Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- didikot (2009)
- Сканиране и разпознаване
- Г. (2009)
Издание:
Марко Семов. Съседи… и не само…
Художник на корицата: Михаил Танев
Печат: ПК „Д. Благоев“, 2004
История
- — Добавяне
* * *
Вече пообродихме съдбата и живота на тая българомохамеданска община, а не съм казал две думи за посрещането ни. О, то беше гледка. Сигурно така българите са посрещали само руските освободителни войски… Джи-ес-емите звънят през минута, колкото по-наближаваме площада на общината. Ала това го чувам само аз, защото съм на седалката непосредствено до нашия висококачествен водач — Ниат… Назад не чуват и не разбират тънките уточнения на кой километър точно сме, колко завоя остават още. По-късно ще разбера, че тия припрени разговори се водят между Ниат и неговия брат — кметът на Общината и наш основен домакин — този забележителен организатор Селим.
Такива като него пет да имаме в Министерския съвет и дереджето на държавата ни щеше да е друго…
Площад като площад. Ала различното е онова, което душата на човека и сърцето му крият. Тук нищо няма да скрият. Тук всичко се вади на показ и на секундата… На площада от дясната страна, където е вратата, от която ще слезем — ни чакат петдесетина души. От начало не мога да се ориентирам кои са и какви… Наско — кметът на Карнобат слиза пръв и от вратата ми показва — това е колегата — Селим… Двамата се прегръщат, както се прегръщат хора, които много се обичат и кой знае от кога не са се виждали. После слизат дамите — секретарката на общината в Карнобат — Маргарита — интелигентна жена, която по пътя явно не се чувствуваше най-добре. Подир нея Мария Златанова, която като се усмихва винаги показва златното си зъбче. Тогава вече и аз — обявен като представител на българската литературна и научна мисъл и жена ми… Учудвам се, че виждам жени — четири-пет, държат цветя и ги подават на нашите българки. Кметът ни ги представя — това са неговите и на братята му съпруги — едни напълно светски облечени жени — с леки воали на главите, колкото да напомнят, че там някога са стояли шамии. Веднага след това загубвам сметката на протокола, защото след мен се изсипва младежта на Карнобат. Някои от тях са били вече веднъж тук, хванали са приятелства, че и гаджета даже… Омесват се двете групи, кой кого целува и защо — иди разбери… И въпреки карашъка дето стана, се усещаше една дълбока тържественост и уважителност към наша милост, която турците въобще я имат и я могат, а тук пък тези далечни нашенци изглежда бяха подгряти и от онова, което кръвта го диктува. И което с гума и с дума не се изтрива…
Върви я разбери тая природа, върви и дръж сметката — кога обича, какво обича и защо… Факт е, вълнението беше изписано на лицата на всички от страна на посрещачите, точно тъй както беше то искрено от страна на карнобатската младежка и управленска общност…
Чак сега виждам, че от лявата страна на рейса има кафене. Тук никой не го нарича така — казват му кааве. В каавето има и открито пространство, на което са наредени маси, около масите — мъже. Само мъже…
Ние българите ли няма да объркаме на някого сметките, и даже традициите му… Кашата я направихме на секундата. Мъжете, които стояха под навеса около масите, станаха прави с появяването ни. Струпаха се един до друг и зачакаха реда си. Пресякохме пътя и отидохме при тях. Че като се започна едно ръкуване. Стотина мъже имаше — ни един не пропусна да се ръкува с нас. Че жените ни и те напират да се ръкуват.
Облечени са в старовремски нашенски дрехи, с каквито могат да се видят и сега нашите хора от по-старото поколение в градовете и особено в селата. Чисти дрехи, ала шити отдавна, българска кройка, български терк… Ръката се подава свенливо, с голямо уважение и почит към наша милост. Всякакъв протокол е нарушен, ала със сигурност мога да кажа, че не остана нито един жив човек на площада, който да не ни подаде ръка и ние да не я поехме.
Цялата тая церемония откара може да има петнадесет минути. Когато се огледах какво правят жените на нашите домакини — видях ги — бяха си останали от другата страна на пътя, не бяха го престъпили, за да дойдат и се смесят с мъжете.
И тази водоразделна или мъжкоразделна линия продължи да ни следва почти при всяка публична проява, на всяко публично място. Мъжете на една страна, жените на друга.
Старото вековечно правило на исляма за мястото на жената. Видях го нарушено и вече обесено това правило на първото дърво на самия площад. Имаше моменти, когато дълбоката традиция го налагаше, имаше и други, когато никой не го сефереше за нищо. Вечерта на годежа, в полумрака и омесването на хора и възрасти, колкото уж да имаше деление, ако мъж искаше да ощипе жена, не беше кой знае какъв проблем… И това е днешна Турция. Мешавица на векове и на светове… Дето вчера е било, днес не е. Което днеска е, очевидно утре няма да бъде… Тъй върви светът — както го беше казал поетът…
Не зная какви ги е вършил Атанас Атанасов при предишните си идвания тук, не зная какви ги е вършил и Селим — кметът тукашен — ала че цялата община се радваше на посещението ни, няма съмнение нито за миг. Радост истинска, непротоколна, както обичаме да казваме — народна радост. Ала не шумна и далавераджийска, а сдържана, премерена в действия и само очите на тия хора разкриват тяхната доброта и още неспоходила ги пошлост.
Тия хора всичките, имаха непорочни очи. В тия очи нямаше шмекерджълък, нямаше интересчийство, нямаше светска отраканост. Те гледаха чисто и с любопитство на нас — хората, дошли от другата държава, от другия свят — от който преди век и половина кажи го, бяха дошли дедите им…
Разправяше ми жена ми — на другия ден, на събора, в дългите часове, докато трае програмата, тя раздала на жените по един бонбон. Нямала друго. Нищо, дето се казва, ала от сърце… И забелязах — каза тя, че търсеха погледа ми една през друга. Да ми благодарят за моя жест и внимание към тях.
И децата им се оказаха такива — чисти, подредени, с половин дума, а понякога и без дума разбират какво трябва да свършат и го вършат на секундата — няма нерви, няма мъркане и глезотии.
И все се явяваше сравнението с нас си — с нашите вечно нервни и избухливи деца и родители, гдето все бързаме и сме все заети, жените ни помъкнали торбите, децата ни в кафенетата, или пред компютрите. Я отишли на училище, я не… На тези тук — както стана ясно — през ум не може да им мине да бягат от училище… На всичко отгоре и учителите им безплатни, и учебниците също тъй…
Жена ми има по-голям късмет, тя обиколи домовете на всички жени, гдето бяха около празника или годежа заети.
— Скърца навред от чистота — казваше ми после. — Всяко нещо на мястото си…
И тя, моята интелектуалка го беше разбрала най-после, колко морал и човещина у хората беше убила еманципацията. — Ето какво значи майката да си е у дома — повтаряше тя. О, минало незабравимо! Какво бяхме спечелили и какво загубихме като изритахме своите „социалистически“ жени и майки и ги пратихме по строежите на своя „нов“ живот…
… И поради това, каквото ще видя и чуя в следващите дни, — все това ще показва — народите са си народи — политиците са тези, на които не им стига умът какво да направят и как, та да живеят тия народи по своите човешки правила…
Гладни сме… Който от младежите беше скътал я сандвиче, я кутийка с вафли — извадил я беше по пътя, отишла беше… Седем часа пътувахме, но поради тактичните спирки на Ниат и поради вълнението — умора никаква.
