Серия
Семейство Маккензи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Surrender, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 81 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Предателката

ИК „Ирис“, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова


1

Нощта беше непрогледна като дълбока черна бездна. Причудливо разпокъсани облаци покриваха като с похлупак измамно тихата морска шир. От време на време луната пропускаше слаб лъч светлина, преди облаците отново да превърнат света в царство на сенките. Чуваше се единствено ромонът на водата, плискаща се о малка лодка, и ритмичното движение на гребла.

Внезапно звукът затихна. Лодката се носеше сама към брега.

— Защо спря да гребеш? — извика раздразнено Риса Магий. Беше уплашена, но твърдо убедена, че войната не бива да погубва повече човешки съдби.

Фин въздъхна.

— Знаеш, че бих направил всичко за теб, но това е лудост. Няма да продължа нататък.

— Фин! Не можеш да ме изоставиш насред залива — настоя Риса.

— Тук е пълно с главорези, крадци и убийци. Да не говорим за вражеските бунтовници! Въпреки че Сейнт Огъстин е територия на Съюза, полуостровът е окупиран от Конфедерацията — напомни й Фин.

— Не ставай досаден. Просто ме закарай до острова.

— Ще стане много късно — запротестира той нервно. — От много време не съм идвал насам, но подочух, че тези, които пробиват блокадата, често идват тук. Нормалните хора трябва да стоят далеч от това място. Това е земя на диваци и чудовища.

— Я стига! Да не мислиш, че бунтовниците отглеждат човекоподобни гущери, които излизат от блатата и се бият за тях? — подразни го тя.

Не биваше да моли Фин да й помогне. Но кой друг щеше да я доведе чак дотук? Той имаше сламеноруса коса и цялото му лице беше обсипано с лунички. Когато войната избухна, живееше във Флорида. Не застана на ничия страна, защото се смяташе за умерен опортюнист. Беше роден в покрайнините на Бостън и работеше като гмуркач, а в свободното си време помагаше на хирурга на Сейнт Огъстин. Ухажваше Риса, и тя, разбира се, беше поласкана, въпреки че не го вземаше насериозно. Напоследък животът й се беше превърнал в плетеница от странни връзки.

Когато реши да открие Иън Макензи в скривалището му в Евърглейдс, Фин се оказа единствената й възможност — никога не би се поколебал да тръгне с нея и не би любопитствал да разбере целта на безразсъдния й план. Освен това нямаше да каже и дума на баща й — генерал Магий.

— Само ако баща ти знаеше — продума унило Фий, — щеше да ме прати на Военен съд.

— Баща ми не може да те предаде на Военния съд. — Та ти дори не си военен.

— Ще ме застреля!

— Фин!

„Ако баща ми разбере, помисли си тя виновно, ще бъде ужасно.“ Не за Фин — генералът щеше да се досети, че Риса го е изнудила. Но със сигурност ще я заключи в някое забравено от бога място и ще изхвърли ключа. Многоуважаваният генерал Магий сега се сражаваше редом с генерал Грант някъде по тези места.

— Баща ми нищо няма да научи. Ще ме оставиш на острова, а аз ще се върна на Сейнт Огъстин.

— Но това е лудост. По-добре да потърсим моя кораб.

— Фин, ако смелостта има някакво значение — каза тя твърдо, опитвайки се да поласкае гордостта му, — няма нищо чудно, че бунтовниците се справят много по-добре от янките.

Риса говореше с непоколебима решителност, която накара Фин да се замисли.

— Не е честно. Ти май не осъзнаваш в каква опасност се намираме.

Но тя много добре разбираше. Просто сега това нямаше значение. Беше отчаяна. Едно време се влюби в мъж на име Иън Макензи — майор Иън Макензи. Сега можеше да е негова жена, но обстоятелствата попречиха това да стане. Иън се ожени за друга. А най-странното беше, че тя, севернячката, рискуваше собствения си живот, за да спаси бунтовническата шпионка Мокасин — жената на Иън. Макар все още да го обичаше, Риса нямаше да позволи нещо да й се случи. Двете бяха неразделни като сестри — преди даваха живота си една за друга и Риса нямаше да се успокои, докато не я открие.

