Серия
Жени, изпреварили времето си (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady’s Hand, (Пълни авторски права)
Превод от английски
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 45 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Пролог

Рейф

1845 година

Свечеряваше се, когато каретата, с която пътуваха Чарлз Морган и четиринадесетгодишният му син Рейф зави по подходната алея на плантацията Белерайв. Те се вълнуваха, защото почти бяха стигнали вкъщи. За задната част на каретата беше завързан красив арабски жребец.

— Мама просто ще се влюби в него, нали? — попита баща си Рейф.

— Това е идеалният подарък за нея.

— Мислиш ли, че ще се изненада?

— Няма съмнение. Казах й, че ще ни няма почти през целия уикенд. Тя не подозира, че ще й поднесем подранил коледен подарък.

Чарлз се усмихна при мисълта за красивата си жена. Обичаше я повече от самия живот. Но напоследък беше усетил, че не е щастлива, и се надяваше, че този екстравагантен подарък ще я зарадва.

Веднага щом каретата спря пред къщата, Рейф скочи от нея.

— Хайде да побързаме — подкани той. — Не може да си е легнала вече. Ще й покажем коня още тази вечер.

Нетърпението на сина му накара Чарлз да се усмихне още по-силно. И той трябваше да си признае, че гореше от желание да види как ще реагира Алана на подаръка. Представи си каква страхотна нощ ги очакваше, след като Рейф си легне.

— Добре, да вървим. Ще изпратя един от слугите да вземе чантите ни — каза той, докато слизаше от каретата.

Отвързаха разкошния арабски жребец и го отведоха при стълба за връзване на коне пред къщата.

— Да вървим при нея! — Рейф изпревари баща си и се изкачи тичешком по няколкото стъпала на верандата. Когато посегна към бравата на вратата, тя изведнъж широко се отвори.

— А, вие подранихте… — Главният прислужник Джордж погледна Рейф, а след това и Чарлз. Дори и да беше изненадан от неочакваното им пристигане, той с нищо не го показа.

— Джордж, имаме изненада за мама.

— Сигурен съм, че ще е приятна, сър — отговори Джордж и хвърли бърз поглед към Чарлз.

— Виж подаръка, който й докарахме! — прошепна му Рейф заговорнически, защото се опасяваше, че майка му може да е наблизо и да го чуе.

Прислужникът излезе навън и видя великолепния арабски жребец.

— Разкошен е.

— Джордж, къде е Алана? — попита Чарлз, докато влизаше у дома си.

— Във вашата стая, сър.

Рейф хукна, като взимаше по две стъпала наведнъж. Чарлз го последва с по-важна крачка, но вълнението му беше същото като на сина му. Джордж ги наблюдаваше долу от фоайето, поклащайки тъжно глава.

Чарлз видя, че вратата на господарската спалня е затворена, но това не му направи никакво впечатление. Без да почукат, той и Рейф влязоха в стаята.

— Мамо!

— Алана, ние се… — Гласът на Чарлз секна и той замръзна на мястото си — Какво, по дяволите? — Той зяпна, не вярвайки на очите си, като видя Алана гола в прегръдките на един мъж.

— Чарлз! — Изражението на Алана беше високомерно, а гласът й леден, докато равнодушно придърпа един чаршаф върху себе си.

Рейф нищо не каза. Застана малко зад баща си, зяпайки майка си и нейния любовник. Докато ги гледаше, мъжът скочи от леглото и грабна гащите си. Рейф беше още малък, но не чак толкова, че да не разбере какво става. Погледна нагоре към баща си и видя набразденото му от ярост лице.

— Махай се от къщата ми, Лосън! — прогърмя гласът на Чарлз, когато той разпозна мъжа.

Без да каже нито дума, Лосън грабна останалите си дрехи и изхвърча от стаята.

— Рейф, върви си в стаята — заповяда Чарлз, без да погледне сина си. Заклеймяващият му поглед беше насочен единствено към невярната му съпруга. — Трябва да говоря насаме с майка ти.

— Ама…

— Излизай! — изрева Чарлз.

Рейф се измъкна от спалнята и затвори вратата след себе си. Отиде в стаята си и се заключи, но до него достигаха гневните гласове на родителите му. Той слушаше с ужас как всичко, което обичаше и в което вярваше, се сгромолясва.

— Чарлз, нищо ли няма да кажеш? — предизвика го съпругата му. — Или ще си стърчиш там и ще ме зяпаш?

— Какво има за казване, Алана?

— Може би действията ще са по-силни от думите? Защо не дойдеш при мен и довършиш това, което Джон беше започнал? — Тя се засмя изкусително и дрезгаво.

— Не бих те докоснал, та ако ще да си последната жена на земята.

— Е, хайде, Чарлз. Знаеш, че мога да те накарам да забравиш цялата тази работа.

