Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Devil’s Shepherd, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Атика“, София, 2000

Корица: „Атика“

ISBN 954-729-089-4

История

  1. — Добавяне

2.
Тел Авив
28 април

Повече от всичко на света, на Ейтан Екщайн му се искаше да се прибере у дома.

Мечтаеше за това като човек, попаднал в снежна буря, борещ се със смъртоносен студ, оживял само от мечтата за домашната светлинка и пламтяща камина. Нуждаеше се от завръщане. Сърцето му страдаше като душата на сирак, привличан необяснимо към нуждата да разбере кои са истинските му родители. Жадуваше за прегръдката на жена си, за гърдите й, притиснати към неговите, за косата й, галеща врата му. Ръцете го сърбяха с празнотата си и отчаяно искаха да погалят нежната главица на сина му, да притиснат личицето му към тялото. Искаше да чуе смеха му, чувстваше как стъпва бос по плочките на пода в своя дом, където можеше да се разхожда в пълна тъмнина, където познаваше всяко стъпало, всеки остър ръб на мебелите, където нямаше никакви опасности и нямаше нужда да пали лампите.

Желаеше го толкова силно, че цял ден избягваше да мисли за това. Защото знаеше, че щом влезе при семейството си, ще му бъде невъзможно да се върне в службата и да работи на трезва глава.

Екщайн осъзна, че това магнетично привличане е знак за отминаващата младост и за известна слабост, която обхваща всеки воин заедно с остаряването. Това е нещо различно от зрелостта, защото той вярваше, че наистина зрелите мъже не продължават да карат коли с бясна скорост, не скачат с парашути и не играят опасни игри на котка и мишка с въоръжени врагове, което да наричат пред децата си „служба“ или „дълг“. Част от него все още оставаше запленена от работата, но по-разумната му част го дразнеше с мечтата за спокойствие, лесно обяснима дори и за психолог първокурсник.

Винаги беше все същото — кратко и ясно, — макар образите в съня с изключение на него да бяха без лица. Отново се намира в Ливан, млад сержант парашутист, а иззад каменистия хълм се чува стакатото на стрелбата. Наоколо му бързо се придвижват мъже, облечени в зелена униформа, сред прах и дим, викат заповеди, бързат, а него най-после го вдигат с носилката. Само че няма болка, няма и следа от рани, а само огромно спокойствие и облекчение, докато го изнасят от бойното поле. Завинаги. Отива си у дома.

Не винаги беше така. Като млад офицер в Специални операции домът за него беше бойното поле на мисиите, а ергенският апартамент представляваше по-скоро място за складиране на книги, неплатени сметки и чисти дрехи, никоя от които не носеше израелски етикет. Когато се ожени за Симона, дълго време домът представляваше радост от завръщането, заслужена награда за седмиците и месеците, прекарани надалеч, но никога желание за усамотяване, защото другарите все още бяха най-близките му роднини.

Но щом Орен се роди, внезапно картината се промени и егоистичният му живот загуби равновесието си. Тогава започна да се замисля дали задължението му към държавата, анонимното население и идеята не трябва да бъдат пренасочени към оформянето на една-единствена детска душа.

Сега, когато остана сам в колата, каращ по хипнотично трептящата магистрала, той остана насаме с факта, че любовта, от която се боят всички войници, го е превърнала в страхливец. Естествено, че можеше да подреди деня си така, че да прекара един час със Симона, да прескочи до училището на Орен, преди да се заеме с изпълнението на заповедите на Ицик. Но тогава щеше да се наложи да каже на жена си истината, че появата му е съвсем за малко, а тя щеше да го накара да каже това на сина им. Също така знаеше, че независимо от сълзите на разочарование или яд, нищо няма да се промени. Той пак ще си тръгне и ще прекара работния ден изпълнен с чувство за вина.

Не, предпочиташе да облекчи себе си. Да, беше станал страхлив.

Бени Баум беше предпочел да остане в Тел Авив за няколко часа, докато Ейтан тръгна към щаба на Специални операции в Йерусалим. Полковникът и майорът си поделиха отговорностите преди мисията. Баум трябваше да събере всички необходими разузнавателни данни за Сараево, а Екщайн да събере екипа, да организира изработването на съответните документи, осигуряването на транспорта и необходимото оборудване.

Явно гледащ оптимистично на израелските възможности да му услужат, Ян Крумлов беше оставил в посолството в Адис Абеба снимка и документ с описание на физическите характеристики на годеницата си, адреса й в Сараево, адреса на службата й и ежедневния маршрут, както и местата, където би могла да бъда намерена след работа, макар да беше съмнително, че често посещава барове и дискотеки в град, осветяван нощем от артилерийски обстрел. Баум, следван от Очко, тръгна към изследователския институт на АМАН, който е най-голямото заведение от този вид в Близкия Изток. Когато стигна, започна да натиска аналитиците и служителите в отдела за Югославия, за да се въоръжи с подробни карти, въздушни разузнавателни снимки, получени от съюзниците от НАТО, и последни сведения за боевете между различните фракции, за да успее да разбере кой кой е сред откачалките, опустошаващи бившата културна столица на Югославия.

Най-накрая изкопа служител на Мосад, който се е върнал току-що след една напрегната година под дълбоко прикритие в Сараево. Докато си пиеха кафето в обширния стол на улица „Соколов“, който основно служи за срещи на журналисти, чакащи изявленията на говорителя на армията, Баум го разпитва тихичко цял час. Събра куп полезна информация за опасните зони, пътища за влизане и излизане, начини за оживяване по улиците, докато се пазиш от мюсюлмани, сърби и хървати. Но въпреки това не остана очарован, защото човекът не преставаше да клати глава и да повтаря:

— Недейте да ходите там.

Екщайн от своя страна имаше списък със задачи, които обикновено биха отнели поне три дни за изпълнение. Макар измъкването на годеницата на Крумлов да не представляваше нито отвличане, нито спасяване, а само „ескорт“ от опасна зона, то все пак изискваше съответното предварително планиране. Като разузнавач от кариерата, той беше свикнал на бързи действия в отговор на изненадващи събития и често се беше отказвал от сън за дни наред, за да си свърши работата, функционирайки на автопилот. След това изпадаше в двадесет и четири часов безпаметен сън, който би разтревожил някой лекар. В миналото той би се радвал на подобно предизвикателство и би се хвърлил да го изпълни с фанатичен ентусиазъм. Но днес малко се разтревожи, защото разбра, че възложената работа не му е присърце.

