и чувстваше, за да спечели накрая сърцето му. Дните на отхвърляне и болка бяха останали много зими назад; обич и съгласие царуваха днес в техния вигвам. Страстната и силна любов победи всички различия помежду им. До края на дните си тя щеше да живее и да обича като принцеса Шали.

Зелените очи на Шали огледаха оловното небе, надвиснало застрашително над зимния лагер в полите на Паха сапа. Свещените Черни хълмове предлагаха на племето закрила от суровите зими на Дакота и достатъчно трева, за да изхрани то животните си през дългия период на чакане, докато откритите полета отново се покрият със сочна трева за бизоните. Щом Майката Природа обновеше лицето си през наближаващата пролет, народът на Шали щеше се върне в летния лагер близо до прерията, където стадата бизони ще пасат и щедро ще ги даряват с основния източник за тяхното съществуване.

Още една снежна буря заплашваше да забули в бяло лицето на Макакин, преди най-накрая зимата да се предаде пред зеленото нашествие на пролетта. Погледът на Шали се премести към високите Черни хълмове на запад, които все още спяха под дебела бяла завивка. Но освен упоритата иглолистна растителност всички дървета бяха още голи и трепереха от студ, сякаш тихичко се молеха на Макакин да ги облече с топла зелена дреха. Без съмнение Водните духове бяха чули молбите им — макар и осеяна покрай брега с големи блокове лед, в средата реката течеше свободно и бързо, понесла топящ се сняг от величествените Черни хълмове. Скоро навън щеше да стане топло и приятно. Животът неизбежно щеше да се обнови.

Шали дръпна тежкото платнище на входа, за да не могат ледените вихри да проникнат във вигвама и да грабнат топлината от хората. Тя тихо коленичи до детето, което спеше върху дебелите бизонски кожи, спечелени от умелия й смел съпруг и ощавени от собствените й сръчни ръце. Гордост и задоволство изпълниха сърцето й. Беше научила толкова много, откакто дойде на запад през 1775 година. Имаше съпруг, заради чието мъжество й заблазяваха всички жени и на чиято сръчност и подвизи завиждаха всички мъже. Омекналият й поглед погали лицето на детето им. Колко щастлива можеше да бъде една жена? Колко щастие и гордост можеше да побере едно сърце, преди да се пръсне? Шали беше изпитала това. Дръзко и смело бе предизвикала всички възможности, за да спечели този забранен някога екстаз. Нямаше да разреши на никого да й го отнеме.

Без да събужда Сияйната стрела, Шали с обич погали лъскавата му коса, която беше гладка и черна като гарваново крило. Дори посред зима здравото му телце имаше наситеномеден оттенък, за който тя почти му завиждаше. Затворените му клепачи не й позволяваха да види очите му — тъмни като безлунна нощ, които често святкаха от момчешки лудории или блестяха гордо поради произхода му: дълга върволица от неустрашими вождове, чието величие той, четиригодишният малчуган, още не можеше напълно да осъзнае.

Действително орисниците се бяха показали благосклонни към Шали, Алиша Уилямс. Те умело преплетоха нишките на живота й, за да я направят достойна спътница, макар и бяла, на непобедимия воин, който открадна сърцето й още при първата им среща, въпреки че тогава бяха заклети врагове. Не след дълго нейният любим щеше да наследи баща си, Бягащия вълк, и да стане вожд на силното племе Оглала, а след много луни в прекрасното им бъдеще техният син също щеше да стане водач на сиуксите. Тези събития вълнуваха Шали и я изпълваха с благоговение. Не на всяка жена се падаше подобна чест и радост: да бъде съпруга на вожд и майка на вожд. Това я караше да се чувства царствена като английска кралица, родила бъдещия крал на страната и народа си. Понякога такива мисли даже я плашеха. Всяка луна тя щеше да се моли никой никога да не обяви сина й за негоден да стане вожд поради бялата кръв, наследена от майка му. Подобно унижение и отхвърляне със сигурност би смазало сърцето му, нейното също. Баща му, нейният горещо обичан съпруг, би умрял от такъв срам. Досега никой не беше оспорил правото на Сияйната стрела да стане бъдещ вожд. Но дали винаги ще бъде така? Да, несъмнено, тъй като Сияйната стрела ще бъде достоен за името на баща си.

