Арнет Лем
Ангел на нощта (7)

ШЕСТА ГЛАВА

— Първо си имах неприятности с Алпин, а сега с тази държавна измяна. — Малкъм подхвърли писмото. Разчупеният печат изтропа, щом листът се приземи в краката на Саладин. — Казвам ти, Саладин, ако тези политически маневри не престанат, Джон Гордън от Абърдийншир ще увисне на въжето също като Кристъфър Лойър.

Приятелят му вдигна писмото и го постави на писалището при останалата кореспонденция.

— Би трябвало да се радвам. Бързата екзекуция е един от малкото достойни за уважение елементи на християнското правосъдие.

Свикнал с непочтителното отношение на приятеля си, Малкъм не каза нищо в защита на вярата си, а само изръмжа.

— Мога да се сбогувам с всичките си надежди за мирна жътва.

— Майсторите на въжета ще просперират, а жените ще се радват. Като обесят някого, приятелите му се събуждат за живот, не съм ли прав?

— Не е смешно, Саладин. Крал Джордж не би търпял предизвикателство към короната си.

— Истински английски варварин!

— Сигурно се чувстваш точно като в собствената си страна.

Той изправи гръб и посочи писмата.

— Гордън и останалите вождове на кланове участват ли в заговора срещу Хановереца?

Малкъм удари но писмата толкова силно, че дланта му изтръпна.

— Ти ми кажи какво мислиш. Ти си този, който прекара цяла седмица сред тези интриганти.

— Колкото и да съм притеснен, трябва да ти кажа, че имаш причини да се тревожиш, приятелю.

Подготви се за най-лошото.

— Продължавай.

— Елените са готови за разгонването. Твоите приятели шотландци Гордън и лорд Ловат не изглеждат заинтересовани от кожите на благородни елени. Поне не на тези с кадифе по рогата.

Яростта накара стомаха на Малкъм да свие от болка. Копнееше да се сложи край на конфликтите между северните кланове.

— Това ми е известно. Тези твърдоглави високопланински леърдове може и да прикриват подлостта си чрез изтънчена риторика, но значението на думите в писмата е съвсем ясно.

Саладин кимна.

— Чух графът на Абърдийншир да казва, че бил изгубил вяра, че неговият крал отвъд голямата вода някога ще успее сам да спечели короната.

— Точно така. Гордън се е отказал от Джеймс Стюарт и е предложил на войнствения му син да дойде и да си възвърне трона. След смъртта на майка си в началото на тази година принцът е много объркан и раздразнителен. — Поклати глава, притеснен от вероятността за нова война. — Поредното якобитско въстание. Един Стюарт католик да си сложи короната. Мечти на глупаци и незаконни действия.

— Не се тревожи толкова, християнино.

Малкъм отиде до прозореца и се загледа в хората си, които мирно си вършеха работата на двора. Ако започнеха боевете, воините му щяха да стягат оръжията си, вместо да помагат на тъкача да поправи покрива на къщата си. Вместо да раздават бисквити на палавите деца на Килдалтън, жените щяха да пренасят ведра с вода, за да гасят ножарите, причинени от войната.

— Твоят гиздав принц е само един петнадесетгодишен юноша. Той не може да поведе армия — настоя Саладин.

— Чарлз Стюарт не е мой принц. Той никога не е стъпвал на шотландска земя. Но няма съмнение, че на петнадесет години той е отличник от училището Марс. Сър Томас Шеридън го е научил доста добре да се бие. Момъкът не може нито да прочете, нито да напише и десет думи на шотландски. Той е воин.

Мавърът се приближи до него, постави ръка на рамото му и безцеремонно каза:

— Това е голяма заблуда. Съмнявам се, че е съвършен боец.

Единствено Малкъм можеше да победи Саладин в състезание с мечове. Цели орди мъже се бяха опитвали, но безуспешно.

— В такъв случай се подготви за изненада.

Саладин се усмихна, показвайки малката празнина между двата си предни зъба.

— Слава на Аллах, благодаря, но трябва да откажа. — Отправи се към стола и се отпусна в него. — Една изненада дневно е достатъчна за благата ми мюсюлманска душа.

Малкъм с голямо облекчение се залови за темата, която не засягаше шотландската политика.

