Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Таис Афинская, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Иван Ефремов. Атинянката Таис

Трето издание

Издателство на Отечествения фронт, София, 1986

Редактор: Донка Станкова

Редактор на издателството: Венета Маринова

Художник: Бисер Дамянов

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Румяна Браянова

Коректор: Виолета Славчева

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ГЛАВА
БЯГСТВО НА ЮГ

Застанала на палубата на гемията, Таис мислеше за непознатия. Нима когато отслабват жизнените сили у народа и страната, тогава обеднява красотата у нея и тези, които я търсят, отиват в други страни? Така се случи с Крит, с Египет. Нима дойде редът и на Елада? Сърцето се свива дори само при спомена за чудния град на Девата. Какво са в сравнение с него Коринт, Аргос и разрушената вече Тива?…

Несигурно стъпвайки по люшкащата се палуба, при Таис дойде Клонария.

— Искаш ли да ядеш, госпожо?

— Още не.

— Кормчията каза, че наближаваме Хераклея. Гледай — Егина вече цялата се показа над морето.

— Къде е Хезиона?

— „Родената от змия“ спи като прародителката си.

Таис се разсмя и помилва девойката по бузата.

— Недей да ревнуваш, събуди „Родената от змия“.

Хезиона набързо наплиска лицето си с морска вода и дойде пред господарката си. Таис запита тиванката какви са намеренията й по-нататък. Макар Хезиона да я бе молила да я вземе със себе си, хетерата мислеше, че тя прави грешка като напуска Атика, където има повече възможности да намери баща си. Най-големият робски пазар в Елада беше в Атина. Всекидневно на неговите подиуми се продаваха по няколкостотин души. Имаше надежда да се научи нещо за философа Астиох от търговците, свързани с всички градове на Елада и със страните около Вътрешното море. Хезиона призна, че бе ходила при гадател след нощното посещение на Егесихора. Той бе поискал някакъв предмет, който е принадлежал на баща й. Тиванката със свито сърце му бе дала малка гема с тънка верижка, която криеше в косите си. Върху зеленикав „морски камък“ — берил — изкусен гравьор беше изрязал портрета на баща й; той го бе подарил на дъщеря си в нейния нимфеен (момински) ден — само преди три години. Гадателят подържа малко гемата в своите странни пръсти с квадратни краища, въздъхна и с твърда увереност заяви, че философът е мъртъв и че сигурно същата участ е постигнала брата на Хезиона още върху крепостните стени на града.

— Сега ми оставаш само ти, госпожо — каза Хезиона, упорито наричайки така Таис въпреки забраната, — как да не те последвам и да не споделям съдбата ти? Недей ме отблъсква, моля те! — Девойката прегърна коленете на Таис.

— Изглежда така е писано! — съгласи се Таис. — Но аз нито съм жена, нито дъщеря на аристократ, не съм от царски род, само хетера, играчка в ръцете на съдбата, изцяло зависима от случайността.

— Никога няма да те напусна, госпожо, каквото и да стане!

Таис изгледа тиванката хитро и с разбиране, леко изплезила език, и девойката пламна.

— Да, да! Дори Афродита се страхува от силата на Ерос, а какво да кажем за нас простосмъртните?

— Не обичам мъжете — с отвращение извика Хезиона. — А ако обикна… ще убия и него, и себе си!

— Ти си била много повече момиченце, отколкото си мислех, като гледах твоето тяло — бавно каза хетерата, присвила очи, за да разгледа Хераклейското пристанище, което се беше показало.

Чакаха ги, понеже бяха точно пресметнали колко време ще плават. Таис съзря Егесихора, заобиколена от група воини, чийто могъщ ръст личеше отдалече. През този ден корабът, който беше извел Егесихора от Атина и беше стоял в Хераклея да чака Таис, бе отишъл на тридневно плаване в Хития, недалеч от устието на река Еврота, дълбоко в Лаконския залив, където се товареха спартанските кораби. Ако евриклидионът продължаваше да духа, то плаването щеше да се съкрати на два дена. Но по това време на годината североизточните ветрове не бяха постоянни.

Приятелят на Егесихора беше в Хития, където събираше своя голям отряд. Корабът се командуваше от неговия хекатонтарх — стотник, който не се хареса на Таис заради откритите погледи, с които искаше да прониже химатиона й. Но Егесихора хокаше воина, както и падне, без да се стеснява от откритото обожаване на по-малките началници и обикновените копиеносци, които изпълняваха ролята на гребци, и на стария едноок кормчия, чието единствено, кръгло като на циклоп око успяваше да забележи всичко, което ставаше наоколо. Най-малката неточност при удара с веслото, ненавременното завъртане на кормилото, което съвсем мъничко забавяше хода на кораба — всичко това предизвикваше остър вик, последван от злъчна шега. Воините бяха нарекли стария кормчия Финикиец, но го уважаваха.

Водите на Лаконския залив, гладки като синьото огледало на дъщерята на Лебеда, подарено и от самата Афродита, сякаш забавяха хода на кораба като гъста напитка. На половината път, срещу носа на Кипарисите, морето стана тревистозелено. Дотук стигаха водите на Еврота — голяма река, в чието горно течение, на двеста и четиридесет стадии от пристанището, беше столицата на Лакедемон — Спарта. Отляво се издигаше стръмният скалист и суров хребет на Тайгет — прочуто в цяла Елада място, където отнасяха новородените, у които специалистите от старейшините намираха недостатъци в телосложението или в здравето им. Наближаваха устието на Сменос с пристанището Лае, изпълнено с много малки плавателни съдове. Корабът мина край него, заобикаляйки широкия нос, зад който се намираше главното пристанище на Лакедемон — Хитий.

Спряха до брега на южния залив, там, където стръмният склон на носа завиваше на север, затваряйки вътрешната част на пристанището. Дълбоката вода беше неподвижна като тъмно огледало, макар Нот — южният вятър, който носеше дъждовни облаци, силно да се спущаше от крайбрежния склон и да удряше противоположния край на залива. Палубата на кораба остана четири лакътя по-ниско от пристанището и изтритите греди по неговите краища — стигаше до главите на Таис и на Егесихора, които стояха на кърмата. Двете хетери, облечени в ярки хитони, Таис със златистожълт, а спартанката — с черен като нощта, който чудно очертаваше златистата мед на косите й, бяха забелязани веднага. С викове „Елелей! Елелей!“ към тях се спуснаха няколко воина и най-напред брадатият гигант Еоситей, който протегна двете си ръце на Егесихора. Тя отклони помощта на Еоситей и му посочи предната част на кораба, където под навес от тръстика тропаха с копита четирите коня. Спартанците замряха в не по-малък възторг, отколкото пред жените, когато воините и двамата коняри се заеха внимателно да изведат дърпащите се и неспокойно присвиващи уши жребци. Двойката по средата имаше онзи рядък цвят, който атиняните наричат левкофаест — ослепително бели, а страничната двойка — левкопири — или златисточервеникави, като цвета на своята стопанка. Съчетанието на бяло със златно се смяташе особено сполучливо, откакто беше пренесено от древния Крит изкуството за извайване на хризоелефантинни статуи на богове.

