Айрис Йохансен
Мургавият ездач (7)

Глава 6

— Тя все още ли е там долу?

Джеърд се обърна. Яркото утринно слънце го накара да премигне. Брадфорд идваше към него по палубата. Чичо му се беше обръснал, беше извънредно елегантен в бежови панталони и сако, купени от „Уърт“. Очите му бяха изненадващо живи и блестящи.

— Защо си станал толкова рано? По времето на цялото пътуване нито веднъж не те видях да ставаш преди обяд.

— Преувеличаваш. Обикновено, когато има нещо интересно, ти позволявам да ме събудиш и по-рано.

— Но рядко ставаш от леглото по собствено желание.

— Вярно е. Но всички ние често полагаме повечко усилия, ако на хоризонта се появи нещо, което представлява интерес за нас.

Джеърд се вкамени.

— И мога ли да те запитам какво толкова те е заинтригувало?

Брадфорд се засмя.

— Господи, колко ядосан изглеждаш. Какво съкровище пазиш от моята сластолюбива жажда? Момичето или коня?

Джеърд се прокле заради тази своя реакция, която беше чисто инстинктивна. Насили се да се усмихне.

— Коня, разбира се. Знам какви са твоите страсти.

— Нима? Колко жалко, че е толкова лесно да бъда прозрян — каза Брадфорд. — Ти не ми отговори. Момичето още долу в трюма ли е? Още ли стои при нашия прекрасен приятел?

— Вероятно. — Той отмести поглед, но когато наближиха вратата, водеща към трюма, ускори крачка. — Освен ако конят не я е стъпкал.

— О, не мисля, че би го направил. Дори когато беше почти обезумял от страх, й позволи да се приближи до него. — Той замислено сбърчи чело. — Тя ми даде надежда.

— Надежда?

— Винаги съм ти завиждал заради начина, по който се справяш с конете. Като че ли използваш магия. — Той направи гримаса — Но магията не е по силите на обикновените смъртни. Това, което толкова лесно ти се удава, не е по моите сили.

Джеърд се втренчи в него силно изненадан. Брадфорд никога преди не беше говорил така Сигурно и сега не беше ядосан.

— Глупости. Ти си най-добрият ездач, когото някога съм срещал.

— Но не съм Кахуна — Той се усмихна. — А и може би не трябва да бъда. Това младо момиче в трюма също не е Кахуна, но си има своята сила.

— Каква сила?

— Колебая се дали да го кажа. — Той направи пауза. — Любовта. — Той сви рамене и продължи: — Господи, какво старомодно и глупаво чувство. И все пак то й дава сила, която едновременно ни привлича и ни се струва съвсем непозната. Ние и двамата не я разбираме. Вероятно и тя не я разбира. Но се срамувала изпитва това чувство. Когато я наблюдавам заедно с жребеца, като че ли пред мен се отваря врата, която води към нови, непознати земи.

— И какво има зад тази врата? — подигра му се Джеърд.

— Не знам Както казах, мисля, че там е надеждата. Въпреки че надеждата също е старомодно понятие и аз може и да не успея да я разпозная. Но мисля, че може би си заслужава усилието да се опитам да я изуча.

Той престана да говори, защото бяха стигнали до вратата, водеща към трюма.

— Ще слезеш ли долу с мен?

Той поклати глава.

— Ще те почакам тук. Трюмът мирише неприятно.

Джеърд отвори вратата.

— Там има много неща, които чакат да бъдат изучени.

— Не съм казал, че приличам на Христофор Колумб. Знаеш ли, тя ми напомня малко за Жозет.

Джеърд застина.

— Тя никак не прилича на Жозет.

— О, не по външен вид, но у нея има същата безразсъдност, същата упоритост. Мисля, че при определени обстоятелства може да бъде също така примамлива и измамна.

— Тя и Жозет нямат нищо общо.

— Защото ти не искаш да допуснеш никакви сравнения? — меко запита Брадфорд. — Те ще те накарат да се почувстваш неудобно?

— Ни най-малко. — Джеърд се усмихна язвително. — Макар че, сигурен съм, че ти точно това целиш.

— Може би. Може би аз искам сам да отворя няколко врати. Както и да е, сравненията могат да почакат, докато тя и Жозет застанат една до друга. Господ да ни е на помощ.

— Те няма да се срещнат — каза Джеърд. — Жозет няма нищо общо с това.

— Тя може и да не се съгласи с теб. — Той се извърна и се облегна на перилата. — Ще видим, нали?

— Не, защото Жозет не се вписва в тази картина.

