Серия
Сага за Камерън: Северноамериканска жена (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Not a Rebel, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 62 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Не предавай любовта

Редактор: Иванка Петрова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“, 1994


ПРОЛОГ

Кемерън Хол, Тайдуотър, Вирджиния

Юни 1776 г.

— Аманда!

Вратата на спалнята се разтвори широко и в същия миг откъм морето се чу тътенът на оръдеен изстрел. Аманда с неудоволствие напусна сладкия си сън и скочи от леглото. Босите й крака се понесоха по равномерно лъснатия под към високия прозорец отсреща. Даниел подтичваше подире й. На пристанището имаше струпани кораби и над всички се вееше британски флаг. Проехтя втори гърмеж и над водата плъзна черен дим.

— Това е лорд Дънмор! Цели се по града! — ахна изумена Аманда, а когато се обърна назад, съзря загрижения поглед на Даниел.

— Да, Ваше Височество! Иска да си отмъсти на Кемерън, независимо от услугите, които му направихте.

В очите на Аманда блесна гневно пламъче. Тя беше изпълнила задълженията си, влизащи в споразумението с короната и въпреки това над Кемерън Хол надвисваше заплаха! Откакто лордът беше изгонен от Уилямсбърг, разрушението стана негова стихия. И сега беше тук! Изведнъж сърцето й се сви от страх. Той знаеше всичко! Той знаеше, че в лагера има скрито оръжие и барут! Но не тя му беше издала тази тайна! Вече нямаше с какво повече да я мъчат, но даже и да бяха измислили нещо, тя пак щеше да мълчи. Просто не можеше да върви срещу Ерик. Сега вече не.

— Аманда…

— Шшшт! Трябва да побързам!

И тя се спусна към гардероба.

— Помогни ми! — изкомандва енергично, докато събличаше нощницата и с треперещи пръсти се опитваше да завърже корсета си.

Даниел я следваше колебливо.

— Какво смятате да правите?

— Ще изпратя в гората робите, слугите и работниците! Освен това бих искала да разменя някоя друга дума с Дънмор.

— А ако баща ви или пък лорд Тейритън са при него?

— По дяволите! — изруга възбудено Аманда. — Трябваше да се сетя…

— Винаги първо трябва да мислите, преди да се впускате в ролята на шпионин, милейди! — отбеляза Даниел загрижено.

— Престани! — заповяда Аманда, докато нахлузваше някаква рокля над главата си. След това опъна на краката си чорапите и ги стегна отгоре с ластици. Какво беше сторила тя всъщност? Вече не знаеше за какво е по-добре да се моли — за победата или за поражението на британците.

Не, нямаше какво да му мисли повече. „А сега и обувките.“ — мърмореше си Аманда, нахлузвайки обувките с катарами. „Така, Даниел…“ — започна тя ново изречение, но усети, че гласът й отказва да й се подчинява. На вратата беше застанал британски офицер. Лорд Робърт Тейритън. Аманда веднага съобрази, че той трябва да идва откъм сушата, а привидното нападение се инсценира откъм морето.

— Здравейте, Аманда. — Той я гледаше подозрително. — О, Ваше Височество, каква впечатляваща гледка! Трябваше да дойда много по-рано, за да ви взема.

— Това не би било възможно — съобщи тя с презрение, докато очите й се плъзгаха почти съчувствено по светлата му коса и правилните черти на лицето му, образ, когото до скоро тя намираше за привлекателен. Но все пак по едно време й се беше удало да открие злата извивка на усмивката му! Да, за съжаление твърде късно тя успя да разбере същността на този хубав мъж.

— Дойдох, за да ви придружа — обясни Тейритън.

Паника обхвана Аманда.

— Няма да дойда.

— Моля? Да не би принцесата на торите да е преминала на страната на бунтовниците? Не се шегувайте! Кемерън знае кой ни осведомяваше. Освен това съм почти сигурен, че моите чувства биха могли да бъдат по-нежни от неговите.

Той я приближаваше бавно и погледът му се плъзгаше по елегантната й фигура. Мускулите на лицето му леко потрепваха, но въпреки това от него лъхаше непоколебимост. Може би все пак малко го смущаваше величието, което тази къща притежаваше даже и в отсъствието на стопаните си.

— А откъде Ерик може да знае нещо? — Аманда беше дълбоко възмутена. — Във всеки случай аз нищо не съм издавала!

— О, милейди, не ме заблуждавайте! Нали затова сме тук! Разбира се, че няма да ви оставим!

Когато той вече съвсем я приближи, тя усети устата си пресъхнала. Даниел се опита да застане помежду им, но Тейритън я избута грубо встрани. Аманда се отбраняваше според силите си и даже му издра бузата, той обаче само се изсмя и брутално изви ръцете й зад гърба.

— Край на глупавата игра, Ваше Височество! Вие ни извикахте и ние пристигнахме!

— Не! — изкрещя Аманда като обезумяла. Тя беше излъганата. Да, тя знаеше за съществуването на оръжието в складовете, но на никого не беше го издала. И сега яростно се бранеше.