От пристана спуснаха мостик. Един от средните жребци, който вървеше начело, изведнъж се отказа да стъпи на огъващото се дърво и скочи право на пристана. Корабът се наклони от мощния удар и вторият бял кон, който бе последвал другаря си, не успя да изскочи от кораба, а като се закачи с предните си копита за края на пристана, остана изправен на задните си крака. Корабът започна да се отделя от кея. Цепнатината между стената и борда започна да се разширява. Егесихора видя как от усилие да се задържи се напрегнаха всички мускули на коня. Голямата жила отстрани на корема му се изду. Спартанката се втурна към коня, но я изпревари скочилият от кея воин. Корабът се заклати, копитата на коня се захлъзгаха от гредите, но воинът с необикновена смелост и сила тласна животното в задницата и буквално го изхвърли на пристанището. Той не успя да избегне удара на задните крака и падна на разлюляната палуба, но веднага скочи невредим.

— Слава на Менедем! — извика предводителят на спартанците, а Егесихора награди с гореща целувка силния воин.

— Ха, ха! Внимавай, Еоситей, да не изпуснеш своята златокоса!

— Не, няма да го бъде!

Вождът на лакедемонците скочи на кораба, сграбчи Егесихора и за миг се оказа на пристана. По мостика поведоха златистите жребци, а Таис остана на кърмата, смеейки се на другарката си, която се силеше да се изтръгне от мощните прегръдки. Героят Менедем стоеше на палубата, замрял от възхищение пред чернокосата атинянка, чийто меден загар и сиви очи бяха подчертани от жълтия хитон. Спартанецът бе облечен само с епоксида — къс хитон, закачен на едното рамо. Единствена отлика на воин беше широкият му колан. В борбата с коня хитонът беше паднал от рамото, оголил спартанеца до кръста. Таис любопитно го разглеждаше, неочаквано спомнила си за копиеносеца на Поликлет, за модел на когото беше послужил също лаконски младеж. Менедем имаше също такова мощно тяло, шия и крака като знаменитата статуя. Гръдните мускули се очертаваха като големи плочи върху изпъкналата широка гръд и за малко не достигаха с долния си край правилната арка на леко изпъкналия край на ребрата. По-долу коремните мускули бяха толкова плътни, че вместо да се стесняват в талията, надвисваха над бедрата. Само такава броня от коремни мускули можеше да издържи удара от задните крака на буйния кон без всякаква вреда. Най-тясното място на тялото му беше в горната част на бедрата, макар мускулите им да се издуваха нашироко над и под коленете.

Таис погледна в лицето смутения атлет. Той така се изчерви, че малките му уши и по детски кръглите му бузи се превърнаха в едно пурпурно петно.

— Какво, Менедем — подхвърли му Егесихора, — ти май не можеш да повдигнеш Таис. Тя е пентасхилиобойон (цената на пет хиляди бика).

Спартанката намекваше за цената, която Филопатор беше определил на стената на Керамик. Старинните сребърни монети на Атина, сечени още от Тезей с образ на бик, някога имаха стойността на бик и затова се наричаха бикове. В древна земеделска Атина откупът за невестата винаги беше в бикове, поради което в семейството девойката се наричаше „донасяща бикове“. Най-големият откуп беше сто бика — хекатонбойон — на стойност близо две мини, и затова чудовищната цена за „откупа“ на Таис предизвика вълна от гръмко учудване сред групата воини.

Менедем дори направи стъпка назад, а Таис звънко се разсмя и извика:

— Хайде, дръж!

Инстинктивно воинът вдигна ръце и девойката скочи от кърмата. Умело подхваната от Менедем, тя седна удобно на широкото рамо, ала в този момент Хезиона сграбчи крака на атинянката с вик: „Не ме оставяй с войниците, госпожо!“

— Вземи и нея, Менедем — сред общия смях каза Таис и атлетът леко понесе двете девойки към пристанището.

На другия ден Егесихора и Еоситей през всичкото време яздиха, раздвижвайки почистените и изкъпани коне въпреки връхлитащия от време на време дъжд и вятър. Щом се изясни и слънцето изсуши хлъзгавата кал, спартанката предложи на Таис да отидат до столицата на Лакедемон. Пътят по долината на Еврота открай време се славеше като удобно място за препускане с коне. Двеста и четиридесет стадии, разделени на два етапа, не бяха далечен път за бегачите на Егесихора. Колесницата, в която пътуваха Еоситей и Менедем, през цялото време изоставаше от буйната четворка. Целият път до столицата Таис измина много бързо и увлечена в препускането — трябваше здраво да се държи при опасните завои, — тя съвсем не обърна внимание на околността. Преди това никога не бе ходила в Спарта. Колкото повече приближаваха до града, толкова повече хора поздравяваха Егесихора. Отначало Таис мислеше, че възгласите и приветствията с ръце бяха за Еоситей, стратег и племенник на цар Агис, но хората тичаха насреща им не по-малко ентусиазирано и тогава, когато колесницата на военните оставаше далече назад. Те навлязоха в гора от могъщи дъбове, чиито корони така тясно се сближаваха, че в гората цареше полумрак. Сухата земя, покрита с дебел пласт листа, натрупали се сякаш от сто години, приличаше на пустиня. Като минаха гората, подгониха конете и така препускаха чак до града. Егесихора спря едва пред статуята на Диоскурите, в началото на правата улица или алея, която се наричаше Дромос — Бяг. Спартанските младежи постоянно се състезаваха тук на бягане. Минувачите учудено разглеждаха колесницата с великолепните коне и двете прекрасни жени. Но ако в Атина при такова появяване би се събрала хилядна тълпа, то в Спарта пристигналите бяха обкръжени само от няколко десетици воини и ефеби, очаровани от красотата на девойките и конете. Все пак, когато спътниците им ги достигнаха и заедно тръгнаха по широката алея, засенчена от гигантски платани, възгласите и приветствията се възобновяваха с особена сила.

Еоситей спря пред малко светилище, построено в самия край на Платановата горичка — така се наричаше алеята. Егесихора слезе от колесницата. Коленичила, тя извърши възлияние и запали късче ароматна смола от лавзониев храст. Менедем обясни на Таис, че този храм е посветен на Киниска, дъщеря на спартанския цар Архидем, първата жена в Елада, която е спечелила победа на олимпийските игри в състезание с тетрипи — много опасно състезание, което изисква голямо майсторство в конния спорт.

— Нима тя е сестра на Агис? Светилището изглежда много старинно — с недоумение запита Таис.

Спартанецът се усмихна с детска, малко наивна усмивка.