Джеърд затвори вратата и бързо заслиза по стъпалата в тъмното. Беше радостен, че се отърва от странното настроение на Брадфорд Не, не само от настроението му. Кой знае защо, Брадфорд като че ли нарочно се стремеше да го нарани. Но той не знаеше. Е, и какво, по дяволите, щеше да направи, ако знаеше? Сигурен беше, че Брадфорд не би искал той да се лишава от таланта, който имаше по отношение на конете. Понякога му се струваше, че Брадфорд е във възторг от него. Струваше ли му се? Разбира се, че беше във възторг. Джеърд поставяше под въпрос всичко и то само защото Каси Девил беше влязла в живота им и излъчваше тревожни вълни.

Виждаше Капу като тъмна сянка, която неспокойно се движи из яслата.

— Спокойно — тихо каза той и запали фенера, който се намираше до стълбата. — Няма от какво да се страхуваш. — Наближи бавно яслата и добави: — Ти ме познаваш.

Къде, по дяволите, бе момичето?

Тя спеше, свита на кълбо в ъгъла. Беше силно изтощена и дори гласът му не наруши съня й. Господи, колко безпомощна изглеждаше. Косата й беше объркана и я обвиваше като одеяло, на бузата й имаше петно, което можеше да е от мръсотия, но можеше и да е рана, а тялото й беше така крехко и чупливо. Когато беше будна, той усещаше само досадата, нервността и предизвикателността й, но сега му се струваше, че тя няма с какво да се защити. Беше толкова млада и невинна, като Жозет…

Не, дявол да го вземе, въобще не приличаше на Жозет. Брадфорд нарочно беше подхвърлил тази реплика, за да вкара мисълта в главата му. Каси ги беше упоила, беше ги заблудила и дори сега търсеше начин да го използва за своите собствени цели. Но той също щеше да я използва. Това не беше…

Тя въздъхна и се размърда. Премести се по-близо до Капу. В следващия миг това идиотско момиче щеше да се намери под копитата на коня. По дяволите!

— За Бога, вече е сутрин. Прибери се в каютата и си лягай!

Каси сънено отвори очи и видя Джеърд, който й се мръщеше. Беше се върнал. Искаше й се да не беше го правил. Беше се уморила от постоянната му загриженост. Чувстваше се така, като че ли някой постоянно я наблюдава и охранява. Прекалено много усилия…

Сега у него нямаше и намек за чувственост. Беше недоволен, груб и ядосан. Добре. Тя се справяше много по-лесно с неговия гняв, отколкото с другите страни на сложната му природа.

— Ще правя това, което аз искам. Ще отида, защото аз го искам.

Тя бързо изкачи стъпалата и тръшна вратата след себе си. Излезе горе на палубата. Ярката светлина я заслепи. Тя политна и се хвана за вратата в очакване очите й да привикнат.

— Може ли да ти помогна?

Обърна се и видя Брадфорд, който стоеше на няколко метра от нея. Той се поклони и каза:

— Изглеждаш ми малко раздърпана и уморена. Може би е по-добре да отидеш в каютата си и да се освежиш.

— Къде е Лани?

— В каютата си, предполагам. Джеърд ви даде две съседни каюти. Може ли да те придружа до там?

— Няма нужда…

Но всъщност се нуждаеше от помощта му. Нямаше представа в коя част на кораба се намира каютата на Лани и нямаше желание да се скита из кораба и да я търси.

— Да.

Той учтиво й показа пътя:

— Насам.

Тя се изравни с него. Докато Брадфорд беше любезен, тя щеше да се възползва от услугите му.

— Трябва да се изкъпя — неуверено каза. — Ще се погрижиш ли и за това?

— За мен ще бъде удоволствие. — Той се усмихна. — Обичам жените да се чувстват длъжни към мен. Никога не се знае под каква форма може да бъде върната услугата.

— Няма значение — сряза го тя. — И сама мога да го уредя. Усмивката му изчезна.

— Шегувах се. Не бива да се страхуваш от мен. Аз не съм твой враг.

— Лъжеш. Ти си чичото. Ти си брат на неговия баща. Нима твърдиш, че не си му предан?

— О, да, аз съм предан на Джеърд. Напълно съм му верен. Но това не означава, че ти си мой враг. Много е уморително да се поддържа тази омраза. Предпочитам да бъдем приятели.

— Приятели? — Тя го погледна изненадано. — Не можем да бъдем приятели.

— Защо не? Пътуването ще бъде дълго. Ще ти бъде много по-удобно, ако имаш приятели.

— Вече си имам Лани.

— Тогава, съжали се над мен — продължаваше да я убеждава той. — Аз нямам никого, освен Джеърд. Не се съмнявам, че по време на пътуването той ще бъде в лошо настроение и неспокоен като тигър в клетка. И тъй като за това ще си виновна ти, ще трябва поне понякога да ме удостояваш с компанията си.