— Струва ми се, че намекваш за хубавата Елана.

Мавърът се засмя нерадостно, поглади брадата си и потупа крака си.

— Да намеквам за нея ли? Направо си мисля за разврат.

Малкъм опря бедро о писалището си и внимателно огледа стария си приятел. Стоик по природа и обикновено спокоен, сега Саладин се държеше като престъпник на подсъдимата скамейка.

— Тя представлява заплаха за клетвата, която си положил за безбрачие, а?

Саладин се загледа в незапалената камина.

— Не и ако се отървеш от нея преди вечерната ми молитва. Това ме кара да ти задам вероятно болния въпрос. — Отново погледна към него. — Защо те не са в Синклеър Манър? Ти беше уредил Алпин да живее там с чичо си, барон Синклеър.

— Лейди Алпин ме изигра. — Разказа му подробно за първите две срещи с нея.

Саладин се засмя.

— Тя не се е променила.

Този погрешен извод накара Малкъм да се изчерви.

— О, променила се е и още как. Сега твърди, че е моя собственост.

Мавърът провеси крак над страничните облегалки. Червените му ботуши много ярко контрастираха на тъмнокафявата кожа.

— Ах, английски закон — простена саркастично. — Изглежда, тя знае добре статутите.

— Както и много други неща. — Мисълта за нея накара кръвта му да забушува и прогони всички разумни мисли от главата му. Въпреки това облекчение щеше да има. Тази идея-фикс щеше да изчезне веднага след като успееше да я вкара в леглото си. Така тя щеше да загуби и своята девственост. Потръпна при мисълта, че щеше да му се удаде възможност да я научи на любов.

— Разбирам. — Саладин махна една тревичка от ботуша си. — Александър каза, че можела да готви. Това е нещо в нейна полза. Също така е и красавица — за бяла жена. Не си ли на същото мнение?

Малкъм простена и каза:

— Точно такава е, и то голяма, африкански ми приятелю. Виждал ли си някога очи с такъв цвят?

— Не и от двадесет години и не си спомням да са били толкова красиви.

— Нито пък аз.

— Не ми казвай, че мислиш да я прелъстиш. — Изглеждаше направо потресен. — Очаквах да я омъжиш за някой от онези пъпчивци от рода Кампбел, които мразиш толкова много.

За пръв път, откакто Алпин се беше появила в дома му, Малкъм видя начин отново да задвижи плановете си.

— Бих могъл да направя и двете.

Саладин му се закани с пръст.

— Първо прелъстяването, приятелю.

Той уверено заяви:

— Разбира се.

Мавърът отбеляза:

— Честно да ти кажа, не мога да си представя, че Алпин ще е впечатлена от твоето внимание. Никога не го е правила преди. Какво казваше ти обикновено? О, спомних си. — Устните му се оформиха също като на уловена в мрежа пъстърва и той изрече с тънък гласец: — Дай ми една целувка, за да се сдобрим, Алпин.

Приятелят му се подразни от напомнянето за детските му глупости, но не желаеше да разкрива чувствата си, затова повдигна рамене.

— Тя се кълне, че съм най-добрият й приятел.

— Ако вярваш на това, аз ще ти продам една карта, за да тръгнеш да търсиш Свещения Граал.

— А аз ще й кажа да сложи свинска мас в овесените ти питки.

— Край! Спри огъня! И да е проклет успехът, който имаш сред жените. Тя ти е причинила голямо нещастие и си е заслужила отмъщението ти, но никога не съм очаквал да попадне в прегръдките ти.

— Сигурно такава е божията воля.

— Какво казва хубавата Розина за новата ти най-добра приятелка?

— Много неща, но не е необходимо да ги чувам. Изпратих я обратно в Карворан Манър.

— Благоразумно. Мъдрият мъж винаги контролира жените си.

Решението му да отпрати Розина действително беше най-правилно.

— Или пък държи при себе си голям брой жени, но това не е важно. Сега, след като ти се върна, Розина скоро ще се качи на някой кораб. За нещастие тези писма трябва да стигнат до Италия.

— Не се изненадвай, ако Джон Гордън ти направи визита. Той е извънредно нетърпелив да получи отговор.