— Не онзи Архидем, бащата на нашия цар, а един друг — древен Това е било много отдавна…

Спартанците явно признаваха Егесихора за наследница на своята героиня, носеха й цветя и се надпреварваха да я канят у дома си. Еоситей отклони всички покани и поведе своите прекрасни спътнички в голяма къща с обширна градина. Много роби на различна възраст изтичаха да поемат конете, а спартанецът поведе любимата си и нейната приятелка към вътрешните, много скромно обзаведени стаи. Когато девойките останаха в женската половина, не така строго отделена от мъжката като в Атина, Таис запита приятелката си:

— Кажи, защо не останеш, тук в Спарта, където си близка и където се харесваш на народа?

— Докато имам четворката си, красотата и младостта си. А после? Спартанците са бедни, нали виждаш. Дори племенникът на царя отива наемник в чужда страна. Затова съм хетера в Атина. Моите съотечественици, струва ми се, са увлечени във физическо съвършенство и военно възпитание, а това сега е недостатъчно за успех в света. В древността е било другояче.

— Искаш да кажеш, че лаконцицте са сменили образоваността и развитието на ума с физическа доблест?

— Още по-лошо. Те са пожертвували своя свят от чувства и разум за бойно военно превъзходство и веднага са попаднали под жестока олигархия. В непрекъснати войни те са носили смърт и разрушение на другите народи и не са искали никому нищо да отстъпят. И сега моите съотечественици в Спарта са много по-малко, отколкото атиняните в Атина. И спартанките се отдават дори на робите си само за да има повече момчета, които се раждат много малко.

— Сега разбирам защо не искаш да оставаш тук. Извини ме за моето незнание. — Таис прегърна Егесихора и тя се притисна към нея, както Хезиона.

Спартанците не искаха да пуснат толкова бързо своите очарователни гостенки и всеки ден ги убеждаваха да отложат заминаването си. Най-после Таис решително заяви, че хората й ще се разбягат и е време да подреди набързо събраните си неща за път.

Връщането беше много по-продължително. Таис искаше добре да разгледа непознатата страна. Затова Егесихора и Еоситей избързаха напред с четворката, а Менедем стана кочияш на Таис. Те пътуваха бавно. Понякога се отклоняваха от главния път, за да видят някое легендарно място или старинен храм. Таис беше поразена от извънредно многото храмове на Афродита, на нимфите и на Артемис. Скромните по размери светилища бяха скътани в свещени горички, с които беше осеяна буквално цяла Лакедемония. Поклонението на женски божества в Спарта отговаряше на високото положение на спартанските жени, които свободно се движеха навсякъде без придружители. Пътуваха самички на далечни разстояния. Участието на девойките в гимнастически упражнения, в атлетически състезания, в обществени празненства наравно с младежите не учудваха хетерата — тя беше слушала много за това. Празниците тук събираха не само голи юноши, които показваха своите достойнства, но и девойки, които гордо шествуваха покрай тълпата възхитени зрители към храма за жертвоприношение и за свещени танци.

Всички хетери от висшата коринтска школа се смятаха за познавачи на танците и ръководеха младите ученички — аулетриди. Те учеха наизуст старинното съчинение на Аристокъл за танците. Но Таис за първи път в живота си видя великолепно изпълнение на танци от много хора на улицата в лаконската столица. В чест на Артемида, която тук почитаха като богиня на съвършеното здраве, съвсем голи девойки и младежи танцуваха „Кариотис“ — много тържествен и величав танц, или „Лампротера“ — танц на чистотата и светлината. Танцът „Хормое“ се изпълняваше от по-възрастни хора, голи мъже и жени, играеха в кръг, хванати за ръце, като изобразяваха огърлица.

„Ялкаде“ — детски танц с чаши вода, съвсем очарова хетерата. Сълзи на възторг стиснаха гърлото й, когато тя следеше редиците прекрасни спартански деца, от които лъхаше здраве и удивително самообладание. Всичко това възкреси в очите на Таис обичаите на древния Крит и преданията за празниците на Бритомартис — критската Артемида.

Влиянието на древната религия, начело с женските божества, тук се чувствуваше много по-силно, отколкото в Атина. В Спарта в сравнение с по-малкия брой хора имаше повече земя и лаконците можеха да оставят места за ливади и за гори. Наистина по пътя Таис видя много повече стада, отколкото на подобно разстояние от Атина до Сунион — крайният нос на Атика, където над страшна пропаст на крайбрежната скала се издига новият храм на Синеоката Дева.

Менедем и Таис стигнаха в Хитейон едва след залез слънце и бяха посрещнати с пожелания за дълъг живот и много деца, каквито се изказват по време на нимфия — брачния обред. Това, кой знае защо, разсърди Менедем и той искаше да напусне своите весели приятели, когато неочаквано дойде дребен месениец и съобщи, че всичко е готово за утрешния лов. Военачалниците от самия стратег Еоситей до последния декеарх много се зарадваха.

В обширните тръстикови храсталаци между Еврота и Хелас се беше завъдило стадо огромни глигани. Техните нощни нападения нанасяха големи вреди на нивите наоколо и дори на свещената гора, която цялата беше изровена от гладните свине. Ловът на глигани сред тръстики е особено опасен. Ловецът не вижда нищо наоколо си освен тесните пътечки, утъпкани от животните в различни посоки. Всеки миг тръстиката може да се разтвори и да изскочи разярен глиган с дълги, остри като ножове зъби или освирепяла свиня. Движенията на животните са мълниеносни. Уплашеният ловец често пъти не успява да се опомни и се намира на земята с разсечени крака от удара на бивниците на глигана. Глиганът все пак не е толкова зъл: удари ли, бяга по-нататък. Свинята е по-лоша. Съборила ловеца, тя го тъпче с острите си копита, хапе го със зъби и къса такива парчета месо и кожа, че след това раните не заздравяват години. Затова пък голямото напрежение, докато чакат звяра, и кратката и яростна битка с него привличат твърде много храбреци, които искат да изпитат своето мъжество.

Воините така увлечено се заеха да обсъждат плана на утрешния лов, че двете хетери се почувствуваха изоставени. Егесихора не пропусна да напомни за великолепната си особа. Еоситей прекъсна съвещанието, размисли малко и внезапно реши:

— Хайде и нашите гостенки да вземат участие в лова, като ще бъдем заедно, да бъдем — и в Египет, и в тръстиките на Еврота!

Менедем така пламенно го подкрепи, че по-старите воини неволно се разсмяха.

— Това е невъзможно, господарю — възрази месениецът. — Само ще погубим красавиците!

— Чакай! — вдигна ръка Еоситей. — Ти казваш, че тука — той посочи плана на местността, начертан на земята — има древно светилище на Еврота. Сигурно то е издигнато на хълм.

— Съвсем малка могилка, от светилището са останали само няколко камъка и колони — каза ловецът.

— Още по-добре. А тук вероятно е поляната: нали тръстики не растат на хълм?

Месениецът утвърдително кимна и началникът на воините веднага нареди да се измени посоката на преследването. Главните ловци ще се спотаят в края на тръстиковите храсти пред полянката, а двете хетери ще се скрият в развалините на храма. Другата част от воините ще съпровожда преследвачите, в случая че зверовете връхлетят. Малък щит и копие — това беше цялото въоръжение на храбреците, по-опитните добавиха към него дълги ками.