За главата й беше обявена награда. Жива или мъртва — за предпочитане второто. Алена трябваше да е някъде наблизо. Веднъж тя се опита да предпази Риса от ухапване на гърмяща змия, и без малко не изгуби живота си. Въртеше се и се гърчеше, борейки се с треската, но въпреки това успя да обясни на Риса какво се е случило. Макар да не остана на Сейнт Огъстин, Риса знаеше кога и къде може да я намери — тук, тази нощ.

Трябваше да открие или Алена, или Иън и да му съобщи, че шпионката, която издирва, е собствената му жена. На всяка цена трябваше да я намерят преди армията на Съюза, защото в противен случай щяха да я обесят.

— Като се разсеят облаците, се вижда остров Беламар!

— Риса, ще направя всичко за теб, но по-добре да се връщаме — промълви Фин, ала внезапно млъкна.

Тя чу плясъка на гребла във водата. Близо до тях, много близо.

— Да се връщаме! — настоя Фин.

Точно в този момент пелената от облаци се отдръпна и на хоризонта се появи остров Беламар.

— Виж, там има проток! Греби! Бързо!

Фин възобнови гребането, потънал в мълчание.

Това беше опасно крайбрежие и откакто испанците откриха Новия свят, търсенето на потънали кораби се оказа доходен бизнес. Скрити под вълните, остри рифове погубваха непредпазливите. На някои места сушата оформяше гладки пясъчни ивици. На други — мангровите дървета никнеха по крайбрежната линия и образуваха мрежа от коренища, заливи и долчинки. Всички те бяха ненаселени, обградени от гъсти полутропически гори. Многобройни птици, змии и насекоми обитаваха солените канали, прорязващи залива.

Изведнъж лодката им се удари в някакво коренище. Лъч лунна светлина помогна на Риса да види лицето на Фин. То беше бяло като платно, обсипано с кафеникави лунички. Даде й знак да мълчи. Тя притихна, успявайки да хвърли бегъл поглед наоколо, преди огромна пелена от облаци да покрие луната. Все пак Фин не се оказа толкова лош водач — намираха се във вътрешността на залив. Изведнъж жуженето на насекомите се усили и стана почти оглушително. Риса едва не изпищя, когато усети нещо да докосва лицето й, но бързо осъзна, че това бе просто клон на мангрово дърво, висящ над главата й. Носеха се право срещу дърветата, прикривани от тъмния воал на нощта.

Отново се чу плясък на гребла и настъпи тишина. Риса предположи, че другата лодка е много близо. Явно враговете им ги бяха усетили и напрегнато се ослушваха. Внезапно тишината беше нарушена.

— О, слухът на капитана е станал толкова остър, та чак рибата във водата чува! — отекна мъжки глас с едва доловим ирландски акцент.

— Може да различи плясъка на риба от този на лодка — отвърна му втори глас.

— Но капитанът…

— Никога не може да сбърка такова нещо.

— Хм!

Отново настъпи мълчание. Жуженето на насекомите се усилваше.

— Трябва много да внимаваме със „Салемската девица“ — намеси се вторият мъжки глас. — Капитанът смята, че като превземе кораба и изпрати товара в Кий Уест, ще може да осигури пушки за хиляди наши момчета, а и на борда ще е пълно с морфин и хинин. Сега, когато Северът завладя Ню Орлиънс, ще ни е все по-трудно да си набавяме провизии в щата. Ето защо товарът на кораба ще свърши добра работа, когато стигне до бойното поле на север.

— Да, ще ни бъде от голяма полза — уморено промърмори мъжът с ирландски акцент. — Мат?

— Да? — чу се трети глас.

— Защо мълчиш? Нещо не е наред ли?

— С войната никога нищо не е наред, Майкъл.

— Колкото и пленници да вземем ние, винаги има още. Те разполагат с повече хора и пушки.

— Но ние пък си имаме повече хора като капитана. Тук са и старият Огоунуол Джаксън, Стюърт и Лий. Забрави ли, че Лий бе човекът, когото мръсните янки търсеха под дърво и камък, но не успяха да хванат. Нашата армия прави Севера на пух и прах.

— Но също така понася огромни загуби.

— Престани да се тревожиш, Майкъл. Не правиш услуга на екипажа.

— Да, наистина. В този залив май няма нищо интересно. Хайде да се махаме.

