Елисавета Багряна
Maris Stela

Небесният глобус завъртя първата си четвърт,

звездите, изгрели на хоризонта, стигнаха зенит.

Пред мен се дигат криловидните мъглявини на Ориона,

а над главата ми трепти Северната корона…

 

Дивна нощ на първи септември, съчетала

във светлината си седефенобяла

негата на отминаващото лято

с тръпката на идещата есен,

и тази гледка, вечно съща и позната,

превърнала на свят безкраен, неизвестен…

 

Нощ на треска, безсъние и безконечна мисъл,

която лети в пътищата с незнайните странници,

изравнява всички брегове и граници

                                        и униса

 

в съзерцание,

в екзалтации,

в странни порицания…

 

Аз незнам в тази нощ къде е хвърлил котва той

и дали във висините, сред атмосферата, трещеща

от електрически змии, стрели и радиовълни,

нашите две мисли, литнали, някъде се срещат.

 

Аз не знам над какви бездни неговият взор витае,

към коя страна клони магнита устремът му таен:

Може би на своя мост изправен бди като изваян

и ням се взира в заплашителния бунт на тъмните води,

които искат да погълнат земя, небе, звезди

и смелия мореплавател…

 

Може би сега седи самъчик в своята каюта

над дългото писмо за мен, склонил глава,

и в мерното полюшване, команди, тракане, нечуто

ми шепне най-възторжените, най-нежните слова,

зове ме свой живот и сън,

пътеводителка звезда!…

 

А може би

на някой бряг, в далечен край, незнаен град,

сред винени пари, глъч и дим, и счупени стакани,

сред луди викове и песни, и охрипнали закани

в някой непознат бордей, пирува до забрава

и не усеща часовете как идат и отминават…

И погледът му, жарко пламнал в мимолетна съблазън,

е хищен клюн завпил в цъфналата като прясна рана

изкусителна уста на някоя мургава Зенана…

 

Не, не — махнете се от мене,

пиявици-съмнения,

кръвта ми топла и запяла

като порой на пролет,

не е за вашите смукала.

 

И ето:

завърта се екранът на небето.

Златисторозовият веев на утринта отвява

звездите като ситен прах

зад сребърния праг на хоризонта,

                                дето

 

една остава само тя,

най-светлата, света

— на моряците звездата.

 

О, върни го вярно в залива безмълвен,

след бури и след мълнии —

безпределната ми преданост да го прегърне!…