Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (15)

14

Лейди Летисия Мортън си въобразяваше, че страда от незнайна болест, и очевидно се харесваше в ролята на болна. Прекарваше дните на удобния си шезлонг, отрупан с възглавници, на масичка до нея бяха поставени шишенца с ароматни соли и ободряващи капки. Тя беше красива жена, макар че самосъжалението беше отпуснало чертите й, а вечно хленчещият й глас понякога се извисяваше в пронизителни тонове на оплаквания.

— Значи брат ви наскоро се е върнал от континента, лейди Карингтън?

— Да, мадам, от Брюксел — отговори Джудит, която изпълняваше сестринския си дълг в дневната на лейди Мортън. — След женитбата ми реши да се засели в Лондон, за да е близо до мен.

Лейди Мортън се заигра със сребърните ресни на шала си и устреми поглед към Хариет и Себастиян. Двамата седяха на дивана и разглеждаха книга с илюстрации. Светлокестенявата коса на Хариет контрастираше приятно с медноцветните къдрици на Себастиян.

— За съжаление не знам нищо за семейството ви, лейди Карингтън — промълви замислено майката.

С други думи: колко струва брат ви? Джудит без затруднения изтълкува забележката на лейди Летисия. Всяка жена, която имаше дъщери на възраст за женене, приемаше с въодушевление млади господа с титла и богатство и безмилостно отпращаше бедните младежи. В този случай — тъй като Хариет беше единствено дете и щеше да наследи значително богатство, — майката трябваше да бъде нащрек и за ловци на зестри.

— Брат ми и аз живяхме с баща ни в чужбина, докато той почина — излъга гладко Джудит. — Прекарахме много време във Франция.

— Ах, разбирам. В семейния замък… — Лейди Мортън повиши глас, за да придаде на забележката си звучене на въпрос.

Джудит се усмихна и наклони глава, сякаш се съгласяваше, докато пред вътрешния й взор изникнаха редицата бедняшки пансиони, които им служеха като „семеен замък“.

Лейди Мортън отново се усмихна пресметливо и в погледа, който хвърли към дъщеря си и Себастиян, светна самодоволство. Семейството, имало честта да се сроди с маркиз Карингтън, беше достатъчно добро и за Мортънови.

— Надявам се, че в някой от следващите дни вие и брат ви ще ни окажете честта да вечеряте с нас — усмихна се доволно майката. — И лорд Карингтън, разбира се, ако одобрява прости удоволствия като вечеря в кръга на семейството.

— Много ще се радваме — отговори Джудит с общоприетата формула на учтивост.

Разговорът им бе прекъснат от появата на нова посетителка. В стаята влезе с шумолящи поли лейди Агнес Барет. Тя поздрави сърдечно домакинята, наведе се и я целуна с непринудеността на интимна приятелка. После прегърна изчервената Хариет, стисна ръката на Джудит със скована официалност и се усмихна приятелски на Себастиян, който й целуна ръка и й направи очарователен комплимент за тоалета. Агнес носеше късо жакетче от зелена коприна с тънка панделка на врата и шапка от тъмнозелена коприна, украсена с бронзирано перо. Въздействието беше зашеметяващо. Джудит беше достатъчно честна да признае, че е изпитала завист, но веднага си каза, че е напълно доволна от собствения си костюм за езда от турскосин памук, украсен със сребърни ширити.

— Ей сега ще дойде и Грейсмиър, Летисия. Знам, че ще се радваш да го приемеш. — Агнес седна на ниското столче до шезлонга на лейди Летисия. — Той толкова харесва Хариет, та просто не можах да го убедя, че милото момиче не си е навлякло някоя настинка, докато се разхождахме вчера в парка. Вятърът беше доста силен и Грейсмиър реши, че Хариет е много тънко облечена за такова време. Естествено аз му обясних, че нито една млада дама, която държи на себе си, не би се увила в нещо по-дебело от къса пелеринка… глупавата суетност на младостта! — Тя се изсмя звънко и помилва ръката на Хариет. — Толкова красиво дете!