— Не аз ще бъда виновна. Не аз съм тази, която отиде на острова и…

— Вярно е — прекъсна я той. — Но ти си тази, която причинява на Джеърд неспокойствие на духа. Така че трябва да приемеш част от отговорността.

— Неспокойствие на духа?

— Опитах се да го кажа не съвсем направо. Но, предполагам, че няма подходяща дума за онова, което Джеърд изпитва в момента — направи пауза. — Може би страст?

Тя отново почувства руменина да изгаря бузите й.

— Не, тази дума никак не ми се струва подходяща.

— Аз съм си изградил навика никога да не се бъркам, но сега искам да те предупредя. Възхищавам се на смелостта и ти заслужаваш да ти дам поне едно оръжие в схватката.

— Схватка?

— Е, битка, борба, наречи го както искаш. — Той сви рамене. — Онова, каквото и да е то, което става между теб и Джеърд.

— Между мен и твоя племенник няма абсолютно нищо.

— Ще има. — Той тъжно поклати глава. — Не биваше да го завързваш. Преди да го направиш, той се опитваше да се бори със страстта. Но подивява, когато го завържат. Спомня си…

— Какво?

— Нищо.

— Какво си спомня?

Той сподавено се засмя.

— Колко си упорита. Този въпрос е болезнен. Нямам намерение да предавам Джеърд. — Той спря пред вратата. — Това е твоята каюта. Ще се погрижа да ти донесат вана и гореща вода Ще се присъедините ли двете с Лани към мен за обяд в два?

— Не.

— Колко тъжно! — Той отново се поклони. — Когато часът наближи, ще изпратя някого да провери дали не сте променили решението си.

— Аз няма да го променя.

Изражението на лицето му стана много тъжно.

— Много по-добре ще бъде, ако поомекнеш малко. Ти и Джеърд много си приличате. Упорити, импулсивни, неспособни на компромиси. Но той притежава повече оръжия от теб и ще те нарани, ако му се противопоставяш открито. — Тя не отговори и той с въздишка добави: — Не мисля, че думите ми стигнаха до теб.

— Не са.

Каси и Брадфорд се обърнаха и видяха Лани, застанала на вратата на съседната каюта.

— Така че, защо не си вървиш по пътя? — продължи тя. — Сигурно някъде те чака твоята бутилка.

— Винаги ме чака някоя бутилка. Колко любезно, че ми го припомнихте. — Отново се поклони. — Говорете с вашата Лани, госпожице. Тя ми изглежда като жена, която има известен опит и силно вътрешно чувство.

Той бавно и с небрежна походка се отдалечи по палубата. Лани дори не го погледна.

— Изглеждаш ужасно. — Лани огледа Каси от главата до петите. — Как е рамото ти?

— Чудесно — отвори вратата на каютата. Нямам много време. Трябва да се върна при Капу. Сега той е спокоен, но не съм сигурна колко дълго…

— Кой е при него?

— Данемон.

— Тогава имаш време. Той като че ли се разбира с жребеца — Тя се усмихна. — Освен това, ще ти достави огромно задоволство да използваш врага си за коняр.

Тя последва Каси в каютата и разкопча копчето на пелерината й.

— Заела си се с трудна задача и можеш да нямаш много такива случаи за тържество. Наслаждавай им се винаги, когато можеш.

Беше се уморила от всички тези напразни напътствия.

— Защо говориш така? Думите ти звучат като тези на лорд Брадфорд.

— Нима очакваш от мен да те лъжа? Да ти кажа, че Данемон ще ти позволи да го използваш и ще те заведе при баща ти, без да поиска да му платиш подходяща цена? И двете знаем, че това не е вярно.

— Той вече ме има като заложница.

Лани повдигна вежди.

— И ти вярваш, че за това ти е позволил да се качиш на борда? Или ти си глупачка, или мен мислиш за такава. Той иска да те вкара в леглото си — и остро добави: — И се обзалагам, че вече работи по въпроса.

Тя не отрече.

— Аз няма да го допусна.

Приближи се до шкафа и отвори едно от чекмеджетата. Не погледна към Лани. Извади чисто бельо и нощница.

— И той е луд, ако мисли, че ще се подчиня.

Лани замръзна.

— А той така ли си мисли?

Каси кимна.

— Казах ти, че е луд. Луд, арогантен и без…

— Не е луд. — Лани замислено я гледаше. — Според мен той е човек с богат опит и усещания. Което означава, че има някаква причина да мисли, че може да те убеди. Какво изпитваш към него?

— Какво изпитвам? Той иска да убие баща ми.

— Но го намираш привлекателен?

— Не, разбира се, че не.

