Филип К. Дик
Доклад на малцинството (1)

1

„Оплешивявам… — неочаквано си помисли Андертън. — Оплешивявам, надебелявам и остарявам“. Тази мисъл му хрумна веднага, щом погледна младия човек, влизащ в кабинета му. Но, разбира се, комисарят нищо не каза на глас. Просто отдръпна креслото си, решително се изправи и излезе иззад бюрото с дежурна усмивка, протягайки ръка.

— Уитлър? — колкото се може по-приветливо се осведоми той, стискайки енергично ръката на младия блондин и усмихвайки се още по-широко с престорена дружелюбност.

— Тъй вярно! — откликна онзи с ответна усмивка. — Но за вас, комисарю, съм просто Ед. Тоест, ако и двамата не обичаме празните формалности, както се надявам.

Изражението на младото самоуверено лице не оставяше съмнения, че въпросът е изчерпан веднъж завинаги: отсега нататък ще има само Джон и Ед, добри приятели и колеги от самото начало. Андертън побърза да смени темата, игнорирайки твърде дружелюбната увертюра.

— Как пътувахте, имаше ли проблеми? Някои ни търсят твърде дълго.

„Боже господи, та той със сигурност е намислил нещо…“ — мина през главата на комисаря. Страхът докосна сърцето му със студените си пръсти и Андертън моментално започна да се поти. Уитлър непринудено пъхна ръце в джобовете си и обходи кабинета с любопитство, разглеждайки обстановката така, сякаш преценяваше дали ще му отива. Не можеше ли да почака ден-два, поне от приличие?!

— Никакви проблеми — с безгрижна разсеяност отвърна Уитлър. Той спря пред рафтовете, запълнени с големи папки и алчно се загледа в досиетата. — Между другото, комисарю, не дойдох при вас с празни ръце… Имам някои собствени идеи относно това, как работи концепцията на предпрестъпленията.

Ръцете на Андертън леко трепереха, когато се зае да разпалва лулата си.

— Така ли? И какви, ако мога да попитам?

— По принцип, работи добре — каза Уитлър. — Тоест, даже много добре.

Андертън го фиксира с пронизващ поглед, но младежът го издържа с достойнство.

— Това е ваше лично мнение, доколкото разбирам?

— Не само — каза Уитлър. — Сенаторите са много доволни от вашата работа, дори бих казал — много ентусиазирани… Тоест, доколкото това е възможно за такива старци — добави той след кратък размисъл.

Андертън трепна вътрешно, но запази спокойното си изражение, макар че изобщо не му беше лесно. Интересно, какво ли всъщност си мисли този Уитлър? Какви потайни мисли се въртят в прецизно подстриганата му глава? Очите му са ясни, пронизително сини, излъчват интелигентност, което не предвещава нищо добро. Уитлър изобщо не е глупав и, много ясно, е пълен с амбиции.

— Доколкото разбрах, — започна внимателно Андертън, — вие ще сте мой асистент, докато се пенсионирам. А после ще поемете моята длъжност.

— И аз така разбрах — отвърна Уитлър, без да се замисли. — Това може да стане тази година, или в следващата, а може и след десет години.

Лулата едва не изпадна от вцепенените пръсти на комисаря.

— Още не смятам да се пенсионирам — сухо каза той. — Предпрестъпността е мое творение и ще се занимавам с това толкова дълго, колкото поискам. Всичко зависи само от желанието ми.

Уитлър кимна спокойно; лицето му не изразяваше нищо, освен пълна безгрижност.

— Разбира се, г-н комисар.

Андертън леко се отпусна и отново извади дежурната си усмивка:

— По-добре е веднага да поставим всички точки над „i“, нали?

— Да, и то в директен разговор — съгласи се Уитлър. — Вие сте ми началник, вашата дума е закон! Това ми е единственият отговор. Но бихте ли могли — продължи искрено той, — лично да ме въведете в тукашната дейност? Бих искал да започна колкото се може по-скоро.

Когато излязоха в осветения с жълта светлина коридор с множество врати, Андертън каза на Уитлър:

— Предполагам, че вече сте се запознали с теорията на предпрестъпността? Има ли смисъл да говорим за нея?