— Сигурна съм, че лорд Грейсмиър е много загрижен за Хариет, Агнес — отговори Летисия и поднесе към носа си шишенце с ароматни соли.

— Лорд Грейсмиър, милейди.

Графът влезе в салона още преди икономът да е завършил изречението.

— Лейди Мортън… мис Мортън. Много се надявам, че не сте настинали. — Той се поклони изящно. — Бях убеден, че ще ми се накарате, скъпа лейди Мортън, задето съм изложил дъщеря ви на студения есенен вятър.

— Хариет е здрава и се чувства добре, лорд Грейсмиър — отговори майката. — Много мило от ваша страна, че идвате да се осведомите.

— О, Грейсмиър има ясно изразена слабост към Хариет — повтори Агнес. Тя се усмихна на мъжа до себе си и Джудит веднага усети собственическия характер на тази усмивка. Грейсмиър леко повдигна вежди и този жест разкри пред Джудит цял един свят на интимно общуване. Тя разбра, че Бърнард Мелвил и Агнес Барет са любовници. Но щом двамата имаха връзка, защо Агнес поощряваше всячески познанството му с Хариет?

— Дейвънпорт, чух, че сте купили впряга на Грантъм. — Забележката на Грейсмиър отклони разговора и размишленията на Джудит в друга посока. — Изпреварихте всички ни. Вие сте щастливец.

— О, конете са собственост на сестра ми — отговори небрежно Себастиян. — Аз само имах поръчение да ги купя за нея.

— Велики боже, лейди Карингтън, нима ще управлявате висока двуколка? — Грейсмиър изглеждаше истински изненадан.

— Тази сутрин за пръв път излязох с новата си кола — отговори гордо Джудит. — Коларят я достави едва вчера следобед и реших да я изпробвам.

— Е, как се чувствате?

— Фантастично! Конете са отлични.

— Ще предизвикате завистта на всички дами в Лондон, мадам — засмя се Грейсмиър. — Познавам поне трима мъже, които бяха хвърлили око на конете още откакто Грантъм ги показа за първи път в града.

— Много бързо сте реагирали, лейди Карингтън — каза Агнес. — Честно казано, новината ме изненадва. Не мога да си представя как лорд Карингтън е одобрил това необикновено средство за придвижване. Винаги съм смятала, че съпругът ви е консервативна личност.

Джудит се усмихна тайнствено. Консервативният й съпруг още не беше видял жена си да управлява високата двуколка. Тя пристъпи към прозореца и погледна надолу към улицата, където един слуга на семейство Мортън разхождаше конете й, за да не настинат. Пред кучешката колибка беше коленичило дрипаво хлапе и търсеше нещо за ядене. През разкъсаните ръкави на мръсното му палто се подаваха остри лакти. Очевидно беше дошло да претърси боклука на улицата на богатите за нещо полезно.

— Надявам се някой път да ме вземете със себе си на разходка в парка — произнесе Грейсмиър зад гърба й. — Уверен съм, че умеете да се справяте с конете, мадам.

— Имах отличен учител — отговори тя и се насили да му се усмихне прелъстително през рамо. — За мен ще бъде удоволствие да ви демонстрирам уменията си.

— Удоволствието ще е изцяло мое — увери я той и се поклони с усмивка. — Въпреки това се питам какво ще каже съпругът ви, ако ме види в колата ви. Ние с него сме… — Той млъкна, сякаш търсеше подходящите думи. — Може би е най-безопасно да кажа, че двамата не се разбираме особено добре. — Той погледна Джудит с добре изиграна искреност. — Не знам дали лорд Карингтън е споменавал нещо в тази посока. — И зачака отговора й със сериозен поглед и загрижено изражение.

Джудит беше изненадана от прямотата му, но моментално се възползва от благоприятния случай.

— Той ми забрани да ви приемам — обясни тя с добре изиграно смущение и подчертано колеблива усмивка, която изглеждаше напълно искрена. — Но тъй като не пожела да ми назове причината, аз нямам намерение да се подчиня. — Тя придаде на гласа си дръзко звучене и Грейсмиър се усмихна.