— Защото това ще бъде предателство към Шарл? — предположи Лани — Изпитваш страст и тя те кара да се срамуваш?

— Не изпитвам…

Спря и започна да хапе долната си устна. Никога не беше лъгала Лани. Нямаше сега да започва.

— Не искам да изпитвам тези чувства — прошепна тя. — Не е заради него. Ти самата каза, че ми е дошло времето да позная сексуалните ласки. Това, което чувствам, няма нищо общо с него.

— Тогава престани да се срамуваш.

Тя неуверено рече:

— Той казва, че страстта е безразсъдна и сляпа, но не трябва да бъде така. Не и за мен. Аз ще успея да я контролирам.

— Ти си прекалено строга към самата себе си — сряза я Лани. — Колко пъти съм ти казвала, че дали ще легнеш с мъж, е без значение, освен ако не изпитваш чувства към него? Всичко свършва само за няколко мига и когато и последните тръпки отшумят, то вече нищо не представлява. Но е съвсем естествен акт. И страстното желание е съвсем естествено. Не може да избираме моментите, когато то ще се обади. А може би ще започнеш да говориш за греха, като Клара.

— Не мислиш, че… Не е… — Гласът на Каси заглъхна. — После тя каза: — Татко.

— Ти не извършваш предателство към него само защото изпитваш плътско желание. Данемон е прекрасен и привлекателен мъж. А за жената най-желани са забранените плодове. — Лани постави ръка на рамото й и погледна в очите й. — Няма значение какво изпитваш. Нима не направи всичко необходимо, за да спасиш баща си?

Тя изненадано я погледна:

— Разбира се.

— Тогава престани да се държиш като глупачка.

Както винаги, Лани беше успяла да преодолее всички объркващи я съмнения и се беше добрала до истината. Каси развълнувано се засмя и бързо я прегърна.

— Ще престана. Само понякога… се обърквам.

Лани мрачно кимна.

— Това не ме изненадва, след като и Клара, и баща ти, са се опитвали да ти натрапват мнението си по различни въпроси. А тяхното мнение е мнението на чужденци.

— Не и татко — бързо възрази Каси. — Как можа да го кажеш?

— Защото е вярно. Мнението на Шарл винаги се е струвало странно на мен и островитяните.

И простичко добави:

— Няма значение. Аз все още го обичам. Доволна съм.

„Ако той уважаваше Лани толкова, колкото и ти, щеше да се ожени за нея.“

Думите на Лани бяха близо до обвинението, което Данемон беше отправил към баща й. Но Лани винаги беше казвала, че за нея брачните церемонии нямат значение. За първи път Каси се усъмни в това нейно твърдение.

— Той те обича, Лани.

— Но той не ме разбира и не ме приема.

За миг лицето на Лани прие замислено и замечтано изражение, а после тя с усилие се усмихна:

— Той ми даде приятелка, която… Но понякога тя забравя на какво съм я научила и започва да се държи като глупачка.

— Ще се опитам да поумнея. — Тя лъчезарно се усмихна на Лани. — Не знам какво не е наред с мен.

— Израстваш. Когато си дете, всичко е просто и ясно. А после всичко става като зацапано с кал. Слава на Бога, че чистотата и яснотата се връщат навреме. Трябва да разсъждаваш трезво и да се държиш смело, ако искаш да спасиш Шарл. — На вратата се почука и тя погледна към нея през рамо: — Ваната ти. Ще говорим по-късно. — Отвори вратата и пусна вътре моряка, който носеше ваната. — Ще донеса кокосовото масло и ще те намажа, след като се изкъпеш. Суха си като риба, която се мята на пясъка.

 

 

— Хайде, обърни се — каза Лани и коленичи до ваната. — Ще намажа гърба ти и удареното рамо.

— Не трябва да стоиш тук и да ме чакаш — запротестира Каси, но се обърна по корем.

Колко прекрасно беше да е отново чиста. Нежното докосване на Лани беше силно, любещо и я караше да се чувства като дете, за което се грижат.

— Мога и сама.

— За мен е по-лесно. Обичам ръцете ми да са заети, работата ми помага да мисля. — Ръцете на Лани се движеха бавно, нежно, вкарваха ароматното масло в кожата й. — Мускулите ти са обтегнати. Отпусни се.

Да, щеше да се отпусне, заобиколена от добри грижи, привързаност и аромата на кокосовото масло. Беше готова да задряма, когато Лани, някак разсеяно, каза:

— Може би ще ми се наложи да легна с англичанина.

Каси се вцепени, шокирана.

— Какво? Лорд Брадфорд?

— Не, с дука. Чичото не представлява опасност за нас. — Пръстите на Лани леко масажираха гръбнака на Каси. — Още не съм решила, но това може да е най-мъдрото решение.