Ала един обяд сега… Един обяд е винаги добре дошъл. И той дойде.
Ресторант като ресторант! Само че е разделен на две. Едната, по-голямата половина е за мъжете. Тук имат право да сядат само те… В другата половина могат да идват вечер и със съпругите си — но са отделени от мъжкия сектор. С голямо съжаление открих, че пийването на тия хора съвсем не им е голямата стихия — по малко ракия може… И то понякога. Виното изобщо не го броят за напитка и го наричат презрително шира. Поради тази причина и за мое голямо съжаление, вино изобщо никъде не видях. Виж, бира имат всякаква — и местно производство и вносна. Но и на нея особено не налитат… Колкото и да е странно, и за мен да беше направо стъписващо — дай им чай… Пият го и в „каавето“ и по домовете си — в едни малки чашки, с които старите хора по селата у нас пиеха някога ракия…
Средна ръка мъж, тичаше като совалка навън и вътре — където едно момче наливаше чашките, човекът с бяла престилка ги разнасяше. Пиеха бавно чая мъжете, после поръчваха още, ония малки чашки пак се явяваха и губеха в едрите отрудени пръсти на хората… И тъй може да е цял до обед, може да е и цял ден — мъжете се местят от маса на маса, приказват, бистрят политиката. Една турска чаена церемония, която няма нищо общо с японската, освен обединителната течност в най-различни състояния на състава — чаят. Но тук, в Каавето вино няма, ракия да се не чува, бира също тъй… Чай, чай и пак чай. Ала като пресметнах как непрекъснато снове по пътя от масите до тезгяха на ден може и да навърташе двадесетина и повече километра, човекът с престилката. А на клиента едва ли му се събираше за цял ден в крайна сметка повече от една водна чаша чай… Имам чувството, че тия хора го пиеха колкото да не са им празни ръцете, докато си палят цигарите.
Виж, в пушенето ги биваше… Както и нас… И все пак — наблюдавах тамошните младежи и нашите и открих една не до там възхитителна разлика. Както казах, по отношение на пушенето, в нашия рейс нямаше геле. Пушеше целокупната учаща се младеж, населила рейса. Без никакво изключение. Съжалявам, ако с това си наблюдение изненадам някоя майка или татко, които си мислят, че тяхното отроче прави изключение от тия не дотам здравословни правила. С любопитство гледах две много свитички и срамежливи момиченца, както и един осмокласник. Тия викам си — няма как да са го прихванали вече тоя занаят. Море, като видях как опъваха цигарата, тъй че светлинката й за секунда отиваше до средата — разбрах, че нищо не разбирам — или от пушачи, или от хора… Това, което по-нататък ме изуми — като сме отворили приказка за тая най-вечна и най-банална тема пушенето и пиенето — то е, че в тази община нашите хора до дълбока старост — не си позволяват да запалят цигара пред баща си, нито да вдигнат чаша с ракия пред него. За ракията — пиенето на която изобщо не е до там порядък от масов характер, може при особени случаи да се направи изключение — на гости или при някакъв друг повод, но за цигарата не…
Добре ли е това, зле ли е — изостанала ли е по този начин Турция, напреднала ли е — нека читателят сам прецени…
Защото тъй беше някога и по нашите български земи… Аз самият пропуших пред татко в деня на сватбата си. Нямаше как. Не можех да оставя бъдещата си жена да се повърта самотна сред гостите и да попива изпитателните и въпросителни погледи „къде е момчето й“, какво му става, та тъй често притичва до тоалетната… За такъв ли посерко е тръгнала да се жени и да прави къща…
По микрофона ли да обясня, че не съм такъв за какъвто може да са ме взели, а просто ходя да припаля някоя и друга цигара… Целунах ръка на татко — Бог да го прости, помолих го за прошка и поисках разрешение да запуша…
Разбра ме… Беше мъж!
Което по нататък силно ме втрещяваше бе фактът, че нашите хора и кафе не пият. Помня с голяма доза сигурност, че и двата пъти, когато съм ходил в тяхната далечна люлка — с. Галата — съм пил с далечните им деди кафе — и то твърде добро кафе… По тая причина — събрахме им с Наско погледите, когато поискахме турско кафе в „каавето“, където тъй или иначе прекарахме по-голямата част от времето си — на лаф с прииждащите гости за годежа на дъщерята на Ахмед — най-големия от четиримата братя — Серпил. Или пък след това, докато се организираше празника на общината…
При нас на масата се изреждаха да сядат по за десетина минута по-първите хора на селището и да ни уважат по този начин с вниманието си. И все се ръкувахме — и като идват, и като си тръгват… Ръкуването е традиция номер за добри чувства. И за уважение към госта. И то още не беше станало демагогия в никаква степен, както е кажи-речи навсякъде по останалия, по-напреднал уж свят… И отново разбрах тук, как по-напредналото може да е много по-малко човешко отколкото онова, което бие на далечина и минало…
Донесоха ми „каавето“ — пак в една такава чашка, метнах го, като че ли го хвърлих през рамото си — поисках второ. И с него работата приключи за по-малко от минута. Поискахме с Наско трето… И то не ни засити — попитахме за „нес“. Такова чудо не беше патила главата им. Донесоха ни и „нес“ — и пак в такава чашка… Махнахме с ръка. Четири техни кафета се равняваха горе-долу на едно стипчиво кафе, в някоя нашенска бакалия, на която собственикът е решил за малко време да направи много пари от кафето…
Обядът мина по най-европейски начин. Сервитьорите — симпатични млади мъже, добре облечени, с папионки, с коси направени по най-новата мода. Стилист Капанов изглежда беше минал и от тук, защото и младежите, които срещнахме вече, и които отново щяхме да срещнем или бяха мазнали перчемите си с гел или лак, както прави и моят син, всеки път преди да излезе от къщи, или пък бяха придали на косата си онзи таралежоподобен вид, наложен у нас от вездесъщия и духополагащ Мишо шамара…
Мишо Шамара! На кого по-напред в България да го отвъртиш този шамар. Оная депутатка, която повика покойния, Стефан Савов да излезе от залата, та насаме да му отцепи два шамара — да не го резили пред всички, вярно беше предугадила накъде отива държавата ни.
Кюфтетата — чудо. От истинско месо — няма примеси от котешко, от кучешко, нито дори от магарешко, както често става у нас… Ако масовият българин знае каква кайма яде — докато е жив едва ли ще си помисли за кюфтета… Сладоледът им пък направо фантазия. Шест — както казва за такива идеални изпълнения Тошко — художникът от моя край. Баклавата — за нея какво да приказваме — тя си е световно известна. И бира — на корем. В нашата агитка имаше едно каре, което не падаше под пет литра на ден… Сега им дойде сърце на място. Друг плаща, те пият… Една стародавна мечта на българина беше на път, ако не изцяло, почти напълно да се осъществи.