— Той няма търпение от години, но то никога не е било достатъчно, за да го накара да дойде на юг.

Саладин трепна.

— Сега той има причина. Оттеглил е съгласието си да сгоди дъщеря си за сина на Арджил.

Джейн Гордън беше най-изгодната партия за женитба в Шотландия и според някои, най-богатият сватбен дар на Британските острови. Но тя беше забранена за Малкъм, понеже съюз между графа на Килдалтън и могъщия клан Гордън би обединил Границата и Високите планини — почти половината Шотландия. Кралят беше забранил подобен съюз преди години. Той би заподозрял неприятности, ако отново се повдигнеше въпросът за тази женитба.

— Нещастната девойка — изрече Малкъм. — От деня, в който са я кръстили, баща й прави сделки с нея из цяла Шотландия и Франция.

— Мисля, че ще ти говори по този въпрос. Попита дали си си намерил годеница. Когато му отговорих отрицателно, попита за родителите ти. Казах му, че са в чужбина по кралски дела. Той остана безмълвен известно време.

— Правел си е сметките.

— Сигурен съм. Усмихна се и се извини, после потърси лорд Ловат, който играеше шах с граф Мар.

— Тези тримата заедно са лош знак, дори и по време на ловния сезон.

— Ловат загуби интерес към партията шах.

— Налага се да информирам лейди Мириам.

— Тя добре те е обучила. Успя да държиш якобитите настрана, откакто тя замина за Константинопол. Защо е нужно да я безпокоиш сега?

— Защото тя ме помоли да я държа в течение на нещата. Ако опитът да качат на престола гиздавия принц Чарлз успее и на нея й се отрази зле, ще се чувствам отговорен. Мъжете, нейни противници в дипломатическите кръгове, винаги са търсили начин да я дискредитират.

Саладин изрече със страховит шепот:

— Лорд Дънкан ще се справи с всеки, който се опита да я дискредитира.

Малкъм трябваше да се съгласи. Баща му щеше да се бие до смърт на дуел в защита на лейди Мириам. Само с един поглед баща му можеше да накара дори самия крал Джордж да има страх от Бога.

— Вярно е, но ако родителите ми ще трябва да понесат последствията на тази опасна работа, в което не се съмнявам, поне трябва да знаят подробностите.

— Как ще направиш така, че да ги узнаят?

Той взе един празен лист хартия.

— Няколко реда изтънчена риторика.

— Първият език на лейди Мириам — засмя се мавърът.

— Не забравяй, че тя много пъти е работила в наша полза.

— И е спасявала безценните ни гърбове от камшика.

— Стига си споменавал безгрижното ни детство. Разкажи ми повече за Елана. Наистина ли е африканска принцеса?

— Е, достатъчно голям инат е, за да бъде ашанти.

Понеже също имаше проблеми с Алпин, компанията на друг нещастен мъж бе добре дошла за Малкъм.

— Започвам да вярвам, че всички жени са опърничави.

— Когато ги въздигнеш до положението на временно украшение на собственото ти легло, някои започват да протестират.

Малкъм взе щипка пясък от едни сребърни везни и го пръсна по писалището си.

— Прости ми, че поисках съвета на мъж, който е спал с първата си и последна жена на петнадесет години.

— Причините са ти известни.

— Винаги съм уважавал отказа ти да смесваш расите ни. Фигуративно казано обаче, без да обиждам Пророка, планината дойде при Мохамед.

Саладин тежко се отпусна в стола.

— И двамата сме в беда.

— Аз не. Не се нуждая от постоянна спътница в живота.

Стиснатите устни на мавъра побеляха от напрежението.

— Не е вярно, приятелю. Нуждаеш се, но си толкова невъобразимо благороден, че не смееш да си вземеш жена, знаейки, че никога няма да можеш… — замълча и отклони поглед.

— Да я даря с дете, нали? — довърши вместо него. Никога нямаше да има син, който да размахва меч играчка и да печели въображаеми войни. Никога нямаше да отгледа дъщеря, която да бере цветя и да гони пеперуди.

Алпин го беше осакатила. Тя щеше да си плати. Веднага след като качеше на кораба Розина и пораждащите тревога писма, щеше да поднови опитите си да завладее Алпин Маккей.