— Става въпрос за стари рани — обясни той. — А старият гняв се уталожва твърде бавно, лейди Карингтън… макар че при сегашните обстоятелства бихме могли да погребем миналото.

— Говорите със загадки, сър. — Джудит се заигра нервно със закопчалката на чантичката си, за да не му позволи да забележи с какво напрежение го слуша.

Грейсмиър вдигна рамене.

— Историята е за любов и ревност — започна той. — Тема за романтична литература и готически мелодрами. — Усмихна й се тъжно и разкаяно и ако не познаваше истинската му природа, Джудит щеше да му повярва напълно. — Жена ми… скъпата ми починала съпруга… беше сгодена за Карингтън, преди да ми дари сърцето си. Той никога не можа да ми прости, че му я отнех.

— Марта! — пошепна Джудит. Каквото и да беше очаквала, със сигурност не беше това.

— Правилно, името й беше Марта. Значи Карингтън ви е говорил за нея? — Графът не се опита да прикрие изненадата си.

— Да, веднъж — кимна Джудит. — Но не ми спомена за вас.

— Това не ме изненадва. Боя се, че на гордостта на мъжа ви бе нанесен тежък удар, мадам. Мъж като Карингтън може да приеме почти всичко, но не понася да го унижават.

Джудит предположи, че това беше истината, но всичко в нея настръхна срещу възможността да се съгласи с Бърнард Мелвил. Как смееше да говори така снизходително за мъжа й!

— Разказът ви беше много поучителен, милорд — усмихна се кокетно тя. — Но не виждам причина защо да не си останем приятели. — Заповяда си да докосне ръката му със съзаклятнически жест и той я стисна нежно.

— Надявах се, че ще кажете точно това.

По гърба й пробягаха студени тръпки, но тя го дари със сияеща усмивка, после отново се обърна към другите.

— Сега трябва да се сбогуваме, лейди Мортън. Не бива да оставям конете си навън повече от половин час. Ще ме придружиш ли, Себастиян?

Брат й, който водеше безгрижен разговор с Хариет и лейди Барет, се надигна с неохота, но с нищо не показа изненадата си от това внезапно прекъсване. Когато улови погледа на сестра си, разбра, че нямаше право да протестира.

— Естествено. По-добре е да съм до теб, докато обикаляш парка с онези зверове… особено когато са отпочинали и свежи както сега!

— Съмнявам се, че ще ми избягат — отговори спокойно тя. — Убедена съм, че притежавам почти толкова сръчност, колкото ти, скъпи братко.

— О, не, със сигурност не. — Тази критична забележка дойде от Хариет и всички се изненадаха. Осъзнало какво е казало, момичето се изчерви като рак. Джудит избухна в смях.

— Не бъркайте силата със сръчността, Хариет. Брат ми естествено има повече сила в ръцете си, отколкото аз, но умението да контролираш конете не почива само върху силата.

— Напълно правилно, лейди Карингтън — отбеляза Агнес и добави с остър поглед — Както сръчността в играта на карти не е способна да помогне срещу дявола на рамото. Наскоро споменахте нещо подобно, нали?

На Пикъринг Стрийт, помисли си Джудит и равнодушно вдигна рамене.

— Често съм чувала този израз в детството си. Спомняш ли си, Себастиян?

— Естествено. — Брат й се сбогува учтиво с Хариет и не обърна внимание на напрежението в златно-кафявите очи на лейди Барет.

Грейсмиър улови ръката на Джудит.

— До следващия път.

— Вече се радвам на следващата ни среща, сър. — В усмивката на Джудит имаше предизвикателство и инат — дете, което се подготвя за проява на неподчинение, — и Грейсмиър се засмя развеселено. Каква лековерна малка глупачка беше тя. На Баркли Скуеър скоро щеше да се извие истинска буря.

Щом слязоха на улицата, Джудит пое дълбоко дъх и се наслади на свежия, хладен утринен бриз.

— Какво ти е? — попита без заобикалки Себастиян.

— Ей сега ще ти кажа. — Тя намери в чантичката си монета от шест пенса и отиде при детето в канавката. Момченцето я погледна страхливо и се сви на кълбо. Носът му течеше сигурно от доста време, ако се съдеше по засъхналите корички по цялото му лице. Когато Джудит наближи, детето сви глава и вдигна ръка, сякаш за да се предпази от удар.