Беден човек от моя край, гладен, в ония далечни години на нашия най-ранен социализъм беше влязъл в една заможна къща, баш когато обядвали. Погледал, погледал и рекъл: — Да има как бай Стояне, да ме пазариш — да ти поям — чудо работа ще свърша…
И ние тука тъй. Турците не са и по бирата, поради тая причина количествата, които тия юнаци погълнаха, ще им останат като един кошмар, който има да ги стряска дълги години…
И ний сме дали нещо на света…
Кметът — Селим е около 45-годишен — тактичен, приветлив, и в същото време, както казах вече, организиран и умен мъж. По време на обяда ни пита искаме ли да отидем на годежа на братовата му дъщеря.
— Искаме, разбира се.
— Тогава да ставаме — каза той.
Кандидатите да присъствуват на годежа бяха много — особено желание видях в очите на двете твърде тактични нашенки — Маргарита и Мария, но кметът деликатно ни подсказа, че по обяд годежът се прави в по-тесен кръг — за роднините, а за населението, за всички други, които имат интерес към хубавото събитие, ще е довечера — на площада… Отидохме трима — ние с Наско и жена ми — останалият свят остана да се донасища кой с каквото обича и колкото може…
Годеж по турски — 21 век. Или по българомохамедански — не мога точно да кажа. Мисля, че разлика няма, защото вярата е еднаква… Гледка и спомен за винаги… Може би и поради огромното любопитство, защото никой от нас на такъв годеж не беше присъствал. А и не само тук. В България годежите отдавна вече никакви ги няма. Предразсъдък — отсича нашият, или нашата — вече всичко видели и познали от предбрачния живот младенци… Те и сватбите силно намаляха пак главно по тази причина, както намаляха и браковете, както пък поради това, смазващо за съдбата на нацията и държавата ни, се сви и раждаемостта…
Тук му е мястото да кажа, че и сред турците, в това число и българомохамеданите, които са се вече твърде силно приобщили към европейските нрави, раждаемостта също е паднала до две деца. Това е нормалното. Трите са изключение, едното-също… Не е такава картината обаче в азиатската част на Турция и в Анадола. Там верският фанатизъм поддържа раждаемостта висока, а държавата от своя страна прави всичко, което трябва да прави една държава, която иска смъртността при децата да е ниска. В този смисъл Турция — гледана от към източната й част — не само поради настъпването на ислямския фундаментализъм, но и поради високата раждаемост, си е една тревога за Европа, ако не искам да кажа някоя по-силна и със сигурност по-вярна дума…
За разлика от ония, фундаменталисти, ние не сме такива. Раждаемостта ни е вече на път да стане нулева. Цяло събитие е вече да срещнеш бременна жена. Ако се излъже да роди едно дете — браво, две са подвиг… За три — трите отдавна ги броим за българска сензация… Виж, да хвърляме новородените в кофите за боклук, в тоалетни, да ги оставяме да замръзват, даже направо да си удушаваме децата, и това вече го правим… Е, това е вече много страшен знак за зоната, в която сме навлезли вече като държава и като морал. Това е знакът на човешкото озверяване, на превръщането ни в нещо много по-страшно от животни, където детеубийството е просто непознато. В парламента ни — пак ни дума, ни вопъл, ни стон…
Ние гледаме цивилизационния избор… и знаем „колко високо ни ценят в чужбина“…
Освен това, младите хора у нас масово си живеят, без да се женят. Нова мода, така било по света. Няма друг народ, на който политиците му така-добре да знаят „как е в цивилизованите държави“, а останалият български народ — „как е по света“… Ние винаги сме държали да приличаме на някого…
Както скоро стана ясно, и на годежа се бяха смесили поне три века и трите цивилизации, както ги би определил Тофлър. Те се бяха срещнали в един двор пред очите ни…
Това е дворът на братята Кесебир. Ахмед, с неговата многолюдна челяд. Селим — също тъй, Соап — чийто син се оказа помощник шофьорът, че както после стана ясно, той не е никакъв помощник-шофьор, а момче с висше образование — инженер… С една красива млада булка, която видимо боготвореше свекъра и свекърва си… Четвъртият, най-младият от братята, бе Ниат. Който ни беше и шофьор, а лично на мене и на жена ми домакин, в чийто модерен дом прекарахме една чудесна нощ…
За този двор и за четиримата братя ще трябва да кажа по няколко думи. Защото самите те — братята и семействата им бяха едно сборище на тези три цивилизации и на тези три века. А ако щете и на двете религии.
Двор като двор — изметен, изчистен… Тук в нормалните дни стоят паркирани четири леки коли — на всеки един от братята. Всяка кола нощува с ключа в контакта. Ако дотрябва на някого кола и неговата не е в ред — да пали другата и да отива да си върши работата… Лично аз, през целия си досегашен живот не бях виждал толкова сговорни братя. Човек можеше да усети мълчаливата сговорчивост дори в тая голяма организация по нашето посрещане, по годежа и по отношението към сватовете, които идваха от сто километра разстояние, по настаняването в къщите на цялото наше младежко общество, така че в никоя къща да не могат да спят момче и момиче, а на всичко отгоре всички да са настанени от добре по-добре. По годежа, който отделно отнема огромни сили и най-сетне по организацията на утрешния празник — на общината, когато щяха да дойдат и най-високопоставени гости — областният управител — каймакамина, и кметовете на общините от цялата област. Като че ли бяха свързани не само с ЖСМ-те си, ами и с по още един невидим телефон, та каквото намисли един от тях, го научава на секундата другият. Няма „ама защо аз?“, или — „не мога сега“, няма „уморен съм“, няма „не може ли утре да я свърша тая работа“… Невероятни хора… Забравено, отдавна забравено и изчезнало у нас патриархално време.
