Гео Милев
Езикът

Предварително и неотвратимо условие за художествено творчество е — материалът; художникът трябва да владее боите и рисунъка, музикантът — гамите и хармонията, поетът — словото, езика. Поетът е длъжен да владее езика така, че да чувствува ръката си свободна за най-смел замах, за неограничена от нищо игра — „licentia poetica“. От писателя не се иска филологическо, а психоестетическо познаване на езика — езика като материал за художествено творчество, а не обикновен човешки израз на мисли, опнсание на вещи и случки и пр. Въпросът е: българският писател, българският поет, българският език. Отговорът е сърцераздирателен: българският писател не знае български език. Ний нямаме еднн определен от дълга литературна традиция установен в своите богатства литературен език, защото нямаме литературна традиция. Днес ние слагаме основите на литературна традиция — и трябва същевременно да положим и основите на литературен език. Този, който полага основите на литературна традиция — той полага и основите на литературен език: писателят. Не филологът; литературният език няма нищо общо с филологията — и той ще бъде създаден, нашият литературен език, не въз основа маса филоложки издирвания в областта на старобългарската морфология, етимология и пр. — а въз основа живия — днешния — български речник. Бедата е там, че има мнозина, които мислят, че нашият литературен език трябва да се реставрира. Нямаме какво да реставрираме, а трябва да създадем, да установим създаденото. Типичен и известен реставратор на някакъв въображаем чист литературен български език е Балан; неговият език е рожба на филоложка вманиаченост и езиково невежество — балановският език не говори нито един жив българин. И скръбно е, когато по негов ум се повличат и писатели, и поети — и пишат „вси“ вместо „всички“, „заистина“ вместо „наистина“ и пр. Това не е чистота, а нечистота — забъркване — на литературния език; защото е безсмислено да казваш „заистина“, когато всеки българин казва „наистина“… Но целта на тия и други, още по-чудовищни балановски абсурди е друга — и похвална: да се очисти българският език от всевъзможни чужди примеси — руски най-вече; всяка крайност е абсурд — без смисъл и оправдание. Абсолютните пуританци в българския литературеи езнк не искат да оставят нито една чужда дума; и се получават нови безсмислици, като напр.: „безо̀бразно“ вместо „безформено“, „скупно“ вместо „заедно“, „балкан“ вместо „планина“ и пр. Абсолютното пуританство постига по този начин тъкмо обратен резултат: не „чистота“, а нечистота в езика. Излишен и безполезен е този пуритански сецесионизъм на някои български поети, това разчленение — вместо „сдружаване“ — на общите усилия за създаване на общ литературен език. А целта е: да се утвърди — не да се измисли — българският литературен език. Нека се съзнаят преди всичко неговите елемети: български и чужди. Да — обаче чуждите! Разбира се, те не са никому желани, но тяхното унищожаване днес е също тъй безсмислено, понеже тяхното съществуване в българския език е наложено може би от нуждата; т.е. тяхното съществуване в нашия език трябва да се смята по-скоро за богатство, отколкото за нещастие. Друг е въпросът — когато се натрапват на езика ненужни чужди думи или руски форми на български думи и т.н.; а това е толкова лошо, колкото и насилственото вмъкване в литературния език на чисто диалектични елементи (чрез Пенчо Славейков, П. Ю. Тодоров, Елин Пелин и др.) — като напр. и най-вече: „со“ „во“; каква дума е „со“ — българска? Кой говори така? Дори сам писателят, който я употребява, не говори така!

Чистота на литературния ни език ще бъде постигната само тогава, когато от целия употребяван днес в книжнината речник се задържи и утвърди всичко онова, от което литературата има нужда: трябва да се запазят всички думи — с изключение на диалектичните; някои всекидневно употребявани турски думи, срещу които нямаме равнозначни български; ония руски думи или български с руски окончания, които са узаконени от дългата употреба и са в същото време незаменими с други, чисти български думи; руските форми на известни думи, когато придават особено зкачение, друг нюанс на думите — напр.: падане и падение; всички други чужди думи, без които не можем, понеже или изразяват понятия, за които ний нямаме дума, или пък придават на известно понятие особен дъх, нужен за художествената работа на поета. А днешното езиковно пуританство, проявявано от някои писатели, е заблуждение, което може да има най-много известно индивидуалистично значение.