Тейритън блъсна Даниел и сега тя лежеше безжизнена на пода.

— Вие я убихте! — Аманда се мъчеше, да се отскубне от хватката му. — О, как ви мразя! Колко много ви мразя…

— Няма страшно! Жива е. А сега най-добре ще е да наредите на хората си да напуснат къщата, защото ще я подпалим.

— За нищо на света не бих ви станала съучастник… — започна Аманда, но изведнъж прозря смисъла на неговите думи. Той искаше да подпали Кемерън Хол!

— Не! — В прилив на нова сила тя се нахвърли отгоре му и заудря бясно наоколо си. Изведнъж тази тухлена къща с многото коминчета й се стори най-скъпото нещо на света — Вие не можете да го направите! Вие не бихте дръзнали…

Пребледнял от яд, той я хвана още по-здраво.

— Имам заповед да запаля къщата — обясни той. — Въпреки всичко…

— Въпреки всичко? — Аманда отхвърли глава назад.

— Ако дойдете доброволно на борда на „Лейди Джейн“, който пленихме от вашия любим, ще се погрижа разрушенията да бъдат в разумни граници. Вашите хора биха могли да се върнат по-късно и да угасят огъня.

Няколко секунди Аманда го гледаше втренчено и пресмяташе трескаво. Всъщност тя нямаше никакъв друг избор, защото Тейритън би могъл да я завлече накъдето си иска въпреки протестите й.

— Добре, ще дойда — каза тя и мъчително преглътна сълзите си. Така може би къщата нямаше да се превърне изцяло в пепел.

Тейритън я повлече навън, притискайки кърпа към кървящата си буза. На стълбите се бяха събрали всичките слуги. Аманда смръкна напиращите сълзи и ги изгледа един след друг: Пиер, Маргарет, Реми и Касиди.

— Бързо! Напуснете къщата! Ще я подпалят!

— Погледнете я — вещицата на торите! — извика Маргарет.

Аманда пребледня, но когато Робърт се опита да удари жената, тя силно извика:

— Не!

Усмихнат, Тейритън се обърна към Аманда и й предложи ръката си:

— Ваше Височество?

Аманда прие предложението му със стиснати зъби. Слизаше надолу по стълбите със сведени очи, а когато Реми се изплю отпреде й, само сви рамене и продължи напред мълчаливо. Вярно беше, че принадлежеше към торите, но останалото си беше горчива ирония. На вратата успя да се откъсне и още веднъж се обърна към слугите:

— Напуснете къщата! Колкото може по-скоро!

— Този дом е свърталище на разбойници, опълчили се срещу краля на Англия, заел престола с Божията воля! Напуснете къщата или ще загинете в пламъците! — извика Робърт назад през рамото си; повличайки Аманда навън. На верандата уговори нещо набързо с един от лейтенантите си. Младият мъж хвърли към Аманда поглед, изпълнен с подозрение и кимна с глава.

— Тази къща ще устои на огъня, но скривалищата с оръжие — не — заключи Робърт.

Докато Тейритън я мъкнеше към коня си, Аманда усети остър мирис. Един от тютюневите складове беше вече подпален и огънят пъплеше към близката сграда, където се намираше барутът. Поляната, спускаща се към морето, бе по-зелена от всякога досега, но въздухът не се дишаше от пушек. От хълма Аманда виждаше как хората от кораба на лорд Дънмор се прехвърлят на привързания към кея „Лейди Джейн“.

— Качвайте се на коня! Ще яздим дотам! — изсъска Робърт. Аманда усети, че я свива стомахът само при мисълта, че някога е обичала този мъж. Противно на волята си тя се остави той да й помогне при яхването на коня и малко по-късно те вече яздеха към кея. Аманда беше изпаднала в пълно безразличие към случващото се.

Когато вече бяха стигнали до кораба и Робърт пожела да й помогне при слизането, над водата екна нов оръдеен изстрел. Мъжете там, облечени във военните униформи на британската флота, наблюдаваха нападението с интерес.

— По дяволите! — прокълна Тейритън.

Въпреки вцепенението си Аманда все пак забеляза, че по водата към тях се приближават други кораби, които не бяха вдигнали флага на английската корона.

— Ерик е там! — викна изумена Аманда, тъй като всъщност той би трябвало да бъде някъде в Ню Йорк или в Ню Джърси.

— Да, върнал се е, но какво ли би могъл да направи, дори да ви открие. Най-вероятно е да ви обеси. Ваше Височество, на ваше място бих се молил за нашата победа! Хайде сега! — Той я обгърна през талията, смъкна я от коня и я понесе по стълбичката към палубата.

Капитан Дженингс, който бе един от хората на лорд Дънмор, се поклони леко пред дамата, изказвайки тихо съжаленията си:

— Ваше Височество! Всеки момент ще започнем нападението, но вие не се плашете. Ще ви предам невредима на лорд Дънмор който след това ще ви откара на сигурно място в Англия!