Завили се в светлите си химатиони с цвета на сухите тръстики, Егесихора и Таис се стараеха да се разположат по-удобно върху широките плочи от преградите, зад още оцелелите подставки на ниските колони на светилището на Еврота. Строго им наредиха да не се изправят и да не помръдват, когато преследвачите подгонят глиганите към реката, и двете приятелки се стараеха предварително да заемат по-удобно положение. Поляната беше като на длан. Ясно се различаваха фигурите на Еоситей, Менедем и на още двама ловци, които се бяха скрили зад снопчета суха тръстика до високата стена от храсти на запад от поляната. За да покажат презрението си към опасността, лакедемонците бяха без дрехи като при военни упражнения и бяха си позволили само бойни наколенници. Хетерите разбираха, че всеки от тях рискува твърде много. Да се раздели с живота, за професионалния воин не представляваше нищо страшно — у всеки елин беше вдъхнато мъдро и спокойно отношение към смъртта. Надгробните паметници и в Атика, и в Лаконика, и в Бестия свидетелствуваха за смислено прощаване, за светла и тъжна памет на покойниците, без протест, без отчаяние или страх. Но за воина спартанец много по-страшно от смъртта беше осакатяването, което го лишаваше от възможността да се сражава в редовете на своите съотечественици, а свободният лакедемонец не искаше нищо повече.

Чу се изпращяване на тръстика и на поляната се появи огромен глиган. Приятелките замряха, впити в камъка. Звярът душеше насам-натам, обръщайки тялото си ту на една, ту на друга страна. Неподвижният врат му пречеше да върти главата си и тази особеност на зверовете бе спасила живота на доста ловци.

Зад тръстиковото снопче бавно се изправи Менедем. Отпуснал лявата си ръка така, че щитът закриваше долната част на корема и бедрата му, той леко свирна. Глиганът за миг се обърна и бе дълбоко ударен с копие в дясната страна; счупил дръжката със звънко пращене, той се хвърли върху атлета. Стърчащите му бивници глухо изтракаха върху щита. Но Менедем не удържа. Препъвайки се, спартанецът падна по гръб в плитка яма. С боен вик срещу звяра се хвърли и Еоситей. Глиганът обърна към него лявата си страна и всичко беше свършено. Смутеният Менедем започна да сипе укори срещу началника си, че се е намесил. Много по-интересно би било сам да довърши звяра!

А след няколко минути, едва бяха започнали да вдигат шум преследвачите, от тръстиките внезапно изскочиха не по-малко от десетина едри глигани. Зверовете събориха двама воини, които бяха на десния край на поляната, понесоха се към реката, обърнаха се и нападнаха Еоситей и Менедем. Менедем се бранеше от освирепяла свиня, а Еоситей веднага бе повален от един голям глиган. Сивата четина беше високо настръхнала на мощния му гръб, разпенена слюнка хвърчеше от тракащите бивници, дълги колкото едно ходило. Еоситей, загубил щита си, избит от удара на звяра, захвърлил копието си, се притисна към земята и здраво стискаше дългия персийски нож. Глиганът с рязко блъскане на зурлата си се мъчеше да го подхвърли, за да го удари с бивниците си, поставяше на гърба на спартанеца огромната си глава и подгъвайки предните си крака, се силеше да забие зъбите си. А Еоситей се отместваше, следейки напрегнато чудовището, и все не успяваше да му нанесе смъртоносния удар. Егесихора и Таис следяха борбата, затаили дъх, забравили Менедем, който отбиваше нападенията на стара, опитна в битки свиня. Егесихора изведнъж се вкопчи в рамото на Таис: глиганът подбутваше Еоситей към купчинка пръст на неравната почва, още малко и стратегът нямаше да има къде да помръдне и тогава…

— Ай-и-и-и! — нададе пронизителен писък „като вещица“ Таис.

Глиганът бързо отскочи встрани, за да види новия враг. Този миг бе достатъчен Еоситей да хване глигана за задния крак и да забие ножа в хълбока му. Глиганът се изтръгна, само Херкулес или Тезей биха могли да задържат такъв гигант, и се хвърли срещу Таис. Знаменитата танцьорка имаше реакциите на амазонка, успя да се отметне назад и да падне от другата страна на каменната плоча. Глиганът с цялата си тежест се удари в камъка, като изрови сред пъстрите лишеи дълбока, опръскана с кръв бразда. Еоситей взе копието, скочи към звяра, който вече беше изтощен от раната и не успя да отблъсне от себе си още един удар, който завърши схватката. Отляво се разнесе победен вик — другарите на Еоситей и Менедем бяха се справили най-сетне със своите зверове, пък и Менедем бе довършил свинята. Спартанците се събраха заедно, изтривайки потта и калта, хвалейки Таис, която все пак беше получила две големи синини при падането върху камъка. Преследвачите вече бяха отминали храстите пред поляната и ловът се пренесе на север, където бяха младшите военачалници. Четиримата ловци, които бяха се сражавали на поляната, решиха да отидат на Еврота да се измият и да поплуват след боя, докато слугите нарежат дивеча и приготвят месо за вечерния пир. Еоситей вдигна Таис на широкото си, доста издраскано рамо и я понесе към реката, съпровождан от шеговито ревнивата Егесихора и искрено загрижения Менедем.

— Внимавай, Еоситей, предупреди ли нашите красавици за опасностите на Еврота! — извика Менедем след началника си, който широко крачеше със своето прекрасно бреме. Елините обичаха да носят обожаваните от тях жени — това беше признак на уважение и на благороден стремеж. Стратегът не отговори и едва когато пусна Таис на земята край брега, каза:

— Егесихора знае, че Еврота тече изпод земята. В горното й течение около Фения в Аркадия, където са „Деветте върха“, има развалини на град, който е носил името на жената на Ликаон, пеласгиеца, син на Калисто. Под деветоглавата планина Ароания има страшно дълбока клисура, където дори лятно време има сняг. От клисурата като малък водопад се спуска върху скалата потокът Стикс. Водата му е смъртоносна за всичко живо, разяжда желязо, бронз, олово, калай и сребро, дори и злато. Черната вода на Стикс тече бързо по черни скали, но след това става яркосиня, когато скалите се изпъстрят с вертикални ивици черно и червено — цветовете на смъртта. Стикс се влива в Критос, а той в нашата река, смесва се с нея и става безвреден. Но в някои дни, известни само на гадателите, струите на Стиксовия поток не се смесват с водата на Еврота. Казват, че може да се видят — те преливат като цветовете от дъга на старо стъкло. Този, който остане известно време в тази струя, го очаква аория — преждевременна смърт. Ето защо къпането в нашата река понякога може да причини нещастие.

— А всички вие как постъпвате? Нима не се осмелявате?

