Елисавета Багряна
Тихият глас

Отделно от моето, твоето време затече.

По него понесе се твоята ладия бяла.

А моите кораби спряха недвижни, далече,

в мъгливата шир, дето фар не е никога пален.

 

Какво съм за тебе? Какво е любов? И измама?

Попътния вятър отвя мисълта ти за мене.

От дните, които над мене стовариха камък,

ти бягаш, ти дириш утеха, покой, развлечение…

 

Не те обвинявам. И няма какво да прощавам.

Аз стигнах до оня велик океан баснословен —

онуй равнодушие, — дето се всичко удавя:

всяко вълнение, всяко страдание ново.