Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lair of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2003

ISBN 954-585-471-5

История

  1. — Добавяне

Единадесета книга
Ден четвърти в Месеца на листата,
Ден за внезапно нападение

Пролог
Улични сражения

Гордостта заслепява хората и им отнема потребността от промяна. Затова за да извърви човек пътеката на истинската мъдрост, трябва да пристъпи върху нея през дверите на смирението.

А’келлахска пословица

Щом керванът на Радж Атън наближи Замъка на слона в Мейгаса, всички звезди като че ли се спуснаха от небето, сякаш заваля дъжд от пурпурно-златисти отблясъци. В неподвижния среднощен въздух над земята беше надвиснал ароматът на подправки от околните пазари: черен пипер от Деяз, кора от канела от островите отвъд Ейвън и пресен кардамон. Добре дошло облекчение от надвисналата като покров над войските на Радж Атън миризма на смърт. Неговите воини, принцове и лордове от Индопал, облечени в изящни копринени доспехи, бяха украсили с рубини тюрбаните върху високо вдигнатите си глави и бяха извадили мечове за поздрав. Барабанистите и тромпетистите възвестяваха пристигането им.

Войската пристъпваше като победител от юга през опустошените земи, съсухрени от проклятията на халите. Халите, които разговаряха чрез миризми, запращаха проклятията си, които полепваха върху воините и техните коне: „Дано изгниете, о, човешки деца. Да изсъхнете като прах. Да секне дъхът ви“.

Дори и сега ароматите накараха Радж Атън да си спомни гледката на връхлитащите гигантски хали. Със своите четири крака и две ръце те напомняха огромни богомолки, а изпружените им нокти бяха сякаш издялани от камък жезли или огромни ятагани, или дълги железни пръти със сърпове на върха. Земята тътнеше под връхлитащата орда и рояци грий се носеха над писукащите като прилепи хали.

Начело на армията на Радж Атън се движеше трофей: четири мъжки слона теглеха фургон, натоварен с главата на огромна хала, зла магесница. Гледката беше ужасяваща. Четиритонната глава беше по-широка от фургона. Твърдата като подметка кожа беше черна като гърба на крокодил, зейналата свирепо уста разкриваше няколко реда зъби като бледозеленикави кристали, кучешките зъби бяха дълги колкото детска ръка. Нямаше нито очи, нито уши. По долния ръб на челюстта над костните плочи, от които се състоеше почти цялата подобна на лопата глава, пипалцата й — единствените забележими сетивни органи — се люшкаха като умрели змиорки при всяко друсване на фургона.

Зад слоновете, близо до челото на войската, беше самият Радж Атън, Господарят на слънцето. Лежеше върху възглавници в носената от робите носилка, облечен в блестяща бяла копринена туника, традиционна одежда в Стар Индопал. Параван от коприна в лавандулов цвят надвисваше като воал, прикривайки лицето му от погледите на поданиците.

От четирите страни на носилката в знак на почит яздеха четирима огнетъкачи. Засега те контролираха огъня и от ноздрите им се извиваха само тънки струи пушек. Огънят беше изпепелил окосмеността по телата на четиримата и по тях нямаше нито едно косъмче. Лъскавите им гладки черепи загатваха силата им, а в очите им дори през нощта проблясваше странна светлина като потрепване на далечна звезда. Носеха блестящи наметала като пламъци, напомнящи искрящия пурпур на огнище и златистата мекота на бивачен огън.

Радж Атън се чувстваше свързан с тях. Те обслужваха един господар. Почти чуваше мислите им, които се виеха като пушеци.

Войските му минаха между две огромни кадилници, в които огънят гореше неспирно вече сто години. Тук започваше Булевардът на кралете. Щом носилката се изравни с тях, градът се разтърси от гръмогласни викове.

Малко по-нататък тълпите се бяха струпали покрай булеварда, за да дадат израз на преклонението си. Народът на Радж Атън беше обсипал улиците с розови листенца и бели лотосови цветове и когато слоновете стъпваха върху тях и ги размазваха, се разнасяше упойващо благоухание. Още по-упойващ за Радж Атън беше ароматът на запалените в сто хиляди фенера благовония.

Тълпата приветстваше своя спасител като обезумяла. Множеството се беше събрало да го поздрави — граждани от Мейгаса и бежанци от юга, наброяващи повече от три милиона души.

Тези, които бяха най-близко до носилката, се свличаха на ръце и колене в почтително преклонение. Изгърбените им фигури в наметала от бял лен стърчаха над наредените по земята фенери като обли камъни насред река от светлина.

Тези, които бяха най-отзад, се мъчеха да се промъкнат по-напред. Жени пищяха и разголваха гърдите си, предлагайки се на Радж Атън. Мъже крещяха слова на вечна благодарност. Бебета ревяха от страх и изумление.

Приветствията бяха оглушителни. Виковете се издигаха над града като пушеци и отекваха в отдалечените на миля ниски хълмове и високите каменни стени на самия Замък на слона.