— Откога, Алана? — Гласът на баща му прозвуча, като че ли се задушава.

— Откога какво?

— Откога ми изневеряваш? Колко мъже си имала?

— О, Чарлз, ти си такъв глупак — засмя се тя този път иронично.

— Глупак съм, защото те обичах, Алана.

— Обичал си ме? Та ти едва ли си мъжът за мен. Защо мислиш, че съм имала толкова много мъже през всичките тези години? Аз се омъжих заради парите ти, Чарлз. Те бяха единственото нещо, което исках от теб. Никога не съм те обичала.

— Искам да напуснеш този дом. До утре сутринта да те няма. Разбра ли ме?

— Винаги съм те разбирала. В действителност много повече, отколкото е трябвало. — Тя отново се изсмя. — Не се безпокой, ще ме няма много преди сутринта и хич няма да погледна назад — никога.

— А нашият син?

— Рейф ли?

— Внимавай какво ще му кажеш — В гласа на баща му прозвуча истинска заплаха.

— Дори няма да разговарям с него. Че за какво ми е? Ти свърши тази работа. Знаеш, че никога не съм искала да имам деца.

Рейф стоеше в средата на стаята си със стиснати юмруци. Беше обожавал своята майка, но ето че сега разбра защо тя винаги го е държала на разстояние от себе си и рядко проявяваше истинска загриженост за него. Тя никога не го е искала… Тя никога не е обичала нито него, нито баща му…

Звукът от отварянето и затварянето на вратата на господарската спалня го стресна, също и тежките стъпки на баща му, запътил се надолу по стълбите. Рейф искаше да отиде при него, да види дали може да му помогне по някакъв начин, но знаеше, че сега не е моментът за това. Можеше да си представи болката на баща си. Рейф стоеше в средата на стаята и сърцето му се късаше, а сълзите изгаряха очите му.

Той не проговори на баща си до края на нощта. Чу как майка му излезе от къщата и потегли с каретата в ранното утро. Тази нощ той изобщо не спа.

На следващия ден баща му изпрати един слуга с арабския жребец като подарък за съседната плантация. След това Чарлз нареди да извадят от къщата всичките вещи на Алана и да ги изгорят. Поговори съвсем кратко с Рейф, като му каза със стиснати зъби, че майка му си е заминала и вече никога няма да се върне. След това се оттегли в кабинета си и заключи вратата. Рейф започна да се тревожи сериозно, когато мина една седмица. Отчаян, че не вижда баща си, той потърси помощта на Джордж.

— Джордж, какво да направя? Та той не може да стои там вечно — рече разтревожено Рейф.

— Може така да му се иска. — Джордж постави на рамото на Рейф нежна, успокоителна ръка. — Ще трябва много да му помагаш, господарю Рейф.

Рейф го изгледа смръщил чело.

— Не те разбирам.

— Баща ти много обичаше майка ти. Тя беше смисълът на неговия живот.

— А тя го нарани… нарочно! — Споменът изостри изражението на Рейф. — Мразя я за това, което тя направи! Радвам се, че си замина!

— Но баща ти никога няма да я намрази, нито ще се радва, че си е заминала.

— Но как може да го е грижа за нея след това, което тя направи? — не разбираше Рейф.

— Точно това го кара да му се къса сърцето. Затова се заключи в кабинета си и се напива до смърт.

Разтревожен, Рейф се опитваше да разбере.

— Ще дойдеш ли с мен да видим дали можем да го накараме да излезе?

Джордж беше готов да му помогне и двамата заедно се запътиха към заключения кабинет. Джордж почука на вратата.

— Мистър Чарлз? Господарят Рейф би искал да говори с вас. — Почакаха за някаква реакция, но такава не дойде. — Мистър Чарлз?

— Вървете си! Не искам да виждам никого — най-сетне отговори раздразнен стържещ глас.

— Трябва да те видя… — Рейф се обезпокои от странния глас на баща си. Нещо не беше наред.

— Не искам да виждам нито теб, нито когото и да било!

— Тате… моля те… — Рейф не можеше да повярва, че баща му не иска да го види. Почувства се самотен и объркан.

— Господин Чарлз, няма да ви оставим, докато не излезете да говорим — настоя Джордж, виждайки отчаянието на момчето.

Най-сетне те чуха стъпки към вратата и звукз на отключването. Когато тя се отвори, пред тях застана Чарлз, заприличал на сянка. Беше небръснат и немит. Очите му бяха зачервени от безсънните нощи. Така вонеше на алкохол, че Рейф се отдръпна.

— Добре ли си? — попита момчето.

Чарлз им обърна гръб, без да каже нищо, и се върна на писалището си. Отпусна се тежко на стола и ги загледа с мътен поглед.

— Какво искате?

Рейф просто не можеше да повярва на това, което виждаше. Погледът на баща му блуждаеше, а той самият приличаше на мъртвец.