Шосето, което свързва средиземноморския град Тел Авив с намиращата се в планините столица Йерусалим, вече е скоростна магистрала и израелските мотористи, които винаги нарушават ограниченията на скоростта, могат да пресекат страната за не повече от половин час. Обаче Екщайн предприе заобиколна и забавяща тактика, без напълно да съзнава защо кара на юг към Ришон ле-Цион. И докато караше малката фиеста с отворени прозорци и вятърът прашеше очилата му с пепел от цигарата, а по радиото гърмеше кървавата поема на Шалом Ханош „В кървавата кола на татко“ за смъртта по израелските магистрали, той се чудеше дали не е сбъркал пътя.

Не географски, не, макар за миг да си спомни с кисела усмивка онези първи дни като парашутист и репутацията си на човек, който не се ориентира добре в географско отношение. Онези безкрайни упражнения по ориентиране, обикновено провеждани нощем и в дъжда, когато другарите му обикновено го навикваха.

— Екщайн, къде, по дяволите, си ни заврял?

— Откъде да знам, мама му стара? Вървете. Държавата ни е малка, няма да се изгубим.

Оттогава и през годините на кариерата си в АМАН той често попадаше на опасни места под смъртна заплаха, но чак напоследък беше започнал наистина да се чуди дали е следвал пътя на съдбата си, или се е насилил да върви по него? Дали той, както веднъж предположи Бени Баум, не е нещо като бос танцьор, привлечен от опасностите на минното поле?

Някога беше искал да стане доктор. Идеята се захранваше от същия извор на героичен комплекс, който по-късно го насочи към военновъздушните сили, после към АМАН и СпецОп. Беше обмислял и историята като професия, виждайки себе си като очилат учен, държащ лекции в йерусалимския университет, пишещ блестящи книги за Европа, Хитлер и войната, която погълна цялото му семейство. Оказа се обаче, че не може да седи мирен, неподвижен с часове над книгите, за да постигне подобно нещо.

Всяка възможност, която не беше опитал навремето, сега се издигаше увеличена от съжалението, защото всяка от тях представляваше „нормален“ живот, трептящ като завеса от фантазии зад жестоката действителност, каквато представляваше съществуването му. Защото всъщност беше избрал армията и вече знаеше, че няма извинение за това му решение. Какво е търсел? Високата пенсия? Доходите от медицинска кариера отдавна биха я надвишили. Възбудата? Беше му дошла до гуша и вече се чувстваше като любител парашутист, който внезапно осъзнава, че нито обича да скача, нито да пали лагерни огньове. Но беше твърде късно, защото както и да съжаляваше, все пак това си му беше работата и трябваше да си я върши.

Кариерата му беше украсена с актове на „смелост“ и фактът, че не може да ги сподели с никой друг, освен с онези от другарите му, с които ги е извършвал, всъщност нямаше значение. Той ги смяташе за свой „дълг“, неща, които е извършил заради Службата и защото Страната е изисквала те да бъдат извършени. Но вътре в себе си той знаеше, че всеки подобен акт е предизвикан от обикновена, човешка психоза. Баща му беше мил, но слаб и болен човек и Екщайн се беше самоосъдил на живот, който да победи и пречупи тези срамни гени.

Дали някое от действията му е оставило следа в бъдещето на Израел? Може би едно — предотвратяването на убийството на министър-председателя от един палестински терорист през 1986 година. Но сега, в 1993 година, наследникът на онзи политик, Ицхак Рабин, най-накрая довеждаше мирните преговори към края им. Ако не беше безумната „смелост“ на Екщайн, може би всичко това щеше да стане още по-рано. Но подобни горчиви предположения са просто губене на време.

В края на краищата не извивките на кариерата, повишенията или пенсията го тревожеха. А петгодишното момче на име Орен. Разбираше, че синът, когото обича повече от всичко на света, няма нужда от герой, нито от Бог от плът и кръв, когото да боготвори. На него му трябва баща, който да си бъде вкъщи, от когото да се учи, който да му помага в уроците, да бърше сълзите му и да държи ръката му. От това има много по-голяма нужда, отколкото от напразната надежда, с която се връща всеки ден от училище: „Може би татко ще си дойде довечера.“

Да, беше направил грешка и тръгнал по погрешен път. И сега започваше нова мисия, скоро отново щеше да изчезне надалеч. Към Сараево и после към Африка.

На пръв поглед беше по-безопасно, отколкото много от операциите, които беше провеждал. Но след като беше взел решение да напусне оперативната работа, сега не можеше да събере смелостта си и през цялото време го измъчваха предчувствия, от които ръцете му леденееха въпреки лятната горещина. Чувстваше се по-зле от наборник, който с приближаването на края на службата става все по-суеверен. Виждаше пред очите си Орен тъжен, самотен и осиротял, запазил само старите снимки и мъгливи спомени за него.

Затова бавеше отминаването на този ден с надеждата да отложи началото на последната операция. Защото подозираше, че този път може и да не се завърне жив…

Отмина пътен знак, на който пишеше „Палмахим“, което потвърди, че той наистина се държи като пациент, страдащ от смъртоносна болест. Беше виждал това поведение у други, готвещи се да предприемат смъртоносни приключения. Те се връщат в родния си град, в училището или на плажа, където за пръв път са целунали любимата. Той хвърли фаса през прозореца и кимна. Караше към мястото на военното си рождение.

Палмахим е крайморска зона за парашутни скокове на военновъздушните корпуси на израелската армия. Пътят, по който се движеше, води до Тел Ноф, тренировъчната школа на парашутните десантчици. Отстрани на пътя се издигат хълмове с храсталаци и прашни евкалипти, но точно отпред вдясно се вижда добре подстригана зелена поляна, приличаща на поле за голф в средата на Сахара.

Екщайн отби от шосето към страничния път, спря и остана заслушан в шума на отминаващите зад него коли и чуруликането на птичките сред високите дървета отпред. Вляво от него пръскачки напояваха есмералдовата поляна колкото голямо футболно игрище. В далечния край широки стъпала от йерусалимски камък водеха нагоре към голяма каменна платформа, а над нея се издигаше Стената с хилядите имена, изписани с бронзови букви, над които лъщеше стоманеният надпис „По-бързи от орлите, по-смели от лъвовете.“ Вдясно малката каменна кула завършваше с изработени от метал чифт израелски парашутни крила.

Много церемонии се провеждаха при „Андартата“, мемориалът на падналите в бой парашутисти. Тук винаги имаше букети свежи цветя, опрени върху стената и вехнещи под слънцето. На годишнините от войните тук се провеждаха мемориални служби, тук новобранците получаваха значката с крилете след първите си парашутни скокове. И сякаш всяка втора седмица старият гравьор се явяваше тук с инструментите си, за да добави някое ново име, докато почетния взвод Червени барети стреля залпове към небето.