Наистина, щастливо си рече тя, орисниците бяха на нейна страна. Никаква следа от кръвта на белите не опетняваше лицето на нейния син. Ако се съди по сегашния му вид, той щеше да прилича на баща си, щеше да му е истинско копие…

Мислите на Шали пропътуваха краткото разстояние до Свещеното място, където О-зу-йе Уикаста, Великият съвет на воините, се беше събрал, за да обсъди предстоящото им завръщане в откритите полета веднага щом снегът се стопи. Тя с нетърпение очакваше топлите слънчеви лъчи да погалят лицето и тялото й, докато усърдно работи край индианската им шатра. Щом затвореше очи, тя си представяше разлюляната от вятъра трева докъдето поглед стига. Копнееше да вдъхне мириса на свежест от събудилите се земя и гора, да усети аромата на дивите цветя, които растяха в изобилие, да бере уханните билки, да се разхожда безцелно край брега на реката и да се люби страстно сред прекрасната природа. Животът им сред пущинаците беше труден, но мирен и вълнуващ. Една бръчка се появи над прекрасната й вежда, когато тревожни мисли нахлуха в съзнанието й.

Не можеше да забрави обезпокоителните думи на вождовете на чейените, които им гостуваха преди три луни. След близо двегодишен мир, последвал яростната битка и необходимото разрушаване на форт Пиер, все повече и повече бели заселници и войници непрекъснато нахлуваха в индианските земи от всички посоки. Както стана и преди с нейната група заселници, разгоряха се нови вражди. Само суровата зима спря за кратко неизбежната вълна на опасност и смърт. Защо мирът е тъй невъзможен? Защо хората — индианци и бели, са толкова ненаситни и зли? Човешкият живот е твърде ценен, твърде кратък, за да преминава в кървави войни. Колко й се искаше да може да усети живота такъв, какъвто е бил по тези места преди белите да нахлуят в девствената земя на могъщия Сиукс и неговите братя.

Самата тя беше видяла и чула достатъчно, за да се убеди, че белите никога няма да спрат нашествието си, нито пък че индианците ще отстъпят земята, която е била тяхна в продължение на безброй години. Страх и болка свиваха сърцето й, докато се мъчеше да отхвърли подобни мъчителни мисли от съзнанието си. Чейените винаги са се отнасяли приятелски към сиуксите, племето Черна стъпка също. Вождовете предупредиха за растящата враждебност на форт Хенри, разположен на север от Черните хълмове, както и за продължаващия строеж на форт Мийд близо до могъщата река Мисури, съвсем недалеч от летния лагер на Оглала. Боже, молеше се тя, дано историята да не се повтори…

Шали не се боеше за своя живот, нито пък за живота на сина си. Нима можеше да изпитва страх, когато мъжът й беше признат за най-великия воин, яздил някога из Равнината или пък сражавал се с агресивните им бели врагове? Сиуксите бяха силни и смели, затова тя не се плашеше за собствената си съдба. Но по време на война смъртта е постоянен гост и нито едно напускане на лагера не е безопасно. Дълго време Шали беше живяла спокойно, а сега заплахата от белите ги връхлиташе като смъртоносна болест, способна да срази всичко по пътя си.

Младата жена не винаги бе съгласна със заплашителните и унищожителни действия, предприемани от индианците срещу белите заселници, тъй като много от тях не бяха лоши хора. Голяма част бяха дошли с добра воля, търсейки ново начало, сбъдване на мечтите и надеждите си. Хората често бяха заблудени и мислеха, че индианците ще приемат присъствието им и заграбването на части от земите им с безразличие. Някои нямаше къде да отидат. Други бяха изгонени от своите родни места или от вече независимата Америка. Бедност, религиозни и политически различия бяха прокудили много бели към тази така наречена обетована земя. Голямото нахлуване обаче настъпи с победата над Англия. След като английската корона беше веднъж сразена, американците почти незабавно обърнаха погледи на запад. Завладяването на тези земи вече ги предизвикваше. Поражението на сънародниците й англичани не безпокоеше особено Шали, но заплахата, надвиснала над племето Оглала, дълбоко я тревожеше. „Моля те, Боже, дано да не си спомнят, че съм бяла“ — трескаво се молеше тя срещу тази убийствена възможност. „Само ми дай още няколко години, тогава цветът ми няма да има значение за тях“. Но дали такъв ден наистина ще дойде? — питаше се тя с боязън.

