Татяна Полякова
Милионерша търси запознанство (1)

— Извинете — попитах плахо, — това обир ли е? Въпросът ми бе адресиран към як младеж с маска на лицето, който енергично размахваше някакво желязо, подозрително приличащо на пистолет. Очевидно младежът бе ужасно нервен. Той изрева: „Всички на пода!“ — и с този крясък ме изтръгна от дълбокия размисъл, в който бях изпаднала от сутринта. Та затова попитах по-скоро по навик — обичам да задавам въпроси, защото по природа съм любопитна, — пък и от напълно обяснимото си желание да съм в крак със случващото се. Защото ако това беше обир, аз, общо взето, нямах нищо против, тъй като в портмонето ми се мъдреха 100 рубли и 55 копейки и бях съгласна да ги пожертвам, само и само младежите да не се вълнуват чак толкова, а бижутата ми се изчерпваха с една кожена гривна, която впрочем беше скъпа, освен това ми харесваше и нямах намерение да се разделям с нея, но пък и младежите едва ли щяха да се полакомят за такъв юлар. И изобщо, ако това беше обир, аз би трябвало тихо и мирно да си седя в ъгъла, т.е. сега вече да лежа на пода, да изчакам, докато грабителите си оберат крушите, и да продължа да разсъждавам за живота, който между другото напоследък не ми доставяше кой знае какво удоволствие. А пък ако младежите — не дай си боже! — бяха терористи, в такъв случай трябваше да се настроя за изпитания, но по обясними причини не ми се щеше да направя това, защото не си падах много-много по изпитанията, пък и освен това в този момент те изобщо не бяха най-подходящото нещо за мен.

С две думи, когато зададох този въпрос с мек тон, вежливо и с присъщата ми интелигентност, исках всичко на всичко да се ориентирам.

— Млъквай! — ревна здравенякът, сграбчи ме за яката и ме събори на пода, където аз се разплесках, прошепвайки: „Малоумник!“, но всъщност направих това много тихо, като предвидливо понижих гласа си и извърнах глава настрана.

„Терористи са“ — помислих си с прискърбие, тъй като не очаквах никакво снизхождение от живота. И дори не се изненадах особено, че за пореден път успях да се забъркам в някаква история. За мен това беше нещо най-обикновено: сандвичът ми винаги падаше върху намазаната с масло страна, автобусът се изнизваше под носа ми, самолетът излиташе със закъснение, ако аз пътувах с него, паспортът ми редовно изчезваше, токовете на обувките ми се чупеха, а джебчиите в тълпата безпогрешно ме намираха, за да отмъкнат портмонето от чантата ми.

Ако на мое място бе някоя друга, щеше да потъне в скръб, понеже би отсъдила, че доживотно ще носи този кръст, но аз бях оптимистка и вярвах, че някой ден страхотно ще ми провърви — иначе излизаше, че на света няма справедливост, а аз изобщо не можех да се съглася с това.

И така, лежах си на пода, мъчително въздишах и внушавах на Провидението, че е крайно време да спре с изпитанията и да ме дари с нечуван късмет. Естествено нямах нищо против да проявя още малко търпение, но сблъсъкът ми с терористите минаваше всякакви граници.

За да се откъсна от тези мисли — човек не бива да се задява с Провидението, — аз се заех да възстановявам в паметта си събитията от текущия ден, опитвайки се да определя дали той беше по-особен от другите, или си беше най-обикновен — просто ден като ден, и щеше да завърши съвсем мирно и тихо. Не ми се щеше да си мисля, че този ден можеше да е последният в живота ми, макар че младежите с маските безчинстваха с пълна сила, в смисъл че крещяха и заплашваха да изпозастрелят всички. „Нищо, нищо — утешавах се, — всичко ще се оправи.“

Заранта електрическият ми чайник изгоря, което си беше в реда на нещата, сетне поех към Света, паркирах колата си върху една бабуна близо до входа й, като забравих да я оставя на ръчна спирачка, а тя взе, че потегли и предното й колело попадна в канализационната шахта, чийто люк беше отворен. Възприех събитието като съвсем нормално, тъй като и преди ми се бяха случвали такива неща. След като успях да избутам колата с усилията на притеклите се на помощ граждани от мъжки пол, стана ясно, че се налага да я дам на ремонт. Изпитах обида, тъй като изобщо не можех да си обясня защо трябваше да се стига дотам. Думата висулка предизвикваше у мен непоклатими асоциации с „Тримата мускетари“ и затова я възприех като някаква идиотска глупотевина, но дебелият чичко, който ми втълпяваше нещо за въпросната висулка, успя да ме стресне и аз поех към сервиза за автомобили, където останах без кола, т.е. там ми казаха, че мога да си я взема едва след два дни. Бях свикнала с моя автомобил и затова се почувствах осиротяла, та по тази причина вече не очаквах никакво снизхождение от живота и всъщност се оказах напълно права.

Спомних си за Света, на която дължах петстотин долара, които възнамерявах да й върна днес, и поех към дома й с тролея, защото — освен с въпросните долари — разполагах само с една карта за градския транспорт, която бях намерила преди два дни пред входа на блока си. Обиколих всичките си съседи, разпитах ги дали някой от тях не е загубил картата си и в крайна сметка я задържах за лично ползване, тъй като реших, че тази находка ще ознаменува началото на нова ера в моя живот — ерата на неудържимия късмет. Как ли пък не! И тъй като имам панически страх от портмонета, скрих доларите в едно вътрешно джобче на чантата си, откъдето те изчезнаха, понеже някакъв гадняр се бе възползвал от блъсканицата в тролея и просто бе срязал чантата ми. Но това го разбрах едва когато отидох у Света и бръкнах да извадя парите — ръката ми свободно се промуши през новообразуваното отверстие и аз установих, че паричките са изчезнали. Света въздъхна и тъжно рече:

— Не се ядосвай. — А сетне помисли и добави: — Всичко това все някога ще свърши.

— Надявам се — свих рамене аз.

