Серия
Барон
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Honorable Offer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 80 гласа)
Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Сабрина

ИК „Бард“, 1999


На моите сестри за годините, които всяка от нас грижовно пази. За втори път посвещавам на тях — Анико, Айлди, Урсула, Лесли и Зита.

Глава 1

— Ако не се махнеш от мен, ще викам!

— Разбира се, че няма да се махна, писанче! Ти знаеш какво си за мен — едно малко писанче. Моето малко писанче. Мога да си те галя, а ти само ще мъркаш от удоволствие в ръцете ми…

Беше студен зимен следобед. В стаята с портретите притъмняваше.

— Да — каза той, усмихна се и тръгна бавно към нея, протегнал грациозно ръка. Смарагдът на показалеца му проблясваше.

— Ще харесаш това, което съм приготвил за тебе, Сабрина. Още от самото начало зная, че силно го желаеш, но трябваше първо да се оженя за Елизабет, нали разбираш? Сега вече всичко приключи и аз съм тук. Вече можем да бъдем заедно.

Сабрина видя как протяга ръце към нея, като че ли иска да я погълне. Дръпна се назад и заотстъпва, докато гърбът й се опря в ръба на голямата позлатена рамка. Изведнъж споменът за стаята с портретите избледня… Тревор си беше отишъл… Остана сама.

Закашля се. Болката продължаваше да смазва гърдите й. Въпреки че задушаването не беше вече така мъчително, всеки спазъм отнемаше по малко от силите й. Усещаше празнота — като че ли под ребрата й беше кухо. Това още повече я измъчваше и изтощаваше. Трепереше от болка, опитваше се да се овладее и да преодолее безсилието.

Огледа се. Снегът искреше призрачно. Сякаш беше в някаква непозната стая. Не знаеше къде е. Спомни си за Данте и неговия „Ад“ — в последния кръг всичко беше сковано от лед. Ще приеме изпитанието, без да се съпротивлява. Вече знаеше какво точно представлява адът — студен, ужасно студен. Дъхът й спираше от ледената призрачна светлина. Сложи ръка на гърдите си, искаше да я стопли поне малко. Имаше ръкавици, но почти не ги усещаше. Подпря се на ствола на големия бряст. Искаше да се изправи. Не успя. Бавно се свлече до дървото. Плъзна бузата си по ледената му кора. Заболя я. Кашлицата отново я връхлетя. Задушаваше се. Студът проникваше през дрехите й. Вятърът се извиваше около нея и развяваше наметалото й. Притисна се към дървото, като че ли то можеше да я сгрее. Глезените я боляха. Клоните на бряста се извиваха от силния вятър и удряха гърба и лицето и.

Отвори очи. Бурята вече се усещаше. Трябва да излезе от гората! Иначе ще умре. Отново се огледа — навсякъде виждаше само сняг. Дали щеше да намери верния път?

Направи усилие да раздвижи краката си. Надяваше се, че не е объркала посоката и това наистина е пътеката, която води на юг. Беше напълно сигурна, че точно това е пътят, който ще я изведе от гората Епингъм. Та нали тук беше живяла цели осемнадесет години! Нали познаваше всяко кътче! А сега? Сега се чудеше дали изобщо има път! Снегът беше заличил всички следи — нищо не подсказваше, че това е същата гора, която тя толкова добре познаваше. Наметалото й се закачи в някакъв къпинов храст. Беше й подарък от дядо й за миналата Коледа. Опита се да го освободи, наведе се надолу, но болката отново се появи. Този път беше още по-силна. Кашлицата отново спря дъха й. Не можеше да се изправи. Сълзите намокриха бузите й. Тя ги изтри с ръка и когато погледна пред себе си, видя лицето на Тревор. Красиво лице, със зелени, леко притворени, потъмнели очи. Пристъпваше гордо към нея. Сестра й беше казала, че миглите му са много красиви и дълги. Елизабет понякога си мечтаеше за дъщеря, красива като него…

Тревор я беше последвал в стаята с портретите на имението Монмаут. Понякога, когато времето беше хубаво, тя идваше тук, за да се отдаде на любимото си занимание — рисуването. Този ден искаше да рисува Изолда, графиня от шестнадесети век, в която е бил влюбен Хенри VIII.

Изведнъж го видя… и забрави, че е дошла да рисува. Беше й казал:

— Не се съпротивлявай, малката ми! Толкова приятно ми беше да те преследвам, Сабрина! Но търпението ми свършва. Ти си по-различна. Непрекъснато ме предизвикваш. Караш ме да разбивам илюзията за невинност, с която си се обвила. Обаче всичко свърши! Никакви игрички повече, чуваш ли! Знам защо дойде в този най-отдалечен край на имението. Планът ти е безупречен. Ела при мен. Ти ме желаеш…

Тя притисна гърба си до рамката на портрета на прапрадядо си.