Очите на Аманда се напълниха със сълзи. По-рано тя се бе молила много, за да чуе подобни слова, но сега те вече не й бяха необходими. Мечтите й се бяха скършили в политическите междуособици, но въпреки, това тя инстинктивно усещаше, че Кемерън Хол ще издържи на всичко. От момента, в който британците пристигнаха, за да отнесат оръжието от складовете, тя знаеше, че съдбата й е решена. Никой тук вече не се интересуваше от истината!

Отново съвсем наблизо изтрещя изстрел и някакъв човек изкрещя неистово. Битката беше започнала, но все още не се бе пренесла навътре във водата. Младият капитан прилепи трескаво бинокъла към очите си.

— По дяволите! Това е Кемерън! До оръдията! Сержант, дайте заповед за стрелба!

Робърт хвана Аманда за ръката и я повлече нагоре към капитанската каюта, откъдето се разкриваше прелестна гледка към водата. В очите на Тейритън проблясваха весели огънчета. Той явно предусещаше радостта от победата.

— Той ще умре, Аманда! Обещавам ви.

Аманда усети, че ще припадне. Отново гръмна оръдеен изстрел и няколко секунди по-късно помещението се изпълни с тъмен дим.

— Няма да успеете! — възрази тя.

— О, не! Заклевам ви се, че ще го убия! — С две крачки той се приближи до нея и я взе в ръцете си. — Ще го убия и ще ви притежавам още преди тялото му да е изстинало!

Аманда се опита да го удари, но това предизвика само злъчния му смях:

— Само се молете да стане така, както ви казах, милейди. Иначе той ще ви убие, защото вече е узнал за предателството ви.

Аманда го блъсна яростно с коляно в слабините; толкова силно, че той политна назад. После тя се вкопчи в една греда, готова за следващо нападение, но в този миг вратата се отвори и там застана някакъв шотландец в униформа.

— Лорд Тейритън, търсят ви! Дойдох, за да ви закрилям, милейди. Аз съм лейтенант Падрейк Макдъгъл.

Робърт хвърли към Аманда злобен поглед, обещаващ скорошно черно отмъщение. След това с мъка се надигна и напусна кабината гордо изправен, но със стиснати зъби. Шотландецът се поклони леко и зае поста си пред вратата. Канонадата отвън започна отново. Аманда притисна ръце към ушите си и се прилепи до прозореца. С разпънати платна корабът „Добра земя“ се приближаваше към тях все повече и повече. Абордажните куки бяха приготвени. Мъжете висяха на такелажа, готови всеки миг да скочат на „Лейди Джейн“. Корабът всъщност беше собственост на Ерик, докато британците не му го отнеха. А ето че сега тя, Аманда, се намираше на борда на „Лейди Джейн“. Ерик не би повярвал за нищо на света в нейната невинност!

Трепереща, тя се обърна назад. Може би все още не е късно! Сигурно не бяха успели да се отдалечат толкова много от брега. Само веднъж да стигнеше до палубата и може би всичко щеше да й се размине. Беше невъзможно да се довери на когото и да е. Робърт вероятно нямаше никакво намерение да я предава на лорд Дънмор. А Ерик — той при всички случаи би я убил. Решена да действа, тя бързо отвори вратата, но гледката, която се разкри пред очите й, я застави за миг да замре на прага.

Наоколо всеки се биеше с всеки. Не можа да открие шотландеца. Цареше невероятен хаос. Видя как един грамаден мъжага наръга със сабята си млад капитан. Аманда трябваше бързо да отстъпи назад, защото двама заплетени в схватка бойци се срутиха точно пред нея. При това едва не се подхлъзна в кървавата локва, образувана от избликващата като фонтан кръв от гръкляна на един брадат войник. Огледа се обезумяла и се вцепени. Бе видяла Ерик.

В предната част на „Лейди Джейн“ той се спускаше с извадена сабя към лорд Тейритън. И двамата бяха отлични фехтувачи, но никой не можеше да се движи така леко и елегантно като Ерик Кемерън. От време на време лъснатите саби проблясваха на слънцето, което едва успяваше да пробие гъстия дим от гърмежите. С енергични и целеустремени удари Ерик преследваше Робърт, докато накрая успя да го натика в една теснина и Робърт се почувства безпомощен.

— Боже Господи, помогни ми! — извика Робърт високо и веднага петима от храбреците на Дънмор му се притекоха на помощ. Аманда чу безстрашния смях на Ерик и по това разбра, че той просто се забавлява от предизвикателството, което съдбата му изпраща. Опасността не го плашеше. Все пак ставаше дума за собствения му кораб.

Аманда притискаше безпомощно ръце към сърцето си, докато наблюдаваше нападенията на мъжете. Ерик отвръщаше смело на всички удари. Без изобщо да осъзнава какво върши, тя се наведе и взе една сабя. Когато отново вдигна очи, видя как Робърт Тейритън се катери по такелажа и оттам скача отвъд борда.

— Ще се бием ли, мадам?