— Хайде да пием чай — мило ми предложи приятелката ми, — парите не ми трябват спешно. Не се каня да си купувам нищо, така че какво значение има къде са и дали са у мен, или са у теб…

— Благодаря ти — въздъхнах аз и си помислих, че ако не бях послушала дебелия чичко и не бях отишла в сервиза… или пък ако поне първо се бях отбила у Света и й бях върнала парите… И все пак ми стана любопитно дали случилото се бе плод на лошия ми късмет, или за всичко си бях виновна самата аз!

След като се лиших и от колата си, и от парите си, прецених, че това е предостатъчно за един ден. Взех сто рубли назаем от Света, поръчах си такси и поех към къщи. Но колата едва успя да се отдалечи от входа на Света, когато първо се пукна едната й гума, която шофьорът бързо смени, а сетне — и втората, която нямаше как да бъде сменена веднага. Шофьорът псуваше през зъби, но аз дори не се изненадах и се потътрих към спирката на тролея, защото трябваше да направя всичко възможно, за да се измъкна от този квартал.

Тролеят беше почти празен, а чантата ми — вече срязана, тъй че благополучно се добрах до вкъщи без допълнителни произшествия. Това, че на два пъти токът спря, а с него — и тролеят, не го слагам в сметката, защото беше просто дреболия, пък и всъщност ток нямаше само в продължение на някакви си двадесетина минути, тъй че не открих повод за душевно разстройство заради едно толкова незначително събитие.

Щом стигнах до вкъщи, се сетих, че сутринта забравих ключовете си на шкафчето в коридора. Естествено никой не реагира на настойчивото ми звънене, от което следваше, че и Рита, и нейният възлюбен са се изнизали нанякъде (макар по това време Рита винаги да си седеше вкъщи, но когато човек няма късмет — няма и толкоз!). Спомних си, че имам 100 рубли и 55 копейки и влязох в кафенето на съседната улица с намерението да изпия един чай и да убия времето, докато Рита се прибере у дома.

Трябва да отбележа, че предпочитах „Мамините палачинки“ — така се казваше кафенето — пред всички други подобни заведения в нашия град, защото само тук сервираха чая в порцеланови чайници с изрисувани по тях рози, чашките и чинийките също бяха порцеланови и напитката беше ароматна и истинска, а не от някакви си идиотски пакетчета, които завират в носа ти, залети с вряла вода, а ти сетне се чудиш и маеш къде да денеш въпросното пакетче. Изобщо това заведение винаги ме настройваше лирично и връщаше вярата ми в бъдещия ми късмет.

Бях твърдо убедена, че на това място нищо не ме застрашава. Тук нито веднъж не бях изтървала дори лъжицата си и никой не бе преобръщал чайника върху ми. Беше оазис на покоя в безбрежното море от кутсузлуци. Та затова в началото не се изплаших, когато звънчето на входната врата издрънча, а сетне един мъжки глас изрева: „Всички на пода!“ Извърнах глава и видях двама типове, облечени с еднакви блузи тип поло и с маскировъчни шапки на главите. Те стояха, плътно притиснати един до друг, и току насочваха пистолетите си на всички страни. Помислих си с досада: „Не може да бъде!“, в смисъл че подобни неща можеха да ми се случат навсякъде другаде, само не и на това безопасно място. Но в момента всичко ставаше точно тук и аз едва не се разплаках от обида. Казвам едва, защото отдавна вече си бях забранила да се отдавам на въпросното неприятно занимание: ако човек ревеше по всеки възможен повод, това означаваше вечно да ходи с червени като на заек очи и макар зайците да ми бяха симпатични, все пак…

Казано накратко, реших да се въздържа от проливането на сълзи, притихнах, отпуснах се и се опитах да си втълпя, че не бива да вземам случващото се много надълбоко. Бях вътрешно подготвена за срещата си с терористите, тъй като напоследък средствата за масово осведомяване ги споменаваха по сто пъти на ден за щяло и нещяло. А щом те вече се бяха завъдили у нас, дори и слабоумният би се досетил, че аз нямаше как да се размина с тях, тъй че вече бях взела вътрешното решение да не изпадам в паника, ако ме сполети нещо подобно, и да се отнеса към ситуацията като към сандвич, който е паднал върху намазаната си с масло страна.

Та затова в този момент си лежах най-спокойно, като се боях най-вече и само от едно: да не би якият здравеняк да стъпче краката или ръцете ми, докато се въртеше на едно място като с навита пружина.

— Лежи и мълчи! — гневно възклицаваше той, макар че иикой освен него не шукваше.

Другият тип се метна към касата, протегна един найлонов плик към касиерката и изрева:

— Парите, бързо!

От мястото ми се разкриваше прекрасна гледка, тъй като лежах близо до вратата и стига само леко да повдигнех глава, цялото кафене ми беше като на длан, а аз, разбира се, я повдигнах — любопитство, какво да се прави!

Момичето бързешком извади парите и ги хвърли в найлоновия плик, но съдейки по всичко, сумата бе смехотворна. Подхилнах се наум, понеже на този свят явно не само аз бях лишена от късмет, а след това се успокоих, тъй като очевидно младежите не бяха никакви терористи, а най-обикновени обирджии, които щяха да задигнат моите сто рубли — не моите, а на Света! — и щяха да хукнат да бягат презглава. Най-хубавото в цялата работа беше, че тукашният под бе чист, а най-лошото — че носех, бяла блуза… „Както и да е, всичко е в рамките на нормалното“, отсъдих философски. В това време младежът взе парите и отиде при приятеля си, който продължаваше да пристъпя от крак на крак до вратата, държейки всички под прицел.

— Портфейлите на пода, всеки да го сложи пред себе си! — изкомандва той.

Изпълних с готовност заповедта и едва тогава забелязах, че в дъното на залата най-спокойно си седи един чичко на около четиридесет години, с вид на добре охранен човек, с луничаво лице, рижи коси и пищни мустаци, и си хапва палачинки, сякаш онова, което става тук, изобщо не го засяга. Веднага трябва да поясня следните два факта. Тук палачинките са превъзходни, бях изброила в менюто наименованията на около двадесетина вида, а в личен план много уважавах палачинките тип селски. Вторият факт е свързан с това, че не забелязах Рижия веднага, защото седеше встрани от мен, а никой не бе издал команда да въртим главите си насам-натам и едва когато бръкнах да извадя портмонето си… Казано с две думи, Рижия привлече вниманието ми. Той изобщо не реагира на предложението да остави своето портмоне пред себе си и продължи да лапа палачинки, сякаш това изобщо не се отнасяше за него. А тъй като всичките останали малко на брой посетители — в кафенето имаше около десетина души — залегнаха след командата, аз си помислих, че Рижия е член на шайката, а може би дори е и неин главатар. Кой знае защо, отсъдих, че именно той е техният шеф, макар другите двама да носеха маски, а пък чичкото… Но още не бях успяла добре да обмисля съображенията си по този повод, когато се разбра, че съм сгрешила.