Шали отиде до постелята си, за да полегне, какъвто беше обичаят на индианците по това време на деня, зиме и лете. Затвори очи и наложи на напрегнатото си тяло да се отпусне. С умение, изработено до съвършенство, Сивия облак влезе тъй тихо, че известно време Шали не усети присъствието му. Той стоеше неподвижен, изучавайки я. После коленичи до постелята й все така безшумно, за да не я разбуди, но мъжкият му аромат стигна до сетивата й. Шали отвори очи и ги впи в него. Съпругът й се усмихна, пламтящият му черен поглед поглъщаше изключителните й черти и тя усети същото вълнение, както при първата им среща.

Лъчезарна усмивка грейна на лицето й и заигра върху меките й устни, канейки го да легне при нея, преди синът им да се е събудил. Пламенността на неговата любов всеки път с нова сила възпламеняваха тялото и сърцето й. Дори да се бяха любили неколкократно, всяко ново сливане беше единствено и неповторимо. Не се уморяваха да се докосват или да се притежават, като че ли не се виждаха достатъчно често. Тъй потръгна голямата им любов още от самото си начало преди много луни.

Сивия орел изпъна гъвкавото си тяло до нейното. Облегнат на левия си лакът, той продължи бавно и внимателно да оглежда жена си. На двайсет и пет зими Шали беше най-красивото човешко същество, което той беше виждал през своите трийсет зими върху лицето на Макакин. Нейното присъствие и притежание го оживяваха много повече от диханието на Великия дух, който изпълваше дробовете му, или пък от храната на Уанкантанка. Тя беше като въздуха, водата, като силите на битието, тя беше необходима за щастието и пълнотата на живота му. Как ли по-рано е живял без нея? Как би могъл да живее, ако някога я загуби?

Той тихичко се засмя, потъвайки сладостно в блестящите й зелени очи. Не съществуваше човек или сила, които да го победят и да му отнемат любовта. Ако е необходимо, той самият би призовал Птицата на смъртта, преди да предаде Шали в чужди ръце! Срещна я и я взе, тя беше завинаги негова. Кръвта им се смеси за вечни времена и щеше да пребъде в децата им и в децата на техните деца. Родът на Сивия орел щеше да живее, докато съществуваше Уанкантанка — навеки. Но той имаше само един син, който да продължи рода му, а имаше нужда от още, тъй като при всяко ново слънце животът на воина висеше на косъм пред Птицата на смъртта. Нуждаеше се от няколко силни синове, които да яздят до него, за да победят белия човек, заплашващ всичко, което той притежаваше и обичаше. Ако Шали не му беше родила Сияйната стрела, след като загуби първото им дете при един трагичен случай, той би повярвал, че тя не можеше да приеме семето му. Но синът му израсна в нейното тяло. Беше здрав и злите духове не бяха го докоснали. Това със сигурност означаваше, че някой ден биха могли да имат и друго дете.

Сивия орел се усмихна на жена си. Съществуваше само един начин семето му да проникне в тялото й и да остане там. С любов погали бузата й, кожата й беше мека като на новородено еленче. Очите й горяха със същия пламък, който пълзеше по напрегнатото му тяло. Надигна се и внимателно я изправи да седне. Очите му блестяха от радост, докато развързваше връзките върху нейното хайяке и го сваляше през главата й. Нежно разплете шнуровете, които държаха ченакето й. Хвърли го върху свалената рокля, после бързо махна своите дрехи.

Шали се облегна назад върху меките кожи, а съпругът й издърпа една завивка върху тях, за да запазят топлината и интимността. Колкото и дълго да живееше с него, Шали сигурно винаги щеше да запази естествената си свенливост. Сивия орел погледна към спящия им син и прошепна в ухото й:

— Нашият син спи, малка моя. Нито една искра от огъня няма да стигне до неговата постеля или до съзнанието му, за да попречи на нашето сливане — той я дразнеше, хапейки ухото й.

Шали сподавено се засмя.

— Ако не бях така наивна, любов моя, нямаше да изпиташ радостта да ме научиш на толкова много неща — пошегува се тя в отговор, зъбите й леко се впиха в брадичката му, а ръката й го потърси.

— На какво съм те научил, Тревисти очи? — запита той с престорено неведение.

— Да те обичам повече от самия живот. — Гласът й беше дрезгав от дълбокото чувство. Ръката й се плъзгаше по гордите линии на красивото му лице с цвят на мед, а тя продължи да шепне: — Да познавам всяка част от тялото ти по-добре от моето собствено… да живея само за теб и за нашия син… да имам смелостта да те погаля, където искам… — С тези възбуждащи думи тя плъзна пръсти по широките му рамене, надолу по силните му ръце и по гърдите. Каква жизненост и сила струяха под търсещата й ръка. Той изглеждаше така, сякаш някой талантлив художник беше размил голямо количество канела, а след това бе излял течността в чувствена форма — твърда и гладка до съвършенство.