Пред Аманда се изправи млад мъж в кожени дрехи, типични за хората от западната част на Вирджиния. Рамото му кървеше. Уплашена, Аманда проследи погледа му й едва сега забеляза изцапаната с кръв сабя в ръката си. Най-добре би било да изкрещи и да хвърли оръжието. Никога досега не бе попадала в такава кървава баня. Всъщност едва ли би могла и да си представи подобно клане. Тя поклати глава мълчаливо, но младият човек добави напълно сериозно:

— Милейди, ще трябва де се предадете!

— Ваше Височество! — извика силно някой. — Ето я! Това трябва да е тя!

Ужасена, Аманда вдигна сабята:

— Не, няма да се бия, но няма и да се предам!

И тя замахна към младежа, който бе принуден да отстъпи. Тогава Аманда бързо се обърна и се затича към капитанската каюта. Запъхтяна се опита да заключи вратата зад себе си, но не успя. Шотландецът беше вече на поста си и застана между нея и преследвачите. Той посегна към заредената си пушка, но падна, пронизан от нечия сабя. Тялото му бутна отворената врата на каютата и се строполи на пода пред Аманда.

— О, Боже! — изпъшка тя, клекна до него и затисна раната му с ръка.

В този миг разбра, че всичко е отминало. Изстрелите и дрънченето на саби вече не се чуваха. Беше настанала тишина. И преди Аманда да осъзнае какво се е случило, из барутния дим, който продължаваше да се разстила над палубата, излезе огромен, широкоплещест мъж. Той бе извънредно висок, тънък в кръста, стоеше предизвикателно с разтворени крака и създаваше впечатлението, че изведнъж на кораба се е появил великан.

Въпреки разстоянието Аманда усети напрежението, което сякаш опъваше въздуха. Трябваше, ли да се радва, че той още е жив или да съжалява, че не е намерил смъртта си? Аманда сведе поглед и се засуети около лейтенант Макдъгъл. Но лейтенантът беше мъртъв и все някога тя трябваше да приеме този факт. Ще не ще, налагаше се Аманда да обърне внимание на приближаващия се исполин.

Аманда сграбчи тежката пушка на лейтенанта и с усилие се изправи на крака. Макдъгъл не можеше повече да й бъде закрила, въпреки че в този момент тя неистово да се нуждаеше от помощта му. Втренченият поглед на великана разтърси тялото й и като остър нож премина през душата й.

Кемерън. Лорд Кемерън. Или по-точно генерал-майор лорд Кемерън, помисли си Аманда и усети, че всеки миг ще се строполи на земята.

— Ерик — прошепнаха беззвучно устните й.

— Ваше Височество — отвърна той.

Дълбокият му, леко пресипнал глас увеличи треперенето на крехкото й тяло. Без да спуска очи от Аманда, той извади от джоба на униформата си кърпа и изтри върха на сабята.

— Каква ненадейна среща! — измърмори Кемерън и прибра оръжието си. — Всъщност като адютант на генерал Вашингтон сега аз трябваше да се намирам при него. Но когато чух предупреждението на бригаден генерал Луис, командир на Гражданската защита във Вирджиния, за опасността, грозяща оръжието ни и даже собствения ми дом, разбрах, че не мога да остана безучастен! Обаче най-много ме потресе, че ние всички сме били предадени!

— Ерик…

— Както ти чудесно знаеш, през 1775 г. кралският губернатор на Вирджиния, лорд Дънмор, е бил прогонен от Уилямсбърг. Оттогава обикаля крайбрежието с кораба си и плячкосва де що свари уж в името на короната. Винаги е бил подозрително добре информиран за всичко! По Нова година срина из основи Норфолк, а сега посяга и на къщата ми!

— Ако би спрял за миг, за да ме изслушаш…

— Не, Аманда. Правих го твърде дълго. Надявах се, че ще покажеш достойнство и даже и да не бъдеш изцяло на наша страна, поне ще запазиш неутралитет. Но сега вече знам какво мога да очаквам от теб! — Ерик говореше бавно и спокойно, но зад думите личеше огромното емоционално напрежение. — Хвърли оръжието! — заповяда той с предупредителен тон.

Отчаяние пропълзя в душата на Аманда. Тя беше избрала своята страна в конфликта и нямаше нищо общо с предателството. Вдигна глава и се опита да прикрие страха си. По-рано всичко беше като игра на шах — първо единият мести фигурата, после другият. Ерик винаги я беше предупреждавал, че тръгне ли тя след него, един ден ще трябва да плати за безумството си. И ето сега той си мислеше, че я е хванал в безчестие, но всъщност тя беше напълно невинна.

Той се издигаше заплашително над нея. Под дългия до коленете прилепнал бял панталон изпъкваше ясно мускулестото му тяло, а горната част на униформата с еполетите подчертаваше още повече широките му рамене. Ръкавици скриваха ръцете му, но Аманда можеше да си ги представи, толкова добре го познаваше. Изпитала бе и силата му, и нежността му. Но в този момент за нея имаше значение само суровият му поглед. Стоманеносивите му очи искряха със сребърен блясък от гняв. Аманда усети, че е пленена. Тя съвсем беше забравила за оръжието в ръката си. И въпреки че не знаеше как се борави с него и вече бе отмаляла от тежестта му, нямаше никакво намерение да го хвърли, само и само да не се покаже слаба пред Ерик.