— Ей, да не мислиш, че това не се отнася за теб? — кресна единият от грабителите, обръщайки се към Рижия.

В това време другият се шмугна в кухнята и измъкна оттам още две жени — една дебелана в бяла манта със забрадка на главата и едно около двадесетгодишно момиче с престилка, — което означаваше, че сега вече целият персонал на кафенето се намира в залата заедно с останалите действащи лица. Трябва да отдам дължимото на всички тези хора, защото те запазиха спокойствие, с изключение на обирджията, който не спираше да крещи. Но изведнъж започнаха да се случват доста странни неща. Рижия дояде палачинките си, избърса устата си със салфетка (за да видя всичко това, наложи ми се така да извъртя врата си, че рискувах да се сдобия с изкълчване и кривогледство едновременно!) и внезапно заяви:

— Я се разкарай, изрод такъв!

Точно така му рече. Честно казано, възхитих му се, тъй като моето настроение беше в съзвучие с неговия отговор. Аз също с удоволствие бих му заявила в очите нещо подобно, но не можех да не призная, че ако желязото в ръцете на младежа беше истинско, това щеше да е неблагоразумие действие от моя страна. Ала Рижия рече: „Я се разкарай, изрод такъв!“ — и това озадачи грабителя. Мога да се закълна, че той дори се смути, тъй като в продължение на близо половин минута остана да стои като вцепенен, а в това време Рижия остави салфетката и авторитетно продължи:

— Съветвам те веднага да си вдигнеш чукалата оттук. Взимай тези жалки пари и изчезвай, докато не съм се ядосал. В противен случай много ще съжаляваш. И недей да си мислиш, че щом сте си сложили маски на лицата, няма да ви намеря. Вдън земя ще ви открия.

След тези думи Рижия стана с намерението да напусне заведението. Бях почти сигурна, че ще си излезе оттук като едното нищо, тъй като обирджията, който стоеше до вратата, явно не знаеше как да реагира на думите му и очевидно бе изпаднал в амок. Но в този момент другият тип — онзи, който бе извел жените от кухнята и ги бе накарал да легнат на пода и сега събираше портмонетата и ги пъхаше в един найлонов пакет — се обърна и стреля право в гърдите на Рижия, а той учудено облещи очи, олюля се, обирджията стреля още веднъж, аз примижах, и закрещях от ужас, а Рижия падна или — поне ако се съдеше по звука — май че се случи нещо такова.

Трябва да отбележа, че в този момент вече крещях не само аз, а и останалите граждани, включително и грабителят, който стоеше до вратата, но за разлика от нас, които просто си крещяхме, той викаше членоразделно.

— Какво ти става, да не си откачил? — врещеше обирджията на сподвижника си. — Ти го уби… мамка ти, уби го…

— Изчезваме! — заяви в отговор другият и хукна към вратата, ала ортакът му продължаваше да стои като вцепенен и затова младежът го хвана за ръката и го повлече подире си към вратата, но когато дотам оставаха само няколко крачки, той внезапно се закова на място и измърмори: „По дяволите!“

В този момент аз вече бях престанала да крещя и тъй като обирджиите не ми обръщаха никакво внимание, малко се бях попреместила, за да виждам по-добре онова, което се случваше до вратата. След няколко минути установих какво имаше предвид грабителят, когато направи забележката си: през прозореца, който се намираше до вратата, съзрях част от тротоара — кафенето бе разположено на приземния етаж — и една милиционерска кола, която спря точно до него. Естествено не можех да видя цялата кола, но за сметка на това ясно различих цветната й линия от едната страна, а също и надписа: Милиция.

Грабителят, който стреля по Рижия, се нахвърли върху дебеланата в бяла манта.

— Ти ли извика ченгетата, мръсницо? — изврещя той. Жената не само забели очи, без да издаде нито звук, но на всичкото отгоре остави младежа с пръст в устата, защото изгуби съзнание, което лично за мен беше напълно обяснимо, тъй като всички видяхме какво се случи с Рижия. — По дяволите! — злобно повтори грабителят, а в това време неговият приятел продължи да пристъпя от крак на крак до вратата и жално да нарежда:

— Какво ще правим?

— Тихо! — изкомандва нервният и естествено всички замлъкнаха, макар че те и без това отдавна вече бяха притихнали и престанали да крещят и повечето от тях само си тракаха със зъби.

Нямах представа дали хората бяха забелязали колата, или по някакъв друг начин се бяха досетили, че грабителите са изпаднали в трудно положение, но всички замряха и с трепет зачакаха развоя на събитията. Сред нас вече имаше един труп и у никого не възникваше желание да се превърне в следващия.

В това време нервният се хвърли към вратата и пусна резето, а няколко секунди по-късно някой я блъсна от другата страна, после повтори това още веднъж и още веднъж, като блъскаше все по-настойчиво и по-настойчиво.

— Какво ще правим? — зашепна обирджията, който стоеше до вратата. Всъщност в този момент и двамата грабители се бяха строили там. — Защо го уби? Какво ще правим сега?

Трябва да призная, че долових в гласа му плачливост и внезапно дори ми дожаля за него, тъй като много добре знаех какво значи да не ти върви. Но пък те сами си бяха виновни. „Така им се пада!“ — отсъдих строго и въздъхнах. Честно казано, от всички възможни неприятности, които ме бяха застигнали през последните двадесет дни, тази беше най-ужасната. „Пък и още не се знае как ще свърши, макар и така да е ясно, че не ме очаква нищо добро“ — мислех си, ала дори и не подозирах какъв обрат на събитията може да последва след случилото се.