В една от къщите живееха всеки на своя етаж, с по няколко стаи, двама от братята. В другите две къщи живееха другите двама…
Нещо много далечно като спомен от „Гераците“, защото тук живееше при един от синовете си и дядо Адем, бабичката му се беше поминала… Само гдето от тия къщи очевидно не изпълзяваха като змии караници и скандали, снахите не се мразеха и ненавиждаха. Как и с какви средства беше постигнат този мир и това покорство — както ми беше трудно да повярвам на очите си, така и не мога да го обясня, мерейки го с нашите български правила на семейни общежития, които най-често се характеризират с това, че след някоя и друга година, ако не след някой и друг месец, първо снахите ще се изпокарат помежду си, после свекървите, после братята, по някое време вече никой с никого няма да говори. И омразата най-често също тъй е тяхно най-постоянно състояние…
При тези хора, както ще се убеждавам непрекъснато всичко беше по една стародавна традиция на уважение и подчинение, съобразяване с ранга и положението на всеки в тая дълбока семейна йерархия — в която като всеки си знае мястото, няма опасност и от никакво разминаване и сблъсък…
Да, в това отношение тук беше още патриархалният и романтичен деветнадесети век…
Къщите обаче и уредбата в тях, бяха двадесет и първи век — втората половина. Ние докато я докараме до там, ще ни трябват поне петдесет или сто години, ако изобщо достигнем до там — хора с техния хал в България да имат домашна подредба като тяхната. Не преувеличавам…
Домът на Соат и Медине, където ще нощуваме — е за завиване на свят… Всяка от петте стаи е в различен стил. Мебелите са в тон с цвета на стените — съща така и килимът на пода и всичко друго. Мебелите са нови, скъпи и подсказват едно завидно богатство — не само материално, но и на духа на тези хора…
Нашата домакиня Медине е мека, топла жена… Образована, но и тя както останалите жени в този голям патриархален дом — не работи извън къщи. Гледа си двете сладки момченца, както и останалите снахи са отгледали забележителни с уважителността си синове и дъщери. По-голямата част от тях са вече изучени и са дошли за годежа на братовчедка си. Тя учи икономика и програмиране в университета в Анкара. Кандидат-съпругът й вече работи в Одитна фирма. Други от младите са юристи — завършили в Истанбул. Тъй като разликата между братята не е голяма, тя не е голяма и между децата им… Същата овладяност и сдържаност, чувството за такт и при тях… Невероятно — пак ще кажа, изглежда това, че жените на тия хора не са тръгнали по фабрики и канцеларии, не са се втурнали да учат, за да не се връщат никога повече в тая малка община, не са окъснявали изглежда по дискотеки — макар че и тук дискотеки има и младите хич не пропуснаха нощта да не им се порадват. Според моето разследване, дискотеките са досущ като нашите — с една разлика, че и тук остава невидимата власт на традицията, която да напомня на младите колко да пият, и какво да правят като си тръгнат от тук… Защото гледките, които е виждало окото ми в и около дискотеките в моя край — могат да изправят на нокти всеки що-годе нормален човек.
Не бързали майките да се еманципират, и си гледали децата. Ето една от грубите грешки на социализма. А и на онзи днешен свят — който ние с такава възхита наричаме цивилизационен… Гледали си децата, възпитавали ги и ги възпитали… Сега има на какво да се радват — най-вече на признанието за грижите на мама и татко, на уважение и синовност, които на нас българите все повече и повече ни се губят…
Попитах — имало ли е тук, помни ли се убийство… От как се пише историята на тази община — както стана дума, сто и тридесет години и отгоре, убийство нито едно не се знае. И сбиване не се знае между хората… И като всичко това го съпоставиш с убийствата у нас — с майките, които, изкрейзили от безумния живот, който живеем, с децата, изкрейзили по своему, резултатът е готов — едните посегнали на другите… Майки убиват децата си, синове убиват майките си или бащите си… И това не прави вече никакво впечатление нито на парламент, нито на правителство. И журналистиката ни гледа на всичко това като на една добра сензация, която става за първата, или последната страница и може да продаде по-бързо вестника… Новините на телевизиите ни са пълни с черна и отчайваща хроника за обезценяването на човешкия живот у нас…
А в обявената от край време за изостанала и ориенталска Турция, в този край поне, от двеста години не помнят сбиване…
Та така… В средата на големия, изметен от три метачки двор — маса с бяла покривка. До масата седнали двама души. Зад гърба им, на също така бели столове, са заели места мъжете от родата. Във възможно най-широк състав. Може би бяха петдесетина мъже — най-различна възраст. Всичките облечени еднакво — с черни костюми от различни времена разбира се — според възрастта на хората. Когато ние с Наско и с жена ми се появихме, всички бяха заели местата си… Ръцете примерно сложени върху бедрата — не пошавват — пригласени като за снимка, сякаш някой невидим фотограф вече им беше наредил — „готови“… Гледаха мълчаливо и очакваха съсредоточено онова, което предстоеше да се случи.
Нас със Наско ни отвеждат на централното място и ни представят двамата важни гости. Това са застъпниците. Те са водили преди ние да дойдем и седнем тук пазарлъка — какво дава на бъдещото семейство бащата на момичето, какво дава бащата на момчето. Пазарлъкът очевидно не е бил публичен, или е бил отрано договорен, защото в наше присъствие те не размениха нито дума повече…
Настанихме се важни като в президиум. Зад нас — мъжката част на годежа. Пред нас — в друг полукръг, женската. По същия начин са насядали и жените. При мъжете няма нито една жена, при жените няма нито един мъж — те са в съвсем другия край на двора… Това което описвам не е етнография. То е народопсихология. Знак за един морал, който още не си е отишъл, макар че началото на края вече се задава…
Мъжете са тук, жените са тук. Къде е булката? Ще излезе ли увита цялата в шалвари и фереджета… Няма вече шалвари и фередежета. Иззад жените, където е входът на бащината и къща, излиза момичето… Всички погледи са отправени към нея, вцепенени от напрежение като как е нагласена тя. Ами хубаво момиче, хубаво нагласено… В синя булчинска рокля, в син воал на главата — прозрачен до толкова, че да се видят подробности от красивото й лице. Светско момиче — откъдето го погледнеш…
Студентка… Не можеш вече да я пайваносаш в шалвари и да й увиеш лицето в шамия. Умряла работа. Образоваността е посегнала на традицията и е превърнала момичето от Ориента в една истинска европейка… До момичето върви един от братовчедите. Той носи голям найлонов плик, направо чувал го кажи. Момичето иде право към нашата маса. В това време към нея тръгва и бъдещият свекър, веднага му донасят стол. Младият братовчед — елегантно облечено момче, сръчно вади бели, превързани с панделка пакети из чувала и ги поставя на бедрата на всеки от мъжете. Започва с нас. Ние имаме само голям букет с цветя. Слава Богу, той ни поизми очите… Подаваме го на булката… Тя целува ръка на бъдещия свекър и докато шаферът раздава пакетите — на всички по един и всичките еднакви — покривки за маса, с финна бродерия всяка, присъствуваме на гледка.