Може би най-добре щеше да бъде, ако се беше разкрещяла и му беше обяснила, че винаги е била лоялна спрямо Англия. Правила е само това, което е повелявало сърцето й и той добре го знае. Аманда беше сигурна, че Ерик уважава убежденията й и че ядът му е насочен главно срещу акта на предателството.

— Аз съм абсолютно невинна! — изрече тя накрая, цялата пламнала.

Той повдигна нагоре веждите си във вежливо учудване:

— Невинна, Ваше Височество?

— Казах ти вече…

— А пък аз ти казвам — знам съвсем точно, че си британска шпионка, известна под името „Ваше височество“. Затова те и снабдявах с грешна информация, която обаче редовно намираше пътя си до Дънмор. Винаги си ме мамела. И сега също!

Аманда поклати глава и трябваше силно да преглътне, защото усети как от страх гърлото й пресъхва. Никога досега тя не беше виждала Ерик така хладен и изпълнен с омраза към нея. На времето, когато тя все още не го допускаше близо до себе си, той беше извънредно търпелив и упорит. Във всеки миг, когато тя имаше нужда от нещо, той изникваше край нея, готов да й помогне, независимо за какво става дума. Тя полагаше огромни усилия, да не му се предаде отведнъж. Но после, когато разбра, че го обича, вече нямаше какво да я спре. Сега не й оставаше нищо друго, освен да направи отчаян опит за запазване на достойнството и гордостта си. Трябваше да остане силна и да си припомни някои от правилата на борбата.

А едва ли има нещо по-трудно на света от това да бъдеш силен, особено в положението, в каквото бе изпаднала Аманда. Как можеше тя да демонстрира силата си срещу човек, изпълващ с тялото си рамката на вратата? Тъмните коси на Ерик бяха вързани назад. Очите му пронизваха Аманда.

— Дай ми оръжието! — повтори той.

Гласът му прозвуча дрезгаво, но за Аманда думите изведнъж се превърнаха в неочаквана ласка, стопляща гладката й кожа. Това беше команда на заселник, която напомняше оксфордски обноски. А всъщност той живееше в страна, населена според британците с престъпници и бе един от тях. Но Аманда знаеше, че той притежава силата и смелостта на истински колонист. Той беше наясно със стратегията на борбата. Имаше смелостта да излезе в открит бой, но също така беше запознат и с тънките трикове на военната хитрост. Беше див и необуздан като самата страна и нито титлата, нито вежливостта можеха да скрият тези му черти.

— Аманда! — Той бавно я приближаваше.

— Не мърдай! — предупреди го тя.

Той само поклати ядосано глава.

— Търпението ми съвсем скоро ще се изчерпи, Аманда! Ще взема само оръжието, въпреки че ако спазвам правилата, би трябвало да те убия!

— Не! — гласът й едва се чу. — Остави ме просто да си отида. Заклевам ти се, че съм абсолютно невинна! — прошепна Аманда.

— Да оставя нашето „Ваше Височество“ да се измъкне? Тогава аз ще бъда обесеният. — Той престъпи още една крачка напред. — Добре, стреляй тогава, но първо провери дали пушката ти е заредена!

Той се подсмихна подигравателно, после с един замах грабна оръжието и го дръпна заедно с вкопчилата се в него Аманда напреки през каютата. При тези движения предпазителят се освободи и един куршум се заби със свистене в стената.

Няколко секунди Ерик стоя втренчен в Аманда, след което горчива усмивка се плъзна по устните му.

— Пушката беше заредена, милейди, и ти се целеше точно в сърцето ми!

Никога дотогава тя не беше виждала толкова студени очи. Обхвана я паника, но въпреки това не спираше да мисли какво би могла да стори. Смел скок в морето може би щеше да я спаси! Само да можеше да се добере до войските на генерал Хю, които се намираха на север! Очите на Ерик й казваха, че няма смисъл да очаква от него никаква милост.

— Хайде, Ваше Височество.

— Чакай! — Аманда преглътна.

Усети, че всеки миг ще се строполи на земята, тъй като спомените я караха да трепери. О, Боже, толкова добре познаваше нежността му, но също така и неговата решителност и силата на волята му. Сребърносивите му очи проблясваха така ледено, че тя вече наистина се страхуваше за живота си. „Господи, спаси ме от мъжа, когото обичам!“ — молеше се тя тихо.

— Какво да чакам? Спасението? То няма да дойде, не се съмнявай!

