Елисавета Багряна
Да може…

Да може все така, с притиснати чела,

безспирно към безкрая да ни отнася трена,

когато синкав дим се стеле над селата

и къра в топли пари заспива уморен.

 

Да може все така шумът на колелата

да ни унася леко, един на друг склонени,

а вън на пролетта прозирните була

въздушно да обвиват леса раззеленен…

 

Да може все така, в последния ми ден,

да бъдеш ти до мене — любим, другар и брат,

забравила бих аз натрупаните мъки —

 

горчивите утайки, останали у мен

от всичките ми прежни и срещи, и разлъки,

от целия живот на тоя странен свят.