Екщайн излезе от колата. Коляното внезапно му напомни за раняването и го върна към онзи мрачен зимен ден в Мюнхен, към имената и образите на изгубените другари. Те бяха паднали в Европа, Азия, сред хълмовете на Ливан и пустините на Ирак. Парашутистите ги погребваха с церемония, а тайните бойци в мълчалива анонимност. Имената на бойците на фронта блестяха тук под слънцето, а служителите от разузнаването бяха погребвани под мраморна плоча, без изписване на ранга, в една малка горичка на север. Както и в живота, в смъртта си те си оставаха под сенките. Само един от тях беше служил и в двата свята и точно това име беше дошъл да потърси тук Екщайн.

Ети Данцигер за него беше повече от другар в Специални операции. Двамата бяха участвали заедно в шест мисии в Европа и Северна Африка. По онова време той още не беше срещнал Симона и въпреки че правилата го забраняваха, най-накрая не можа да устои на красивата руса разузнавачка. Тя също се предаде на желанието му към нея, въпреки че й беше ръководител и не биваше да имат никакви освен служебни отношения. След раняването на Ейтан и дългото му оздравяване те се разделиха. Ети продължи да работи на бойното поле. А после, когато операция „Флейта“ беше съживена и терористът Амар Камил се върна в Израел, за да отмъщава, Ети и Ейтан се събраха отново. За кратко. А след това тя беше убита…

Сега, докато пресичаше тревата към стената, той беше сигурен, че ако съдбата беше милостива, те щяха да се съберат. Може би много си приличаха поради германския си произход и упорит характер и заради това връзката им нямаше да продължи дълго. Но Екщайн понякога чувстваше твърде остро загубата й и беше разбрал, че скръбта по нереализираното бъдеще може да бъде по-силна от коя да е друга емоционална мъка. Така или иначе той усещаше, че й завижда, защото никога няма да я види застаряла и натежала жена, маскираща истинските си преживявания като приказки за внучетата, които никога няма да има.

Тя беше започнала кариерата си в Тел Ноф като сгъвач на парашути, едно от онези силни момичета, които сгъват хиляди парашути, а после редовно скачат със своите, за да докажат на момчетата, че всички въжета са добре подредени. По-късно тя пожела да бъде прехвърлена в АМАН. Но чак след смъртта й досието, скрито в СпецОп, разкри изненадващото й желание. Беше поискала да бъде погребана като парашутист заедно с другарите й на връх Херцел в Йерусалим. И според желанието й името й беше записано на стената при „Андартата“.

Всичко това е в пълно нарушение на правилата, но Бени Баум притисна Бен-Цион и не го остави на мира, докато искането не бъде предадено на началник-щаба на военното разузнаване. И така, с тиха среднощна церемония преди много, много години група „цивилни“ се бяха събрали тук, за да почетат последното желание на Ети.

Ейтан стигна до колоната имена под годината на смъртта й и проследи с пръст онези, започващи с „Д“. После спря и си пое дъх с разтуптяно сърце, защото името й не беше там. Тъкмо се готвеше да се развика и да тръгне да вдига скандали пред когото трябва заради този пропуск, когато се сети.

Бузите му пламнаха и се зачервиха от срам. Ети Данцигер беше псевдонимът й. Фалшивата маска, под която я беше познавал толкова дълго, както и тя него като Тони Екхард и всички останали с техните неизраелски псевдоними. Петер, Райнер, Майк и Хари.

Пръстите му погалиха бронза, сякаш слепец чете брайлово писмо, и накрая намери.

Шошани, Тамар. Младши лейтенант.

Той нежно избърса краищата на гравирания в камъка спомен за нея. Затвори очи и си припомни кожата й, тънкия й кръст под бялата памучна блуза, малкото бижу, висящо на врата й, и полъха на парфюм зад нежните й уши. След това отстъпи назад и я видя в паметта си цялата. Само за миг.

— Не можах да те опозная истински — прошепнаха устните му.

После тръгна назад към колата си.

 

 

Преместването на управлението за специални операции на израелското военно разузнаване в неугледната сграда срещу йерусалимската централна поща беше предвидено като временна мярка. Обаче минаха близо девет години, откакто генерал Ицик Бен-Цион, навремето още полковник, успя да убеди началника на генералния щаб, че помещенията в Тел Авив са твърде малки за разширяващата се дейност, че старата сграда от времето на британския мандат твърде лесно може да се подслушва и че културните аташета, тоест шпионите на всички чужди посолства, на практика си правят пикник пред задния му вход. Като човек кариерист обаче, Ицик беше изчакал, докато подчинените му постигнат няколко сериозни успеха.

Именно група на СпецОп беше открила точното място на предприятието за преработка на ядрен материал в Багдад, за да може да бъдат насочени за бомбардирането му израелските самолети. Офицер на СпецОп успя да се направи на шофьор от Червения полумесец, за да докладва кървавите събития от фронта на ирано-иракската война. Една служителка на СпецОп под прикритие като италианска журналистка беше вечеряла с Ясер Арафат в Бейрут, подготвяйки го за „отстраняване“ от екип на Мосад, преди градът да бъде разрушен. Операцията беше отменена в последния момент от израелския кабинет. Хората на Ицик бяха изолирали изостанал сирийски танк Т–72 близо до Бахмадун, за да стане показно отвличането, извършено от разузнавателна група от „Саярет Маткал“, елитни командоси на израелската армия. Не беше грешка на Ицик, че всъщност отвличането се провали. И естествено, Бени Баум и лудите глави от „Куинс Командо“ вършееха из различни държави и изненадваха генералния щаб с безразсъдната си смелост близо десет години. По онова време беше все още златната ера на специалните операции на АМАН. Много преди Ейтан Екщайн да убие погрешно човека в Мюнхен, с което едва не се срути внимателно построеният „Замък на Бен-Цион“.

И така, началник-щабът беше лобирал с успех и определиха място за нова сграда на СпецОп, недалеч от тренировъчната база на Мосад в Херцелия. Обаче Ицик вярваше твърдо в некомпетентността на израелските строители. Щяха да минат години и той с радост се премести във „временната“ сграда в столицата. В Йерусалим Ицик се намираше далеч от внимателните погледи на завистливите си съперници от Кирия. Кабинетът му се намираше само на минути път от Кнесета, а депутатите и министрите от кабинета често биваха канени неофициално на обяд, а после връщани в политическите им храмове, за да шепнат похвални забележки за тайнственото царство на Ицик. В Йерусалим Бен-Цион се превърна в Краля на Хълма.