— Кълна се в Аргоубиеца, дори не помисляме за това — каза настигналият ги Менедем. — Всички ни чака аоротанатос (ранна смърт).

— Тогава защо ни плашите? — укори Таис спартанците, като развързваше възела на панделката под тежкия сноп коси на врата си. Техните черни вълни се разпиляха по раменете и по гърба й. Сякаш в отговор на това Егесихора освободи своите златисти къдри и Еоситей с възхищение се плесна по бедрата.

— Гледай, Менедем, колко са красиви една до друга. Златиста и черна, винаги трябва да бъдат заедно.

— Ние ще си бъдем заедно! — възкликна Егесихора.

Таис бавно поклати глава.

— Не знам. Още не съм се споразумяла с Еоситей за навлона — цената на моето пътуване до Египет. Аз нямам толкова много сребро, както твърди клюката в Атина. Къщата ми там е много скъпа.

— Защо тогава си се заселила наблизо до Пеларгикона — каза Егесихора. — Отдавна ти казвах…

— Как го каза? — неволно се разсмя Таис.

— Пеларгикон — Щъркелов склон. Така на шега лакедемонците наричат вашия Пеласгикон на Акропола. Хайде да идем по-нагоре по течението. Виждам там върбова горичка.

Хетерите особено почитаха върбите като дървета, посветени на могъщите и смъртоносни богини — Хеката, Хера, Цирцея и Персефона. Върбите имаха голямо значение за заклинателните обреди на Богинята-майка в лунни нощи.

Ниско надвисналите над водата стволове на старите дървета къпеха своите клони в бързите светли струи и сякаш преграждаха дълбокия залив със завеса. Таис зави здраво косите си, заплува към другия бряг, като остави назад приятелката си, която плуваше по-лошо и се страхуваше от водата. Белите водни лилии ненюфари, изцяло бяха покрили с листата си дълбокия вир до брега, огрян от пладнешкото слънце. Таис от дете обичаше струпаните на едно място ненюфари: струваше й се, че те са прекрасни речни нимфи или красива скъпоценна ваза, или искрящият седеф на раковина. Таис скоро се бе научила да се гмурка. Колко и харесваше да отива надълбоко под водните рози и да се радва на слънчевите струйки които прорязваха полумрака на водата! И изведнъж да изплува сред ослепителния зной на плаващата зеленина и цветове, над които се вият водни кончета, чиито криле преливат с цветовете на дъга!…

И сега, както в детинството си, Таис изплува сред лилиите. Напипала с крак на дъното хлъзгав дънер, тя се изправи на него, широко разперила ръце над листата, и се озърна наоколо. Беше тихо. Само шуртенето на струите по камъчетата и по клоните нарушаваше знойната тишина на боедромион — последния месец на лятото. В подровения бряг чернееха гнезда на черешарки. Красиви, зеленозлатисти, птиците отдавна вече бяха отгледали малките си и ги бяха научили да летят. С остри човки, гиздави и пъргави, черешарките се бяха наредили на едно едно сухо клонче и се грееха на слънце след нощния хлад. „Скоро, много скоро те ще отлетят на юг в Либия, откъдето идват всяка година — помисли си Таис, — а още по-рано за там ще Отплувам и аз.“ Тя се извърна да огледа тихата, напечена от слънцето лъка, тъмнозелената шума на старите върби и забеляза два халциона — рибарчета. Те блестяха с яркосинята пъстрота на късите си крилца над едно счупено дърво. Като дете Таис живееше край една малка река. Мили спомени я обгърнаха, помилваха я с тъжна радост и изчезнаха надалече. Светъл и горчив опит на живота! Тя опозна необятното море, неговата власт и сила, а също така и хорското море на живота. Но то не плашеше младата хетера. Изпълнена със сили и увереност в себе си, тя се стремеше далече към Египет, който за елините винаги е бил страна на мъдростта и тайнствеността…

В протока, който приличаше на сумрачен коридор от дървета, сплели своите клони-ръце от противоположни брегове, тя не можа да намери веднага Егесихора. Спартанката удобно се беше настанила над водата върху дебел извит ствол, разпуснала великолепните си коси от двете страни на дървото, също като покривало от златиста коприна. Нейната, бяла кожа, пазена от слънцето, преливаше в млечноопалов блясък, характерен само за истинските хризеиди — златокоси. Таис, мургава, противно на атическата мода, се покачи на дървото и в сянката със синкавочерните си коси на критянка приличаше на опалена от слънцето жителка от южните страни.

— Стига сме се излежавали, чуваш ли, викат ни — свивайки пръсти като нокти на хищник, Таис заплашително протягаше ръка към стъпалата на приятелката си.

— Не се страхувам — каза спартанката и ритна Таис, която не се задържа на ствола и веднага полетя във водата. Егесихора също падна от дървото и с недоволен вик: — Косите ми! Напразно ги суших! — падна презглава в дълбокия вир.

Двете хетери заедно доплуваха до брега, облякоха се и започнаха да се решат една друга.

Къпането, което събуди детски спомени у Таис, предизвика пристъп на тъга. Колкото и да примамват далечните страни, винаги е тъжно да напуснеш родината си за дълго време. И атинянката запита приятелката си:

— Кажи, не би ли искала да се върнеш в Атина сега, веднага?

Егесихора учудено и насмешливо смигна с едно око.

— Какво ти хрумна? Още щом ме видят, ще ме заловят…

— Можем да спрем до Фреато и там да повикаме съда. — Таис припомни на спартанката един древен обичай на атиняните. Всеки изгнаник или беглец можеше да дойде с кораб до брега край Пирея, където имаше кладенец, и от борда на кораба да се оправдава пред съда срещу отправените към него обвинения. Мястото се считало за свещено и дори ако изгнаникът бивал признат за виновен, не го заплашвало преследване, докато се намирал на своя кораб.

— Аз не вярвам в светостта на този обичай. Твоите съотечественици станаха вероломни през последните векове след Перикъл — отвърна Егесихора, — впрочем нямам и намерение да се връщам. И ти няма за какво да се страхуваш — моите спартанци ще те закарат точно на онова място…

Страховете на Таис, че няма да и стигне сребро, за да плати за пътуването, се оказаха неоснователни. Еоситей позволи, разбира се, със съдействието на Егесихора, да вземе всичките си слуги и обеща да я отведе не до Навкратис, а право в Мемфис, където в бившия тирски стратопедон — военен лагер — трябваше да се настани отрядът на спартанските наемници.

Таис много добре понасяше морското вълнение. Тя завинаги запомни енате фтинонтос — деветия ден на завършващия боедромион, когато корабът на стратега и наварха Еоситей съвсем доближи бреговете на Крит. Те плаваха, без да се отбият в Китера, направо от Йонийско море, използувайки последните недели на предесенното затишие и постоянния западен вятър. Лакедемонците винаги са били отлични моряци, а видът на корабите им внушаваше ужас на всички пирати по Критско море, колкото и да бяха те. Корабите минаха близо край западния бряг на Крит, заобиколиха Студения нос, иначе казано, Овчето чело, на югозапад в острова, където в гъстите гори според преданията още живееха древните демони. Гори покриваха целия остров, който сякаш беше само от планини, почти черни в далечината и със светли, белеещи се урви от варовик по крайбрежието.