Радж Атън се усмихна. И усети болка. Много рани беше получил при битката за Картиш, рани, които биха умъртвили всеки по-хилав мъж, а някои от тях бяха по лицето му. Отпусна се върху сребристите възглавници — наслаждаваше се на лекото полюшване на носилката при ритмичното пристъпване на носачите и гледаше подплашените гълъби, които кръжаха над града като сажди над огън.

Изглежда, започваше един прекрасен ден.

Постепенно нещо привлече вниманието му. Пред него хората се кланяха в знак на почит, но сред приведените фигури един мъж оставаше изправен.

Беше облечен в сивата а’келлахска мантия на съдниците от пустинята. Отметнатата над десния му хълбок мантия разкриваше ръкохватката на сабята му. Беше вдигнал високо глава и черните халки на простия железен боен шлем се спускаха върху раменете и надолу по гърба му. Вакъз? Радж Атън се зачуди. Вакъз Фааракин най-после заставаше насреща му за битка? Предлагаше дуел?

Простите хорица наоколо поглеждаха страхливо съдника с крайчеца на очите си, някои го молеха да падне на колене и да отдаде почит, други го укоряваха за поведението му.

Носилката се изравни с а’келлаха и Радж Атън вдигна ръка в знак шествието да спре.

Бумтенето на барабаните мигновено секна и всички воини се заковаха на място. Тълпата стихна и над нея се извиси само ревът на няколко бебета.

Въздухът сякаш изпука от напрежение и мислите на огнетъкачите все едно подпалиха съзнанието на Радж Атън. „Убий го“, нашепваха те. „Убий го. Изпепели го за назидание. Нека народът види величието ти“.

„Не още — прошепна в отговор Радж Атън, защото след докосването до смъртта при битката за Картиш сега и в неговите очи проблясваха скрити пламъчета. — Засега няма да се разкривам“.

Огънят беше белязал живота му, изпълвайки го с божествена, но и нечестива светлина. Старото му „аз“ беше изпепелено и от пепелта се беше възправил нов човек — Скатаин, Господарят на пепелищата.

Радж Атън познаваше повечето а’келласи. Пред него не стоеше Вакъз. Сам неговият чичо Хасаад Атън препречваше пътя му.

Не Вакъз, за голямо съжаление на Радж Атън, а собственият му чичо изпълняваше повелята.

Радж Атън беше взел хиляди дарове на Гласа от своя народ, дарове на прекрасни певци и велики оратори. И сега заговори и гръмовният му глас се плисна като вълна над тълпата. С тембър, по-очарователен от цвят на праскова и по-страховит от огнен пламък, той изкомандва:

— Поклони ми се.

Стохилядната тълпа се просна върху земята. Тези, които вече бяха превили гръб, се притиснаха още по-плътно, сякаш искаха да се слеят с праха.

Хасаад остана изправен. Очите му преливаха от гняв.

— Дойдох да те посъветвам, племеннико — каза той, — за да се увеличи твоята мъдрост. Говоря в твоя полза.

Изрече думите по начин, който да накара тълпата да проумее, че говори по право. Традицията повеляваше, че дори Радж Атън, върховен господар на всички народи в Индопал, няма право да убие по-възрастен родственик, чието единствено желание е да го посъветва.

Хасаад продължи:

— Говори се, че вече си наредил на войските си да потеглят в боен марш към границата с Роуфхейвън. — Хасаад викаше с цяло гърло, за да отекнат думите му над цялата тълпа, но с двата си единствени дара гласът му не можеше да постигне емоционалното въздействие на думите на Радж Атън. — Халите опустошиха нашите ниви и градини във всички кралства на Скъпоценния камък. Народите ни са заплашени от гладна смърт. Нима е проява на мъдрост да изпращаш още мъже на война, когато те биха могли да използват времето си за осигуряване на храна?

— В Роуфхейвън има достатъчно храна — отвърна със спокоен тон Радж Атън — за онези, които са достатъчно силни да си я вземат.

— А в Картиш — продължи Хасаад — си изпратил един милион поданици да обработват мините и да вадят кървав метал от земята, за да се отрупваш с нови и нови дарове.

— На моя народ му трябва силен господар — отговори Радж Атън, — за да победи халите.

— Трупаш силата на други за себе си от години — не спираше Хасаад, — като твърдиш, че единствената ти цел е спасението на твоя народ от халите. Сега те са победени. Ти вече обяви победата си над господарите на Долния свят. Не победа над тях искаш. След като плячкосаш храната на Роуфхейвън, ще принудиш народа му да ти даде дарове.

Гласът на Хасаад натежа от нотки на обвинение.

„Изгори го веднага“, заломотиха гласовете на огнетъкачите.

— Две битки срещу халите може и да спечелихме — в отговора на Радж Атън прозвуча съжаление, че си позволяват да го обвиняват така коравосърдечно, — но ни предстои още по-голяма битка.