Бъдещият свекър — смачкан човечец, с изкривени от тежка селска работа ръце, слага гривни от злато на ръката на бъдещата си снаха. Правилото било — поне десет да са златните гривни. Нанизва ги с усилие. Явно гривните са купувани от различни места, в различни времена, когато имало пари, тогава се готвила прикята за снахата. Една от гривните се запъва — не ще да се наниже на моминската ръка. Свекърът се притеснява. Той изобщо е свит човек и пред толкова хора да бъде център на вниманието, това може и до инфаркт да го докара. На всичкото отгоре и гривната му се опъва… Момичето е опитно. Помага на човека… И виждаме болката, която малката гривна й причинява. Но тя е десетата. Без нея не може. Годеницата свива максимално ръката си, даже с другата ръка я притиска… Напрежението расте… Най-после халката дрънва до другите. Остава още една, тя е по-покорна, купена е, когато свекърът е имал повече пари… Покри се ръката, кажи — речи и от лакътя до китката със злато… Много злато наистина. Колкото и да е евтино то в Турция, все пак е много…
Това момиче никога не бива да идва в този вид в България. Още на българската митница ще му отсекат направо ръката, за да приберат златото нашите храбри пазители на държавните интереси — било от мафията, било от Английската — Крал Ейджънс…
Сега момичето тръгва между хората. На едни, по-младите, или по-малко близките като нас, подава просто ръка, на по-възрастните, но не до там близки хора — целува ръката, а пред онези, които са близки роднини, момичето почти светкавично извършва три движения — поема ръката, целува я, като я вдига да облегне до челото си, после целува двете страни на жените… И всичкото това обикаляне на двора — с даровете и поздравленията в този им мълчалив, почти свещен обряден вид, трае не повече от петнадесетина минути. Докато годеницата се движи между мъжете, после между жените, те й дават пари… Събира ги не тя, а пак онзи юнак — дето разнасяше даровете… Няма музика, няма оркестри, нищо няма освен тази най-проста и свещена церемония…
Къде е годеникът? Къде се крие той?… Годеникът не дойде при мъжете. По даден знак той излезе от към къщата на един от чичовците и се отправи към невестата си — целуна я по челото, в този момент точно като по команда — не видях само кой я даде, мъжете откъм гърба ми станаха и се изнизаха за не повече от минута от към задния край на двора…
Годеникът с булката тръгнаха из женската половина и по същия начин целуваха ръка и поздравиха жените, като ги даряваха с големи шалове. Те ги даряваха с пари…
С това тази първа част на годежа свърши. Никакви други дунанми, никакви леки коли, никакви други демонстрации. И ние станахме и освободихме терена. Нас мъжете, ни заведоха отново в Каавето, поръчахме си пак кафе — в ония чашки като напръстничета, имаше много време до вечерта — тези които не бяха се ръкували с нас — дойдоха, ръкуваха се — едни сядаха на масата, други си тръгваха… Извървя се цялата мъжка част на общината…
Отидохме отново ние тримата, заедно с кмета, в ресторанта — да видим как върви обядът на младежта, побългариха ли го вече?… В това време близките на годениците се оттеглиха в къщата на момичето… Там за такива като нас очевидно няма работа…
Не се стърпях и допълних етнографските си и други знания с въпроса — а младоженците тази вечер заедно ли ще спят?
Отговорът беше — не! Това ще стане след сватбата, а сватбата пък ще бъде след два месеца…
Припадна вечерта… Любопитен съм как по-нататък ще се развие годежът. Имаме с Наско и с чичото на годеницата добра наблюдателница. От каавето се вижда цялото движение на площада. Още към четири часа след обяд тръгнаха по-възрастните жени, водейки внучетата със себе си към голямата циментова площадка, събираща насядали три-четири хиляди души. Тя е в самия център на общината. Там едни насядаха направо на земята, други, си носеха малки столчета колкото за едно детско дупе… Тези първи възрастни жени с убийствено спокойствие и търпение като хора, за които нищо не е по-важно от това сега да са тук, изчакаха докато стана девет часа вечерта — цели пет часа прекараха на площадката в очакване на по-нататъшното тържество — рязането на пръстена… Кръгът на площадката постепенно се запълваше и уплътняваше — най-вътре бабите с децата, после по-възрастните мъже отвън, някои от тях също със столчета. След това най-младите мъже — най-отвън. Събраха се хиляди хора, мръкнало е вече… Изведнъж този гъст човешки обръч се разкъса — отвори се път. На опразненото място се появиха младоженците и един от чичовците на момчето — видимо богат и образован човек — той ще реже пръстените. Интересно е това рязане. Двете халки на младоженците са с вързани с връв. Нанизват се пръстените на пръстите на двамата и така завинаги ги свързват с онова, което ние наричаме брачен съюз. Младоженците застават чинно пред чичото, той държи ножица, пет шест хиляди очи ги гледат… Оркестърът — зурна, акордеон, тъпан и кларинет, е заел вече мястото си. Чичото вдига ножицата, множеството замира на секундата, от петдесет метра се чува как ножицата казва своето „храс“ и разрязва връвта.
Ръцете на младоженците са свободни, но брачната халка е завинаги там — на своето вярно, съпружеско място…
— Вярно ли е наистина през целия им живот съпружеското легло? Има ли изневери между тия хора? Покорството им вечно и непроменимо ли е? Това е спор, който дълго ще водим дни по-късно, когато се върнем уморени през нощта в Карнобат. И в чакащата ни по волята на кмета кръчма ще се разхладим с бира и ще гасим постепенно възбуждението, обхванало ни след толкова натрупани впечатления…
Сега сме още на площада… След движението на ножицата и разрязването на халката, за което от сутринта се говори като за най-сакрален момент на годежа, изглежда фаталният миг е вече преминал. Изведнъж се чува острият писък на зурната, примесен след малко от звуците и цивилизованите акорди на акордеона, после и на кларинета…
Силих се да разбера, каква е точно тази музика, която покани първи под ритмите си младоженците. Само тях — двамата… Никой друг на това първо танго. Не зная нито музиката, която чувах дали беше за танго, нито това, което те изтанцуваха хванати един о друг като за танго — какво точно беше? Или и тя бе смес от ония три епохи и цивилизационни вълни, люшкащи Турция — тази на зурните, спускащи се от към Бакаджиците и водеща озверели хора към посечища и кръв, тази на онова танго, познато ни от аржентинската класика, или тези сюрреалистични и повече хаотични водопади от звуци, под които днес всеки прави каквото може. Горе-долу такова беше и танцуването — смес от стъпки, смес от времена и смес от страсти…
Само двамата… Трябва да е велик този момент. Първият знак на сигурност в онова, което те отдавна са чакали и в най-мили и интимни планове кроили. Само двамата — първо публично прегръщане, макар и в танц… Само двамата — за пръв път с една халка на ръцете — знак колкото за една сигурност в отношенията им, толкова и за връзка, която тези халки ще държат здраво в металната си магия…
Има ли разводи в Турция?… Да, има… Макар, че за разлика от тази част на Европейска Турция, в останалата настъпва все по-силно ислямският фундаментализъм и отново оковава воли и страсти в камениновата си прегръдка. Тук все още има толерантност и свобода, които естествено водят и до разводи… Те все още не са масови, но ги има…
Няма никакво съмнение, че от всички цивилизации днес в света ислямската е най-силна, при това по думите на един от най-големите й познавачи — Генлер. През последния век силата и властта на исляма в онези страни, където той е основна религия, се увеличава. Даже в определени среди се говори за Ислямско Възраждане, което ако си послужим с по-популярния израз, се нарича ислямски фундаментализъм. А той ще рече — поставянето на Исляма в основата на цялостния живот. И тук, в същността и проявите на съвременния Ислям, ние можем да открием трите цивилизации, вместващи се и настъпващи се една друга. Факт е съвместяването все по-видимо и все по-масово на нисшия, на народния ислям с елитния ислям. Някогашното феодално — ако си послужим с тази категория на цивилизованост, тълкувание на Исляма се омесва с по-новото — буржоазно демократично интерпретиране на ислямските догми. На всичкото отгоре — трети — един елемент се появява, който и в Турция започва да надига глава — омесването на фунадаментализма с национализма.