Корабът на Еоситей влезе в широкия открит за всички южни и западни ветрове Срединен залив. Веднага над него бяха разположени три древни града и между тях най-старият, който не отстъпваше на Кносос — Фестос, чието основаване потъва в тъмнината на миналото. Преди корабите да отидат в Прекрасните пристанища, където трябваше да се запасят с вода за дългия преход до Египет, те спряха в Матала. Там трябваше да престоят няколко дена.

Тъмните, закръглени склонове на планинските хребети, покрити с гори, се спускаха до водата, разделени от сърповидните врязвания на светлите заливи, блестящи на слънцето с пяната на прибоя и трепкащите огледала на прозрачната вода. Сияещата синева на откритото море се превръщаше в лилава до бреговете на Крит, а съвсем близо до брега в зелена ивица, която морето плискаше с упорито равнодушие върху издълбаните черни ями и малки пещери в белия варовик.

Мъгливата синева на платата прикриваше развалините на огромни постройки от невъобразима древност. Широки хилядогодишни маслинени дървета, изникнали сред пукнатините на разрушените от земетресения основи и стълби, сред огромни камъни. Мощни, разширяващи се към върха колони, още подпираха портици и лоджии; мрачно и страховито чернееха входовете в отдавна изоставените дворци. Явори и кипариси, извисили се, хвърляха сянка върху останки от стени, където изпод паднали отломки, там, където оцелели покриви запазваха вътрешните рисунки, се очертаваха човешки фигури в ярки и нежни краски.

В едно от добре запазените здания Таис, завладяна от неясно влечение, изтича по оцелелите стъпала на горната площадка. Там, сред кръг от попукани колони, които на места бяха запазили тъмни петна — следи от пожарищата, под покрити със стъпаловидни плочи покриви, имаше кръгъл басейн. Великолепно одялани блокове мрамор със зелени жилки образуваха горния кръг на дълбок водоем. Водата протичаше през порест варовик, преградил изхода на извора; филтрирана, тя придобиваше особена прозрачност и течеше по отводна тръба, която поддържаше постоянното ниво на водоема в течение на много столетия: Ярката синина на небето през централния отвор на покрива придаваше синкав оттенък на свещената вода. Басейнът беше предназначен за обредни умивания на жреците и жриците, преди да идат до изображенията на страшните божества — Великата майка, и този, който разтърсва земята (Посейдон), погубил Критското царство и великия народ.

Таис долови странна миризма. Може би камъните на басейна още пазеха аромата от лечебните треви и масла, с които някога, се славеше Крит. Стените на водоема завинаги бяха просмукали аромата на свещените умивания, които са се извършвали тук в течение на хилядолетия. Таис изведнъж свали дрехите си и се потопи в едва доловимо шуртящата вода, сякаш се докосваше до чувствата на своите далечни прадеди. Разтревоженото повикване на Егесихора я върна към действителността.

Спартанката изпадна под влиянието на смътно усещане на страх, внушаван от величествените развалини със странно и неизвестно предназначение. Таис се облече и побърза да отиде при приятелката си.

Егесихора беше спряла пред изображение на жена със светлосиньо облекло, с развяващи се едри черни къдри и бе повикала при себе си спътниците.

Голямо око, което гледаше открито и насмешливо, горди тънки вежди, прав нос, малко въздълъг и с не толкова голяма горна част, както у елините, особена форма на устата, която съчетава чувствеността с детското очертание на късата горна устна, леко издадена долна част на лицето…

Егесихора обхвана с длани необикновено тънката талия на приятелката си, като стегна гънките на хитона, и спартанците възторжено заръкопляскаха: в образа на Таис пред тях стоеше ако не сестра, то поне роднина на изписаната на стената на двореца жена.

Странно тревожно чувство проникна в душата на Таис. Твърде дълбока бе древността на смъртта, от която бе излязла тази критска жена, твърде отдавна бяха отишли в подземното царство тези, които бяха строили дворците, бяха рисували портрети на красавици, бяха се сражавали с бикове и бяха плавали по морета. Таис побърза да излезе на слънце, викайки след себе си притихналите спътници и смутената Егесихора, която сякаш беше погледнала в непозволено място.

На южния бряг на Крит слънцето заливаше земята с ослепителна светлина, но го нямаше чудния прозрачен въздух, присъщ на Елада. Синкава омара забулваше далечината и зноят изглеждаше още по-неприятен и по-силен, отколкото на атическите брегове.

По хълмистото плато от развалините се бе проточила ивица каменни плочи, затънали в земята, обрасли с висока суха трева и покрити с лишеи. В края на този древен път, там, където той изчезваше в падина, се възправяше грамаден блок, а върху него изваяни високи рога на бик, сякаш един от подземните бикове на Посейдон се бе надигнал на повърхността, за да напомни на хората, че те са само ефимерни обитатели на Гея и че стъпват по несигурна почва, под която са се загнездили, назряват и се надигат за страшни сътресения невидими стихии.

Дълги сенки падаха от рогата и се проточваха към Таис, стараейки се да я хванат със своите краища. Сигурно така свещените петнисти бикове на Крит са се насочвали към девойките, изпълнителки на обредния танц игра. Хетерата бързо премина между ивиците сянка до обления от слънце връх на втория хълм, спря се, погледна наоколо и с цялото си същество разбра, че земята на нейните прадеди е страна на мъртви, заличени от времето души, отнесли своите знания, майсторство, чувство за красота, вяра в боговете, песните и танците, легендите и приказките в тъмното царство на Аид. Не бяха оставили след себе си нито един надгробен паметник, каквито бяха елинските, в които най-добрите скулптори бяха отразили живата прелест, достойнство и красота на покойните. Като ги гледаха, потомците им се стремяха да приличат на прадедите си или да ги надминат. Таис не можеше да забрави чудесните надгробни паметници в Керамик, посветени на млади като нея жени, например столетния паметник на Хегесо, запазил образа на млада жена и нейната робиня. А тук не се виждаха некрополи. Затворили се в своя остров, недостъпен за никого в онези времена, критяните не бяха предали своето духовно богатство на околните народи.

Богоравни деца на морето, те бяха затворили своя остров със завеса от морска корабна мощ, без да се страхуват от нападенията на диви народи. Таис не бе видяла никакви следи от укрепления, не бяха описани такива укрепления и от пътешественици. Прекрасните дворци до самите пристанища, богатите градове и складове, отворени към морето и незащитени откъм сушата нагледно свидетелствуваха за силата на морския народ.

Непостижимото по красота изкуство на критяните не изобразяваше никакви военни подвизи. В дворците и храмовете липсваха образи на царе-победители, на изтезавани жертви, на свързани и унижени пленници.