Но по мнение на Ейтан Екщайн никой крал не е имал толкова незабележим дворец. Може би поради местоположението му и сравнението с архитектурното великолепие на околностите, съвсем наблизо до площад Цион, любимо място на пешеходците в Йерусалим, с кафенета и магазини, и големия Руски комплекс, издигащ се над улица „Яфо“. Забележителност на този огрян от слънцето хълм е великолепната православна черква с кули от розов камък и зелени куполи. Източната граница на комплекса се заема от масивната сграда на Върховния съд, докато в западната част се намира сградата на националната полиция с кули за комуникационните антени и непрекъснат поток от униформени ченгета и мускулести детективи. В контраст с тях сградата на Специални операции на АМАН, заемаща южната част на хълма, изглежда като кръстоска между турски оръжеен склад и клиника за туберкулозно болни. Екщайн всъщност изобщо не се тревожеше от подобна липса на естетика. Още от първите си дни като наборник-парашутист, когато се яви в тренировъчната база Санур, приличаща на бедняшки преден пост на Чуждестранния легион, той се научи да потиска гордостта, присъща на родените в Германия, и да приема израелското безразличие към външната показност. Някои от най-добрите войници не могат да си лъснат обувките както се полага или да изгладят идеално униформата си. Най-блестящите и умни офицери, които познаваше, бяха излежавали присъди в арестите на военната полиция. Военните бази бяха същите. Обикновено по-представителните сгради принадлежаха на тиловаците, пълни с орди мързеливи чиновници, докато в порутени развалини, които не отговарят и на най-ниските строителни стандарти, работят най-опасните воини на израелската армия.

Във всеки случай сградата на СпецОп получи името „Аашлая“ — „Илюзията“ — от обитателите си. Отвън грозотата й караше минувачите да извръщат глави. Вътре трите етажа бяха пълни с кипящи от оживление канцеларии. „Оръжейници“, „Електроници“, работилници на „Специални проекти“, „Фото-разузнавателни анализи“, „Прехващане и шифроване“, „Комуникации“, „Изследователска и разработваща дейност“, „Легенди“, „Документация“, „Вътрешна сигурност“, „Компютърна и поддържаща дейност“, „Планиране и логистика“, „Обучение“, „Транспорт“, кафенето, кабинетът на Ицик Бен-Цион и прилежащата му заседателна зала, както, разбира се, бърлогата на подполковник Бени Баум като шеф на оперативен отдел, към която сега Екщайн се запъти с нежелание.

В „подводната стая“, веднага след незабележимия вход на сградата, го поздрави едрия пазач на средна възраст, облечен във взета назаем униформа на полицай. Шломо беше служил в запаса под ръководството на Бен-Цион във войната от 1973 година и остана да работи като един от любимците на генерала. Беше весел човек, очакващ с удоволствие пенсионирането си, и се ухили на странното облекло и надписаната тениска на Екщайн.

— Отдавна не съм те виждал. Спечелихте ли мача?

Въпреки настроението си Екщайн успя да отвърне на усмивката му.

— Почти. — Той показа личната си карта на Шломо, който й хвърли един поглед.

— Сигурно не знаеш паролата за този месец.

— Мммм. — Екщайн се замисли. Нямаше представа. — Жена ми купува грозде от твоята на пазара „Йеуда“?

Шломо се изсмя.

— Това може и да е вярно, обаче не е парола.

Над втората метална врата имаше поставена камера и внезапно от малкия говорител се чу мъжки глас.

— Няма да влезеш без паролата.

Екщайн погледна към камерата.

— Бавария — изрева той.

След моментно забавяне гласът отвърна подигравателно:

— Това ти е работния псевдоним, а не паролата.

Шломо се завъртя със стола си и изръмжа ядосано:

— Хайде стига, Рафи. Пусни го да влезе, че иначе ще ти се наложи довечера да се прибираш с автобус.

Безтелесният глас изсумтя, магнитната ключалка на вратата бръмна и Екщайн кимна на Шломо, докато дърпаше дръжката.

— Деца — поклати глава Шломо и се върна към вестника си.

 

 

В повечето случаи операциите на чужда земя изискват седмици или дори месеци за подготовка. Започва се със скица на мисията, наличната информация за района на действията и ако това е недостатъчно, се изпращат хора за допълнително разузнаване. Следва важната фаза на подбиране на екипа. Щом хората бъдат избрани, вече заедно се заемат с логистиката, екипировката, начините за транспортиране, инфилтрацията и извеждането, след което започват разгорещени спорове по плана за изпълнението на операцията, докато Бени Баум не удари по бюрото си с обувка по подобие на Никита Хрушчов и не извика:

— Достатъчно! Ето как ще се проведе…

Обувката между другото не е една от тези, които носи. Това е стара бойна бота, която той държи наблизо, за да му е подръка и да я използва като чукчето на съдиите.

Обаче извеждането на Ники Хашек от Сараево и доставянето й при годеника й Ян Крумлов трябваше да се извърши бързо, за да не се откаже дезертьорът от направеното предложение. Затова Екщайн прекара остатъка от деня в кабинета на Баум, играейки на „Монополи“. Упражнението почти прилича на известната игра, но е техника, измислена от Баум, за да осигури правилно планиране при липса на достатъчно време.

Вместо скъпата канцелария, която човек може да очаква от високопоставен израелски служител на разузнаването, кабинетът на Бени Баум представлява дълъг правоъгълник с гол под от плочки и сиви стени. В единия край има летяща врата, водеща към коридора на втория етаж. В другия се намира висок прозорец, чиито стъкла са подсигурени с вакуумни осцилатори, за да се попречи на акустично подслушване от далечно разстояние. През него се вижда великолепната православна катедрала, намираща се от другата страна на комплекса.

С изключение на няколко избелели снимки, намекващи за военната кариера на Баум и дългото му партньорство с Екщайн, нищо не краси стените, който са запазени за карти, разузнавателни снимки, заповеди за мисии и една голяма дъска за писане. Мебелировката напомня за разпродажба на банкрутирала фирма и се състои от няколко олющени открити библиотечни рафтове, затрупани с книги на седем езика, вертикални и хоризонтални метални шкафове за папки, два персонални компютъра, свързани с мрежата, и два зелени сейфа. Бюрото на Баум е махагоново чудовище, внесено от някакъв полковник на кралските зелени куртки по време на Британския мандат, а от средата му напред се простират две метални работни маси и оформят Т-образната структура, заобиколена от евтини сгъваеми столове.

