Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damsel in Distress, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 76 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хедър Греъм. Графинята и Сребърния меч

ИК „Ирис“, 1998


ПРОЛОГ
Легенди

Лятото на 1180 г.,

При управлението на крал Хенри II, в гората.

Тя обичаше гората. Никъде другаде светът не блестеше в по-прекрасни цветове: топлите кафяви и черни багри на земята, всевъзможните нюанси на зеленото — светло върху храстите, по-тъмно по тревата, набола върху плодородния торф, или студено и загадъчно между стеблата на дърветата, чиито клони закриваха слънцето, забулвайки гората в приказен, тайнствен полумрак.

Там, където короните на дърветата не бяха толкова гъсти, прозираше небето, понякога — синьо петно, блестящо на слънчевата светлина, но нерядко и — забулено от буреносни облаци. В такива дни гората стенеше и виеше, а клоните се свеждаха, сякаш в поклон пред някаква неизмерима, равна на божествената мощ.

Но имаше и дни, в които вълшебството се допълваше от нежна млечносива мъгла, стелеща се на вълма почти до земята. Колко обичаше да идва тук. Сетива за тази прелест бе наследила навярно от баща си, комуто дължеше освен това и някои привилегии. Когато се завръщаше у дома, за да си почине от службата си при краля, той я водеше в гората.

Отначало тя не знаеше, че не всеки може да идва тук. Знаеше само едно — колко прекрасен и добър е баща й. Очите му бяха морскозелени, имаше платинено руса коса и внушителна осанка. Изглежда и сам кралят го ценеше, тъй като често пращаше да го повикат. Винаги когато се завърнеше, баща й я взимаше със себе си в кралската гора.

Тъй като яздеше добре, днес баща й бе позволил да вземе една голяма кобила, а не някое пони, както обикновено. През този необикновен ден тя изглеждаше като голямо момиче. Косата й бе грижливо сплетена. Върху тъмнозелената рокля с бухнали, елегантни, стесняващи се към китките ръкави, чийто цвят съперничеше с този на гората, носеше мраморно бяла туника.

На гърба й висеше кочан със стрели, а на едното й рамо бе преметнат лък. Тъй като й доставяше неимоверно удоволствие да съпровожда баща си по време на лов, никога не му призна, че й е неприятно да стреля по красивия дивеч. Освен това знаеше, че всеки уцелен елен допълва хранителните запаси за дългите зимни месеци.

Наистина, този ден започваше чудесно. Малката им групичка се състоеше само от баща й, братовчед й Роб и нея, плюс двама пажа, които трябваше да отнесат плячката в къщи.

Роб бе на тринайсет, пет години по-голям от нея, и все още му доставяше удоволствие да й се присмива. Иронично й се покланяше, обръщайки се към нея с думите „госпожица Зелени ръкави“. Тя се оплакваше, наричайки го „малък дявол“ и въпреки това Роб не млъкваше, което, разбира се, ни най-малко не я смущаваше.

От време на време й хрумваше някой подходящ отговор и докато яздеха през гората тя виждаше, че баща й се усмихва на хапливите закачки, разменяни от децата. Естествено, дивечът бягаше надалеч, но те имаха още почти цял ден пред себе си. Бе приятно хладно, повяваше лек ветрец, шумолящ в листата, а гората бе огласяна от птичи песни. Топлината на слънчевите лъчи почти не се усещаше под зеления балдахин на дърветата.

Тя имаше неясно предчувствие, че нещо ще се случи. Във въздуха тегнеше странно мълчание, внезапно възцарила се тишина, предупреждаваща момичето, което сякаш бе принцеса и господарка на горските духове. Пленително и омагьосващо… Не, нищо подобно. Чувството, обзело я неочаквано, бе страх. Нещо ужасяващо връхлиташе насреща й и тя се боеше да навлезе по-дълбоко в сенките между дърветата.

Преди да успее да извика и привлече вниманието на останалите, пред очите й се разигра трагична сцена. Вече не бяха сами. Насреща им, яхнали великолепни коне, се изпречиха трима барони, облечени в най-фина вълна и лен, с обшити с кожа наметки. Конете им също носеха скъпоценни накити. Цветовете на единия от мъжете — жълто и тъмносиньо, блестяха и върху седлото му. Многобройни, значително по-семпло облечени пажове съпровождаха благородниците. Всички бяха наобиколили някакво дърво, край което, широко отворила кафявите си очи, умираше една сърна. Кръв бликаше от гърдите й, където стърчеше умело насочената стрела.

