Дора Габе
Апостолът

Какви са тия облаци над моята земя,

като от приказка родени,

и тия черни сенки, конници подплашени

без поводи и стреме,

и тия дълги пътища,

от изток тръгнали видения?

Ще минем ли през тях,

по пътя ли ще спрем без време?

 

Преминал ги е някога, отдавна,

с прекрасен образ, като рицар,

най-хубавият мъж на моя край,

най-светлият апостол — Караджата;

и спряло слънцето, а Черното море,

като огромна черна птица,

поело дъх и най-голямата вълна

разбило в рояк искри като злато.

 

Ще тръгна да го диря — зарад теб,

осиротяла малка земьо.

Във всички ще се вглеждам.

Ако ли очите ме измамят,

или ръцете ми не го познаят —

сърцето си в сърцето му ще впия

и ще извикам: „Ето го,

дигни високо свойто първо знаме!“

 

А после, нека ме претъпчат,

паднала пчела без жило,

и облаците да летят

и сенките им да не спират,

земята да ме смеси с свойта пръст,

от мене всички сокове изпила —

очити ме, отворени от радост,

няма да угасват, няма да умират!