— Достатъчно за добродетелите ми, предпочитани от прекрасния пол. Да поговорим за твоите. Какво ще направиш за нашата африканска принцеса?

Звънчето издрънча, сигнализирайки, че някой е влязъл в скрития зад библиотеката тунел. Саладин подскочи от стола.

— Какво, по дяволите…

— Шт. — Малкъм сложи показалец пред устата си. Съществуваха само два ключа. Той обърна наопаки писалището, докато намери своя. Мисис Елиът съхраняваше другия ключ. Това означаваше, че сега бе притежание на Алпин. Беше си спомнила за входа откъм двора на замъка и вероятно се беше сетила за разположението на тунелите. Тя често ги бе преброждала като дете.

Беззвучно произнесе името й. Мавърът прошепна намръщен:

— Но защо? Какво иска?

Повдигна рамене, после сложи свитата си в подобие на фуния ръка на ухото си и посочи себе си и Саладин.

— Нима подслушва?

Кимна, огорчен от постъпката й, но и любопитен да узнае към какво се стреми. Предоставена му беше великолепна възможност да й даде фалшива информация.

Прошепна усмихнат:

— Хайде да й направим услуга, а?

Ухиленият Саладин разтвори ръка и я вдигна с обърната към Малкъм длан.

Като се премести толкова близо до библиотеката, че тя да може да чува всяка негова дума, той заговори високо, с ясен глас.

— Нашата Алпин е станала красавица. Не си ли съгласен, Саладин?

Застанала в нишата в тъмния, влажен коридор, тя почувства как този комплимент прогонва тревогата и опасенията й. Беше дошла да подслуша чужди тайни, а вместо това чу приятни неща.

— Вярно е — изрече Саладин. — Изглежда, островният живот й се е отразил чудесно.

— Така е, но ще й е по-добре тук. Тя принадлежи на тази земя.

— Какви са плановете й?

— Не ги е споделила. Ще ми се да вярвам, че е доволна да се грижи за дома ми.

„Да, само че, когато плодове на манго узреят върху смокиново дърво“ — помисли си Алпин. Веднага след като успееше да го накара да й прехвърли собствеността върху плантацията, щеше да потегли с първия кораб за дома.

Мавърът се засмя.

— Не е нужно да гадая как се чувстваш сега, когато Алпин е толкова близо до тебе.

— Близостта й май развихря въображението ми. Само се надявам тя да не разбере.

— Какво да не разбере?

„Да, какво?“

Малкъм каза нещо на шотландски, език, който Алпин никога не научи.

— И двамата знаем, че изпитваш специални чувства към нея — отговори на английски Саладин. — Дори не бих си и помислил да й кажа, но съм сигурен, че тя подозира нещо.

— Ти пък как разбра?

Алпин се взираше в мастилената тъмнина.

— От начина, по който я гледаш.

— И как я гледам? — Въпреки че Малкъм говореше спокойно, тя усети обвинението, което се криеше в гласа му.

— Гледаш я като умрял от глад човек, който чака да му поднесат първото от десет поредни блюда. Не ме зяпай! Аз не съм съставил менюто.

— Но ти се радваш, че съм в затруднено положение.

— Добре де, виновен съм. Кажи ми, приятелю, лейди Алпин отговаря ли на похотливите ти чувства?

— Дори и в момента да не им отвръща, скоро ще го направи. Имам план.

Цялата в слух, тя пристъпи напред. Обувката й се удари в нещо твърдо и остро. Беше забравила проклетата стъргалка за ботуши. Кракът й изтръпна от болка, а тя прехапа устни, за да не изохка.

— Какъв беше този шум?

Тя се облегна на стената, събу обувката си и разтри пулсиращите от болка пръсти.

— Какъв звук? — попита Саладин.

— Стори ми се, че чух шум в тунела.

Алпин престана дори да диша, а сърцето й щеше да се пръсне. Само да можеше да ги зърне, но скритата врата беше изработена толкова умело, че в тунела не проникваше нито лъч светлина.

Мавърът каза:

— Подай ми оня фенер и ще видя какво има там.

Тя се разтрепери, напъха крака си в обувката и заотстъпва заднешком от нишата. Като се озова обратно в тунела, протегна ръка да напипа стената. След като се ориентира, хвана ключа в джоба си.