Но не гледката на умиращия дивеч бе това, което я обезпокои, въпреки че смъртта на едно толкова красиво животно я потискаше. Много по-заплашителен й се стори начинът, по който бароните обграждаха двама мъже, стоящи край сърната. Двамата, очевидно вцепенени от страх, изглежда не произхождаха от знатни семейства, тъй като туниките им бяха от груб кафяв плат, а единият нямаше дори ботуши, които да пазят слабите му крака. Изцапаните им лица издаваха, че спят направо върху земята, най-много край някой огън, запален под открито небе. Кафявите им коси бяха дълги, както ги носят саксонците. Възрастният имаше брада, а върху горната устна на по-младия едва бе набол нежен мъх.

— Какво става тук? — попита баща й. Когато той се опита да проникне в кръга на конниците, момичето видя малка ловна брадва да блясва на слънцето и чу вик — ужасяващ вик. Благородниците се отдръпнаха малко и тя видя, че по-младият от мъжете бе останал без ръката си, която, безполезна и безжизнена като камък, лежеше върху един камък. Наоколо беше в кръв.

— Бъди доволен, че се смилих и не ти сторих нещо по-лошо! — извика мъжът, носещ синьо и жълто, който очевидно бе водачът им. — А ти… — обърна се той към по-възрастния, окован във вериги мъж, на чиято шия бе надяната примка. — Ти ще увиснеш на бесилото за бракониерство! — Лицето на благородника бе зловещо както и това на спътника му, чийто кон стоеше до онемялото момче. Изглежда и те, както и двамата нещастни саксонци, бяха баща и син.

Брадатият не понечи да се оправдае, само ужасено и безпомощно гледаше към момчето си, валящо се в кръв на земята.

При вида на ужасната рана й се повдигна. Баронът заповяда на хората си да преметнат въжето през един клон. Тогава се разнесе властният глас на баща й:

— Не! Няма да го сторите…

— Тези саксонски свини са ловували в горите на краля — обясни благородникът, който очевидно познаваше баща й.

— Кралят не би одобрил подобно наказание! — баща й извади меча си. — За Бога, пуснете ги да си вървят! Не виждате ли, че са изнемощели от глад. Какво е една сърна?

— За Бога, татко! — извика тя. Срещу него стояха толкова много мъже, а зад гърба му само Роб бе изтеглил от ножницата малкия си меч.

— Граф Дьо Монтрен — отвърна баронът, — искате да умрете заради някакви нищожества? Да, зная, че сте способен на подобно нещо, тъй като това саксонско кутре отново е по петите ви. Така да бъде! — той също изтегли меча си, заповядвайки на спътниците си да последват примера му. Дива злоба искреше от очите на сина му, очевидно доволен от предстоящото кръвопролитие.

— Спасявайте се! — рязко се обърна баща й.

Роб обаче не искаше да бяга, също както и тя самата. Ако на графа му бе писано да намери смъртта си в тази гора, то те щяха да го последват.

Дотам обаче не се стигна. Докато противниците се приближаваха един към друг, баронът изненадващо нададе вик. Конят му се изправи на задните си крака и мъжът се строполи от седлото. Една стрела се заби в бедрото му.

Втора изсвистя във въздуха, после още една. Още двама мъже бяха улучени, а другите престанаха да настъпват, когато изплашените им коне започнаха да се щурат насам-натам.

— Къде, по дяволите… — ревеше мъжът в синьо-жълто.

— Наоколо трябва да се навъртат разбойници! — извика синът му.

— Исусе, не искам да си остана тук! — хленчеше трети.

— Ще си платите за това, Дьо Монтрен! — заплаши баронът, вдигайки меч.

— О, не, Дьо Ла Вил, кралят ще застане на моя страна!

В следващия миг конниците се разпръснаха, спасявайки се от валящите върху им стрели. Все още с примка на шията, по-старият саксонец стоеше треперещ върху скалата. Синът му лежеше в тревата, притискайки раната си и стенейки от болка.

— Стрелите! — изплашена извика тя по посока на баща си, галопиращ към нещастните селяни.

— В безопасност сме, не бой се — със спокоен глас отвърна той. След това се надигна от седлото и сне примката от шията на по-възрастния саксонец, който падна на колене, опитвайки се да целуне ботушите му. — Не, не, човече — сякаш за помощ се извърна към дъщеря си графът. — Откъсни парче от ръкава си, иначе на момчето ще му изтече кръвта.