Тълкуванията, които някога са били достъпни само до малцина, до елита, сега стават ценности на народа. И този процес, разбира се, е двойствен — от една страна — това е популяризиране на местните буржоазнодемократични нагласи, от друга е вносът на цивилизованост и адаптирането й към ислямските традиции на миналото… Ето това смешение видяхме и в тангото и в музиката, която почти през цялата нощ се виеше над общинския площад, както и в касетите, които Ниат ни пускаше по пътя насам и после обратно към България… Ето защо — османистите и изобщо изследователите на Исляма и неговото съвременно развитие, определят Турция като класическа страна на смешението — между западната цивилизация — европейско-християнската преди всичко, но и американската, и ислямската, ориенталската цивилизация.
Накратко — не случайно на всеки голям площад в Турция може да се види една скулптура, турена върху голям постамент — това е фигурата на Кемал Ататюрк — модерният строител на модерна Турция.
Какво направи Ататюрк за да приближи Турция до модерните западни държави, да я изскубне от нейния Ориентализъм. Въведе практиките на републиканизма, и национализма, увеличи ролята на светската държава, премахна Халифата и ограничи, ако не ликвидира, намесата на Исляма в образованието. Премахна по-нататък религиозните съдилища, Ататюрк и старото османско право премахна, като го замени с ново, далеч по-европеизирано, въведе гражданския кодекс в обществото на Турция, възстанови грегорианския календар.
В последните години обаче в Турция настъпват отново нееднопосочни процеси. Известният турски социолог — Гьокалп — приятел и съвременник на Ататюрк посочва, че след Младотурската революция от 1908 г. идеята за османизма отново се е засилила и започнала да се разпространява. Според него, това което формира нацията е културата, вярата формира религията, а нацията — цивилизацията. Ето защо културата според него е национална, а цивилизацията — световна.
Турският народ, пак според него, принадлежи на Далечния Изток /Шаманската цивилизация/, възпитаниците на медресетата принадлежат към Източната /Ислямската/ цивилизация, възпитаниците на училищата — към Западната /научно-техническата цивилизация/…
Колкото и възражения да е срещала на времето тази цивилизационна разнопосочност, трудно е да се оспори, че тя открива реални процеси. Независимо от факта, че известният в Турция „Клуб на интелигенцията“, 50 години след Гьокалп постановява — „религията, е тази, която формира самобитността на нацията и културата“, това разделение на шаманската култура на народна, ислямската — на възпитаниците на Медресатата и западната — на възпитаниците на Европа — това разделение, заложено в основите на съвременна, модерна Турция, не само не се преодолява, но има симптоми на засилване и се превръща в реален проблем на турския съвременен живот.
Думите на Ататюрк — „най-вярната пътеводна звезда в живота е науката, техниката“, следят минувачите от фасадите на монументалните и академични сгради, но не привличат внимание и не оказват никакво по-съществено влияние на нашите хора по улиците — посочва Боскюрт Гювенч „Турският национализъм“ — с. 13.
Сложни и нерешени проблеми има и по отношение на самия турски език. Такъв основен проблем се корени във факта например, че не се пише на него. И до днес Истанбул се явява представител на османската цивилизация, провинцията /Анадола/ — на турската народна култура. Турската езикова раздробеност и до днес е проблем.
Ататюрк използва изследванията на Гьокалп, но не прилага напълно неговите идеи, защото поради ранната смърт на Гьокалп те остават недоразвити. Затова и османският интелектуалец Сюлейман Назив формулира по следния начин своята съвременна самоличност: Първо съм мюсюлманин, после османец и най-накрая турчин. Не бих дал сестра си на турчин, който не е мюсюлманин, но бих я дал на мюсюлманин, който не е турчин. /„Турският национализъм“ — с. 20/.
В тази твърде усложнена и етнически и верски констелация, отново се явяват обаче някои от идеите на Ататюрк за бъдещето на Турция. И колкото и да е усложнен въпросът за това бъдеще, днес отново се възражда идеята за създаването на „новият турски човек“.
„Целта на реформите, които осъществяваме е, да превърнем народа на република Турция в едно напълно съвременно и цивилизовано по разбирания и облик общество“. Големият мислител Ататюрк обаче отива и по-нататък. В своето разбиране за понятието култура, той всъщност прави една цялостна програма за развитието на турската светска държава. Кои са основните принципи на тая бъдеща култура? Според него те са: Един мироглед, битийно съзнание и вяра в постигането на успех, насочени към разумен и научно обоснован начин на живот, отваряне към съвременния свят, социално усъвършенствуване, осигуряване на благоденствие, мир и щастие на турското общество.
Тези възгледи на Ататюрк са без съмнение новаторски, съвременни, прозападни. Те са безусловно светски. Остава въпросът — с оглед на засилващата се конфронтация — Изток-Запад, ислямски фундаментализъм — западни ценности, тероризъм — антитероризъм и мястото на съвременната турска държава в тази конфронтация. Проблемът е доколко верската основа на съвременна Турция и общението на мюсюлмани и фундаменталисти прави тези принципи реалистични и изпълними.
Всъщност, към старите национално образуващи проблеми днес реално се прибавят нови, които могат да се формулират и така:
А/ Конфликтът между членството в НАТО, желанието за членство в Европейския съюз и фундаментализма.
Б/ Проблемът с кюрдите и вероятността от създаването на кюрдска държава.
В/ Сблъсъкът между засилващия се ислямски фундаментализъм и светските тенденции в самата Турция.
Как ще се развият тези процеси, само бъдещето ще покаже.
През последните петнадесетата години обаче, ролята на Турция точно по тези причини беше свита, част от нейната антисъветска, а в последствие антируска мисия започнаха да играят бившите ислямски съветски републики и в това отношение Турция започна да губи своята ключова позиция. Независимо от това в нея действуват две силни цивилизационни тенденции. Нейният военен елит, офицерите й, голяма част от политиците й остават на западна вълна. Те са обучени, поне една част от тях в западните страни и в САЩ. И това си има своето голямо значение. Друга част обаче, кои чисто тактически, кои по убеждения, кои под влияние на другите ислямски държави, са убедени, че трябва или пък са принудени да правят все нови и нови отстъпки на настъпващия ислямски фундаментализъм и дори да го използват все по-неприкрито за политически цели.
Преди двадесет години бе възстановено религиозното обучение в държавните училища. Под пряката власт на Ислямистите в Турция днес са над 300 печатни издания, 30 телевизонни канала.
Във Варненския свободен университет се запознах със Сабри бей, довел на стаж в Университета студенти и студентки, специализиращи се по ликвидиране на последиците от тревожните и съсипващи земетресения. Сабри бей е богат и цивилизован турчин. Шеф на пожарна команда в голям град.[1] Той беше убеден категорично, че реформите и последователите на Ататюрк ще издържат на всеки опит за реставрация на Исляма в управлението на държавата. С други думи, светската турска държава се е крепила и ще се крепи на армията. Всеки шест месеца се прави кадрови преглед на всички офицери. Най-малкото съмнение, че някой от тях се поддава на влиянието на Исляма — и вън. Това според него гарантира и ще гарантира светския характер на турската държава.