— Откъде можеш да знаеш? — настоя Хасаад. — Откъде можеш да знаеш, че халите ще нападнат отново?

— Моят гадател го видя в пламъците — отвърна Радж Атън и посочи Рахджим, който яздеше от дясната му страна. — Ще пламне огромна битка, по-страховита от всички, които сме знаели досега. Халите ще извират от Долния свят както никога. Сега отивам в Роуфхейвън, за да отвоювам прехрана за моя народ и да победя халите в името на неговото благо. Нека всеки, който има здрав кон, застане на моя страна. Водя ви към победа!

Множеството нададе викове, но Хасаад предизвикателно не помръдваше.

„Как смее!“ — помисли си Радж Атън.

— Ти си глупак — продължи Хасаад, — щом преследваш народа на Земния крал. Алчността ти е безгранична, както и жестокостта ти. Ти вече не си човешко същество и затова трябва да бъдеш убит като животно.

Радж Атън отметна воала, който го скриваше от тълпата, и тя нададе общ вопъл. Магьосническите пламъци в Картиш бяха изпепелили всеки косъм върху олисялата му и останала без вежди глава. Бяха изгорили дясното му ухо и изпепелили ретината на дясното му око, което мътнееше с матов блясък. Отвратителната линия на белезникава кост очертаваше долния край на челюстта му.

Тълпата възкликна ужасена — лицето на Радж Атън бе гледка на самата разруха. Но той беше обсебил от своите поданици хиляди дарове на обаянието, които му придаваха неземна и неописуема красота. В миг възгласите от ужас се превърнаха във възклицания на възхита.

— Как дръзваш — ревна Радж Атън — след всичко, което изстрадах за вас? Преклони се пред величието ми!

— Никой не може да бъде велик, ако не е смирен — произнесе с типичното за а’келлах невъзмутимо достойнство Хасаад.

Радж Атън не можеше да позволи на чичо си да му се противопоставя — той щеше да се опита да разколебае тълпите, след като Радж Атън се оттеглеше и мощният му глас останеше само спомен.

Свирепа усмивка изкриви лицето му. Не можеше да убие Хасаад, но можеше да го накара да млъкне.

— Донесете ми езика му — нареди той на слугите си.

Хасаад сграбчи дръжката на сабята си. Острието почти се измъкна от ножницата, но един от привелите гръб слуги дръпна Хасаад за глезените и той се пльосна по лице на земята, а преданите на Радж Атън хора наскачаха отгоре му и сложиха точка на краткото спречкване. Някой извъртя главата му на една страна, а друг пъхна нож между зъбите му. Бликна струя кръв.

След няколко мига едно приятно младо девойче заподскача към Радж Атън, понесло парче кървава плът с две ръце, сякаш му поднасяше дар в знак на дълбока почит.

Радж Атън щипна топлия език с два пръста, демонстрирайки презрението си, след което го пусна на пода на носилката и го настъпи с обутия си в пантоф крак.

Няколко души още държаха Хасаад. Радж Атън почука два пъти отстрани на носилката, което беше знак шествието да продължи.

— Към конюшните — високо каза той. — Отивам на бран.

Докато шествието напредваше към Замъка на слона, група облечени в черно мъже го наблюдаваха от сумрака на една неосветена спалня в най-горните помещения на някаква странноприемница във високата част на града. Водачът им Вакъз Фааракин се обърна кротко към останалите:

— Радж Атън няма да изостави пътищата на войната, а хората му са така заслепени от обаянието му, че не съзират истинската му същност.

Самият Вакъз го усещаше. Дълги години и той беше заслепен от великолепието на Радж Атън. Дори сега се мъчеше да превъзмогне желанието да се преклони пред това чудовище заедно с цялата тълпа. Но Радж Атън беше отсякъл ръката му. Беше заклал собствените си воини при опита да убие Земния крал, между които и един от братовчедите на Вакъз. Радж Атън трябваше да плати за това убийство. Вакъз беше от благородното потекло на А’келлах, съдниците от пустинята, и в неговия език нямаше дума за „милост“.

— Как да го спрем? — прошепна един млад мъж.

— Ще смъкнем воала на величието от него — каза Вакъз.

— Но нали се опитахме да убием негови Посветители — обади се един от мъжете. — Не можем да проникнем в замъците му.

Вакъз кимна умислен. В главата му се оформяше план. В Картиш халите бяха прокълнали земята. На стотици мили растенията бяха загинали, което предричаше гладна смърт за южните провинции.

Това беше принудило Радж Атън да придвижи повечето Посветители на север към Гуса, яка крепост в Деяз. Според традиционните разбирания никой не би могъл да разруши огромните й порти или да се изкатери по високите й стени.

— Да вървим в Гуса — обърна се Вакъз към останалите — Най-голямата слабост на Радж Атън е неговата алчност. Ще ви покажа как да го накараме да се задави с нея.