Едва сега тя забеляза, че през цялото време е останала неподвижно върху седлото си, зяпнала от ужас, със сълзи на очи и тракащи зъби. Сега животът отново се връщаше в тялото й. Тя трескаво разкъса единия от ръкавите си, скочи от коня и се затича към младежа. Кръвта му изпръска роклята на момичето, което се боеше да не изпадне в безсъзнание.

Тя събра всичката си смелост и успя да превърже ръката му. От кръвта красивата й зелена рокля бе станала ръждиво-червена.

— Благодаря, госпожице — прошепна момчето, когато очите й срещнаха отчаяния му поглед.

По-възрастният саксонец опитваше да го изправи на крака и графът заповяда на пажовете:

— Занесете сърната в дома на тези хора! Момчето има нужда от силна храна, ако иска да оживее. Има ли кой да обгори раната? — попита той по-възрастния селянин на саксонски — език, който бе научил от съпругата си.

— Да, майка му.

— Добре.

— Но, господарю, — отвърна един от пажовете — това е незаконно…

— Тези хора са застрашени от гладна смърт. А крал Хенри, нашият законодател, е справедлив, той не ще осъди постъпката ми. Сърната е мъртва, а тук няма никой освен нас.

— Освен тези, които стреляха — припомни на чичо си Роб.

— Не ни грози никаква опасност. А сега изчезвайте!

Малката групичка бързо се отдалечи. Роб бе настоял да съпроводи двамата селяни и пажовете, за да може изнемощелият ранен да използва коня му, така че тя се оказа сама с баща си. Хълцайки, се хвърли в прегръдките му.

— Как можаха тези хора да постъпят толкова жестоко?

Графът въздъхна дълбоко и я притисна към себе си.

— Има закони, забраняващи лова в тази гора.

— Тогава това са ужасни закони!

— Не, скъпа моя. Повечето закони са справедливи и защитават хората. Селяните и крепостните работят за нас. Всеки от тях си има своето малко парче земя. Зад стените на нашия замък ние се грижим за тяхната сигурност, разрешаваме споровете им, съдим крепостните си и свободните селяни. Те ни служат, а ние…

— Ние служим на краля — прошепна тя. — Татко, те нарекоха тези селяни „саксонски свини“, а Роб — „саксонско кутре“ и то с такова презрение — тръпки полазиха по гърба й.

Той въздъхна отново.

— Скъпа моя, повече от сто години са минали, откакто херцог Вилхелм дошъл от Нормандия, за да завладее Англия и да стане крал Уилям. Сънародниците му считат себе си за нормандци, а англичаните са и ще си останат саксонци. Уилям излязъл победител, но само наполовина. Хората му и до днес не престават да се боят и да мразят саксонците. Но на някои саксонци се отдаде да завладеят нормандци, както майка ти — мен, открадвайки сърцето ми. — Той нежно я погали по бузата и момичето отвърна на усмивката му. — Законите не са лоши, сърце мое. Хенри се постара да ги направи такива, че да служат на всички хора. Той е добър и силен владетел.

Тя познаваше краля — красив мъж с неизчерпаема енергия, който непрекъснато се караше с жена си и синовете си.

Самомнителен и арогантен, той умееше да принуждава другите да му се подчиняват. Никой обаче не го бе виждал да проявява жестокост. Не, той не би постъпил като благородника в синьо и жълто. Тя вдигна поглед към баща си.

— Значи законите ще са добри, докато имаме добър крал.

— И добри благородници, борещи се срещу лошите.

— Но какво ще стане, когато останем без добър крал, а порочните благородници станат повече от справедливите?

Мъжът като че ли изведнъж потръпна и още по-силно притисна момичето към себе си.

— Тогава злото ще управлява тази земя. Едно обаче не трябва никога да забравяш, детето ми. Способният и силен владетел държи васалите си винаги покорни. Хора като тези, които видя днес, никога не ще притежават прекалено голяма власт. И още нещо — винаги ще има справедливи и храбри мъже, без значение на какъв език говорят, как се обличат и откъде идват — той се огледа, мислейки за тайнствените стрелци, спасили живота им.

Пажовете се завърнаха заедно с Роб, който скочи от седлото и се затича към братовчедка си, стояща недалеч. Момчето я взе в прегръдката си.