На тази конферентна маса са създадени най-блестящите операции на АМАН, измислени от елитна група пушачи, кафеджии и скандалджии — мъже и жени, членове на елитната „Куинс Командо“. Точно към този изцапан с петна от кафе амулет от миналото се обърна сега Екщайн с надеждата да получи отговори на въпросите си. Той си нямаше собствен кабинет, защото в съответствие с правилата на Бен-Цион отделите си имат канцеларии, а не хората. Затова засега седеше зад бюрото на Бени и му се искаше полковникът да си дойде от Тел Авив, за да могат да допрат изморените си глави и да оформят поне един мозък с ясни мисли.

В средата на заседателната маса беше поставен голям кашон. В него се намираха частите от „Монополи“-то на Баум — символични играчки, използвани за обмислянето на задачите. Тези визуални намеци помагаха по-лесно да се отговори на въпроса „Какво липсва?“

Когато членовете на екипа седнеха по местата си с папки, надписани „Строго секретно“, Баум бръкваше в кашона, вадеше играчки, поставяше ги пред хората, а после започваше да се разхожда, като повдига от време на време панталона си и мисли, променя решенията си и мести фигурките насам-натам. Ако ти подадат кутийка от бинт, значи ще бъдеш медик на групата. Обаче тъкмо когато си приел факта, че мисията ще включва кървава престрелка, кутийката ти се отнема, прибира се и се заменя с миниатюрен мерцедес, запалка и дървено пате. Значи ще бъдеш моторизирана примамка и ще използваш взривни вещества за отвличане на вниманието. Всички тези назначения, естествено, се съобразяват с уменията на съответния човек. Ако не си добър стрелец, Бени няма да ти даде малката пушка и оловния войник.

Днес обаче най-важните части от играта, които липсваха, бяха самите изпълнители. В управлението на СпецОп не се мотаят талантливи оперативни работници като филмови звезди в очакване на добра роля. Ако не са някъде в изпълнение на мисия, те са на курсове за усъвършенстване в страната или в щаба на АМАН в Тел Авив, където споделят знанията и опита си в някой от отделите. Така че докато Бени пристигне, Екщайн трябва да се справя сам, подкрепен единствено от Мак Маркъс, един от любимите му служители в отдел „Планиране и логистика“.

Маркъс е много висок капитан от американски произход с купчина гъсти, черни къдрици и мустаци тип Саддам Хюсеин. Докато е бил сержант в бригадата „Гивати“ през 1982 година, още в началото на войната в Ливан е бил улучен в крака. След дълго и мъчително лечение останал инвалид за цял живот. И така, на твърде зрялата възраст от двадесет и две години, той би могъл да се оттегли с висока пенсия. Само че на него много скоро му омръзнало да се припича по плажовете и да обикаля баровете. Затова поискал да му се предостави възможност да се завърне в армията.

С надеждата да накара Маркъс да мисли реалистично, един майор го изпратил в Тренировъчна база номер едно на офицерски курсове. Мак завършил успешно шестмесечното обучение въпреки протезата на крака си. След това в АМАН го приели с най-голямо удоволствие и той се оказа в СпецОп, където се сприятели с Екщайн, също инвалид почти като него. Двамата откриха един в друг сродната душа на упорития характер. Наричаха се на шега „Кьопчо“ и веднъж годишно отиваха в Тел Ноф, опитваха да се вмъкнат в някой С–130 за масов парашутен скок, но винаги ги хващаха и отпращаха с усмивка. След това двамата отиваха на плажа, напиваха се с бира и зяпаха скоковете, докато подсвиркваха закачливо на местните момичета по бикини.

— Все пак ще имаш нужда от измъкване — каза Маркъс и постави малка, бяла линейка в средата на масата. — Дори това нещо да те докара до летището, в Сараево то е като международното в Бейрут преди години. Щом кацне самолет, едната или другата страна започва да го обстрелва, колкото да покаже чий е по-голям.

Екщайн би се усмихнал на думите му, обаче не го слушаше, задълбочил се в тънкото досие на Ники Хашек.

— Не искам да разчитам само на документи, за да я измъкнем. Ще трябва да я направим като болна в критично състояние, за да можем да минем през барикадите и контролните постове.

— Добра идея. Ако е полумъртва, сърбите няма да пожелаят да я изнасилват, освен ако не попаднете на некрофили.

— Така де, развеселявай ме — измърмори Екщайн. — О, мамицата му! — възкликна той. — Ами че тя работи в руското посолство. Защо не беше сервитьорка или нещо подобно?

Маркъс затропа с пръсти по масата.

— Мисли, Екщайн, мисли. Сега работим по измъкването. — Той докуца до кашона с играчките и извади няколко жълти кубчета от „Лего“, за да ги подреди като барикади.

— Добре. — Екщайн затвори папката. — Какво би използвал?

Маркъс извади малък метален хеликоптер, който Баум беше купил от едно магазинче за играчки на франкфуртското летище.

— Какво би казал за онзи бял хеликоптер, който прибрахме след операция „Лунен лъч“?

Екщайн се замисли за миг, като си представи мароканския бряг, където германската терористка Мартина Клумп беше скочила от хеликоптера във водата в опита си да попречи на размяната на пленници между Израел и членове на Хизбула. В последвалата гонитба те с Бени Баум бяха кацнали аварийно с един С–47 и той несъзнателно пипна малкия белег на челото си, получен от удара с глава в контролния панел на самолета.

— Той още има надписа на ООН — добави Маркъс. — Но като си помисля, Обединените нации вече са използвани доста често. Вие трябва да се представите за журналисти.

— Не става — поклати глава Екщайн. — Онези гадняри там използват журналистите за мишени. Съвсем наскоро убиха един телевизионен репортер от Ню Йорк.

— Естествен избор — намръщи се Маркъс. — Обикновено военните мразят журналистите, както скотовъдците мразят конекрадците.

— Обаче хеликоптерът е добра идея — каза Екщайн. — Хайде да накараме Ицик да се обади на авиацията.

— Ти му кажи — посочи Маркъс с пръст към гърдите му.

— Не, ти ще му кажеш.

И двамата се заколебаха. На никой не му се искаше да занесе новината за големи оперативни разходи на генерала. Ако времето не беше решаващ фактор, той вероятно щеше да ги накара да идат пеша до Балканите.

— Така или иначе — продължи Екщайн, — ще я отвлечем облечени цивилно, а после ще се преоблечем като служители на Червен кръст.

Маркъс му размаха пръст.