— Говориш глупости — замаяна каза Каси.

Сигурно не беше разбрала. Тонът на Лани беше толкова небрежен, като чели току-що беше казала, че през пролетта е време да се засадят доматите.

— Защо искаш да го направиш?

— Не съм казала, че искам. Казах само, че може би това е най-мъдрото решение. — Пръстите й описваха окръжности нагоре и надолу по гръбнака на Каси. — Ако се борим срещу англичанина по време на пътуването, няма да спечелим нищо. По-добре ще бъде да използваме времето и да търсим слабости. Дори да се опитаме да променим намеренията на Данемон.

— Невъзможно.

— Нищо не е невъзможно. В леглото жената често успява да промени мъжките решения. — Лани грижливо и нежно втри маслото в нараненото й рамо. — Раната не е толкова лоша, колкото си помислих, като те видях да се удряш в борда. Щастие е, че не си счупи някоя кост.

Каси едва я чуваше. В главата й се въртяха различни мисли.

— Не бива да правиш това. Няма да промениш намеренията му. Той ще вземе тялото ти и пак ще преследва татко.

— И какво ще загубя? Тялото ми все още ще си бъде моето собствено, ще забравя англичанина и ще продължа по пътя си. А ти може и да грешиш. Чужденците имат странни разбирания за съвкуплението. То оставя следи и в ума им, не само върху телата им. Данемон е безмилостен, но не е напълно лишен от нежност. Той се отнася с привързаност към лорд Брадфорд. — Тя направи гримаса. — А той може да се окаже пробен камък за много по-търпеливи хора. Да, има си много предимства. Ако легна с него, ще имам много по-големи шансове да разбера какво ще прави той във Франция, отколкото ако остана заключена в стаята си и от него ме делят няколко врати. Тази информация може да ни потрябва. Може и да не успея да го убедя да остави Шарл жив. Но понякога е трудно да убием човека, с чиято любовница сме били интимни. Това не би било лошо нещо.

— Много е лошо — остро каза Каси. — Знаеш, че то няма да се хареса на татко.

— Вярно е — въздъхна Лани. — Шарл също има странни представи за гордост и притежание. Точно затова не съм отстъпвала пред молбите на други мъже, след като дойдох при него. Ако реша да го направя, ще бъде най-добре да не му казваме.

— Няма да го направиш. — Каси се обърна и седна. — Знам, че няма да го направиш.

Лани спокойно се усмихна.

— Ще го направя, ако сметна, че е разумно.

— Правиш го заради мен.

Лани се засмя, изправи се и потърси одеяло, в което да загърне Каси.

— За да те предпазя от ухажванията на този порочен негодник? Не ставай смешна. Ти си достатъчно силна и можеш сама да се спасиш от тях. А и точно сега, нито една от нас не е от значение. Ще го направя заради Шарл. — Наведе се и целуна Каси по челото. — Хайде, поспи няколко часа. Ще отида при лорд Брадфорд и ще му кажа, че ще бъдем очаровани да му правим компания на обяд. Може и да научим нещо, което ще се окаже полезно.

— За това как да доставим удоволствие на племенника му? — заядливо попита Каси. — Ти си много по-красива от Лихуа. Няма да имаш проблеми.

— Може би ще имам дребни затруднения. — Лани се изправи на крака. — Сега той изпитва желание към теб и ще е необходимо интересът му да се промени. Но мъжете рядко отказват покана за такива неща.

Сигурно не отказваха на жени, красиви като Лани, помисли си Каси. Кой знае защо, изпита силна и необяснима болка.

— Приятни сънища. — Лани грациозно се отправи към вратата. — Ще те събудя, когато стане време да се преоблечем за обяд.

— Лани!

Лани й хвърли въпросителен поглед през рамо.

— Не го прави. Ако татко разбере, ще бъде толкова ядосан, че ще…

Тя не довърши изречението.

— Ще ме захвърли? — Лани кимна. — Понякога рисковете трябва да се приемат. Досега ти поемаше всичките рискове. Може би трябва да поема част от товара. Ти няма да кажеш на Шарл и не мисля, че Данемон е мъж, който ще си отмъсти по този начин.

— Ти не знаеш нищо за него — каза тя с отчаяние в гласа.

— Може и да науча много неща за него, като се има предвид… — Лани спря да говори и погледна изпитателно Каси — Не се ядосвай толкова. Всичко ще бъде наред.

Тя се усмихна за последен път и излезе от стаята.