— Сигурно е плъх.

— Че откога имаш плъхове в замъка си?

— Откакто умряха змиите, струва ми се.

Змии! Алпин се ослуша. Всеки момент очакваше да чуе съскането на тези гнусни същества, плъзнали към нея по каменния под. Краката й не я държаха вече.

— Ами ако змиите не са умрели? Ако са се размножили?

— Невъзможно — каза Малкъм. — И двете бяха мъжки.

— Откъде знаеш? Та те не се различаваха дори но отровните зъби.

Отровни зъби!

— Така ми каза продавачът на змии на пазара в Барселона.

— И ти повярва на този мошеник? Та той се опита да ти продаде дори короната на Изабела^[1].

— На теб пък искаше да ти продаде меча на твоя съименник^[2]. — Малкъм взе да се смее. — Ти едва не го купи.

— Я забрави този змияр и детинските ни глупости. Докъде бяхме стигнали? О, да. Щеше да ми казваш какъв ти е планът за Алпин.

Гласът на Малкъм се превърна в неразбираем, дрезгав шепот. Тя отново се промъкна в нишата и долепи ухо до тайната врата, през която някога влизаше с лекота. Но това беше преди много години. Тогава беше самотно, отчаяно дете. Беше се превърнала в разярена, отчаяна жена. Не успя да чуе проклетите му думи.

Веднага след като той престана да мърмори, Саладин подсвирна и каза:

— Имаш идеи.

Какви идеи? Тъй като търпението я напускаше и тъмнината я притискаше отвсякъде, едва овладяваше страха си.

— Чу ли нещо? — попита Малкъм.

— Отново шум в тунела ли? Сигурно призракът на Лорда на Границата се е върнал, за да ни преследва.

— Ха! — възкликна Малкъм. — Той никога не е бил нищо друго, освен един призрак.

Алпин знаеше по-добре от него. Когато за пръв път видя порасналия Малкъм Кар, разбра, че Лордът на Границата и нейният Ангел на нощта са един и същи мъж. Но защо той не знаеше истинската самоличност на легендарния, тъмен непознат.

— Винаги съм се питал — каза Саладин, — дали той съществува, или е само легенда, измислена от родителите, за да плашат децата си?

— Ти се чудиш за всичко, като се започне от звездите та се стигне чак до човешкото падение.

— Бъди така учтив да не засягаш тази тема. Та за какво говорехме?

„Говорехте за мене!“ По дяволите този проклет Малкъм. Никога ли нямаше да разкрие какво й крои?

— Разговаряхме за вредителите в тунела. Хрумна ми нещо. — Гласът му стана по-тих, като че ли беше отишъл в другия край на стаята. — Ти заобиколи и мини през главния вход към тунела. Аз ще се промъкна оттук, през тайната врата. Ще погнем гадините и ще ги изкараме в оградената със стена градина.

Сърцето й щеше да се пръсне. Ако използваше описания от Малкъм маршрут, можеше да избяга, понеже и преди се бе промъквала през градинската порта, за да се добере до двора на замъка. Можеше да хукне по коридора, да мине през желязната врата и да се озове в градината, заобиколена от огромна стена. А можеше и да тръгне по тунела към стълбата, която водеше към кулата и да се скрие там. Но мисълта да влезе отново в това помещение, което някога наричаше свой дом, я безпокоеше повече от мисълта за плъховете.

— Не искам никакви плъхове в градината. Там се моля на Аллах.

— Просто си вземи ятагана. Нито един плъх не би имал шанс срещу това смъртоносно острие.

— Няма да вляза в този тунел.

— Че защо? Да не би да те е страх? Мислех си, че маврите са безстрашни.

— Дори змиите и плъховете да са измрели, много добре съм запомнил, че обичаше да поставяш капани.

Капани! О, господи. Каква каша беше забъркала? И кога щяха да се върнат на разговора за нея?

— Ооо, това беше преди години. Всичките съм ги махнал.

Саладин запухтя в знак, че не вярва.

— Мога ли да оставя такива опасни неща и някой невинен прислужник да пострада?

— Вероятно не, но повече никой не е използвал тунелите. В това число включвам и себе си.