— Не на Червен кръст. Техните линейки ги претърсват непрекъснато за лекарства и наркотици. Избери нещо по-различно. — Американецът извади найлонова торбичка с няколко джуджета от кашона на Бени. Избра пет, едното с рокличка, и ги постави върху масата — три с лице към останалите две. Двете куклички представляваха Екщайн и Баум. Останалите три още бяха неизвестни.

— Добре — съгласи се Екщайн. — Какво ще кажеш за френската благотворителна организация?

— Става. — Маркъс затвори очи и щракна с пръсти. — Как се казваше?

— Мммм… „Лекари без граница“?

— Точно така! Лекари без граница!

— Тогава да се обадим на отдела по изкуствата — каза Екщайн и заобиколи бюрото на Бени към един от телефоните. „Отделът по изкуствата“ е малка група талантливи фалшификатори, които работят в една от лабораториите в подземията. Те пътуват доста по света, събират бланки, визитни картички и фирмени знаци, които могат да бъдат дублирани и по-късно използвани за прикритие. — А ти се обади в „Документация“.

Маркъс кимна и също посегна към телефона, но спря, преди да набере номера.

— Какво да им кажа? Та ние още нямаме избрани участници в операцията.

— Кажи им, че ще бъдем четирима мъже и една жена. Можеш отсега да им дадеш моето име и това на Баум. — Оперативните офицери имат ограничена серия чуждестранни прикрития, които се учат и практикуват, докато се превърнат във втора природа. Задачата на отдел „Документация“ е да поддържа тези прикрития със съответните документи, които да не предизвикват каквито и да било съмнения. — Кажи им да изберат френски или белгийски паспорти, много и различни хартийки с медицинска насоченост за поставяне в портфейлите и да не си ходят вкъщи. Ще ни трябва цялата нощ, за да си свършим работата.

Маркъс му се ухили.

— Слушам, шефе — отговори на английски и двамата бързо заговориха по телефоните. Затвориха почти едновременно.

— Кажи ми — внезапно се намръщи Маркъс, — откъде всъщност ще намериш линейка? В Сараево не съм чувал да дават под наем такива.

В този момент вратата се отвори и влезе Бени Баум, следван от Очко, Юдит и майор на средна възраст, на име Дани Романо, началник-отдел „Личен състав“. Романо с вечната си незапалена лула между зъбите носеше купчина досиета — потенциални кандидати за първата фаза на операция „Чародей“. Той беше скромен човек, но познаваше таланта на оперативните работници и можеше да каже наизуст настоящото местонахождение на всеки от служителите на СпецОп. Носеше досиетата само за улеснение на ръководителите на екипи.

Романо ритна вратата, за да я затвори, а Очко веднага се настани пред един от компютрите. Юдит хвана телефона, за да отложи поредната си среща. Баум хвърли върху масата куфарчето си, пълно с карти и доклади от отдела за Югославия. Усмихна се на Мак Маркъс, вдигна малката линейка и я обърна, сякаш я преглежда за устройство за проследяване.

— Ще откраднем някоя по пътя — каза Бени и Екщайн усети вълна от облекчение, защото партньорът му отново се беше включил в играта. Ейтан сплете пръсти зад тила си и се облегна в стола на Бени.

— Или пък ще приспособим някое бяло камионче с метална каросерия — добави Екщайн. — Аз вече предупредих вангоговците долу да започнат да работят по някои материали за „гримиране“.

— Лекари без граница — гордо информира Маркъс Баум за избора на прикритие, измислен от него и Екщайн. — Ама като ви гледам каква сте глутница от гадни крадци, може би трябваше да използваме нещо като „Шпиони без морал“.

Бени Баум вдигна вежда към американеца.

— Шпиони без морал ли? — Той се изсмя тихо и баварското му бирено шкембе се разтресе. — Ама ти си наистина гениален, мойто момче.

 

 

Орен Екщайн виждаше баща си от перспективата на всяко петгодишно момче, което гледа нагоре към гиганта, който всъщност е с около среден ръст. Ръцете на татко му изглеждаха масивни, защото само с едната си длан той можеше да обхване двете китки на Орен и да го повдигне за задника с другата. Гласът му беше дебел, понякога успокоителен, често шеговит, но можеше да се превърне в заплашително ръмжене, когато Орен се опита да не изпълни някоя „заповед“.

Татко не се кара. В редките случаи, когато наистина повиши глас, стъклата на прозорците се разтреперват и Орен тича да изпълни онова, което му е казано. Той, разбира се, не знае, че тези редки избухвания предизвикват в душата на баща му огромна мъка и чувство на вина.

„Аз толкова рядко се връщам. Какво право имам да викам?“

Татко е войник, с което Орен се гордее много, много, макар да не разбира защо баща му почти никога не носи униформа. В гардероба в спалнята висят две официални поизмачкани униформи със сребърни парашутистки криле и няколко малки ленти за отличия и значки отляво, и по един „фалафел“ на всеки пагон. Тъмночервена барета е сгъната под единия пагон, а под униформите има чифт прашни, червеникаво кафяви боти.

— Защо никога не си лъскаш ботите, татко?

— Защото по тях е прахта от Ливан. — Лека усмивка от страна на гиганта. — Тя не може да се изчисти.

Добре. Орен приема думите му, макар да не разбира носталгията на татко към онези по-прости дни от времето, когато е бил само войник.

Много рядко татко се появява от вратата на стаята, където спи заедно с мама, облечен в униформа и с крива усмивка. Обяснява, че има „официална среща“. Въпреки гордостта на Орен, татко се прави, че тези неща не са важни и работата му е съвсем обикновена.

— Аз вече не съм боец.

— Ама винаги казваш, че работиш в Министерството на отбраната.

— Да, обаче там има много служби. И много офицери се занимават с досадна работа.

— Не ти ли викат „майор“, татко? Не ти ли козируват?

Този път коремът на Ейтан се разтърсва от смях, а веждите на Орен хвръкват нагоре от учудване.

— Да ми козируват ли? Никога.

— Тогава ти какъв си? — пита с известно объркване в боготворящия си глас малкият. Сякаш е разочарован новопокръстен в синагога.

— Счетоводител.

— Счетоводител ли? Не може да бъде!