— Всичко ще се оправи, красива госпожице Зелени ръкави — сериозно я увери той. Момичето направи опит да се засмее и Роб се обърна към чичо си. — Така бих искал и аз да мога да си служа с лък и стрела…

— И на това ще се научиш, Роб. Но сега трябва да заведеш дъщеря ми в къщи. Рок, Риджинълд, погрижете се за тях двамата. Скоро ще ви настигна. — Децата покорно възседнаха конете си и се отдалечиха, следвани от пажовете. Графът остана насред гората, напрягайки слух. Наоколо цареше тишина и само вятърът шумолеше в листата на дърветата. Въпреки това бе сигурен, че е наблюдаван. — Благодаря ви, приятелю, който и да сте! — тихо извика той.

Внезапно до него долетя тропот на копита. Един от хората на Дьо Ла Вил препускаше с насочен насреща му меч. Графът не само не успя да извади своя, но и нямаше време да оплаче съдбата си, стоящ беззащитен лице в лице със смъртта. Всичко стана прекалено бързо. Изведнъж дочу вик:

— Отдръпнете се, господине! — Един, изникнал сякаш изпод земята мъж изтика неспособния да помръдне благородник от пътя на препускащия насреща вражески жребец.

Мечът на непознатия опасно проблясваше на бледата горска светлина. Земята трепереше под копитата. Ездачът от хората на Дьо Ла Вил се усмихваше, високо вдигнал оръжието си. Ударът му светкавично бе париран и острието на непознатия защитник прониза гърдите му. Само в очите на умиращия, докато се свличаше безжизнен от коня, можеше да се прочете учудване и отчаяние. Дьо Монтрен бе скочил от седлото и се взираше в мъжа, който едва не бе отнел живота му. След миг се извърна към спасителя си — момче, току-що възмъжало, високо и гордо, с почти гарвановочерна коса.

Графът си спомни нещо и не след дълго изненадано се усмихна.

— Значи вие сте бил!

От бузата на момчето, което очевидно съжаляваше, че се бе наложило да напусне прикритието си, се стичаше кръв.

— Зная закона — задъхано увери то, — но не можех да позволя старият човек да увисне на бесилото. Двамата бяха ужасно гладни, личеше по очите им. Та това бе само някаква си сърна…

— Няма нужда да ми обяснявате, момко.

— А след това естествено не можех да оставя тези мръсници да ви погубят.

— За което съм ви благодарен. Не се бойте от нищо. Ще разкажа на Хенри цялата истина…

— Не, моля ви, не казвайте нищо!

Дьо Монтрен се поколеба, но в крайна сметка прие.

— Добре тогава, можете да разчитате на мен. Давам ви дума. Но когато яздите през гората, се обличайте по-добре.

Хубавото момче кимна, усмихвайки се.

— Ще размисля върху съвета ви. — От храсталака долетя шумолене и то се метна обратно на седлото, готово отново да размаха меч. След миг обаче въздъхна облекчено. — Това е семейството ви. Бог с вас, господине!

— И с вас също! — извика в отговор Дьо Монтрен, но момчето вече беше изчезнало в гората. Графът се отдалечи от трупа на рицаря, защото не искаше децата да го видят и да разберат, че графът е бил изложен на нова опасност. Той бързо подкара коня си насреща им.

В сянката на дърветата видя да блестят красивите очи на дъщеря му. Този ден дълго щеше да остане в паметта й. Направи опит да се усмихне, покланяйки се.

— Ах, красива госпожице Зелени ръкави! Господарю Робин… — Тя се засмя на шегата му, но след малко всички отново станаха сериозни. — Хайде да се прибираме — добави той, възсядайки коня си. — За днес приключихме с лова.

Роб недоверчиво хвърли поглед през рамо.

— Върнахме се, защото ми се стори, че те видях с някого.

— Така ли?

— Мислех, че…

— Какво?

— Нищо. — В кафявите очи на Робин, заблестели изведнъж с мрачна решителност, се четеше незадоволено любопитство. — Един ден стрелите ми ще бъдат също толкова и дори по-точни.

— Моите също! — не остана назад дъщерята на Дьо Монтрен.

Графът недоволно впери поглед в сериозните детски лица и най-вече в това на племенника си. Момчето знаеше за тайнствения спасител.

— Денят вече е към края си — енергично рече графът. — Да не говорим повече за това.

Тримата мълчаливо яздеха през гората, която бавно потъваше в мрак. Денят наистина бе към своя край. Неусетно бе настъпил часът на легендите.