— Знам само това, което знаят и останалите — отвърна новия му асистент. — Като използвате мутанти-ясновидци, вие по прост и ефективен начин заменихте традиционната посткриминалната система, при която престъпникът се наказва след извършване на криминално деяние, а не преди това. Само че наказанието post factum^[1], както показва многовековната практика, никога не е било надеждно средство за профилактика на престъпленията. Да не говорим, че не е възкресявало убитите и не е утешавало техните роднини и приятели.

Влязоха в асансьора. Андертън натисна бутона за най-долния етаж и започна уводната си лекция, докато пътуваха:

— Да, напълно сте прав. Но също така трябва да отбележите и недостатъците на новата ни система. Как да оценим факта, че привличаме към отговорност човек, който не е направил нищо?

— Но непременно ще направи! — с пламенна убеденост възрази Уитлър.

— За щастие, това не е вярно. Сега намираме престъпниците преди да успеят да нарушат закона. По този начин понятието „престъпление“ преминава в областта на метафизиката. Ние твърдим, че са виновни, а те винаги твърдят, че са невинни… И в известен смисъл те наистина са невинни.

Асансьорът спря и отвори врати към абсолютно сходен коридор, залят от жълта светлина.

— В нашето общество вече няма сериозни престъпления — продължи Андертън. — Но затова пък имаме предварителен арест, пълен с потенциални престъпници.

Вратите се отвориха. Те пристъпиха в светая светих на аналитичния отдел, заемащ цяло крило от зданието. В помещението, което изникна пред очите им, се издигаха впечатляващи купчини оборудване: това бяха приемници на данни, анализатори, компаратори и други компютърни механизми, които записваха, изучаваха и обработваха постъпващата информация. И някъде там, сред цялата тази машинария, седяха трима ясновидци, почти невидими от купчината проводници, които ги обгръщаха.

— Ето ги — сухо каза Андертън. — Какво мислите?

В полумрака седяха трима мърморещи, пускащи слюнка идиоти. Всяка неясна дума, излизаща от мокрите им устни, всяко неясно словосъчетание, дори случайните срички и безсмислени звуци — всичко това внимателно се записваше, анализираше, сравняваше се, разбиваше се на отделни морфеми, фонеми, дистинктивни признаци и отново се сглобяваше под формата на визуални символи, които се записваха на информационни карти, автоматично разпределяни според ключови думи и изрази.

Тези идиоти мърмореха целодневно, целогодишно, приковани с метални скоби към специални кресла с висока облегалка, включени с метални клеми към разноцветни проводници. Всичките им физиологични нужди се удовлетворяваха от апаратите, а други нужди просто нямаха. Те мърмореха или дремеха, те не живееха, а вегетираха, разумът им беше празен и заблуден, блуждаейки непрекъснато в сенките.

Но това не бяха сенки на днешния ден… Тримата мърморещи изроди с огромни глави и атрофирани тела интуитивно съзерцаваха бъдещето и цялата техника на аналитичния отдел беше предназначена да разшифрова неясните им предсказания. Докато умствено изостаналите ясновидци бърбореха, заекваха и стенеха, машините улавяха и записваха всяка думичка.

От лицето на Уитлър за пръв път изчезна израза на безгрижна самоувереност и се появи болезнено объркване. Това беше гърмяща смес от срам и морален шок.

— Не е много приятно зрелище — бавно проговори той. — Дори не си представях, че са толкова… — тук Уитлър се поколеба, търсейки подходящия израз, — е, че са толкова ужасно уродливи.

— О, да, те са уродливи и сакати — съгласи се Андертън. — И особено жената… ето я, Дона. Тя е на четиридесет и пет, но изглежда като десетгодишна. Ясновидският талант поглъща всичко останало, защото участъкът от мозъка, който отговаря за еспер-способностите^[2], нарушава баланса на фронталната част на мозъчната кора. Но какво ни интересува това? Ние се нуждаем от пророчества и получаваме от тях това, което ни трябва. Самите те не знаят какво говорят, затова пък ние ги разбираме.

Потиснатият Уитлър се приближи до една от купчините и взе пачка инфокарти.

— Всички тези имена са постъпили току-що?

— Очевидно. Още не съм ги прегледал — раздразнено каза Андертън, отнемайки му пачката. Уитлър продължаваше да стои и очаровано да гледа машината. Най-накрая в празния контейнер се появи нова карта. После още една, и още една. После се изсипа цял поток, карта след карта.