Риса въздъхна облекчено, чувайки вражеската лодка да се отдалечава.

Трябваше да изчакат известно време.

Във водата нощният хлад се усещаше особено силно. Студена пот изби по гърба на Риса, и тя потрепери. Почувства се като глупачка. Как въобще можеше да открие когото и да било сред тези безкрайни блата и заливи?

Чакането беше наистина мъчително.

— Връщам се на моя кораб — съобщи й Фин.

— Почакай…

Риса внезапно млъкна, защото нещо изшумоля близо до тях. Движение, почукване… нещо не беше наред. Нещо…

„Втора вражеска лодка“ — помисли си уплашена тя.

Господи, втората лодка е била в залива през цялото това време и който и да е в тази лодка, бе чакал скрит от своите хора, дебнейки Риса и Фин да се издадат…

— Греби! — изкрещя Риса. — Бързо!

— О, боже! — извика Фин на свой ред, когато лодката се блъсна в нещо и Риса падна на мокрото дъно.

— Кой е там? — попита рязко нечий глас.

Чу се драскане на клечка кибрит и Риса беше заслепена от светлината на фенер.

— Отговорете! Акулите обожават янки!

Риса закри очи с ръка, за да се предпази от силната светлина, а сърцето й биеше лудо. Нямаше нужда да отговаря, защото Фин я изпревари:

— Аз съм гмуркач и не съм никакъв янки — започна несигурно той.

— Гмуркач, а? В тъмна и облачна нощ като тази? — попита подигравателно втори, по-плътен глас.

Внезапно един ботуш стъпи в малката лодка, а след него и внушителната фигура на мъж. Носеше извита морска сабя, чието острие проблясваше на светлината на фенера.

Малката лодка се заклати под тежестта на новия товар. Непознатият сякаш не забеляза това и запази равновесие без особени усилия.

Риса си припомни, че е дъщеря на федерален генерал, а това й даваше някои предимства. Тя носеше малък полуавтоматичен револвер „Смит енд Уесън“ в джоба на полата си и знаеше как да го използва. Извади го бързо, без да й трепне ръката.

— Е, добре, сър, редно ще е и ние да ви предупредим: акулите хапват и бунтовници — парира го тя с храброст, която порази дори самата нея.

За съжаление хитрият й план се оказа безрезултатен — мъжът отсреща беше светкавично бърз. Преди да успее да се прицели, той изби револвера от ръката й с майсторски замах на сабята. Острието само леко докосна плътта й, а оръжието изхвърча в тъмнината. Описа дъга, проблясвайки на светлината на фенера, цопна във водата и потъна.

Риса отново забеляза острието на сабята.

— Капитане! — извика другият глас. — Идва още една лодка с много янки на борда.

Отекнаха гърмежи и Риса заключи, че вражеската лодка, която ги нападна, е започнала стрелба с малък съюзнически кораб.

— Включваме се в битката, като свършим с тези двамата.

— Ще ги задържим или ще ги хвърлим на акулите? — попита другият.

Очевидно във водата има още янки, помисли си Риса, мъчейки се да прецени положението бързо и трезво. Зачуди се дали и Иън не бе някъде наоколо. Може би избавлението им щеше да е по-лесно, отколкото й се струваше.

Тя отново предпази очите си с длан, за да погледне в далечината, но съзря само тъмния силует на непознатия и острието на сабята му.

Акулите май щяха да се окажат по-доброто решение. Тук, в лодката, тя бе обречена, докато във водата може би имаше някакъв шанс…

Изправи се и лодката се разклати застрашително.

— Какво, за бога… — чу се плътният глас на капитана. Явно беше прозрял нейното намерение.

— Чакай, глупачке!

Да чака? За нищо на света!

Скочи във водата.

Той понечи да я хване, но вместо ръката й улови края на полата. Главата й се удари в лодката. Едва изплува на повърхността, усещайки силна болка.

Светлината на лампата угасна. Обгърна я тъмнина.

 

 

Събуди се от пращенето на огън. Много бавно отвори очи. Спомни си за удара, но болката беше изчезнала. За миг отмести поглед и й се зави свят, но после всичко се върна на мястото си.