Погледът й се спря на пушката. Ерик я беше запокитил с такава сила, че при падането тя се бе строшила. С последни сили Аманда се втурна навън, но не беше достатъчно бърза. Ерик я хвана с едната си ръка, докато другата заби в косата й. Задърпа я и така, без да иска, тя се озова цялата в ръцете му. Изстена от болка. Сви юмручета и започна да блъска силно с тях по мощната му гръд. От отчаяние сълзи избиха в очите й. Ругаейки, той изви ръцете й на гърба и така тя усети, че е допряна плътно до тялото му. Нямаше вече как да протестира. Когато разбра, че е напълно безпомощна, тя само отметна глава назад и го погледна право в очите с отчужден поглед.

С едната си ръка той я държеше в това унизително положение, а с другата нежно я погали по челото и бузите.

— Толкова хубава, а така коварна! Но вече всичко свърши. По-добре сама си признай лъжите, любов моя!

Но когато погледите им се срещнаха, гореща вълна разтърси и двамата. Любовта им винаги е била безумно страстна. Сълзи капеха от очите й, но не, тя не можеше да се предаде. Какво чувстваше сега — любов или омраза? Тя поклати глава и се усмихна с последни сили.

— Никога, милорд!

В този момент се чуха стъпки и малко след това се появи млад войник, който зяпна при вида на Аманда.

— Най-после я спипахме! Тази „Ваше Височество“ е предала на британците кораба и всичките ни тайни!

— Да — повтори Ерик. — Най-после я спипахме!

И той отблъсна Аманда от себе си, проклинайки тихо под носа си.

Аманда се олюля, но намери сили да се вземе в ръце и застана гордо изпъчена пред тях. Колко странно, мислеше си тя, морето отвъд бе тихо и спокойно и подводните му движения оставаха незабележими за кораба, където пък бушуваше чудовищна буря.

Младият мъж свирна тихо през зъби.

— Няма какво да се чудим, че така лесно й се удава да завърти главите на нашите мъже — измърмори той.

На Ерик му докривя от тази забележка. Аманда изглеждаше по-хубава от всякога. Тя се притисна към стената на каютата, явно нямайки никакво намерение да се предава. Гърдите й се повдигаха при всяко вдишване, а бледата й кожа блестеше като мрамор. Беше облечена в зелена рокля от коприна с корсаж от златен брокат. Върху голите й шия и рамене падаха рижите й къдрици. Под тях зелените й очи гледаха студено и отсъстващо. Ерик с удоволствие би измъкнал иглите от подредената й фризура, за да види свободното падане на непокорните й коси. Беше непоносимо да я държи толкова близо до себе си — хладна и недосегаема. По дяволите, очите й не му даваха мира! Даже и сега.

— Да, наистина не е трудно да се изпадне в нейна зависимост! — промърмори той.

— Ще я обесим ли? — попита войникът. — Изобщо бесим ли жени, генерале?

Тръпки на вледеняващ страх полазиха Аманда и тя преглътна надигащите се сълзи. Във въображението си тя дори чу биенето на барабаните. Смърт чрез обесване беше обичайното наказание за предателите. Тя даже усети грубата примка около врата си. Дънмор беше предвидил такъв край за Ерик, ако някога му се удадеше да го плени. Но Ерик сякаш не обръщаше внимание на подобни закани. Какво ли бе принудило Ерик да се отдаде изцяло на една безнадеждна кауза? Въодушевен от нещо, той бе изоставил в Англия наследените си имоти и бе заложил не само името и титлата си, но даже и живота си в името на бунта. Тя също бе рискувала и сега й се струваше, че вече е проиграла всичко, което някога е притежавала.

Младият войник продължаваше да гледа втренчено Аманда.

— Милорд, може би вие ще разрешите да се бесят и жени?

— Да, така е — кимна Ерик иронично. — Бих могъл да разреша. В края на краищата тя е моя жена.

Младият човек имаше нужда от време, за да се съвземе от изненадата.

— Кажете на Даниел да поеме курс към Кемерън Хол и наредете да отнесат тялото на лейтенанта тук! Всички убити британци да бъдат изхвърлени в морето, а нашите ще отнесем у дома.

И той отново се обърна към Аманда:

— Ние двамата ще се разберем по-късно.

Ерик се поклони леко и напусна каютата, последван от младия човек.

Аманда се дръпна назад трепереща. Тя и Ерик бяха дълго време разделени, но сега войната отново ги събра и забушува сякаш из душите им. В каютата влязоха двама мъже и повлякоха навън тялото на шотландеца. Отмаляла, Аманда се отпусна с въздишка на койката и се загледа навън към приближаващия бряг.

Кемерън Хол се показа иззад хълмовете бял и привлекателен. Елегантният дом на Ерик изглеждаше така мирен, сякаш никога над него не е надвисвала страховитата опасност. Вероятно Робърт си е спазил думата и е било възможно пожарът да бъде загасен за кратко време. Никъде по къщата и по съседните постройки не се забелязваха следи от пламъци. Само складовете близо до пристанището бяха напълно унищожени, но те не бяха вече чак толкова важни. В момента за Аманда значение имаше само къщата. Понякога тя си мислеше, че всъщност обича този дом много по-силно от Ерик. Изпаднала в беда някога, тук тя бе намерила спасение и през изминалите бурни месеци често влизаше в галерията с потретите на предците и разглеждаше лицата на жените, за чийто дом сега се грижеше. Какъв ли живот, са водили те в тази къща?