— Ще вземем заложник — заяви нервният, направи крачка към мен и ме сграбчи за яката. — Ти тръгваш с нас!

— Защо аз? — полюбопитствах възмутено, тъй като макар кутсузлукът да беше нещо обикновено за мен, това вече минаваше всякакви граници…

И чух как другият попита:

— Защо тя?

— Млъквай! — изрева нервният, вследствие на което и двамата замълчахме.

„Ето го и края на всичките ми беди“ — помислих си, стрелкайки с поглед пушкалото в ръцете на младежа, и притиснах чантата до гърдите си, а обирджията тикна в ръцете ми найлоновия плик с плячката и заяви:

— Тръгвай и не смей да правиш излишни движения, ще ти пръсна тиквата!

— Пусни я! — продължи да се застъпва за мен другият тип.

— Млъквай! — озъби му се онзи. — Прави каквото ти казвам!

Той ме побутна към изхода, дръпна резето, разхлаби за миг здравата хватка около врата ми, въздъхна шумно и отвори вратата. А аз примижах в очакване на изстрел, но за моя изненада никой не стреля.

Нещо повече — когато, пришпорвана от моя конвой, отворих очи и направих следващата крачка, не открих наоколо никакви милиционери. В този момент те вече благополучно се бяха прибрали в своето жигули. Щом осъзнаха това, обирджиите се спогледаха с изненада, а з същото време жигулито плавно потегли от мястото си.

— Виж ти! — измърмори добродушният грабител и с това възклицание изрази общото ни мнение.

И наистина — имаше, на какво да се чуди човек. Посред бял ден, почти в центъра на града, на стъпалата на едно кафене стояха двама кретени с маски на лицата и размахваха пистолети, между тях бях аз, притиснала до гърдите си идиотския им найлонов плик с чуждите пари, а милицията се изпари буквално под носа им, яхнала своето старо жигули.

— Не, ама това наистина е странно! — не се сдържах аз под наплива на емоциите, забравила за присъствието на моя нервен придружител, както и за това, че тук никой не ми е давал думата.

— Мамка му, ама че малоумници! — подкрепи ме нервният, който продължаваше да стои като побит на мястото си, и в този момент кутсузлукът ми се отприщи с пълна сила. Още не бях успяла да се съвзема от неочакваното бягство на милицията, когато нервният отново се разкрещя: — По дяволите!… — И болезнено ме дръпна за лакътя. Извърнах глава, опитвайки се да разбера какво го развълнува чак толкова, но изведнъж другият също се разкрещя:

— По дяволите!… — И ние хукнахме към най-близката пресечка, т.е. хукнаха те, а аз само механично местех краката си, но не пропусках да оглеждам всичко наоколо и затова забелязах една камера, която бе насочена точно към нас. На разстояние от около триста метра от нашата троица двама младежи снимаха в захлас уличната сцена, чиито главни герои несъмнено бяхме ние.

— Откъде се взеха тия? — изврещя добродушният, докато завивахме зад ъгъла, а аз машинално отвърнах:

— Това са синоптици.

— Какви? — изкрещя нервният. Очевидно той изобщо не умееше да разговаря нормално, а можеше само да крещи, пък и на всичкото отгоре в този момент се задъхваше.

— Снимат прогнозата за времето — обясних му, — за телевизията, познавам едното момче…

— Само това ни липсваше! — изхленчи добродушният, а нервният повтори любимата си фраза по дяволите.

В това време вече бяхме завили в пресечката, където нямаше жива душа, след това хукнахме към един двор, пресякохме го и изскочихме на съседната улица. Точно срещу нас се мъдреше един стар колкото света фолксваген. Добродушният се метна зад волана му, а нервният отвори задната му врата и ме натика в колата.

— Моля ви, пуснете ме! — нададох глас аз. Нямах никакво желание да ги съпровождам, пък и не виждах смисъл да го правя — дори не толкова от моя, колкото от тяхна гледна точка.

Но нервният отсъди другояче.

— Млъквай! — изврещя той и болезнено ме блъсна.

— Пусни я — помоли шофьорът, — за какво ни е това момиче?

В този момент редките минувачи наоколо започнаха да спират погледите си върху нас. Нервният озверя и ме смушка с пистолета. Аз побързах да се настаня на задната седалка, той се тръшна до мен и изрева:

— Тръгвай!

Ортакът му потегли, а в знак на протест аз сложих найлоновия плик на коленете на своя съсед и заявих:

— Вземете си го! Само това ми липсва, ченгетата ще ме гепят с вашата плячка и не стига другото, ами ще ми лепнат и съучастничество.

— Ако ни гепят, точно това ще им кажа — че си наша съучастничка — изхили се по възможно най-отвратителния начин нервният. — Тъй че моли се да се измъкнем.

Въодушевена от обещанието му, започнах напрегнато да се взирам през задното стъкло, но за огромно свое облекчение не забелязах дори и намек за преследване.

— Измъкнахме се — заяви с въздишка шофьорът и тутакси добави изплашено: — Абе… пусни момичето, за какво ни е?

— За всеки случай… — измърмори нервният, ала на мен това ми прозвуча оптимистично, в смисъл — напълно добронамерено.

В този момент за пореден път завихме, подминахме още две преки и се заковахме на няколко метра от колона за афиши. Нервният отвори вратата от моята страна и ме изблъска на асфалта. Аз останах да стоя на четири крака в пълно недоумение, наблюдавайки как колата свърна в близкия двор, а сетне станах и казах:

— По дяволите!… — Както е известно, лошият пример е заразителен.

Въпросната фраза бе свързана най-вече с издраните ми колене и с изчезналата ми чанта, която остана в колата. Чантата смело можеше да бъде изхвърлена на боклука дори само заради това, че беше много стара и вече обработена от някакъв неизвестен тролейбусен джебчия, но за съжаление в нея се намираше моят паспорт, който ми бяха издали едва вчера, и то след дълги митарства, за които просто не исках да си спомням. Предишната вечер си мислех да го прибера в едно чекмедже с ключ, но в този момент Света ми се обади по телефона и аз естествено забравих за намерението си, а сега си спомних, но… Не издържах и от обида се разплаках.