— Да… — Кой знае защо гласът на татко става мрачен. — Аз уреждам сметки…

Наследил инстинкта да усеща лъжите, Орен не му вярва и се оттегля в собствената си версия за реалност, която всъщност е по-близка до неизказаната истина. Но картините, които си рисува, са все по-незадоволителни. Когато Ейтан отсъства за по-дълго, което се случва често, Орен отваря гардероба и гледа замечтано празните униформи. Сякаш му се иска татко да работи нещо друго. Може би да бъде полицай в Йерусалим. Да се прибира всяка вечер, да вечерят заедно като семейство, да му чете приказки и да го слага в леглото…

Но тази вечер Екщайн отново не успя да изпълни желанието на сина си. Не си тръгна от службата до късно. Някъде след осем часа. Орен вече спеше и макар да му се искаше да види Симона, Ейтан някак се колебаеше да застане пред нея. Но после подкара фиестата към югоизточната част на града. Беше гладен и изморен.

Източен Талпиот продължава да е един от най-известните жилищни квартали на Йерусалим и семейство Екщайн има късмета да живее в апартамент, намиращ се в полукръг от модерни сгради, гледащи към Юдейската пустиня. През ясните пролетни дни, преди горещата мараня да замъгли хоризонта, човек може да види синкаво-металната ивица на Мъртво море и даже върховете на Йорданските планини и Саудитска Арабия отвъд него. Когато цари мир, арабски овчари от Сур Бахер разхождат стадата си в долината по прашните хълмове и може да се чуе звънът от хлопатарите върху вратовете на животните. Когато израелците и палестинците „преговарят“, в нощта се носят фойерверки и се чува пукотът на гумени куршуми.

 

 

Когато Ейтан и Симона за пръв път наеха апартамента на третия етаж на улица „Маалот Ел Рам“, беше скоро след дългия му престой във военната болница за лечение на раните в крака и коляното му. Едва можеше да се движи с помощта на бастун и предизвикателството на толкова много стъпала му изглеждаше непреодолимо. Но апартаментът беше толкова луксозен спрямо израелските стандарти и трудно би могъл да се намери друг такъв. Беше мезонет с три спални на горния етаж, просторен салон и кухня на първия, две бани и широка веранда. И което е още по-рядко — американски тип камина за студените зимни йерусалимски нощи. Цената беше доста непостижима дори и за заплата на полковник, но Ейтан, който по онова време беше само капитан, получаваше допълнителни премии за участие в боеве и за раняване. Заплатата на Симона като медицинска сестра в болница „Хадаса“ също помагаше и затова те се решиха да наемат това жилище. При първото изкачване до дома тя едва не се отказа, след като изгледа намръщено мокрото му от пот чело.

— Не — каза тя. — Няма да ти позволя.

— Всичко ще бъде наред — отвърна той. — Ще използвам изкачването на стълбите вместо физиотерапия.

И кракът му наистина се оправи. Стана по-силен, а той изостави даже бастуна и направи всичко възможно да се върне в СпецОп. И доста дълго време любовта им и удобствата на дома успокояваха мъките от периодите на раздяла. Но малко по малко, както при много такива бракове между мъже с военна професия и „нормални“ жени, Симона стана по-зряла и престана да възприема с такава лекота приключенския му живот. Приключенията бяха за него, а чакането за нея. А тя мечтаеше за развитие, за светски живот и приятелства с други семейства. От известно време вече и Екщайн мечтаеше тайно за същото, но не можеше така лесно да се откаже от онова, което е, и да го остави да се оттегли в миналото.

Любовта му към Симона не се беше променила и раждането на Орен създаде онази особена връзка, която свързва дори и семейства в конфликт и ги кара да останат заедно завинаги. Но Екщайн също така съзнаваше, че в момента те със Симона са на кръстопът и това, че не виждаше бъдеще на мрачния хоризонт, го плашеше много.

Имаше ключове от апартамента, но когато стигна, облегна рамо на вратата и почука. Вратата се отвори и Симона се показа с ръка на кръста и не особено изненадана, сякаш го очакваше. В „очакване“ всъщност е точната дума за състоянието и настроението й, защото беше бременна в четвъртия месец, лицето й грееше, а дългите черни къдрици и зелени очи блестяха. Носеше небесносиня риза с дълги ръкави от гардероба на Ейтан, а под нея се подаваха черните крачоли на три четвърти панталони. За миг на Ейтан му се стори като смърф версия на Ледената кралица.

— Добър вечер, Мойсей — саркастично поздрави тя. — Чудех се кога най-после ще се появиш.

— Откъде си разбрала, че съм се върнал?

— Имаше снимки във вестниците, господин Бонд.

Екщайн изви очи към небето и се изчерви.

— Цензорите са закрили лицата ви и не можех да бъда съвсем сигурна за теб — продължи Симона. — Обаче не е трудно да се познае дебелият задник на Бени. — Тя се опитваше да поддържа яда си, но всъщност той вече отмина, след като зърна мъжа си от плът и кръв.

Ейтан се усмихна накриво и се наведе да я целуне. Устните й обаче останаха стиснати и тя смръщи нос.

— Фууу — възкликна жена му. — Сигурно си минал през боклукчийска кола.

Ейтан я прегърна. Усети издутината на корема й. Тя изписка и го бутна назад. Той влезе в салона. Спря да разгледа дървената кутия с нови, непознати играчки. През отворените врати към голямата веранда откъм сандъчетата с цветя се носеше свежото им ухание.

— Можеше да се обадиш — скара му се Симона, докато затваряше вратата на апартамента.

— Имах намерение — излъга Ейтан. — Обаче не бях сигурен дали няма да тръгнем веднага обратно.

— Умно. Ако тръгнеше, щеше да е рисковано да ми се показваш.

Ейтан въздъхна. „Май рискувам живота си на всички фронтове“ — помисли той и трепна вътрешно от самосъжаление. Заобиколи голямото канапе и се тръшна в любимото си черно кресло, събу взетите назаем сандали и вдигна крака върху ниската масичка.

Симона влезе в кухнята и се появи оттам с празна чаша, бутилка тоник и местната водка „Висоцки“, която мирише на самолетно гориво. Постави ги върху масата. Нямаше намерение да му налива сама питието.

— Как е Орен? — Топлият тоник зашумя, когато Ейтан отвори бутилката и си сипа.

— Ами да видим… — Симона скръсти ръце пред гърдите си и погледна тавана. — Вчера се върна от училище и видя, че доктор Фаркаш ме докарва с колата. Попита ме дали това ми е гаджето.

Ейтан я погледна над ръба на чашата, а после свали ръката с питието към бедрото си.

— Симона — заговори той. — Аз вече не съм влюбен.

Тя го погледна. Чакаше да продължи.

— В работата си — добави той.

Тя отново задиша.

— Добре — отговори му развеселено. — Защото аз и без това я мразя.

— Знам.