Да не се ядосва? Каси усети, че трепери, и се загърна по-плътно в одеялото. Трепереше от страх, шок… и гняв. Да, гняв. Лани грешеше Не този беше начинът да помогнат на баща й. Те може и да нямаха много оръжия, но тя не трябваше да се жертва и…

Но за Лани това нямаше да бъде жертва. За нея сексът и любовта бяха две различни неща и съвкуплението с Джеърд нямаше да означава нищо. Тя дори можеше да му се наслади.

Гневът й стана още по-силен, когато си представи Лани в прегръдките на Данемон, неговите ръце на нейните гърди, неговите бедра да се движат…

Не!

Тя си пое дълбоко дъх и се опита да прогони видението и мисълта, която то й беше натрапило. Не искаше да допусне, че гневът й може да бъде основан на нещо различно от чувство за безизходност и неудовлетворение. Но трябваше да признае пред самата себе си. Или щеше да се обвини, че избягва истината.

„Трябва да разсъждаваш трезво и да действаш смело.“

Много добре — отчасти, причина за гнева беше ревността. Тялото й се чувстваше измамено, защото беше пренебрегнато. Чувствата й бяха породени от примитивен инстинкт, който нямаше нищо общо с разума. Но Лани казваше, че този инстинкт не е срамен, че действията на тялото са нещо различно от ума, волята и от душата. Трябваше да се придържа към тази истина.

Тя затвори очи и принуди обтегнатите си мускули да се отпуснат. Трябваше да забрави за онова видение: Лани и Джеърд — заедно, телата им — вплетени едно в друго…

 

 

— А, дами, значи сте решили да ме съжалите. — Брадфорд се изправи на крака и настани Каси и Лани до масата, която беше застлана с чиста покривка. — Надявах се, че ще го сторите.

— След като си поръчал още два прибора, бих казала, че си го очаквал — сухо отбеляза Лани и разтвори салфетката си. — А и съжалението няма нищо общо с това.

— Няма ли? Мислех, че сте склонни да изпитвате нежни чувства към цялото човечество. — Брадфорд кимна на слугата, който стоеше до вратата, да започне да сервира. — Защо иначе би удостоила с внимание леглото на мъж, който може да ти бъде баща?

— Според Клара това няма нищо общо с моите добри чувства. Казва, че съм го съблазнила с моите варварски хитрини — Тя се усмихна — Моите хора вярват, че възрастта не променя нещата. Тя само прави акта по-изискан и по-красив.

— Лани обича баща ми — каза Каси. — Твоята забележка беше много груба.

— Да, беше — призна Брадфорд и се протегна към бутилката бренди, която стоеше недалеч от лакътя му. — Беше извънредно груба. А обикновено съм най-любезният сред смъртните. Необичайно.

Лани впери поглед в бутилката.

— Нима си спомняш такива неща?

— Искаш да кажеш, че умът ми не си е на мястото? Не, още не. Умът ми е остър като меч, който е точен цял ден. — Той се усмихна извънредно нежно. — Например, повече от ясно ми е, че не сте дошли тук заради моята очарователна компания, но ви прощавам.

— Прощаваш ни?

— Имате намерение да изтръгнете информация от мен, нали?

Лани се поколеба, а после остро каза:

— Да.

— Ще бъде удоволствие за мен да ме подложите на нападки, но в известни граници. — Той отпи дълга глътка от брендито. — Както казах и на твоята приятелка, обижда ме това, че Джеърд се бори с враг, който разполага с толкова малко оръжия. При други обстоятелства и Джеърд би бил обиден. Той е справедлив човек.

— Не го вярвам. — Каси беше категорична.

— Ще повярваш. — Той отпи още една глътка. — Ще откриеш, че е честен и коректен. Виждал съм го да губи надбягвания, които особено силно е искал да спечели, само заради вероятността да съществува измама. В тези среди е известен с честността си и е много уважаван. Сами ще се уверите, като стигнем в Англия.

— Англия? — Каси се вкамени. — Нямам намерение да ходя в Англия.

— Това е истинско нещастие, тъй като този кораб се е отправил натам — каза Брадфорд. — Джеърд реши, че ще мине известно време, преди Девил да стигне до Франция и че ще е най-разумно да останем в Морланд, откъдето той ще може да следи връзките си във Франция. Когато баща ти се появи там, ще заминем.

— И се предполага, че и ние ще стоим в този Морланд и ще чакаме? — попита Каси.

— Такъв е планът Съжалявам, че той не се покрива с вашите очаквания и не среща вашето одобрение.

— Да, наистина е така.

Решението на Джеърд я беше сварило неподготвена. Щеше да й бъде много по-лесно да избяга от него на френска земя. Беше решила да избяга веднага щом хвърлят котва. А сега как щеше да прекоси Ламанша и да стигне до Париж?

— Ние ще направим някои поправки във вашия план — каза Лани. Пресегна се и окуражително стисна ръката на Каси — Нали?