Стоях, подсмърчах, предизвиквах учудване у минувачите и посветих на това занимание близо пет минути, а след като те изтекоха, в главата ми се роди идеята да надзърна в двора. Моята чанта не представляваше интерес за грабителите, но се явяваше улика, от която беше логично да се отърват. Зарадвана от способността си да проявявам здрав разум, плахо надникнах в двора, след това вече по-уверено стигнах почти до средата му и установих, че той има още един изход, който води към улица „Киров“, където в този момент се намираше вехтият фолксваген, с който бяха избягали обирджиите. Всъщност фолксвагенът стоеше точно пред изхода на двора, под самата арка, преграждайки пътя на една тъмносиня волга, чийто шофьор отчаяно натискаше клаксона й. Впрочем от това нямаше никакъв смисъл, защото в колата нямаше никой.

Това страхотно ме въодушеви. Нямаше кой знае каква вероятност престъпниците да са взели със себе си моята чанта. Приближих се предпазливо и дръпнах вратата към себе си, тя се отвори, а шофьорът на волгата се разкрещя като откачен:

— Махни таратайката си оттук!

Това вече бе прекалено за изпилените ме нерви и по тази причина аз също изкрещях:

— Я върви на!… — И започнах да тършувам из колата, за да открия чантата си.

Посветих на това цяла минута, през която шофьорът на волгата истерично натискаше клаксона. Престанах да му обръщам внимание, тъй като страшно се разстроих, понеже чантата ми я нямаше в колата. Ама кажете ми, моля ви се, защо им беше моята чанта, която на всичкото отгоре имаше дупка и в такъв вид човек едва ли можеше да я подари на някое момиче! Слава богу, че поне бях забравила мобилния си телефон вкъщи, понеже заранта го включих да се зарежда и така и не го взех.

Седях в колата и размишлявах за своята незавидна участ, докато вратата откъм моята страна не се отвори и потният и почервенял шофьор на волгата не ме сграбчи за рамото с дивашки врясък:

— Какви ги вършиш, гавриш ли се с мен?

И в този момент настана нещо абсолютно невъобразимо. Един мъжки глас изкрещя отзад:

— Не мърдай, ръцете на врата!

И от двете страни към колата се втурнаха хора, които до един размахваха пушкала.

— О, господи! — простенах аз, а шофьорът на волгата позеленя и свря глава в раменете си.

Правичката да си кажа, притесних се много, защото появилите се току-що типове също можеха да бъдат грабители — че защо пък не? Вярно, два обира за един ден бяха множко, но при моя кутсузлук… Единственото, което ме смущаваше, беше, че в този момент тук нямаше абсолютно нищо за грабене, ако не се броеше самият фолксваген, който изглеждаше доста плачевно. Но може би те си бяха харесали волгата?

Ала в този миг стана ясно, че дотърчалите от двете ми страни мъже — успях да преброя седмина — изобщо не бяха грабители, а представители на нашата доблестна милиция. Те събориха по очи мъжа от волгата върху капака на фолксвагена, щракнаха му белезниците, а сетне се заеха с мен:

— Къде е другият?

— Не зная — врътнах глава аз.

Един от тях се надвеси над мен и ме попита със съчувствие:

— Добре ли сте?

— Разбира се, че не съм добре! — възмутих се. — Откраднаха ми паспорта.

— Какво?

— Паспорта ми. Носех го в чантата си. А те, кой знае защо, ми я отмъкнаха.

Мъжете поведоха шофьора на волгата към двора, а той тресеше глава и повтаряше:

— Ама аз с пръст не съм я пипнал, ей богу, само я помолих да махне таратайката си от пътя.

Притежателят на съчувствения глас отново се надвеси над мен и аз успях да го разгледам — беше млад мъж на около двадесет и седем години, с руса коса.

— Как сте? — полюбопитства младият мъж.

— Не зная — свих рамене аз. — Мъчно ми е за паспорта ми. Лелката от паспортния отдел ми каза, че ако пак… Ще ми дадете ли бележка, че не съм го изгубила и че всъщност са ми го откраднали?

— Разбира се, че ще ви дадем.

Първо се зарадвах, а сетне се оклюмах, защото вече бях носила в паспортната служба бележка от милицията, а също и от пожарната.

— Няма да ми повярва! — отсъдих обречено.

— Разбирам в какво състояние сте в момента — продължи русокосият, — но все пак… моля ви да си спомните накъде хукна другият престъпник.

— Абе не ги видях! Дойдох тук да си потърся чантата, а пък те, неизвестно защо, са ми я отмъкнали, ама че кретени! Знаете ли какво, може да са я захвърлили в двора?

— споделих аз идеята, която ме озари. — Там има контейнери за боклук и може би трябва я потърсим в тях.

Понечих да изляза от колата, русият мъж ми подаде ръка, а трима от колегите му, които стояха на няколко крачки от нас, ме гледаха и строго се мръщеха.

— Къде е другият? — попита най-нетърпеливият от тях.

— Престанете да ме тормозите! — възмутих се аз. — Откъде да зная? В момента търся паспорта си.

— Какъв паспорт, по дяволите! Видяхте ли къде се скри?

— Кой? — полюбопитствах, губейки търпение.

— Вторият престъпник.

— Аз и първия не съм видяла…

— Как така? А…

— Онзи чичко седеше в ей тази волга и дойде да се разправя с мен, защото фолксвагенът му пречел.

— Ама той не е ли единият от грабителите? — ужасно се огорчиха всички.

— Не, разбира се! — изненадах се на свой ред.

— А къде се дянаха грабителите?

— Откъде да зная? Не, ама това на нищо не прилича…

— Преливах от възмущение, пък и вече много ми се щеше да се върна в двора и да потърся чантата си там.

— Те ли ви отвлякоха от кафенето? — започна отново да ми досажда с въпросите си русият мъж.

— Ами да…

— А кога се разделихте с тях?

— Не съм си гледала часовника. Някъде преди около петнадесет минути. Защо?

— Че къде може да са се дянали? — развика се отчаяно един мъж на около четиридесет години, който стоеше отляво.

— Ще ме побъркате! — възмутих се отново аз.