Настойчивата й длан се спусна надолу по слабото му тяло, по тънкия кръст, постоя нерешително на твърдия му задник, чиито умели тласъци движеха мъжеството му в нея и я докарваха до такъв блажен екстаз. С един пръст проследи дължината на члена му, който възпламени усещанията й и инстинктивно отвърна на лекото й подканващо докосване. Ръката й нежно се затвори около възбуденото му мъжество и с болезнена сладост, бавно и ритмично се задвижи нагоре-надолу по цялата му дължина. От това неустрашимото му тяло се напрегна и потрепери, от големите му чувствени устни се изтръгна стон. Осланяща се на своята любов и на таланта си в леглото, тя се усмихна игриво и му довери:

— Затова, че ме научи как да ти доставям наслада… как моето тяло жадно да приема твоето… затова, че си единственият мъж, който изпълва сърцето и душата ми и не искам друг… затова, че ми даде удоволствие, което никога не съм смятала за възможно… Обичам те с цялото си сърце, Уанмди Хота. Докато живея и докато дишам, винаги ще принадлежа само на теб.

Устните на Сивия орел се впиха в нейните в жадна и възбуждаща целувка. Той вкуси сладостта, която така открито му се предлагаше и искаше още и още от този скъпоценен нектар. След малко нямаше сантиметър по лицето й, който да не е пламнал от ненаситните му целувки. Сякаш следвайки нова пътека към рая, устните му започнаха да търсят път надолу по шията й, за да стигнат до една напрегната от страстта гърда, после да се преместят на другата, като постепенно откриваха сладките съкровища на гъвкавото й тяло.

Влажният му език направи кръгове около всяко зърно като изгладнял хищник, който обикаля около улова си и търпеливо очаква точния момент, за да го погълне. Решил внезапно да спре на дясната гръд, мъжът засмука жадно, сякаш пиеше животворен сок, а после се премести на лявата и повтори това възбуждащо действие, от което главата на Шали започна да се мята, сякаш диво животно беснееше в тялото й.

Тя не знаеше колко дълго се наслаждава на тялото й той, преди устните му да потърсят сладостта на нейните. Ръката му се плъзна по гладкия й корем и надолу към кестенявата горичка. С изключително удоволствие той предприе ново проучване, изследвайки всяка извивка, възвишение или пещера. Водено от огромна жажда за него, тялото й несъзнателно се издигаше и движеше в търсене на върховния екстаз. Умелите му пръсти изкусно изучаваха и проправяха пътя за края на триумфалното пътешествие.

Ръката на Шали продължаваше нежно да гали съпруга й, приканвайки го към действие. Усещането на пулсиращата огнена мъжественост в ръката и я изпълваше с трепет и любопитство в предчувствие на последния му щурм, който щеше да се извърши в нейното извиващо се тяло. Кога мощната сила щеше най-сетне да я обладае? В мига, в който изгладнялото й тяло не можеше повече да издържа жаждата, тя склони Сивия орел да завърши влудяващото изследване.

Той влезе в нея нежно, но градусът на страстта у двамата изискваше силна и незабавна развръзка. По-раншните бавни и сладки ласки станаха бързи и яростни, телата им се удряха силно, почти дивашки в порив да стигнат по-скоро до дръзкия екстаз. Сякаш изкачвайки опасните чукари на Черните хълмове, те смело и настойчиво се катереха все по-високо, за да достигнат целта си.

Сякаш всичкият сняг от планините се беше стопил наведнъж, вълните на удоволствието ги заливаха една след друга и мощно ги носеха напред. За да предотврати вика на Шали във върховния момент, който можеше да събуди сина им точно когато не трябва, устните на вожда плениха нейните с една дълга целувка, която като че ли нямаше нито начало, нито край. Решен да се наслади на всяко скъпоценно усещане от това пътуване, той продължи, докато престанат всички спазми и двамата се доберат до отплатата на пълното удовлетворение.

Изтощен и останал без дъх, Сивия орел се претърколи настрани, за да не притисне с цялата си тежест Шали, като я издърпа върху себе си. И при най-стремителния край той никога не я напускаше веднага. След върховния момент твърде бързото разделяне можеше да развали ефекта. Ласките преди и след това бяха важни, близостта и топлотата, която изпитаха заедно, допълваха екстаза, докато телата им бавно се охлаждаха.