Каси кимна.

— Разбира се.

Обърна се към Брадфорд:

— Колко близо е този Морланд до морето?

Той избухна в смях.

— Нима имате намерение да плувате? Не бих ви посъветвал. Нашите северни води са много по-студени от вашето топло море.

— На какво разстояние е?

— Твърде близо е. — Той все още се смееше — Морланд е разположен върху скала, която е надвиснала над Ламанша.

Едно предимство А може би щяха да открият още, когато стигнат в Англия. Не трябва да се обезкуражава още с първото препятствие.

— Колко дълго, според теб, ще трябва да чакаме?

Той сви рамене.

— Месец. Два. Кой знае?

Месеци. Дълго време, но може би щяха да успеят да използват забавянето. Данемон сигурно щеше да получава съобщения от свръзките си във Франция. Ако успееше да залови някоя от тях, можеше да научи много повече, отколкото би успяла сама.

— Негово благородие ще се присъедини ли към нас за вечеря? — попита Лани.

Каси я погледна и изведнъж бе обзета от напрежение. Обезпокоителните новини, които току-що беше научила от Брадфорд, я бяха накарали да забрави за също толкова обезпокоителните намерения на Лани.

— Ако жребецът е достатъчно спокоен, за да бъде оставен сам — каза Брадфорд. — Нима отново ще ни удостоите с присъствието си?

Устните на Лани се разделиха и оформиха лъчезарна усмивка.

— О, да.

Брадфорд се обърна към Каси:

— А ти?

Разбира се, че тя нямаше да седи на една и съща маса с Джеърд и да гледа как Лани го пленява. Щеше да остане при Капу, там и беше мястото, там беше необходима.

— Да, ще бъда тук.

Думите се изплъзнаха от устата й и силно изненадаха и нея самата, както и Брадфорд. Но тя знаеше, че не може да ги вземе обратно. Не можеше да остане в трюма и да бъде в неведение за онова, което Лани ще успее да направи с Джеърд.

— Ако Капу може да се справи без мен.

— Да се надяваме, че той няма да ни лиши от твоето ободрително присъствие.

Погледна към Лани и видя, че приятелката й замислено я наблюдава. Едва ли можеше да я обвинява. Самата Каси вече не знаеше какво може да направи в следващата минута. Лани отново се обърна към Брадфорд:

— Разкажи ни за този Морланд. Искам да знам нещо повече от температурата на водата.

 

 

Тази вечер Лани беше облякла жълтата си рокля, в която изглеждаше като райска птица. По време на вечерята тя се усмихваше, сияеше и разказваше забавни истории и островни легенди, а също така и някои неща от ежедневието на островитяните, които предизвикваха веселие у останалите. Никога преди Каси не беше виждала Лани да се държи така. Освободена от потискащото присъствие на Клара, тя беше разцъфнала като орхидея. Забавляваше и двамата мъже, без никакви усилия ги подчиняваше на чара си. Брадфорд с удоволствие и нетърпение отговаряше на репликите й. Дори Джеърд, изглежда, се беше отпуснал и се забавляваше. Той показваше хапливо чувство за хумор.

Каси го наблюдаваше с възхищение — тъмнокос, циничен и напълно спокоен. Погледът му бе впит в лицето на Лани. Може би точно така изглеждаше той в своя собствен свят, помисли си тя, докато седи край масите, наредени за обяд, в Брайтън или Лондон.

В края на вечерята Джеърд се обърна към Каси, докато Лани разговаряше с Брадфорд:

— Ти си много тиха. Просто седиш, гледаш и не казваш нито дума. Трябва ли да се тревожа, че отново си направила опит да ме отровиш?

— Не.

„Тиха“ беше много подходяща за нея дума, помисли си тя с отвращение — тиха и прилична на мишка, незабележима в сянката на Лани. Кисело каза:

— Не ми се говори.

Той присви очи:

— И не искаш да бъдеш тук, нали? Защо дойде?

— Трябва да се храня някъде.

— Затова ли избра моята маса?

— Лорд Брадфорд ни покани.

Той я погледна недоверчиво, а после пак обърна очи към Лани:

— Твоята приятелка се държи великолепно тази вечер. Очевидно се опитва да бъде… любезна и внимателна.

— Да.

— Хубава рокля.

— Татко й я купи.

— Колко мило от негова страна — и рязко добави: — Можеше да си направи труда да купи нещо хубаво и на теб. Роклята, с която си облечена, никак не е приятна. Нямаш ли нещо друго?

— Имам, но те всички са еднакви — беше облечена в същата сива рокля, която носеше и онази вечер на верандата. Колко необичайно беше това, че неговото неодобрение по толкова тривиален въпрос можеше да я нарани. — Клара ги избираше. Татко знаеше, че за мене това няма значение.