Лежеше на удобно канапе, завита с топло одеяло. Главата й беше положена на мека възглавница. Установи, че се намира в уютна стая, а съчките в огнището пращяха, напук на нощната хладина. Светлината на огъня хвърляше меки пурпурни отблясъци, които придаваха на салона приятна атмосфера. Въпреки че в стаята нямаше друго осветление, Риса успя да различи грижливо лъснат чамов под, застлан тук-таме с постелки.

Явно е в нечий дом, заключи тя. Срещу огнището бяха разположени няколко кресла. Семейни портрети очертаваха като с рамка кораловата полица над камината. Пламъците, които преливаха от синьо до златисто, за дълго приковаха вниманието на Риса.

Тогава го видя.

За момент сякаш сърцето й спря да бие, а после изведнъж подскочи в гърдите й. Не можеше да повярва на очите си!

Иън! Господи, Иън!

Само преди няколко часа тя беше на крачка от смъртта, а сега най-неочаквано той беше тук, за да я спаси.

Беше застанал до полицата с гръб към Риса. Наведе се, за да събуе мокрите си бричове и тя видя мускулестите бедра и тесните му хълбоци. Беше полугол и огънят обливаше в топли нюанси широките му рамене.

Риса бавно се изправи в леглото, усещайки как през тялото й минава опияняваща вълна на облекчение. Откри, че е боса, а облеклото й се изчерпваше с корсет, кюлоти и долна риза. Изглежда, роклята й се беше скъсала, когато скочи от лодката. Всъщност оскъдният й тоалет не я притесни ни най-малко — нали беше жива и се чувстваше добре. Щом Иън и хората му са направили това, за да я спасят, тя нямаше нищо против.

— Иън! — извика Риса, скачайки от леглото, преди той да успее да се обърне. Прегърна го и опря лице о бронзовия му гръб. Не беше забравила, че е женен — просто искаше да поздрави стар приятел и съмишленик.

— О, Иън, благодаря ти! Господи, мислех, че съм мъртва — бунтовниците ще се опитат да превземат кораб с провизии за Кий Уест. Знам всичко — чух ги, докато си говореха. Мисля, че вече са се свързали с няколко разузнавателни лодки… но не за това съм тук. Ти трябва да хванеш Мокасин. Господи, въобще не се надявах да стигна дотук, но трябваше да те открия… — Риса спря да си поеме дъх. Цялото й тяло потръпваше от напрежение и тя установи, че не може да продължи. Мъжът се обърна с лице към нея, притегляйки я към себе си, и тя усети как ръката му започна да гали косата й. Обзе я горчиво-сладка болка. Бяха добри приятели и присъствието му я успокояваше. Въпреки че помежду им се беше разгорял пламъкът на любовта, за съпруга той взе Алена. Никога не се бяха любили и макар че Риса тайно си мечтаеше за това, благоразумието беше надделяло.

Отпусна се под нежните му пръсти, вплетени в косите й. Изпитваше удоволствие при допира на лицето си о гърдите му; вдишваше мъжкия му аромат, примесен с дъх на сол, морски въздух и бренди.

— Чу ли за плановете на бунтовниците да нападнат кораб на янките?

Тя кимна.

— По-добре намери Алена. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но тя е Мокасин. Това е дълга история. Докато беше болна, бълнуваше и от неясните й думи аз разбрах какво се е случило. После се опитах да я проследя, но тя тръгна към островите за провизии и сигурно е някъде наоколо. Страх ме е да не попадне в ръцете на янките. Войната прави хората изключително жестоки. Опасявам се, че може да я обесят. Длъжен си да я намериш и задържиш.

Веднага съжали за думите си, защото видя смръщеното му изражение. Тя знаеше, че Иън подозира жена си в шпионаж, но не му се искаше да повярва, че Алена е издирваната шпионка Мокасин, осъдена от военните на смърт.

Риса преглътна бавно.

— Налага се да я намериш. Трябва да осуетим и нападението на бунтовниците. Изпрати някой от твоите хора да предупреди флота на Съюза, че един презрян вражески капитан с дълга морска сабя възнамерява да нападне „Салемската девица“, за да открадне провизиите и лекарствата.

Пръстите му отново се заиграха с косите й и той я притисна още по-плътно до себе си. С него се чувстваше сигурна. Искаше да забрави войната, спирайки времето поне за миг. Алена беше най-вярната й приятелка.

— О, Иън!