Не много хора в Турция знаят, че Ататюрк е и „наш“. Наш, защото е бил през 1912–1913 година военен аташе в София. По това време той бил силно и фатално влюбен в една софиянка — дъщеря на генерал Ковачев — командващ западното крило на българските войски.
Бащата не давал и дума да става дъщеря му да се жени за турчин и то по време, когато сме във война с неговата държава. Ататюрк се върнал в Турция и скоро се заел с реформите в армията. Особено силни били те, през 1927, 1928-ма година, когато Турция наистина става светска държава. Но не се оженил. Вместо това се пропил. Яко. И до края на живота си… Навъдил си врагове, защото реформите винаги въдят врагове. Издържал всичко, успял да превърне армията и училището в светски институции. Бил победен единствено от алкохола. Умира млад.
Днес Ататюрк стои на площада на всеки по-голям град — със своя среден, почти нисък ръст, като едно предупреждение срещу всеки, който би се осмелил да върне Турция назад — в онова далечно, диво и фанатизирано минало…
Което е интересно — в азиатската, анадолската част на Турция, най-вече, се възстановява носенето на шалвари и фереджета. По някои пресмятания над 70 процента от жените в Турция са отново със забрадки. Ислямистката партия на Ербакан постепенно се очерта като най-голямата политическа сила. Съзирайки тази опасност, прозападно настроените военни на два пъти през последните няколко години поставяха извън закона тази партия.
Факт е обаче, по данни на изследователите и на хората, които много отблизо и с тревога следят този процес, че в определени, ставащи все по-многобройни среди, в Турция се засилват антизападните настроения, което не убягва от погледа на правителствата на страните — членки на Европейския съюз. Не случайно те на думи подкрепят Турция, а на практика изобщо не са започнали каквито и да било преговори за членство в ЕС. При всеки по-откровен разговор с немци или французи, тревогата им от новата вълна на Ислямизация в Турция е повече от очевидна и намеренията им да я допуснат до членство в Европейския съюз точно поради тази причина са силно нееднопосочни.
Кое е най-тревожното? Ислямският възродителен процес не се движи от уморени ислямски традиционалисти, а от, колкото и да е странно това, модерномислещи, образовани, високопоставени специалисти или лица от средите на бизнеса. Те също формират свое гражданско общество, което меко казано избутва традиционните и неособено силни структури на светското общество.
И новият парадокс не само назрява, но и изгрява в Анадола и азиатската част на Турция — родителите на тези високообразовани млади турци са наследници на модерния Ататюрк, техните деца — уви, правят точно обратното.
Няма съмнение, че броят на религиозните училища се увеличава, ислямистите се настаняват като ръководни кадри в Студентските съюзи. Бавно, но агресивно се формира по този начин ислямизация на политическия живот. Така, според един от най-добрите ислямисти — Гелнер, се проявява тенденцията към установяването на ислямистката „итта“, всеобхватна общност, подчиняваща инидивида и изградена на базата на единната вяра и изпълнението на нейните закони.
Освен това, Турция е част от голямата — 1,2 млрд. световна ислямистка общност, която има своята ислямска конференция, международна ислямистка информационна агенция, ислямистка банка и пр.
Както се вижда работа и организация не от вчера и не до днес.
На всичкото отгоре в паралела между съхраняването на светската власт и възстановяването на Исляма в Турция има тревожни данни за превръщането и в регионална сила, която да обедини около майката родина всички намиращи се извън страната турци, като провежда твърде безкомпромисна политика спрямо „чуждите“ вътре. Тя има за тази цел изградена телевизионна мрежа и радио за облъчване на турското население, живеещо по една или друга причина извън нейните териториални граници!
За съпротивата срещу Турция по въпроса за членството и в ЕС има още една причина — високата раждаемост, която силно безпокои успокоената, дори одрямала се над пълните си чинии Европа. Турция видимо ще остане последната земя на исляма, от където нататък ще започва Европа. Т.е. Турция ще бъде за доста години нататък лидираща ислямския свят страна, най-модерната ислямска държава, но не членка на Европейския съюз.
Балканските държави от своя страна ще бъдат за дълго време още линията на раздора, /на раздела/ между европейската християнска цивилизация и Исляма! Тема за размисъл, както би казал Жорж Ганчев.
На всичкото отгоре, и пред самата Турция, се възправят нови въпросителни! САЩ, след войната в Ирак, не гледат вече на Турция като безусловно предан съюзник. Те са смутени и ще предприемат, както по всичко личи, нов стратегически ход. За него вече говорихме — това е създаването на кюрдската държава. Кюрдите не са араби, не са турци, но са ислямисти. Чрез тази държава те ще контролират Ирак, Иран, това ще е една изцяло тяхна предана общност.
Ще успеят ли САЩ да разиграят по този начин своето американско конче, времето ще покаже!…
В Европейската част на Турция обаче, на повърхността на всекидневието, в модата и облеклото — тези процеси все още не са така драстично видими. Въпреки че в Истанбул и Анкара през деветдесетте години, ислямистите печелиха на два пъти общинските избори — все пак не можаха да се задържат на власт, сякаш отстъпиха за малко, за да се организират по-добре, да пръснат още по нашироко ислямските чувства у народа на Турция и да предприемат ново неизбежно настъпление.
Защото почвата на исляма в Турция е готова — разорана от вековете, напоена с успехите на Империята, пригодена сякаш за мисленето и просмукана в традициите на хората. Навярно в това отношение бъдещето на Турция ще зависи до голяма степен и от отношението на Европа към Турция, както и на САЩ към Турция. Последните събития само от преди няколко месеца обаче показаха, че Турското правителство набра сили и се противопостави по един стъписващ начин на страната, на която днес никой открито не смее да се противопоставя — САЩ… Тяхното отношение към Турция или ще я капсулира и с лекота върне към Ислямските ценности във всичко и навсякъде, или ще продължи процесът на приобщаване и модернизиране на Турция към онова, което наричаме все още Европа.
Странна и интересна в това отношение ми се вижда идеята — нашите помаци българомохамеданите да станат онзи кордон и от турска страна и от българска, който да се опита да примири, ако това изобщо стане възможно — слапея на фундаментализма, който идва от Анадола и от по-далече, с цивилизационната характеристика на Балканите, на Християнството, а оттам и на Европа. Такава е видимо и мисията, която е пригласена геополитически на България в следващите десетилетия, а може би и векове.