— Грешиш, Тревор! Аз съм сестра на твоята съпруга. Не съм искала да ме последваш. Дори не подозирах, че идваш след мен. Никога не съм те желала. Не те желая и сега. Говоря истината — не играя никакви игрички. Моля те, остави ме сама! Дойдох тук, за да рисувам портрета…

Той само се усмихна. Не каза нищо.

Виждаше съвсем ясно очите му и разбираше какво изразява погледът му. Господи, къде бяха слугите? Тук винаги имаше някой, а сега не се мяркаше жива душа.

— Чуй ме, Тревор! Елизабет е твоя съпруга. Тя ти се довери. Дядо също. Аз никога не съм ти вярвала, но това няма значение…

Той се разсмя и наклони глава. Очите му се разшириха, сякаш за да я погълнат.

— Прекрасна си в тъмносиво! Мислех си, че този цвят те прави по-бледа, но явно съм се лъгал. Всичко е заради прекрасната ти червеникавокестенява коса. Наистина имаш красива коса, знаеш ли, Сабрина? Наблюдавах те, когато сведе глава. Косата ти образува ореол около лицето, а после се разпиля по раменете, за да ги скрие от погледа ми. Ти знаеше, че те наблюдавам. Косата ти също ме подтиква към греха, Сабрина, както и червените ти устни, мила…

Той не беше много едър, но достатъчно силен, значително по-силен от нея. Какво да направи? Беше толкова ядосана на себе си, че нищо не можа да измисли. Стисна ръката си в юмрук и се обърна към него:

— Спри, Тревор! Послушай ме! Нищо такова не съм правила! Та аз дори не те харесвам! Никога не съм те харесвала! Не съм искала да идваш тук! Просто нямахме друг избор! В нашето семейство няма наследник и дядо ми беше принуден да признае теб — внука на брат му, за наследник. Остави ме на мира, Тревор! Върви си!

Тя се опита да мине покрай него, но той не помръдна. Стоеше на мястото си и се усмихваше.

— Права си, Сабрина. — Гласът му беше мек, приглушен, като полъх на нежен ветрец.

Сабрина изтръпна.

— Всичко тук ще бъде мое, когато мраморната плоча затисне онази стара реликва. Този ден не е далеч. Много скоро всичко тук ще бъде мое. Елизабет ще ме нарича господар на душата и сърцето си, както и ти, Сабрина. Обичам тези думи! Особено, когато са изречени от устни, които с удоволствие ще докосвам! Ще чувствам нежния ти топъл дъх до гърдите си и това още повече ще разпалва желанието ми. Знаеш, че исках да се оженя за теб, но старият граф ме принуди да направя Елизабет своя съпруга само защото тя трябвало да се омъжи първа. Старият глупак не ми позволи да те имам. Е, вече не мога да те имам като съпруга, но сега си тук и ние ще бъдем заедно…

Той се наведе към нея, но тя препречи ръцете си и се опита да го отблъсне.

— Махни се, Тревор! Остави ме на мира! Махни се от мен! Ще викам! Слугите ще дойдат и ще се подчинят на всичко, което им кажа!

Той отново се разсмя. Беше толкова близо до лицето й, че тя усещаше миризмата на супата от костенурки, която беше ял на обяд.

— Дори и да пресипнеш от викане, Сабрина, никой няма да те чуе! Ти самата много добре го знаеш. Ох, усещам как трепериш, котенце!

— Ще ти дам аз едно котенце! — извика Сабрина и заби нокти в бузата му.

Другата й ръка беше свита в юмрук и тя го стовари в стомаха му. Почувства се достатъчно силна, за да може да се освободи от него, но точно тогава той я хвана за ръката и я блъсна назад. Усети пръстите му на врата си. Опита се да се освободи от тях. Но не успя.

Той се наведе към нея. Съвсем за кратко отпусна хватката си и тя пое въздух, но тогава той се наведе още по-напред и тя усети устните му върху своите. Беше настойчив. Опитваше се да я целуне. Сабрина отвори устни, като че ли искаше да го увери, че отвръща на целувката му. Но щом усети езика му, изведнъж стисна зъби и го ухапа. Той политна назад.

— Кучка!

Ярост и болка изкривиха лицето му. Той протегна ръка… и й зашлеви плесница. Отблъсна я назад и тя се удари в портрета. Опита се да се задържи да не падне и безпомощно разпери ръце. Не беше на себе си, когато извика:

— Копеле! Ще те убия! Мръсно, долно копеле!