— Успокой се, всичко ще бъде наред. Ще намеря Алена.

Тя кимна отново. Пръстите му я милваха нежно и Риса се почувства като котка, мъркаща от удоволствие. Здравият разум й заповядваше да се отдръпне.

— Недей, Иън… — прошепна тя.

А в гласа й не се долавяше и най-малка съпротива. Той беше просто приятел, който я утешаваше. Спонтанният изблик на чувства не беше нещо нередно.

Тялото му гореше като пурпурния огън в камината; топлината му плъзна по кожата й, като почти успя да усмири острите конвулсии. Ръцете му притежаваха цялата сила, която й липсваше. Нежно прокара пръсти по лицето и голите й рамене, стопляйки я цялата.

— Недей — молеше го тя, макар и не много убедително.

— Значи знаеш всичко за капитана, който има намерение да нападне „Салемската девица“? — промърмори той.

— Чух ги да си говорят — отвърна Риса. — Точно преди твоите хора да дойдат, капитанът се качи в нашата лодка. Той самият пътуваше на една шхуна с още хора на борда. Явно търсеха някого.

Притвори очи. Трябваше да се откъсне от прегръдките му, но бе твърде изтощена, за да го направи. Войната правеше всичко много трудно. И макар да беше смела и решителна, чувстваше, че е на ръба на силите си. А той й вдъхваше такава сила!

Нещо леко докосна лицето й и тя повдигна брадичка. Не смееше да отвори очи — искаше й се поне още малко да помечтае.

Устните му докоснаха нейните, завладявайки я с желание и нежност. Езикът му я изпълни с еротична сила, докато ръцете му плавно се движеха по гърдите, бедрата и корема през фината материя на ризата. Усещането беше омайно като червено вино, изкусително като огън, неустоимо, свръхинтимно…

Но той беше женен за Алена и Риса не трябваше да продължава. Опита се да отметне глава, но пръстите му се бяха вплели в косата й, а устните му притискаха нейните в страстна целувка. Риса положи глава на рамото му и откъсвайки устни от лицето й, той се спусна надолу към гърдите.

— Иън, моля те, недей…

— Какво още успя да чуеш?

— Моля?

Риса едва успяваше да се пребори с надигащата се вълна от непозволена страст, а той продължаваше да я разпитва!

— Чу ли…

— Не — каза тя твърдо. — Спри. Не бива, Иън, недей!

Решително се освободи от обятията му и отвори широко очи, готова да застане лице в лице с него.

— Моля те.

Погледна го и си глътна езика. Усети се в клопката на ръце от стомана, а чии бяха тези ръце — тя не знаеше. Гласът му беше плътен, нисък и приглушен в сумрака. Вглеждайки се във фигурата му, широките рамене и загорелия гръб, тя осъзна, че това не е Иън. Очите и на двамата бяха сини. Височината и осанката бяха почти същите, но чертите му бяха съвсем различни. Имаше много високи и малко по-широки скули; косата му, отразяваща алените проблясъци на огъня, сякаш имаше естественочервен цвят и за разлика от косата на Иън беше права и много гъста. Носът му беше правилен, челото — високо и гладко, а устните — добре очертани, плътни и чувствени, изкривени в иронична усмивка. Мъжът я гледаше проницателно. Стори й се, че във вените му тече индианска кръв, макар чертите му да издаваха класически европейски произход.

— О, боже! — най-накрая успя да промълви Риса, поразена от гледката. Искаше да избяга, дърпайки се с всички сили от ръцете му. — Пусни ме! Веднага! Ти не си Иън! О, господи, толкова приличаш на него!

— Стой! Успокой се! — заповяда й той, придърпвайки я още по-близо до себе си.

— Да се успокоя? Пусни ме! Кой си ти? От хората на Иън или може би някой бунтовник?

Нахвърли се отгоре му, опитвайки се да го удари, но той се оказа по-бърз. Вдигна я на ръце и я отнесе на канапето. Само след миг тя се озова под силното му тяло. Заби юмруци в гърдите му, но той внимателно хвана китките й и ги притисна на облегалките. Риса задиша учестено, взирайки се в очите му, примряла от ужас и уплаха. Беше нелепо — толкова приличаше на Иън, а бяха толкова различни. Все пак Риса знаеше, че Иън има роднини по тези места и предположи, че мъжът явно е някой от неговите хора.