Природата — животни, цветя, морски вълни, дървета и сред тях красиви хора, предимно жени, жертвоприношения и игри с бикове, странни зверове, непознати нито в Елада, нито на финикийските крайбрежия. Високият им вкус и усет за прекрасното учудваше елините, които считаха, че надминават всички народи в Ойкумене.

Лека, изпълнена с радост живопис, преливаща от светлина и чисти цветове. Изваяния, посветени на жени, на зверове и домашни животни, чудни раковини, направени от порцелан, и… някакви силни герои, които размахват мечове или вдигат тежки щитове.

Нима е съществувала някъде си в света такава страна, която е отдала цялото си изкуство на хармоничната връзка между човека и природата и преди всичко на жената? Могъща, древна, съществувала хилядолетия? Нима не са знаели простия закон на боговете и на съдбата, че те не бива да бъдат съблазнявани с продължително благоденствие, защото идва разплата, страшната намеса на подземните божества? Ето че боговете ги наказаха, защото децата на Минос бяха забравили в какъв свят живеят. Сринали се бяха великолепните дворци, завинаги останаха непрочетени буквите, загубиха смисъла си фреските с изискана живопис… И чужди племена заселиха острова, като враждуваха помежду си и с всички други народи, които се отнасят към истинските обитатели на Крит така, както варварите от хиперборейските гори спрямо елините и техните прадеди, пеласгите.

Спартанците вървяха след замислената Таис, гледаха я учудени и не смееха да нарушат нейния размисъл.

Нима и слънчевата красота, създадена и натрупана в Елада, също така ще изчезне в Ереб, както искрящият поток изчезва в неизвестна пропаст? Ами Египет, накъдето тя така се стреми! И той ли ще бъде царство на сенките, спомен за миналото, който потъва в новия живот? Дали не постъпи лекомислено, като напусна Елада? Ами че пътят назад не е затворен. В Атина остана нейната къща и…

Таис не довърши мисълта си. Тръсна безгрижно глава и затича надолу по пътеката, която се виеше между планинските разклонения, без да слуша учудените си спътници. Тя спря едва когато видя залива с отмерено полюшкващите се кораби. Скоро голямото море ще я отдели от всичко онова близко, което остана в Елада. Единственият близък човек с нея ще бъде Егесихора, приятелка от полудетски мечти и зрели разочарования, спътница в успеха…

Кормчията казваше, че до бреговете на Либия оттук са четири хиляди стадии. И трябва да се плава още хиляда стадии покрай бреговете до Навкратис. При благоприятен вятър — десетина дни път. Египтяни ще ги поведат на други кораби по един от ръкавите на голямата делта на Нил. До Мемфис нагоре по реката трябва да преплават не по-малко от хиляда стадии.

Афродита Евплоя — богинята на моряците — беше необикновено милостива към Таис. Много рядко в края на боедромион се случваше време, подобно на халционовите, рибарските дни преди есенното равноденствие. Корабите навлязоха вече в средата на шумното широко море, когато безветрието изведнъж се смени от знойния и слаб Нот. Гребците загубиха сили да гребат срещу вятъра и Еоситей заповяда да си отпочинат до вечерта, щадейки силите на свободните воини. Той нарочно не взе роби, за да могат корабите да поемат целия голям отряд.

Върху синята повърхност на морето, която се губеше в далечината в синкава омара, се носеха плавни вълни на мъртво вълнение, което люшкаше неподвижните кораби като патета в езеро при вятър. От либийските брегове духаше слаб, но упорит горещ вятър, който донасяше тук през две хиляди стадии по средата на морето дъха на жестоките пустини. Също такова разстояние отделяше корабите и от критските брегове.

Егесихора със страх се взираше в тъмносините падини между вълните, като се мъчеше да си представи страшната морска бездна, неизмерена от никого. Таис лукаво поглеждаше приятелката си, изпотена и загубила обичайния си вид на победоносна богиня. По палубата под навеса и в трюма лениво се излежаваха хората. По-здравите или по-нетърпеливите строяха облегнати на върбовите плетеници над бордовете и се опитваха да доловят прохлада в полъха на либийския Нот, под чийто лек напор корабите едва забележимо отстъпваха назад, на север.

Намръщеният Еоситей, недоволен от забавянето, седеше в едно кресло на кърмата. Около него в различни пози се изтягаха на тръстиковата рогозка помощниците му, които бяха се съблекли като обикновени войници.

Таис незабелязано повика Менедем.

— Можеш ли да ми подържиш веслото? — и обясни на недоумяващия атлет какво иска да направи.

Менедем втикна огромното весло по-дълбоко в отвора на клина, така че широката му страна да застане перпендикулярно на борда. Пред учудените погледи на всички, намиращи се на палубата, Таис смъкна дрехите си, мина отвън до околовръстната греда, като се държеше за плетената стена, стъпи на веслото, постоя малко, приспособявайки се към ритъма на люлеенето, и изведнъж се отблъсна с ръка от борда. С ловкостта на финикийска въжеиграчка Таис забалансира по веслото, изтича със ситни стъпки до края и скочи във водата, потъвайки дълбоко в тъмноцветна гъста вълна.

— Тя се е побъркала! — викна Еоситей, а Хезиона с жален стои се втурна към борда.

Черната глава на Таис, пристегната с традиционната лента на лемнийската прическа, вече се появи на гребена на вълната. Хетерата се показа над водата, изпращайки на гледащите я спартанци целувка със звънък смях. Еоситей, забравил всичко, скочи удивен от мястото си и приближи борда, придружен от Егесихора.

— Това пък какво е? Да не би да е дъщеря на самия Нептун твоята чернокоса атинянка? Обаче очите и не са сини!

— Не трябва да се търсят между нас, простосмъртните, потомци на боговете — засмя се спартанката, — нали видя тайнствената й прилика с тези, които са напуснали преди хиляди години критските дворци? От майка й — критянката — в нея са се възродили нейните прадеди. Критянинът Неарх ми е разправял, че те никак не се страхуват от морето.

— Ние, спартанците, също владеем морското изкуство по-добре от всички други народи!

— Но не по-добре от критяните! Ние се борим с морето, страхуваме се от него, а критяните дружат с морската стихия и винаги са готови да бъдат с нея — и в радост, и в тъга. Те гледат на морето като на любовник, а не го дебнат като враг.

— Неарх ли ти е открил всичко това? Аз като че ли подочух нещо че уж сте се клели взаимно пред триликата богиня. Той те захвърлил като ненужна играчка и тръгнал по море, а ти по цели нощи си ридала на брега. Само да го видя…

Началникът на воините не довърши, срещнал потъмнелия поглед на хетерата. Тя вдигна глава, нацупи се и изведнъж дръпна превръзката от главата си, разпущайки по раменете си целия сноп на златистите си коси. Едва протегна ръце към закопчалката на хитона и Еоситей я споя.