Неговото внимание и нежност никога не оставаха незабелязани от Шали. И сега трептеше от обич, когато се сгуши в сигурната му прегръдка, наслаждавайки се на отминаването на бурята. Кротко легнала настрани, тя усещаше как сърцето й се изпълва с още по-голяма любов и нужда от него. Чувстваше се сигурна и развълнувана като малка пеперудка, свила се в топъл пашкул след бурна метаморфоза. Докато се бореха отчаяно да задоволят изгладнелите си сетива, единствено страстта водеше съзнанието им. Но след това идваше времето да се порадват на любовта и нежността помежду си. Задоволените тела и пълните с обич сърца се приближаваха, за да се докоснат и вкусят наградата от отминалото пътуване.

— Знаеш ли колко много те обичам? — запита тя тихо, обръщайки кестенявата си глава към изпълнения му с нежност поглед.

Той погали бузата й и прошепна самоуверено:

— Да, Тревисти очи, знам. Няма две тела и две сърца, които така сполучливо да са се намерили. Великият дух със сигурност знае и вижда всичко, тъй като ми изпрати единствената жена, която би могла да ми донесе подобна радост и удоволствие. Понякога си мисля, че е възнаградил успехите и подчинението ми по-щедро, отколкото заслужавам.

— Не е вярно. Аз съм щастливката, аз съм тази, на която Той отреди честта да спечели любовта ти. Дори като твоя бяла робиня бих била по-щастлива, отколкото в най-смелите си мечти преди. Не искам и да помисля какъв би бил животът ми, ако не те бях срещнала.

— Великият дух ме насочи към теб, мъничката ми. Той привлече твоите стъпки през голямата вода и обширната земя, за да застанеш до мен и да влезеш в моя свещен живот. Ако не беше така, силите на злото щяха да ни разделят преди много зими.

Тя откъсна очи от неговите и ги сведе към широките му гърди. Сивия орел отгатна мислите й.

— Ние устояхме на много болки и раздели през последните луни, Тревисти очи, но това никога няма да се повтори. Не прекарахме ли пет мирни зими, изпълнени с любов и щастие? — нежно я упрекна той, задето се връща към времето, когато мъчително се съпротивляваха на тази силна и съдбоносна връзка.

Срещайки погледа му, тя говореше меко и напрегнато:

— Не миналото хвърля сянка върху сърцето и очите ми, Уанмди Хота. Понякога се страхувам, че сме прекалено щастливи и влюбени. Боя се, че някой или нещо може да ни завиди и да ни раздели. Разтрепервам се всеки път, щом чуя за нови бели и за омразата им към нас. Победата им ще бъде почти спечелена, ако успеят да убият прославения Уанмди Хота и те знаят това, любов моя. Страхувам се от омразата им към теб и от отмъстителната им решимост да сразят легендарния Сив орел. Всеки път, когато напускаш лагера, не мога да си поема спокойно дъх до завръщането ти. Винаги, когато се любим, се страхувам, че е за последно. Не мога да живея без теб — извика тя със страх и мъка.

Той я притисна силно и я залюля като малко дете, което отчаяно се нуждаеше от успокоение.

— Думите на чейените са причинили тези чувства — изрече той гласно. — Не биваше да ти съобщавам детинските им страхове. Бледоликите никога не са ме побеждавали и никога няма да го сторят, Тревисти очи. Великият дух бди над моя живот и чест и няма да разреши на враговете ми да ме убият. Той е поставил безопасността на нашия народ, на индианските ни братя и земите ни в мои ръце. В битка неговата сянка ме пази и белите кучета, които крадат родните ни пасбища и сеят тук зло, не могат да ме убият. Съмняваш ли се в моята смелост и чест? — запита той, уверен в отговора, но и разбирайки, че е присъщо за една жена да се бои за любимия си повече, отколкото за собствения си живот.

— Ако на света съществува един-единствен мъж, който не може да бъде победен, това си ти, любов моя. Макар че всеки трябва да отиде при Великия дух, когато чуе гласа му. Но нима воинът знае кога ще бъде повикан?

Той се засмя и отговори уверено:

— Ще минат много, много зими, преди Великият дух да извика името на Уанмди Хота. Когато нашият син стане голям и придобие достатъчно умения, за да заеме моето място, аз ще остана тук, за да водя и защищавам народа. Никой няма да те откъсне от мен и никое вражеско оръжие няма да ме отнеме от теб.