— Никога не съм се бояла, че ще ми изневериш — добави тя. — Защото всъщност винаги си обичал истински само армията, а нея няма как да я чукаш.

Е, явно нямаше да му бъде лесно. Но Ейтан беше отлагал цял ден и сега трябваше да застане с лице към най-жестоката критика и най-опасния си опонент.

— Това е последната ми мисия.

— Какво е?

— Защо не поседнеш?

— И така ми е добре, благодаря.

И така, той й каза за операция „Чародей“. Доколкото можеше, без да споменава Сараево и къртицата, а само петдесетте деца. Непрекъснато наблягаше на това. „Децата, Симона, децата!“ Но още докато го слушаше, тя започна да клати бавно глава. И тя обича децата, родината си, знае за трудностите и добрите дела, толкова рядко извършвани от политиците и винаги прехвърляни върху плещите на хора като Ейтан, чиито семейства страдат, чиято смърт ще бъде забравена и мястото им ще бъде заето от други като тях. О, да, тя обича децата, своите деца, и затова думите му минават през ушите й като Шекспиров монолог в училище за глухонеми. Затова не можеха да я трогнат.

Ейтан млъкна, когато Симона се извърна и отиде до вратата към верандата. Въпреки светлината в салона зад нея можеше да види звездите върху черното небе, трепкащи така, както примигват само над море или пустиня. После тя се върна при него и той видя блясъка на сълзите върху бузите й и петната върху ризата, където бяха капнали. Тя коленичи пред креслото и разтвори коленете му. Приближи се и хвана лицето му с крехките си длани. Кожата й беше хладна до лицето му, а гласът й прегракнал от сълзите.

— Обичам те — прошепна тя. — Обичах те, когато се срещнахме и ти беше ранен и тъжен. Тогава виждах момчето в теб, което толкова се мъчеше да бъде по-силно, по-възрастно и посмело. Ти беше така изпълнен с вина и ние наистина имахме нужда един от друг. И те обичах още повече после, Ейтан, когато видях колко си силен и как нищо не би могло да те спре. Нищо. Това ме караше да се чувствам в безопасност и силна. Понякога упоритостта ти ме караше да се учудвам, но аз все пак я желаех. — Ейтан сведе поглед за миг засрамен, но тя продължи по-твърдо: — Сега обаче всичко ми е ясно. Ти беше ловецът. Аз бях лекарството. Идеалната, невъзможна двойка. Но след като се роди Орен, аз те обичах още повече. Когато той започна да се оформя като личност, когато започна да те обича и аз те видях отново в неговите очи.

Ейтан не смееше да помръдне. Гледаше очите и устните й, слушаше думите й, сякаш изречени от някой друг, скрит дълбоко в тялото й.

— И аз още те обичам не по-малко от когато и да било. Но сега сякаш съм вдовица, а синът ни е полусирак. Ти си само един призрак, който идва да ни напомни какво губим, какво сме заслужавали да имаме. Сякаш ти все търсиш навън нещо голямо, но си забравил какво е истински важното точно тук, в дома ти.

Тя затвори очи, целуна го леко и се изправи.

— Не ми обещавай нищо. Не казвай, че това е последната ти мисия. Казвал си го и преди. Просто вземи решение. И ако не си готов, когато се върнеш, ще подадем молба за развод.

Ейтан гледаше как тя тръгва по стълбите. В стойката й се четеше решителност. Това не беше блъф. Твърде често я бе наранявал и затова тя стана по-силна, и нямаше да позволи да страда синът й или детето, което е на път да се роди. Тя спря на стълбите.

— Най-добре го събуди и му кажи. За пътуването си. Че отново тръгваш. — Тя изкачи още едно стъпало. — В хладилника има сирене и домати, а в кутията има хляб. — Устните й се извиха, но това не беше усмивка. — Вече не готвя за транзитни пътници.

 

 

Мина известно време. Ейтан изпи водката си, изпуши три цигари, а после угаси светлините и се качи по стълбите. Коляното му туптеше от болка, както не беше го чувствал от години. Вратата към спалнята му със Симона беше открехната и в тъмнината се чуваше дълбокото й дишане, но той тръгна по лунната пътека към края на коридора.

Мебелите в стаята на Орен бяха от меко борово дърво, произведени в една фабрика на кибуц в Галилея. Долната част на стените беше покрита с тапети на дебели мечета с маски и шнорхели, и риби с ококорени очи. Рафтовете бяха пълни с детски книжки от първите, само с картинки, чак до приказките и разказите за първи клас. Подът бавно се запълваше от вулкани и динозаври, както и модели на самолети, повечето направени от Ейтан с „помощта“ на Орен. Те заместваха големите строежи от „Лего“ и нескопосаните фигурки от пластилин. Менажерията от меки животни, която някога почти затрупваше момчето в кревата, вече беше струпана на купчина избеляващи фигури под прозореца.

Орен спеше в леглото си, което приличаше на сандък за трактор. Подвижната вратичка, която някога го пазеше да не падне, я нямаше и под нощния блясък на звездите Ейтан видя дългите ръкави на пижамата и дланите, стиснали списание със самолети. Меката коса беше пръсната по възглавницата като коприна и на Ейтан му се поиска да вярва, че изразът на лицето му е спокоен и щастлив, обаче знаеше, че всички деца изглеждат така в съня си — с чиста кожа и без бръчките, появили се от осъзнатите истини.

Ейтан се наведе над леглото, погали косата на Орен, а после се сгъна още повече и го докосна с нос, за да усети аромата на бебешки шампоан. После се дръпна и седна върху дървения люлеещ се стол, в който преди много време, преди да започне „да излиза“ все по-често, беше седял с Орен в скута си и му беше чел приказки или пък му пееше песни, за да го приспи.

Сега започна да се люлее леко, подпрял пети върху вълнения килим и опрял глава върху твърдата облегалка, докато наблюдава сина си. Опитваше се да измисли как да го събуди внимателно, как да го погледне в радостно ококорените очи, как да го успокои, за да му отнеме после радостта и да обясни, че кой знае защо трябва да замине пак.

Седя така дълго време, като обмисляше и отхвърляше думите, които не помагаха, които нямаше да успокоят детето му. По някое време си напомни, че трябва да накара да му доставят мощния браунинг с дипломатически куриер в Адис Абеба, че после трябва да му го оставят в тайник в определено кафене в Бахер Дар. След това отново се върна към Орен и реши, че ще може да му го каже, че е намерил думите.

И докато заспиваше така на стола, облечен в надписаната тениска и покритите с морска сол бойни панталони, взе смелото си решение…

— Ще му кажа на сутринта.