— Но за него е трябвало да има значение. — Той отпи от виното си. — Изглеждаш като монахиня, наметната с плащеница. Грозно е.

— Никой не ме гледа — каза тя.

— Аз трябва да те гледам — Той рязко постави чашата на масата и част от виното се разля върху покривката. — И защо, по дяволите, не ми се противопоставяш? Болна ли си?

— Не.

Но може би беше болна, все пак. Чувстваше, че се задушава. Всеки път, когато погледнеше към Лани, остра болка я пробождаше в ребрата. Във всеки случай, тази вечер не би могла да понесе повече. Краката на стола силно изскърцаха, когато тя го бутна рязко назад.

— Грешка беше, че дойдох. Не трябва да бъда тук. Трябва да отида да видя дали Капу е добре.

— Не, няма нужда да ходиш. Оставих един от мъжете да го наблюдава. — Като видя, че очите й се разшириха от тревога, поклати глава. — От разстояние. Трябва само да наблюдава и ако конят стане неспокоен, да дойде и да ми съобщи.

Тя облекчено въздъхна. Нещата и без това не вървяха добре и щяха да станат още по-сложни, ако Капу стъпчеше някого.

— Не трябва да се безпокоиш и за него. Ще се преоблека и ще отида в трюма.

— Казах вече: няма нужда да ходиш — процеди той през зъби.

Без да му обръща внимание, тя се обърна към Брадфорд и тихо и бързо му пожела „лека нощ“, после пожела същото и на Лани и почти избяга от стаята.

Данемон се изравни с нея още преди да е стигнала до вратата на каютата си. Ръката му се спусна върху рамото й. Той рязко я завъртя към себе си.

— Защо? — запита мрачно и остро.

Ръката му беше тежка, топла и допирът й я смущаваше. Тя се измъкна от хватката му и отстъпи назад.

— Казах ти защо отивам при Капу — каза тя, с поглед, насочен към шалчето му. — Защото той има нужда от мен.

— Знаеш, че не това имам предвид. Защо твоята приятелка Лани свети като кристален полилей, защо ни се усмихва сладко и ни говори още по-сладки думи?

— Какво значение има? Тя, изглежда, се забавлява.

— Разбира се, че се забавлява. Тя е очарователна жена… а също така и честна. Точно по тази причина не разбирам поведението й тази вечер.

— Не се тревожи, няма да те отрови. Тя не одобри, че сложих лауданум в крема на Клара. — Каси се опита да избяга, но ръцете му отново здраво стиснаха рамото й. — Пусни ме.

— След миг. Погледни ме.

— Не искам да те гледам. Вече достатъчно те гледах тази вечер.

— Без съмнение, предпочиташ да си при коня си?

— Да.

— Господи! — Той си пое дълбоко дъх и каза с добре премерен тон; — Много добре, няма да говорим за Лани. Кажи ми причината, поради която ти вечеря с нас.

— Беше грешка.

— И каква причина имаше да допуснеш грешка?

— Не разсъждавах трезво Исках да видя…

Какво? Лани — съблазнителна като Венера. Данемон — привлечен въпреки желанието си. Ако такова беше намерението й, тя със сигурност бе получила онова, което търсеше. А защо то така я беше объркало и защо се чувстваше толкова нещастна?

— Не знам.

— Мисля, че знаеш.

— Не искам да говоря за това. Остави ме на мира! — Тя се отскубна от него.

Той дълго я гледа, а после каза:

— За Бога, бих искал да можех.

Обърна се и се отдалечи.

Върна се при Лани — прекрасната Лани, която щеше да му даде много повече от сладки усмивки, ако той я помолеше.

Каси пробяга късото разстояние до каютата си. Лани правеше онова, което мислеше за най-добро. Лани беше най-умната жена, която познаваше. Тя мислеше, че по този начин ще помогне на баща й, а коя беше Каси, та да й противоречи?

А защо тогава се чувстваше така измъчена? Нямаше никакъв смисъл в това…

Тътнеж, тих и заплашителен…

Тя бързо повдигна глава и се загледа към хоризонта. Гръм? Луната светеше ярко над главата й, но на хоризонта се напластяваха облаци.

— Не, моля те, не се приближавай — прошепна тя.

Бурята означаваше, че палубата ще се клати силно. Капу щеше да полудее. За него съществуваше дори още по-голяма опасност, защото беше затворен в яслата. Ако беше във водата, щеше да му е по-лесно. Ако той се уплашеше, можеше да си счупи крак или…

По дяволите, нямаше време да сменя роклята си.

Обърна се и тичешком се спусна към трюма.