— Спокойно — каза пак русият мъж, обръщайки се най-вече към приятелите си. — Разкажете ни какво се случи, след като напуснахте кафенето.

— Замъкнаха ме в една пресечка. Там имаше една кола…

— Да, момчетата от телевизията са успели да заснемат този момент. И какво стана по-нататък?

— Спряха на съседната улица, точно до арката, изблъскаха ме на асфалта и завиха към двора. Поплаках си малко, а после реших да претърся двора и да видя дали не са изхвърлили чантата ми там. Че за какво им е моята чанта, още повече че днес някакъв идиот я сряза в тролея, а в нея беше паспортът ми, който тази година губих вече четири пъти, а пък там има една злобна лелка, която ме предупреди, че ако го загубя още веднъж, изобщо да не й се мяркам пред очите. Това е.

— Разбрах вече за паспорта. Значи вие влязохте в двора и какво стана после?

— Нищо. Видях, че колата, която те бяха изоставили, е там. И се зарадвах, понеже си помислих, че едва ли са взели чантата ми. Но сами виждате, че чантата ми я няма тук. Искам да я потърся из двора, току-виж — изхвърлили са я наоколо.

— Значи не сте видели къде се скриха престъпниците? — попита скръбно русият мъж.

— Разбира се, че не съм видяла. Как бих могла да видя, след като ме изблъскаха на тротоара и изчезнаха с колата?

— С маски ли бяха?

— Да — кимнах аз.

— Всичко е ясно — въздъхна русият мъж. — Дворът е с два изхода, те са зарязали колата, свалили са маските си и най-спокойно са излезли на улицата от другата страна. Трябва да си поговорим със собственика на волгата, цялата ми надежда е в него — той може да е забелязал нещо. А вие ще трябва да дойдете с нас — въздъхна отново и впери поглед в мен.

— Ще дойда, само че първо ще потърся чантата си из двора.

Започнахме да търсим чантата ми заедно, но тъй и не я намерихме. В случай че престъпниците бяха действали така, както предполагаше русият мъж, за какъв дявол им беше моята чанта? Ако бяха тръгнали по улицата с нея, това означаваше, че щяха да привлекат хорското внимание към себе си, защото по принцип е някак странно мъж да върви с дамска чанта в ръце. Макар че, разбира се, чантата ми не беше голяма и те съвсем спокойно можеха да я мушнат в найлоновия плик при плячката си, само че защо им трябваше да правят това? Нима наистина си бяха помислили, че в нея има злато и диаманти? Същинска лудница, честна дума!

След като изгубихме известно време в напразно търсене, ние отидохме в милицията, където срещнах видимо ободрения шофьор на волгата. На ръцете му вече нямаше белезници, а служителите разговаряха с него изключително любезно. А тъй като вратата беше леко открехната, успях да науча следното: когато чичкото завил с волгата си, една кола потеглила от тротоара, до който била паркирана. Май че била някаква чуждестранна марка, но той не знаеше точно каква и дори не бе в състояние да посочи цвета й, защото не му беше обърнал внимание. Ала съдбата на моята чанта тъй си и остана неизвестна.

Почаках пет минути в коридора, след което ме заведоха в един кабинет и цели два часа ми задаваха въпроси.

Разказът ми можеше да се побере в дванадесет пъти по-кратък времеви период, и то в случай че говорех бавно, затова оцених въпросните два часа като прахосано напусто време. Всъщност един от въпросите, които ми зададоха, предизвика у мен жив интерес.

— Случайно да сте виждали друг път някого от престъпниците?

— Откъде да зная, те носеха маски на лицата си!

— А гласовете? Гласовете им не ви ли се сториха познати?

На това място аз се замислих. И наистина, едно обстоятелство страшно ме изненада. Не само гласът, но и целият външен вид на добродушния грабител вселяваше у мен смътна тревога.

— Е? — попита стражът на реда и се наведе към мен.

— Какво? — намусих се аз.

— Спомнихте ли си кой беше той?

— Кой?

— Грабителят естествено.

— Ако искате да знаете, на мен изобщо не ми беше до техните гласове. Бях страшно изплашена. Дори да говореха с гласа на Мечо Пух, от страх пак нямаше да го позная. И изобщо — искам си паспорта. Намерете ми паспорта. Лелката ми каза, че за нищо на света няма да ми издаде друг, пък ако ще да пукна!

— Помогнете ни да открием престъпниците и ние ще ви върнем паспорта.

Погледнах го и разбрах, че ще видя своя паспорт, колкото и ушите си.

В крайна сметка ме пуснаха и аз се потътрих към къщи, обзета от мъка и отчаяние. Ала онова, което каза следователят, се заби в главата ми и сега се опитвах да си спомня къде бях виждала добродушния грабител, както и къде бях чувала гласа му. Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече се убеждавах, че познавам младежа. Дори си припомних някои странни неща в поведението му. Когато нервният се опита да ме вземе за заложник, другият не изпадна във възторг от тази идея и застана на моя страна, докато ги молех да ме пуснат. И от всичко това май излизаше, че не само аз, но явно и той също ме бе виждал някъде. Дали пък не се познавахме?… Ами да, наистина се познавахме… Че кой ли е този гадняр?

Потънала в дълбоките си размисли, аз се добрах до блока си, качих се на втория етаж и натиснах бутона на звънеца. Отвори ми Рита.

— Здрасти! — мрачно каза тя.

— Здрасти! — отвърнах, отидох в хола и се стоварих във фотьойла, опитвайки се да уточня на кого от моите познати прилича добродушният.

— Има ли ти нещо? — надникна в хола Рита.

— Нищо ми няма — отвърнах в желанието си час по-скоро да се отърва от нея.

— Ще вечеряш ли?

— Не.

— Както искаш. Само после да не кажеш, че…

— Кузин — изломотих аз и дори се облещих.

— Какво? — облещи се на свой ред и Рита.

— Нищо, приказвам си! — врътнах уплашено глава, но вече бях абсолютно сигурна, че добродушният не е някой друг, а точно моят бивш съученик Слава Кузин. — Боли ме главата — обявих и побързах да се прибера в стаята си.