— Колко надалеч могат да гледат?

— Виденията им са доста ограничени — продължи обясненията си Андертън. — Само седмица-две напред. При това голяма част от информацията не се отнася за нашия участък. Ние я предаваме по назначение, а другите отдели, от своя страна, предават информация на нас. Всяко уважаващо себе си управление има свое мазе с маймунки.

— Маймунки? — Уитлър го погледна почти изплашено. — А, разбрах… Нищо не виждам, нищо не чувам и така нататък? Много смешно.

— Напълно сериозен съм. — Андертън автоматично пое поредната купчина инфокарти, която се беше натрупала, докато говореха. — А сега — за постъпилите тук имена… Част от тях ще бъдат отхвърлени като безсмислени. Мнозинството от останалите ще са за дребни престъпления: кражби, укриване на данъци, изнудване и грабеж. С помощта на методиката за предпрестъпността ние съкратихме общото количество на престъпленията с 99,8 процента! Тежки престъпления — като убийство или държавна измяна, — се появяват много рядко… Малко хора ще се решат на това, ако всички знаят, че престъпникът ще бъде арестуван седмица преди да осъществи намеренията си.

— А кога е регистрирано последното истинско убийство?

— Преди пет години — не без гордост отвърна Андертън.

— И как е станало?

— Престъпникът успя да избяга от оперативната група. Между другото, имахме цялата необходима информация: имената на убиеца и жертвата, точните подробности за престъплението, включително мястото, където ще се случи. И въпреки това, независимо от всичките ни усилия, престъпникът извърши това, което бе замислил… — Комисарят сви рамене. — Е, какво пък, не можем да хванем всички, но успешно обезвреждаме повечето от тях.

— Само едно убийство за пет години? — Уитлър възвърна предишната си самоувереност. — Впечатляващо постижение! Трябва да се гордеете с това, г-н комисар.

Андертън помълча и каза тихо:

— Аз се гордея. Разработих теорията на предпрестъпността още преди трийсет години. В онези времена всеки мислеше само за това как да забогатее — бързо и много. Но аз мечтаех да извърша нещо стойностно, което може завинаги да измени нашето общество и да донесе реална полза… — Той въздъхна и подаде пачката инфокарти на Уоли Пейдж, своя заместник в „маймунарника“. — Уоли, погледни дали тук има нещо за нас.

Когато Пейдж се отдалечи с инфокартите, Уитлър замислено каза:

— Това е много голяма отговорност.

— Разбира се — съгласи се Андертън. — Ако изпуснем дори един престъпник, както се случи преди пет години, на съвестта ни ще лежи още един човешки живот. Цялата отговорност е възложена на нас, и ако сгрешим, някой ще умре. — Той взе три нови инфокарти, излезли от машината. — Обществото ни е оказало доверие и ние сме длъжни да го оправдаем.

— А някога изкушавали ли сте се… — Уитлър се поколеба и леко се изчерви. — Искам да кажа, че някои от онези, които залавяте, сигурно са готови да ви предложат големи суми…

— Това е напълно безполезно — усмихна се Андертън. — Военната щаб-квартира автоматично получава копия на всички инфокарти. Както се казва — доверявай, но проверявай! Военните ни следят постоянно и ако някой полицай реши да се изкуши… — Той погледна най-горната карта и внезапно млъкна, стискайки зъби.

— Какво е станало? — поинтересува се Уитлър.

— Нищо. — Комисарят внимателно сгъна картата и бързо я прибра в джоба си. — Абсолютно нищо — рязко повтори той, избягвайки да погледне събеседника си.

Стъписаният Уитлър внезапно се изчерви, както често става с блондините.

— Разбрах. Не ме харесвате, нали?

— Това е вярно — честно призна Андертън. — Не ми харесвате, обаче…

Обаче не чак толкова, нали?! Самият той никога нямаше да повярва, ако му бяха казали, че толкова ненавижда младия Уитлър. Не, това е напълно невъзможно, и въпреки това… На картата пишеше неговото име, при това на първия ред: това е обвинение в бъдещо убийство! Според кодираното съобщение комисарят от полицията за предпрестъпност Джон Андертън възнамерява да убие човек след една седмица.

Не, това Андертън изобщо не можеше да го повярва. Той беше абсолютно убеден, че просто не е способен на това.