Изведнъж хлад пролази по гърба й. Със сигурност Ерик не би желал тя да висне обесена, но какво ли друго наказание щеше да й измисли? Може би трябва да обещае, че никога няма да напуска дома си и че повече няма да се меси във военните дела? Чу командите за акостиране. Затвори очи и си представи как мъжете на палубата прибират платната на „Лейди Джейн“. След това чу как се спусна стълбичката и как моряците с радостни възгласи се спуснаха към брега.

Тази победа беше особено необходима за повдигане на патриотичния дух. Британците наближаваха Ню Йорк, а Вашингтон вече почти не разполагаше с войници, с които да им се противопостави. Заселниците си имаха работа с една от най-силните армии на света. Нима Ерик не виждаше този факт? В края на краищата британците щяха да победят и да го обесят. А също така и Джордж Вашингтон, Патрик Хенри, двамата Адамс, Хенкюк и всички останали шутове!

Вратата се отвори и Аманда подскочи. Ерик беше изпратил Фредерик, за да я вземе. Преди време Ерик бе спасил живота на този печатар от Бостън и сега двамата бяха неразделни.

— Къде е Ерик? — попита Аманда.

— Заповядано ми е да ви ескортирам до дома ви, милейди.

— Да ме ескортирате?

— Да, милейди. Няма нужда да се страхувате от нас. — Той млъкна за момент — Даже и като шпионка.

— Фредерик, аз…

Той я погледна с тъжни очи:

— О, милейди, как можахте да сторите всичко това? Още повече, че става дума за Кемерън Хол?!

— Аз съм невинна, Фредерик! — отвърна Аманда загрижено.

— Да, но…

— Нямам никакви доказателства.

— За мен е достатъчна думата ви, милейди.

— Благодаря ви. — Аманда с мъка подтисна сълзите на вълнението.

Когато излязоха на палубата, мъжете там, които още се занимаваха с разчистването, млъкнаха. Те не бяха моряци на военна служба, а пъстра дружина от доброволци за гражданска защита. Тези, които идваха от западните части на страната, се познаваха лесно по кожените дрехи с ресни, а ветераните от Седемгодишната война още носеха старите си сини униформи. Аманда познаваше някои от тези хора. Опита се да се държи и изправена да премине край тях въпреки псувните. Но напрежението се разпръсна от само себе си, когато един от мъжете спонтанно започна да се подсвирква стара шотландска мелодия, а другите един след друг се занавеждаха в поклон за поздрав. Аманда напусна кораба напълно объркана. Качи се на файтон, който бе дошъл на кея специално, за да я вземе. На мястото на кочияша стоеше Пиер, но той не се обърна ни веднъж към Аманда. На кораба старият капитан изстреля салют за сбогом.

Аманда погледна недоумяващо към Фредерик, който също се бе качил във файтона:

— Нищо не разбирам…

— Всеки дължи уважение на победения враг.

— Но те би трябвало да ме мразят.

— Някои със сигурност ви мразят, но други изпитват респект пред човек, който е работил според собствените си разбирания. Но, разбира се, всеки, който ви познава, би желал да сте на страната на съпруга си.

— Но аз не мога да изменя на сърцето си!

— Това никой не може, милейди — добави Фредерик и замълча, докато файтонът потегли.

Аманда дръпна завеските и се загледа в свежите поляни, издигащи се към дома й. Внушителната сграда с множество високи прозорци и широка веранда сякаш владееше цялата местност. Аманда се беше влюбила в тази къща от пръв поглед. Най-много я беше впечатлила стълбата от старателно полиран махагон и галерията с портрети на предците.

Колата спря и Пиер отвори вратичката, като видимо избягваше погледа на Аманда. Даже и да беше му изкрещяла, че е невинна, той едва ли щеше да й повярва, тъй като я беше видял как излиза с Робърт. Тя се извърна бързо и хукна нагоре по стълбите така устремно, че Фредерик едва успяваше да я стигне.

— След малко ще пристигне лорд Кемерън, милейди.

Аманда кимна мълчаливо. У нея отново се възродиха мислите за бягство. Но знаеше, че едва ли ще успее. Много от хората наоколо й вярваха, някои дори я обичаха, но все пак Ерик бе техният господар и въпросът, който ги вълнуваше, бе собствената им свобода, а не съдбата на Аманда.

— Благодаря, Фредерик — каза тя и продължи задъхано по стълбите.

Фредерик я следваше мълчаливо. Докато преминаваше през галерията с портретите, облечена в опръсканата с кръв и вмирисана на пушек рокля, тя имаше чувството, че от рамките я стрелкат обвинителни погледи. Тя искаше да се защити, но знаеше, че няма смисъл. Знаеше, че е загубена. Дали Ерик ще свали портрета й?

