Велимир Петров
О, сините очи на Нина!

— А какво Синьо, по-точно, синьор Художник? — сля златните галуни на китела си Капитанът, о излъскания до блясък месинг на леерите^[1].

— Нали има разни Сини, да не говорим за нюансите. Вие най-добре ги знаете тия магии! Навярно Морско Синьо — подхожда на побронзовяла синьорина със златни къдри на русалка; бисерни зъби — чаровно подредени в ослепителна усмивка. Много русалки, в разни разцветки, са минавали по този мостик… Още от времето на баща ми… мио векио вапоретто^[2] е от него. От мене са дизелите… и все в този залив… Неапол — остров Капри… и обратно…

Дизелите бумтят в гърдите, някъде зад слънчевото сплитане и тътнат в корема. Мирише на горещо машинно масло, солени пръски и реещи се гларуси. Свободен от вахта, с морско синьо под окото, залъгва с карти детето на сочна туристка. Кротки американски баби, с ярки, жълто-оранжеви прозирни дрешки, щракат кодаци като шевни машини. Пъпчиви пубери не откъсват очи от дългите, като на розови фламинго, нозе на ято пърхащи девойки.

Неаполитанският залив се разфокусира в маранята — белотата на амфитеатралната урбанистика прелива към неаполитанско жълто. Остров Капри расте… от обърната кофичка влажен пясък — вече е огромна, вулканична, конусовидна планина, напомняща копа сено.

С далекоглед ясно се вижда деловата суетня на туристическата индустрия:

На върха е огромният дом на Аксел Мунте^[3]. До там води спиралата на инфарктно тясно шосе — стърчащите странични огледала на малките джипове-таксита атрактивно се чукват и сгъват по шарнирите, при разминаване. Надолу е страшно да се гледа — няма сламка, за която да се хванеш…

Горе дебнат кичови павилиони, ресторантчета и амбулантни търговци на ухо предлагат порно.

Капитанът нежно разучава вътрешността на кривата си луличка, с позлатени пръстенчета и калпаче — сякаш я вижда за първи път. Красавец в старостта си — с класически бръчки и нос, рамкирани в гривеста и чорлава бяла брада.

— Прав сте, синьор Капитан! Само Морското Синьо колко е различно: сутрин е едно — лениво, сънливо синьо; денем — звучно лазурно… вечер — сластно, преливащ от обещания морав аметист; нощем — кадифено индиго, проблясващо на луна; при буря — непредсказуемо, цяла гама от развихрени зли страсти, излезли от бутилката с отегчения от чакане Джин…

— Продължавайте, синьор Художник!…

— О, Сините Очи на Нина… по-скоро са сапфирено сини, на талази… В синхрон с настроението й — пулсират и преливат… в тюркоазни… Вляво на острова, синьор Капитан, както знаете, е Лазурно-Синята пещера… казват, имало медни-окисни образования и затова — такива феноминални окраски. Твърде прозаично звучи! Природата е поетично устроена и щедра към Този, който умее да Гледа. Водата там е — стъклено прозрачни дълбини. И някъде от безкрая — те гледат Сините Очи на Нина!…

— Красиво говорите, синьор Художник! Ще Ви призная голям грях: не съм ходил в тия пещери; зная ги от проспектите; превозвам до там туристи цял живот; все се каня — ха, днес — ха, утре… Като младеж се качвах до върха… с едно девойче… Очите му бяха като черни маслини в зехтин… също много красиви… Харесвате такива очи, нали?…

— О, Сините Очи на Нина!

— Красиво сте го написали, синьор Художник — палаво забеляза Уж-Нина, чорлейки бялата ми, гривеста брада, рамкирала прилични в старостта ми профил и анфас. — Приятно е да се върнеш толкова назад… а защо Мене ме няма, след като не съм се отделяла от рамото ти… Нито на вапореттото; нито на острова… нито в Лазурната пещера… И Коя е тази Нина?! Поетически образ, ще кажеш… Кажи нещо за свое оправдание, де!

— Ооо, Сините очи на Нина!!!

Допълнение: Горният текст озадачи биографите ми, относно имена и цвят на очи; обяснението е просто: нормално е — с годините, един художник да не разпознава цветовете… и други такива… шарени — неразпознати…