— Няма да ти сторя зло — заговори меко тя. — Ето, вземи това. — И му подаде монетата. Малкият се взря като замаян в блестящата пара в ръката й, ала в следващия миг я сграбчи с мръсните си пръстчета и хукна да бяга, сякаш го гонеше цяла орда хора, крещящи „Дръжте крадеца!“

— Бедничкият — отбеляза Себастиян, когато Джудит се върна при него. — Питам се само докъде ще стигне, преди някой по-голям и силен да му отнеме парите. — Той помогна на Джудит да се качи на капрата, която се намираше доста високо над гърбовете на конете. Джудит тъжно вдигна рамене.

— Вероятно някой ден ще открадне парче хляб и ще го обесят в Нюгейт. Ние сме в състояние да победим Наполеон с много шум и гняв, вложихме много пари в кампанията и жертвахме живота на хиляди млади мъже, за да го победим. Но кой знае защо не сме в състояние да се погрижим всички деца да имат достатъчно за ядене. Или поне да променим наказателното право, според което дете, откраднало парче хляб, за да не умре от глад, се осъжда на обесване. Наполеон поне промени законите в своята империя.

Себастиян беше свикнал с тирадите на сестра си срещу несправедливостта на света и не каза нищо.

— Ще ми кажеш ли какво стана между теб и Грейсмиър? — попита той.

— Невероятна бъркотия — отговори възбудено Джудит, взе юздите и заповяда на слугата да пусне конете. Леко изплющяване с камшика беше достатъчно и жребците препуснаха в жив тръс надолу по улицата.

Джудит изчака, докато влязоха в Хайд парк, и разказа на брат си какво беше узнала от Грейсмиър. Себастиян я изслуша мълчаливо, клатейки смаяно глава. Бъркотията беше наистина невероятна.

— Значи Карингтън ти е разказал за разваления си годеж?

— Да, още преди да се оженим. Но не ми каза кой е бил ловецът на зестри, а аз не го попитах. Велики боже, тогава изобщо не помислих, че може да е Грейсмиър!

— От всички проклети случайности… — изръмжа Себастиян. — Тук има някаква магия: Грейсмиър се появява във всички моменти от живота ни.

— С какво удоволствие бих му забила нож между ребрата — изрече мрачно Джудит и за момент отпусна юздите. Това беше достатъчно конете да се хвърлят устремно напред.

Себастиян проследи критично как сестра му отново си възвърна контрола над двойката жребци.

— Опитай се да се овладееш — укори я той. — Сигурен съм, че можем да осъществим плана си и без да прибягваме до убийство. Грейсмиър заслужава много по-страшна съдба.

Джудит се усмихна с мрачна решителност.

— Моята стратегия е ясна. Ще го забъркам в комплот, за да ядосам Маркъс. Грейсмиър ме смята за глупава гъска, която се бунтува срещу властния си съпруг, и съм убедена, че идеята да пофлиртува със съпругата на мъжа, на когото вече е отнел една жена, много го забавлява.

— Играеш си с огъня, момиче — произнесе предупредително Себастиян.

— Ще бъда предпазлива — отговори със спокойна увереност тя, докато отговаряше с кимане на поздравите на група армейски офицери, които разговаряха пред входа на манежа. Високата двуколка с впряг великолепни жребци и младата дама, която ги управляваше, привличаха вниманието на всички минувачи, както установи със задоволство Джудит.

Себастиян също го забеляза.

— Обзалагам се с теб, че само след седмица високата двуколка ще е най-модното превозно средство в Лондон — пошепна й развеселено той. — Всяка жена, която си въобразява, че може да управлява двойка коне, ще иска да се сдобие с такава кола.

— Маркъс, разбира се, ще е категорично против — отвърна замислено Джудит.

— За съжаление моментът, в който трябва да го убедиш в противното, дойде. — Себастиян посочи към тротоара, където стоеше лорд Карингтън с двама приятели.

— Ах… — прошепна само Джудит.