Фредерик затвори след нея вратата на спалнята и Аманда остана съвсем сама. Стенание се изтръгна от гърдите й. Беше невъзможно тук, където всичко напомняше единствено за добрите стари времена, тя да стои и да чака Ерик. Помнеше добре какво презрение изпитваше към този мъж в началото. Но неговата решимост и силната му воля свършиха своето. Ерик я искаше толкова много! Да, това беше някога, а днес…

Погледът й бавно се плъзна по прекрасно изработеното легло от тъмно дърво, което бе прикрито зад завеси от коприна и брокат и се издигаше на малък подиум. Зад тези завеси тя винаги се е чувствала добре скрита. Погледна към часовника на камината и видя, че е станало почти шест часа. Навън постепенно се спускаше здрач. Но Ерик все още не се връщаше! Аманда тръгна разтревожено из стаята.

Настъпи нощта. На вратата се почука и в стаята влезе черният прислужник на Ерик Касиди, който погледна тъжно Аманда.

— Какво има, Касиди? И вие също ли ме осъждате?

— Не, лейди Кемерън. Аз не мисля, че всички неща на тоя свят могат да се видят единствено с очите.

Той беше неин приятел. Но също така и на Ерик. Въпреки това Аманда се усмихна:

— Благодаря ви, Касиди!

— Донесох ви малко вино и печена пуйка, милейди.

След тези думи той излезе в коридора и се върна със сребърен поднос.

— Кейт и Джак ще ви донесат гореща вода, за да се изкъпете.

— Благодаря, Касиди! — Аманда се усмихна, тъй като акцентът на Касиди винаги й напомняше оксфордския изговор на Ерик. Касиди беше роден като роб, но тук, в Кемерън Хол бе станал свободен човек. В този момент Аманда осъзна, че не й остава още дълго да бъде свободна. Въпреки че се намираше в собствената си къща, тя всъщност бе пленница.

Касиди остави мълчаливо подноса. Малко след това се появиха Кейт и Джак и напълниха малката вана. Аманда им благодари учтиво. Маргарет я беше нарекла вещица, но другите може би схващаха, че животът е по-сложен от тези определения.

— Къде е лорд Кемерън? — попита тя слугите.

— Зает е, милейди. Имат намерение да не оставят лорд Дънмор на мира, докато не го прогонят окончателно от тези земи.

Зает? Означава ли това, че той повече няма да я посети и че тя дни наред ще стои затворена в спалнята? Тя се закашля.

— Дали все пак ще дойде, или ще нареди да ме изведат оттук?

— О, не. Той непременно ще дойде при вас.

Това не звучи твърде успокоително, помисли си Аманда. Но тя едва ли имаше повод да се страхува от останалите повече, отколкото от своя съпруг.

— Разрешено ли е на Даниел да идва при мен?

— За съжаление, не, милейди.

— Тя добре ли е?

— Да.

Касиди се поклони и напусна стаята заедно с останалите. Малко след това се чу как ключът се завърта в ключалката.

Аманда седна по навик на масата, въпреки че апетитът й бе изчезнал.

Отпи глътка вино и се загледа невиждаща в тъмнината. След известно време мисълта за изстиващата вода я извади от вцепенените. Може би Ерик ще се върне чак след дни? Обърна виното на един дъх, за да си даде кураж. След това бързо се измъкна от дрехите и с удоволствие се потопи в топлата вода, опитвайки се да изтърка и последната мръсотийка от себе си. Но страхът й не можеше да бъде измит. Какво би казал Ерик за споразумението, което тя сключи с Тейритън, за да спаси къщата от пожар? Просто не би й повярвал или даже нещо повече — той можеше да каже, че това е била нейна идея.

Аманда излезе от ваната и обви мокрото си тяло в огромна ленена кърпа. Леко потреперваше от хладния нощен въздух. Трябваше да помоли Касиди да й запали огъня в камината. Приближи се бавно да прозореца, погледна навън и с изненада откри, че надолу по поляната към пристанището кипи странно оживление. Най-вероятно войниците се разполагаха там за през нощта.

„О, Господи, дай ми смелост!“ — молеше се тихо Аманда. „Или поне ми покажи местенце, където бих могла да изчезна!“ Но Господ явно не чуваше молбите й.

Аманда усети, че става течение и уплашено се извърна назад. Ерик бе отворил безшумно вратата и сега стоеше на прага и я гледаше втренчено. Когато погледите им се срещнаха, той се обърна и пусна резето. След това се облегна на вратата и пак впи очи в жена си.

— Е, Ваше Височество, дойде време за разплата — изрече той съвсем тихо, но въпреки това тя улови заплахата в гласа му.

Сърцето на Аманда биеше толкова силно, че тя не можа да отрони нито дума.

Ерик почака отговора й известно време. Но тъй като тя мълчеше, устните му се извиха в подигравателна усмивка. Изведнъж той се приближи рязко до нея.

— Да, милейди, денят на разплатата дойде!

Наистина много време бе изтекло от тяхната първа среща в Бостън. Тогава войната тъкмо започваше, а с нея се завихри и тяхната бурна любов.