— Пусни ме най-после! Мислех, че си Иън — въздъхна тя, опитвайки се да се изплъзне от ръцете, които я държаха в стоманена хватка, но той не я пусна.

— Знам, че ме взе за Иън. Аз съм само един презрян бунтовнически капитан и имам намерение да нападна „Салемската девица“. За съжаление този път хората ми ще трябва да се справят без мен. Всъщност ние с Иън сме братовчеди, мис Магий. В нашия род всички си приличаме.

Почувства се ужасно глупаво. Той знаеше коя е. Все още не можеше да проумее как Иън и този мъж си приличат толкова много.

— Как се казвате? — попита Риса, стискайки зъби.

— Джером Макензи, мис Магий — отвърна мъжът през смях. — Представям си какво щеше да стане, ако бяхте попаднала на брата на Иън, Джулиън. Приличат си като две капки вода. Можеше да прекарате цял час с него, преди да усетите разликата.

Риса изсъска от възмущение. Беше толкова ядосана, че се почувства силна като Атлас. Освободи се от хватката му с рязко извъртане на ръцете и го зашлеви силно по бузата, но той сграбчи китките й толкова силно, че тя извика от болка. Сърцето й биеше лудо. Обзе я паника, когато мъжът се надвеси над нея.

— Кажи ми, наистина ли искаш да спасиш Алена или просто целеше да убедиш братовчед ми, че жена му е бунтовническа шпионка?

Джером се вторачи в нея, сините му очи я гледаха насмешливо. Това я вбеси още повече, но пък какво я интересуваше мнението на един въстаник? Опита се да запази самообладание — след женитбата на Иън между тях не се случи нищо — просто останаха добри приятели. За първи път прояви слабост и…

— Ах, ти, мръсник такъв! — изсъска тя, треперейки от гняв. — Не ме е грижа какво мислиш, ясно ли ти е? Ако янките хванат Алена, ще я обесят! Дойдох тук, за да спася живота й. Ако можеш, намери братовчед си, ако не — пусни ме. Мога да се справя и сама.

— Наистина ли? Колко нагло, мис Магий. Страхувам се, че няма да го откриете в тези опасни тресавища, ако не ви осигуря хрътка и подробна карта на местността.

— Дойдох чак дотук! А вие, мистър, сте един безочлив глупак! Веднага ме пуснете да си ходя!

— О, не, мис, не мисля така. Ще намеря Иън и Алена, а вие никъде няма да ходите!

— Какво? Не можете да ме спрете!

— Не мисля така.

Риса се вледени. Отново я обзе паника и в сърцето й се надигна ужас.

— Да не би да мислите, че можете да ме държите тук като затворник?

— Страхувам се, че точно това ще направя. Вие представлявате голяма заплаха за националната сигурност, мис Магий. Освен това какво си въобразявате — че ще оцелеете из блатата?

— Знаете ли, мистър Макензи…

— Капитан Макензи, ако обичате, от флотата на Конфедерацията.

— Баща ми е генерал от армията на Съединените американски щати. Ако само ме докоснете, баща ми ще ви преследва и унищожи, където и да се скриете.

— Наистина ли?

— Кълна се. Отгледана съм сред военни и мога да се справя с всякакви трудности. Ще избягам оттук и ще ви предам на Съюза.

— Сериозно ли говорите? Не мисля. Не и сега.

Усмихна й се приятелски и пристъпи по-близо. С болка Риса осъзна голотата си и факта, че е напълно безпомощна пред силата на този мъж, толкова приличащ на Иън. Беше висок, здрав и жилав като индиански воин.

— Пусни ме веднага! — извика отчаяно Риса.

Той поклати глава и върху сините му очи падна тъмен кичур. Прецени я с бърз стремителен поглед, и отново се облегна на кушетката до нея.

— Много съжалявам, но сме във война, а вие определено сте враг.

— Вие сте враг.

— Въпрос на гледна точка. Все пак сега сте пленничка на Конфедерацията.

— За нищо на света! По-добре да умра, отколкото да стоя тук! Ще избягам!

Джером се ухили злобно, намествайки се още по-близо до нея.

— Мис Магий, ще бъдете моя пленница и проклет да съм, ако ви пусна да си ходите!