Щом влязох вътре, бързешком извадих от шкафа албума, в който бяха подредени ученическите ми снимки, и намерих онази, която ме интересуваше. На нея аз и злодеят Кузин бяхме заедно на прощалната вечер в девети клас. След десети клас той се премести да учи в друго училище, откъдето благополучно го изгониха. Трябва да отбележа, че на Слава никак не му вървеше и с него вечно се случваха разни неща. И това беше основната причина да станем приятели. Вярно, уверяваше ме, че е влюбен в мен, но аз се отнесох скептично към твърдението му — най-вече защото смятах, че двама кутсузлии на едно място са прекалено много. Освен това ушите му смешно стърчаха, луничките му бяха толкова големи и контрастно очертани, а когато към всичко това се прибавеше и фамилията му — Кузин, той просто не можеше да не бъде наречен от съучениците си Кузя — и се сдоби с този прякор още в първи клас. Бях сигурна, че и досега всички продължават да го наричат така.

Кузя не ми изглеждаше особено привлекателен, а в същото време аз се имах за красиво момиче и затова бях убедена, че той не е подходяща партия за мен. Освен това се оказа, че на всичкото отгоре Слава имаше гаден характер, който го подтикваше вечно да се заяжда с някого и да наскърбява учителите, та по тази причина обществеността го причисли към хулиганите. В случая обществеността се оказа права, макар че в момента езикът ми не се обръщаше да нарека Кузя просто хулиган, тъй като той бе истински престъпник, грабител и убиец.

Вторачих се в снимката, въздъхнах и реших да се обадя в милицията. И какво друго бихте ме посъветвали да направя, при положение че го бях разпознала? Впрочем милиционерите ме попитаха дали не ми се е сторило, че познавам престъпника. Вече бях посегнала към телефона, ала ръката ми се отмести встрани, след което тъй си и застина върху телефонния указател. Вярно — престъплението си беше престъпление, но ние с Кузя бяхме седели на един чин и сега да го наклепам пред органите… Пък и можеше да съм се припознала. Разбира се, че можеше, понеже не видях лицата им. Гласът си е глас, но си оставаше под въпрос дали е бил Кузин… пък и той не бе убил никого и дори се изплаши повече от мен, когато нервният застреля Рижия.

Естествено обирът на кафенето бе предостатъчен аргумент, за да го издам на милицията, ала не знаех всички обстоятелства, не се бях виждала с Кузя от пет години и нямах представа как се бе подредил животът му, но ако съдех по вечния му кутсузлук…

Казано с две думи, успях да си внуша, че няма нужда да бързам. Първо трябваше да си поговоря със съученика си, да чуя неговата версия за случилото се, да го посъветвам да иде в милицията и да се признае за виновен, пък и освен това — да разбера какво е станало с паспорта ми.

Това решение ме въодушеви, но обстоятелството, че не знаех телефонния номер на Слава, възпрепятстваше осъществяването му. По време на нашето ученическо приятелство той изобщо нямаше телефон, а сега… Преместих очи към телефонния указател и започнах да го разлиствам. Не след дълго установих, че дори Слава да се бе сдобил с телефон, той не фигурираше в указателя. Разбира се, много добре си спомнях къде живееше съученикът ми, но това беше чак на другия край на града, а колата ми се намираше в автосервиза. От спирката на тролея до блока на Слава имаше около петнадесетина минути път пеша през някакви отвратителни вътрешни дворчета и ако отидех там сама вечерта, задължително щях да преживея някакво приключение. Нямаше нужда да се обръщам към врачка, за да ми пророкува това, както нямах и пари за такси. Дали пък да не вземех назаем от Рита?

При тази мисъл тутакси се свъсих. Рита беше ужасна досадница и веднага щеше да започне да ми набива канчето. А, не, за днес дълбокомислените разговори ми стигаха. Но какво можех да направя в такъв случай? Колкото по-безнадеждно ми се струваше начинанието ми, толкова повече жадувах да го осъществя. Въздъхнах и излязох от стаята си. Рита трополеше със съдовете в кухнята. Влязох при нея и заявих:

— Гладна съм.

— Ей сега ще бъде готово — кимна тя.

Сева — нейният възлюбен — седеше пред телевизора с абсолютно безумен вид, но щом ни чу, се обърна и ме погледна с нескрито презрение.

— Не си ли способна да се нахраниш сама? — подигравателно полюбопитства той.

— Как си позволяваш да ми казваш какво да правя в собствения си дом? — поинтересувах се аз.

— Ако искаш да знаеш… — ядоса се той, но не успя да довърши мисълта си.

— Не започвайте пак! — изврещя Рита и стовари нещо тежко. — Имам право да прекарам една вечер спокойно, като нормален човек, без скандали и ругатни.

— Тя ти виси на врата — не се сдържа Сева, а аз с удоволствие отбелязах:

— А пък ти живееш в дома ми. Ако нещо не ти изнася, изнасяй се.

— Престанете! — прекъсна ни отново Рита и отново стовари нещо тежко. — Остави я на мира! Нали знаеш, че ако понечи да си стопли ядене, непременно ще направи пожар!

Всъщност Бог бе милостив към мен и никога не бях правила пожари, но Рита имаше тази натрапчива идея. Всеки път, когато се появявах в кухнята и включвах готварската или микровълновата печка, тя започваше да се тресе като лист от трепетлика. За мен това беше добре дошло, понеже ме освобождаваше от задължението да готвя, тъй като и без това ненавиждам домакинството; и макар дълбоко в себе си да не бях съгласна с Рита, опечалената ми физиономия й даваше да разбере, че тревогите й не са безпочвени.

Това положение много ядосваше Сева. Той се бе разположил в нашия апартамент като у дома си и съдейки по всичко, канеше се да остане тук дълго време и нямаше търпение да се отърве от мен, като всекидневно ми намекваше, че си имам свой апартамент, на което пък аз му отговарях, че този апартамент също е мой и ние си крещяхме разни такива неща един на друг дотогава, докато Рита не се намесеше и не ни разпъдеше по стаите ни.