— Е, обитават ги онези космати, дългоноги паяци — каза Малкъм.

Паяци ли? И какво от това? Алпин не се страхуваше от паяци.

— Гнусни същества. — В тона на Саладин се долавяше отвращение.

— Не ми казвай, че се боиш от насекоми.

— Боя се, разбира се, особено ако става дума за същите паяци като онзи, който ухапа мисис Елиът преди години. Та тя едва не умря.

Отровни паяци! Капчици пот избиха по кожата й, въпреки това трепереше от страх.

Изскърца кожа; някой от мъжете беше станал от стол. Алпин си нареди да стои спокойно. Дори отровните паяци се страхуваха от хората. Наистина ли? Не знаеше, но беше сигурна, че имаше достатъчно време да избяга, ако не се спънеше и не се омотаеше в някоя паяжина на…

— Защо ли не ми се вярва, че тези вредни животни са мъртви? — попита Саладин.

— Ти подиграваш ли се с мене. Аз съм човек, който си държи на думата.

— Ама май нямаш търпение и да ме вкараш в тунела. Имам усещането, че искаш да се просна по очи.

Да живее недоверието на Саладин!

— Вече съм пораснал за подобни шегички.

— Закълни се тогава в честта си на девети граф на Килдалтън.

Доколкото й беше известно, Малкъм Кар нямаше никаква чест. Не би му повярвала, дори ако се закълнеше в костите на Христос.

— Обиждаш ме, като не ми вярваш.

— Нека просто да кажем, че те познавам от дълго време и не съм напълно убеден в думите ти.

— Чакай — каза Малкъм. — Седни си на мястото. Ще попитам Алпин за плъховете. Тя трябва да знае какво да се направи.

— Никога не съм си мислил, че ще чуя от устата ти похвали за нея.

Да! Сега щеше да разбере какво й кроеше той.

— Времената се променят, хората също. — Представи си го как повдига рамене.

Саладин се засмя.

— Със сигурност си сложил на склад някакви промени, засягащи я пряко.

Какви са тези проклети промени? Щяха ли да престанат да говорят двусмислено? Струваше й се, че им е известно, че тя ги подслушва. Космите й настръхнаха. Но тя отхвърли подобна възможност; те не можеха да имат представа, че е в тунела.

— Къде е тя? — попита мавърът.

— Мисля, че е на езда. Влюбила се е в петнистия кон.

— Животното е много буйно. Мислиш ли, че ще се справи с него?

— Надявам се. Не желая девойката да се нарани. Сигурен съм, че баронът ще има какво да каже, ако й се случи нещо.

Баронът! При споменаването на омразния й чичо Алпин тропна с крак.

— Ето! Пак този шум.

— Мавърско въображение. Там няма нищо, освен духове на плъхове и паяци.

Младата жена затрепери.

— Какво ще каже Синклеър, като разбере, че тя живее тук, вместо в дома му? Той е единственият й роднина.

— Той все още се намира в Ирландия, където се радва на внуците си.

— Той е много променен, Малкъм, откакто мащехата ти го разгроми, и ще иска да знае, че Алпин се е върнала.

— Да. Ще му пратя вест, но предполагам, че първо би трябвало да уведомя лейди Мириам.

— Ще съобщиш ли на барона и на лейди Мириам това, което току-що ми каза?

Какво ли бе казал току-що великият Малкъм?

— О, не мисля — каза той с кадифен глас, който я накара да затаи дъх. — Бих искал да запазя плановете си за Алпин дълбоко в сърцето си.

Тя си помисли, че една кама би прилягала по-добре на споменатото място.

— Оставям те с кореспонденцията ти. Време е за молитвите ми.

Като чу, че вратата се отвори и затвори, Алпин пое по обратния път и излезе от тунела. След като най-после се озова в по-малката зала, тя се отпусна в древния трон на фамилията и въздъхна с облекчение. Пътешествието й из тайните проходи на замъка Килдалтън не й помогна много. Единственото, което разбра, беше, че Малкъм има планове за нея. Твърдо реши да узнае какво точно си беше наумил Малкъм Кар.

Здравият разум й подсказваше, че разполага с най-добрите оръжия, но щеше ли съвестта й да й позволи да ги използва?