— Какво искаш да правиш, безумнице?! Ти плуваш по-лошо от Таис…

— И все пак ще я последвам, доверявайки се на критския усет, щом като никой от моите храбри съотечественици не може да надвие своя страх. Те повече обичат да клюкарствуват като атиняните!

Еоситей подскочи като ударен с бич, хвърли яростен поглед на възлюблената си и без да каже дума, скочи през борда. Огромното тяло на спартанеца тромаво падна в провала между вълните с тежък и звучен плясък. Таис, която отдалеч наблюдаваше сцената между приятелката си и началника, като стрела се спусна под вълните на помощ на Еоситей. Тя разбра, че лаконският началник, макар и отличен плувец, не умее да скача отвисоко в развълнувано море и силно се е натъртил във водата. Еоситей, зашеметен и ударен от вълната, почувствува, че някой го изтика от дълбокото. Изскочил неочаквано, той се намери на гребена на надигаща се вълна, пое въздух и се съвзе, когато видя до себе си веселото лице на Таис. Разсърден от собствената си несръчност, уязвен още повече от спомена за големия плувец Неарх, спартанецът отблъсна протегнатата ръка на атинската хетера, беше се съвзел напълно и заплува настрана от нея все по-уверено с всеки замах на ръцете. С боен вик след началника си от неговия и от другите кораби в шумящата синя вода се посипаха десетки тела.

— Дръжте я! — крещяха войниците, подреждайки се във верига като рибарска мрежа и заграждайки Таис, подобна на легендарна морска нереида. Атинянката леко се плъзгаше и плуваше все по-далече, а воините се мъчеха да я достигнат.

Еоситей, разхладил се в морето, отново стана енергичен наварх.

— Спрете я! Палавото момиченце ще изподави воините ми! — развика се той, като се надигаше над водата и заповядваше на Таис с енергични жестове да се върне.

Тя разбра и пое назад, направо в полукръга на преследващите я спартанци. Те се спряха в очакване тържествено да хванат бегълката. Сред ликуващи викове Таис попадна в тесния кръг преследвачи, десетки ръце се протягаха към нея от всички страни, но в този миг хетерата изчезна. Воините се засуетиха, гмуркаха се в различни страни, но Таис умееше да се гмурка по-дълбоко от всички, успя да преплува под вода четвърт стадий и излезе далеч от линията на преследвачите. Докато те се обръщаха и набираха скорост, атинянката беше вече до кораба и се вкопчи за хвърленото й дебело въже. Менедем я изтегли на палубата за огорчение на „ловците“. Като връх на позора мнозина от плувците бяха се изтощили от гонитбата и борбата с вълните и се наложи да ги измъкват на корабите. Еоситей, запъхтян, уморен, но вече без злоба, се изкачи по спуснатата му стълба и най-напред отиде при атинянката, която Хезиона вече бе завила с чаршаф и сушеше косите й с египетска кърпа.

— Би трябвало да те оставя сред морето! — възкликна лакедемонецът. — И кълна се в Посейдон, следния път ще му принеса тази жертва!

— И няма ли да се уплашиш от бунт? — запита Егесихора, застъпвайки се за приятелката си. — Впрочем аз съм уверена, че тя ще стигне преди нас, плувайки на делфин. Ето ги, пристигнаха. — Спартанката посочи белите петна пяна, които съпровождаха бързото движение на стремителните черни тела, привлечени от играта на своите събратя — хората.

— Къде се е научила така да плува? — измърмори Еоситей. — И на всичко отгоре ходи по весло по време на вълнение: това е по-трудно, отколкото по въже!

— Всички нас ни учиха как да пазим равновесие в училището за хетери в Коринт, без това не може да се изпълнява танцът на свещените триъгълници. А да плуваш изкусно не може да се научиш, трябва да се родиш нереида!…

Хезиона разтриваше внимателно главата на Таис и кротко я мъмреше, упреквайки я, че предизвиква съдбата.

— И как не те е страх, господарке, да застанеш гола пред такова сборище от воини. Те те гонеха да те уловят като делфин! — завършила, девойката се огледа наоколо, сякаш се страхуваше от ново нападение.

— Ако около тебе има много и наистина смели и силни мъже, можеш да се считаш напълно в безопасност — със смях й отвърна хетерата, — че нали те са елини, и то спартанци. Запомни това, ще ти послужи! Освен всичко друго помни, че мъжете обикновено са по-стеснителни от нас. Ако ние спазваме обичаите, то излиза, че сме много по-смели, а те се смущават.

— Защо пък точно спартанците?

— Защото спартанците са гимнофили — обичат голотата като тесалийците за разлика от гимнофобите — от вас, беотийците, и македонците. В това отношение спартанците са на противна позиция от моите атиняни, както в Йония еолийците срещу ледниците.

— За еолийците съм чела. У тях дори нашият месец Мунихион се нарича Порнопион.

— Впрочем не всички елини считат облеклото за признак на благоприличие. А спартанците и тесалийците са приели обичаите и законите на древните критяни. У тях привилегия на висшата аристокрация е било да се появяват голи на празници и на пиршества.

— Навярно оттам се е породила легендата за телхините — демоните на прелъстяването, които и досега живеят в Крит и в затънтените места на Йония?

— Може би… Но да идем зад нашата преграда, иска ми се да си почина след морето. Клонария ще ме разтрие.

— Аз, господарке, позволи ми!

Таис кимна с глава и завита в чаршафа, се оттегли в малкото отделение под палубата на кърмата, което беше определено за нея, Егесихора и техните робини.

Разтривайки Таис с ароматно масло, Хезиона я запита, връщайки се отново към темата, която я безпокоеше:

— А египтяните какви са, гимнофили ли са, или не?

— Гимнофили, най-древните гимнофили от всички народи, а слушала ли си за Афродита Книдоска?

— Онази ли, която е изваял Праксител, твоят съотечественик?

— Той е създал две статуи на Афродита по един и същи модел — от хетерата Фрина, облечена с пеплос и гола. И двете едновременно изложил за продан. Облечената я купили строгите управители на остров Кос, а съвсем голата, на същата цена взели жителите на Книдос. Тя била поставена в открит олтар, сияеща с въз жълторозовия мрамор на тялото си и казват, че спуснала се от Олимп в храма, лично Афродита възкликнала: „Кога ли пък Праксител ме е видял гола?!“

Прозрачната повърхност на статуята й придавала особено сияние, обвивайки богинята със свещен ореол. Много години вече поети, художници и военачалници, занаятчии и земеделци препълват корабите, които пътуват за Книд. Афродита Книдоска е почитана много повече, отколкото онази в Кос. Тя е изобразена на монети. Някакъв цар предлагал да опрости всички дългове на острова за статуята, но книдосци отказали.

Славата на Праксител споделила неговият модел — хетерата Фрина. Благодарните елини са поставили нейната портретна статуя от позлатен бронз на стълбата, която води в светилището на Аполон в Делфи. Такава е силата на божествено прекрасната голота и ти не се страхувай от гимнофилите. Точно те са истински хора!