Каква ще бъде цената на този санитарен кордон, който съдбата ни е подготвила? Дали след стотина години, притискани от европеизма от една страна и от ислямизма от друга, ние няма да се превърнем в нови наследници по дух и манталитет на тези хора, които с такова любопитство сега наблюдаваме, събрани на този огромен човешки харман, наредени по възраст, навити като баница…
В празното пространство, в средата на тази човешка баница — вече не танцуват само годениците, там има вече още две-три двойки — братовчедите…
Към три часа сутринта кръгът ще е достатъчно разширен — бабите отдавна са отишли да спят, малките деца също, старците от последните редове и те — нагледали се, порадвали се на празника. Там ще останат най-младите, най-жизнените и колкото нощта пада, толкова падат и погледите на баби и майки, толкова тукашните младежи, омесени с нашите девойчета и юнаци от Карнобат стават като младите хора по цял свят, когато са скрити от погледите на мърморещи родители…
Ала което беше изумително, което дълбоко ни отличава от тези хора е алкохолът, или по-точно отношението към него. Цял ден днес сме на годеж — нито една капка алкохол не се предложи. Никъде не се видя някой да пие, освен двама трима юнаци от нашите — вече завършили училище членове на музикалното карнобатско съзвездие, на които яко им се услади бирата… До единадесет часа вечерта, докогато и ние седяхме на онзи харман да гледаме какво се случва и какво не — нито един човек не беше близнал капка алкохол. С едно единствено изключение — наш изселник от последната туристическа вълна — един як турчин от Русе, с техническо образование, който като разбра, че сме там, веднага се залепи за нас… Беше пил. Той един единствен. Наше чедо, какво да го правиш? Ние сме си го отгледали… Дойде от съседния град — Хайраболу — град от типа на Троян, Трявна, Етрополе или Карлово… Там бил назначен да ръководи техническата служба в общината, говореше перфектен български…
— Знае ли добре турски? — попитах стоящия до мен кмет на това градче Рифат Гизелочак.
— Не — отвърна ми той… — Много лош турски език говори, но е добър работник…
Самият Рифат е високобразован турчин, роден е в Германия, там е учил, там е завършил висшето си образование. Европеец по мисъл, по поведение, по нрави даже… Върнал се беше в Турция и станал кмет…
Хубаво е за един град да има образован кмет… Той беше въвел по немски образец изнасянето на боклука и събирането му в задължителни чували, както това е в Европа. И с това си беше навлякъл неприятности, защото нарушил традицията на вековете. Не отстъпил. Когато се разхождахме по улиците на неговия град — те блестяха от чистота, така или иначе своето Хайраболу той беше го европеизирал. И с въвеждането на нови архитектурни форми, характерни за Европа и за Германия — много от обществените сгради, издигнати по негово време, бяха чисто европейски.
Рифат е с дълга, изящна ръка, с дълги пръсти и два пръстена на тях, със скъп служебен Мерцедес — кметски, той не е от нашите българомохамедани, но е приятел с тях… Съседни градове са, общуват си… Нищо ориенталско не се долавя в него… Това, което ме изумява, бил е толкова години в Германия и не се е научил да пие. Ни шнапс, ни даже бира. Да не говорим за уиски или за водка… Наско — кметът на Карнобат, в една от вечерите, които прекарахме в Каавето — налива от своята прославена карнобатска ракия. А бе, Наско, такъв огън в уста слага ли се? Та Рифат — поиска още по-малка чашка от ония напръстничета, донесоха му, близна, и до там…
— Никога, казва той — не бил изпил повече от една чашка…
На другия ден се запознаваме с жена му и детето — красива туркиня, модерно облечена, детенцето сладко, като всяко дете на 2–3 години…
За годежа бе дошъл и един от роднините на момчето. Този, който сряза пръстена. Тежък човек, богат, образован. Той има голяма счетоводна къща, завършил е икономическото си образование в Истанбул… Види се, че го бие парата и едно цивилизовано самочувствие, което нито за миг не изби в простащина. Както между впрочем това трябва да се каже за целия ни престой там и за всички, с които имахме приказка… Аз нея зная друг по-истински белег за цивилизация от този, да се правят работите така, че никъде в нищо да не избива простащината.
Та през цялото това време на нашите обиколки и престои в тази тракийска част на Турция, ние всъщност видяхме само двама от новите пришълци — единия от 1998 година — висок, здрав мъж от Търговище с момченцето си. Той ме позна и дълго ме разглежда аз ли съм не съм ли, и онзи, Русенеца — дето така храбро си беше пийнал и като ни намери в деня на годежа, не се отлепи от нас… Него видимо го друсаше носталгията…
Той именно ми се оплака, че всичко му е наред — само гдето се чувствувал малко самотен… И че малко или много подчинените му от общината в Хайраболу — все не искали да му се подчиняват — смятали го за българин…
Ала му помагал кметът. В Турция така било — обяснява ми той — каквото каже кметът, това става.
Нашият разговор с него беше очевидно проследен от един от братята. И той му се скара — кой те е притискал, защо да си самотен?… Защо заблуждаваш хората?
Русенлията се разтревожи — това обвинение да не се отрази на отношението на кмета към него…
— Не сте го разбрали — намесих се аз — не се е оплаквал… Включи се и Наско — друг беше смисълът на думите му… Хората говорят перфектно езиците си и не се разбират, камо ли ние и те — на нашия стародавен български, да не сбъркаме някъде крачките…
Рифат мълчаливо и с достойнство слушаше този спор — после го потупа по рамото и му каза — не се безпокой, гледай си работата…
Русчуклията чак тогава се успокои…
Нашите българомохамедани, както и турците, които им бяха на гости, могат с часове да стоят без да пият, без дори да има сложена трапеза. Ей така сядат си на един тарпазан, на един чардак и си безметежествуват. Гледат небето, гледат пътя отпред, ако има такъв, гледат слънцето, ако е през деня, пред тях най-много чай — друго нищо…
Като така не пиете — питам, какво правите в дискотеката — въпросът ми е към нашия помощник шофьор с изключително красивата си съпруга, с която след годежа бяха ходили на дискотека…
— Е, как какво — пита ме и той. — Каквото се прави и в България…
— Какво — питам.
— Ами танцува се, пие се…
— Какво — продължавам анкетата си аз, като човек, който е решил да прекарва остатъка от живота си в дискотека, та сега гледа думичка да не изтърве…
— Главно уиски се пие.
— И до кога стояхте в дискотеката?
— До четири часа сутринта…
— Този разговор го водим в осем часа сутринта. Не е препил Амет — няма да те гледа като нашенски тийнейджър, цяла нощ наливал уиски в несвикналия си корем или пък направо се друсал с опиати… Още по-малко красивото му момиче… Вилген…
Заглеждал съм се в българската демократична младеж на излизане от дискотеката сутрин към пет часа. Пиянство дълбоко е обхванало бъдещето на нацията. И момчета и момичета. Ако няма проблеми, пък и да има, те ги преодоляват със завидна лекота. Едно „изчукване“ може да стане и на най-близката маса, ако има паметник наблизо и там може да стане сексът… какво като минават хора и ги гледат… Много важно… В такъв час и младежът и девойката могат да кажат майната му… на всичко. И го казват…
Тая попара, която тъй небрежно демократично дробим, ще има да я сърбаме нататък…
Тука както виждам нещата си имат своето място и своята мярка. И това е цивилизационно кръвосмешение…