На мен ми беше жал за Рита, с която си живеехме много добре в продължение на цели пет години, докато появата на Сева не развали всичко. Сева се появи на другия ден след погребението на баща ми, макар че може и да е присъствал на самото погребение, но аз не го бях забелязала. Страшно много хора дойдоха да изпратят татко. Защото баща ми беше известна личност в нашия град или поне вестниците така писаха. Можех само да гадая с какво беше известен на другите, но самата аз виждах баща си рядко, защото беше много зает човек и това бе причината през целия ми съзнателен живот непрекъснато да ми повтарят: „Баща ти е много зает.“ Когато бях в началните класове, майка ми ни напусна. Не мога да си спомня как точно стана това, защото мама също беше много заета и в началото аз дори не забелязах, че беше изчезнала. Едва когато леля Валя — Сестрата на баща ми — три вечери поред ме слагаше да спя и леейки горчиви сълзи, повтаряше: „Горкото момиченце, живее като сираче при жива майка“, осъзнах, че у нас нещо не е наред и се натъжих. На четвъртия ден вечерта татко отдели известно време, седна до мен на дивана, прегърна ме и рече:

— Дъще, майка ти си отиде от нас.

— Къде отиде? — поинтересувах се.

— В Москва. Там тя ще има друго семейство. Може би мама ще те вземе при себе си, но малко по-късно.

— Ами леля Валя? — сепнах се аз.

— Какво леля Валя? — не разбра баща ми.

— Ще вземе ли при себе си и леля Валя?

— Ами… виж какво… те с леля ти Валя никога не са били добри приятелки.

— Тогава знаеш ли какво… май че няма да отида при нея.

— Чудесно — кимна баща ми, — много се радвам.

Аз също се радвах, защото без мама животът стана далеч по-спокоен. Преди леля Валя губеше цели часове, за да се кара с мама и да я убеждава, че двамата с татко възпитават детето си неправилно, а сега прекарваше същите тези часове с мен. Както вече казах, татко имаше твърде малко свободно време, което запълваше с пиянство, в смисъл че ако разполагаше със свободно време, баща ми заминаваше нанякъде и отчаяно се напиваше или седеше сам-самин в стаята си и мирно и тихо се наливаше с алкохол, без да смущава никого. Леля Валя оправдаваше тези негови постъпки с тежката му работа. В онези години татко беше шеф на вторични суровини и когато си мислех за работата му, постоянно си представях как баща ми пренася ръждиви тръби, тъй като веднъж с леля Валя се бяхме отбили на работното му място и макар че татко не пренасяше никакви тръби, онова, което видях, заседна дълбоко в съзнанието ми. „Баща ми работи на бунището“ — направих заключение тогава аз и тъй като много му съчувствах, неговото влечение към напитките с високи градуси вече ми бе напълно обяснимо.

Сетне времената се промениха. Спомням си, че една вечер татко се върна и заяви:

— Ако е рекъл господ, животът ми ще се оправи, писна ми да ми лепят дела! — След което се прибра в стаята си да убие времето в компанията на една бутилка.

— Сега животът ще се оправи — съобщих шепнешком на леля Валя.

— Кой живот ще се оправи? — намръщи се тя.

— На татко.

— А-а… дано само властта не се смени.

— А какви са тези дела, дето му ги лепят? — сетих се да попитам.

— Той ли ти каза това? — още повече се намръщи леля. Аз кимнах.

— Сигурно ще конфискуват имуществото му — сви рамене тя, но веднага махна с ръка: — Не си пълни главата с глупости! Няма защо да знаеш тези неща.

Скоро татко стана предприемач, а след това — и собственик на голяма фирма. Тези факти ми съобщи леля Валя.

— Не води когото ти падне вкъщи — заяви тя. — Пълно е с мошеници…

Започнаха да ме посрещат от училище и да не ме пускат да играя на двора вечер. За мен това бяха тъжни времена. Най-сетне подозрителността на леля ми към моите приятели се смени с радушие, а тя напусна работата си в библиотеката и изцяло се посвети на дома ни.

Живеехме си много щастливо, аз завърших училище, влязох в института, влюбих се и реших да се омъжа, но леля Валя изпадна в ужас, а татко отсече:

— За нищо на света!

Разсърдих се и дори избягах от къщи, но всъщност не отидох много далеч и не останах там дълго. Още вечерта баща ми ме откри у Света и ме върна под родната стряха. Той беше нехарактерно трезв, говори ми дълго и убедително, наричайки постъпката ми безотговорна, пътьом отбеляза, че Миша — така се наричаше избраникът ми! — не е момче за мен, посъветва ме да не бързам да се омъжвам и ми подари кола, за да не страдам. Новичкият „Опел“ грабна сърцето ми и аз се отказах от идеята да ставам съпруга, макар че още известно време продължих тайно да се срещам с Миша. Но тъй като той си позволи няколко злобни нападки по адрес на моя родител и по-конкретно — нарече го мошеник и крал на боклуците, — реших, че татко е бил прав, че Миша наистина не е момче за мен и скъсах с него веднъж завинаги.

Няколко дни по-късно ни сполетя нещастие — любимата ми леля Валя умря. Това ми дойде като гръм от ясно небе, защото леля ми никога не се оплакваше от здравето си, а умря от инфаркт. С татко осиротяхме. Баща ми започна да пие повече от обикновено, а аз денем и нощем непрекъснато ревях. След два месеца криво-ляво се посъвзехме и се опитахме да подредим бита си. Аз реших да изчистя една риба, но едва не си отрязах пръста и се наложи да извикам „Бърза помощ“. На другия ден, докато чистех картофи, забравих да затворя чешмата в кухнята, мивката се задръсти от обелките и наводних съседите, защото през това време бях отишла до магазина да купя хляб, но забравих ключовете си в антрето и нямаше как да вляза в апартамента. Татко реши, че с готвенето ще се занимава той, ала едва не направи пожар, понеже забрави кюфтетата на печката. Изобщо мятахме се като риби на сухо и се хранехме предимно по закусвалните, докато един ден баща ми не заяви:

— Трябва да се направи нещо. — Сетне взе бутилка коняк, отиде в стаята си, а когато след един час се появи отново, обяви: — Налага се да се оженя. Естествено бих могъл да наема прислужница, но чужд човек в къщата… това няма да го преживея. Налага се да се оженя — с известна паника в гласа повтори той.

— Добре — кимнах в знак на съгласие.