— Но какво ще кажеш за други сили, които са извън твоя контрол и властта на Великия дух? Гледай как белите нахлуват в нашите земи. Не разбираш ли, че това е не само зло, но и добро? — възрази тя на неговата логика.

— Не съм ли побеждавал злото винаги? Не съм ли бил винаги по-силен и по-хитър? Даже силният бял форт не можа да устои на моята сила, нито пък да ме раздели от теб. Всеки път аз се изправях пред опасността и я побеждавах. Така ще бъде, докато Сияйната стрела заеме моето място.

В думите му нямаше празна хвалба или пък арогантност. Наистина нямаше воин, който да го предизвика и надвие. Винаги беше побеждавал всички сили. Но идва момент, когато дори великите мъже могат да рухнат под обединената мощ на много врагове, решили да го сразят. Не биваше да се пренебрегва силата на Сивия орел, но, от друга страна, белите знаеха какво ще бъде отражението на смъртта му върху индианците. Той стоеше пред тях подобно на непоклатим дъб и те нямаше да отдъхнат, докато не открият начин да унищожат легендата, която вдъхновяваше индианците повече от всичко друго. Може би ако беше някой обикновен воин… но не, в такъв случай той не би бил мъжът, дръзнал да се бори за сърцето и живота й.

Шали се усмихна.

— Както винаги си прав, съпруже мой. От какво да се боя, щом живея под крилото на самия Сив орел? Вероятно някой ден и аз ще стана смела като теб, любими. Но дотогава ти трябва да бъдеш храбър за двама ни — закачливо каза тя, а очите й святкаха игриво.

— Ти си толкова смела, колкото съм и аз, Шали. Много пъти си доказала големия си кураж и хитрост. Сивия орел внимателно подбра своята жена. Ти си нежна като новородено еленче, хитра като лисица, смела като голямата мечка, игрива като видра, палава като миеща мечка, като…

Докато той се мъчеше да измисли някое друго забавно сравнение, тя бързо го прекъсна:

— И често досадна като елен, който е достатъчно умен, че да надхитри дори великия ловец Уанмди Хота?

— Кога някой елен е избягнал моята стрела? — разсърди се на шега вождът.

— Ами миналата луна ти каза, че елените се крият от зоркия ти поглед — не спираше да го дразни Шали.

— Само защото пролетта ги зове обратно в горите. Скоро ще трябва да ги последваме и да започнем да ловим бизони. Преди ти да станеш на двайсет и шест, ние ще сме в нашето лятно село близо до голямата река, където Уи се пробужда.

Вълнение и копнеж я обхванаха.

— Не ми се чака.

— Дотогава, жено, има много работа за вършене. Ще бъдеш толкова уморена, че няма да събереш сили да се търкулнеш в младата трева с мен — засмя се той лукаво.

— Никога няма да бъда толкова изморена. Да не би да си подготвяш някакво извинение, за да ми се изплъзнеш?

— Извинение ли? Не знам такава дума — отвърна той на шегата й.

— Много добре знаеш. Аз те научих на всички английски думи. Спомняш ли си какво значи „съблазън“?

Сивият орел я огледа загадъчно, после се усмихна дяволито.

— Тази дума никога няма да я забравя. Защо? — поинтересува се той, а очите му светеха от любопитство.

— Ако си толкова уморен, че измисляш някакво „извинение“, за да ме отблъснеш, наистина ще те науча какво означава, няма само да ти го обяснявам — предупреди го тя дръзко.

— При такава заплаха със сигурност ще се изкуша да измисля някое „извинение“ — отвърна той. — Значи ли това, че ще прелъстиш собствения си съпруг, ако той не те задоволява както трябва?

— Не и преди да го предупредя — изрече тя със смях.

— Това ли беше предупреждението?

— Първото и последното, о, Благороден орел на сиуксите. Все пак може би е смешно да… — Думите й бяха прекъснати от гласа на сина им, който се втурна да легне между тях.

— Нашият син също иска любовта и вниманието ни, Тревисти очи.

Със смях и закачки тримата се бориха и лудуваха на леглото още един час. Играта беше прекъсната, когато Сияйната стрела погледна майка си и обяви:

— Гладен съм.

Сивия орел и Шали бързо си размениха развеселени погледи, спомняйки си много добре как бяха удовлетворили своя глад.

— Потърпи, Сияйна стрела — нежно го упрекна вождът. Шали му се усмихна, погали сина си и стана, за да приготви вечерята.