— Имам нужда от теб.

Очите на Чарлз за момент се избистриха, когато погледна сина си.

— Няма смисъл. — Думите бяха груби и жестоки. — Нямаш нужда от мен. Недей да имаш нужда от никого. Така никой няма да те наскърби.

— Не може да продължаваш все така. — Промяната на баща му беше толкова драматична, че Рейф разбра, че той има нужда от помощ.

— Думите ти са по-верни, отколкото подозираш — отсече Чарлз. — Майка ти никога няма да се върне.

— И какво? — Рейф гореше от гняв заради това, което тя беше сторила на баща му и на него. — Ти нямаш нужда от нея! Би трябвало да се радваш, че тя си замина. Ще се оправим и само двамата. Уверен съм.

Чарлз се загледа в сина си. Виждаше гнева му, но разбираше, че не може с нищо да промени положението. Алана винаги е била неговата единствена слабост. Той беше я обожавал и сега тази всеотдайна любов го унищожаваше.

За Бога, ако сега тя влезеше и го помолеше да остане при него, той щеше да го направи. Една седмица без нея изглеждаше като цяла вечност. Той все още я искаше… желаеше я. И въпреки това измъченият му ум не спираше да си я представя с Лосън. Беше видял изражението на лицето й, докато онзи мъж я любеше, и знаеше, че никога няма да го забрави. Щеше да отнесе със себе си в гроба тази мъка.

— Добре е, че не ти трябва, Рейф, но… — Гласът му заглъхна и той млъкна, за да не каже „но на мен ми трябва тя“. Отпусна отчаяно ръце. — Джордж, изведи Рейф от тук. Имам нужда да съм сам.

— Но, татко…

— Върви, синко! — Това беше заповед.

Отблъснат от баща си, Рейф погледна към Джордж с пълни с болка очи. Прислужникът само поклати тъжно глава, докато го извеждаше от кабинета. Не бяха се отдалечили много, когато отново чуха превъртането на ключа в ключалката на вратата.

Много по-късно тази нощ, докато Рейф лежеше буден в леглото, тревожейки се за баща си, изстрел разцепи тишината. Рейф се втурна надолу по стълбите и видя Джордж, който блъскаше по вратата, опитвайки се да проникне в кабинета. Изпълнени с отчаяние, двамата успяха да я разбият.

Писъкът на Рейф, когато той видя баща си проснат на пода, винаги щеше да отеква в съзнанието на Джордж. Прислужникът разбра, че е настъпил краят на невинността на момчето. Опита се да му попречи да се приближи, но Рейф се промъкна покрай него и падна на колене до тялото на баща си. Взе бележката, която беше на пода близо до ръката на трупа:

Не мога да живея без Алана.

 

 

На погребението Рейф наблюдаваше студено майка си, която перфектно изпълняваше ролята си на вдовица. Тя седеше до него и ридаеше в подходящите за това моменти, но той знаеше, че тя копнее за Джон Лосън и бърза да се върне в леглото му. Алана почти не обръщаше внимание на Рейф, което беше добре дошло за него. Той вече знаеше, че тя мисли единствено за своите удоволствия.

Когато прочетоха завещанието, адвокатът я попита какви са плановете й за Рейф и тя моментално му нареди да го изпратят в пансион. Момчето не се възпротиви нито с една дума, защото не желаеше да бъде близо до нея. Тя не разговаряше с него, освен след смъртта на баща му, и той беше сигурен, че майка му не желае той да се меси в плановете й. След погребението тя никога вече не се върна в Белерайв.

След една седмица Рейф напусна имението, за да замине за един частен пансион на север. Майка му не дойде нито веднъж да го види, нито пък му писа писмо.

Години след това, когато разбра, че майка му е загинала при катастрофа. Рейф прие с безразличие новината.

 

 

Бранди

Начез, 1848 година

Беше тъмно, когато двете опърпани босоноги момичета проникнаха през пищната цветна градина до солидната сграда.

— Не бива да сме тук — прошепна Мери страхливо, стиснала ръката на приятелката си, която обичаше приключенията. Искаше да спре Бранди. Бяха твърде близо до къщата и можеха да ги хванат.

— Шшшт — отвърна тихо Бранди О’Нийл. — Празнуват нещо тази вечер и искам да видя какво е то.

— Откъде знаеш, че има забавление? Била ли си друг път там? — Момичето погледна изненадано приятелката си, чудейки се какво може една беднячка от Начез Ъндър Дъ Хил да прави тук сред богаташите.

Бранди кимна с глава.

— Всеки път се прокрадвам тук просто за да разгледам какво става. Някой ден и аз ще бъда богата като тях — отговори тя с необикновено за младостта си убеждение. — Някой ден аз и мама ще живеем в голяма къща като тази. Ще имаме модни рокли, хубава храна и слуги.

Мери поклати глава.

— Ти сънуваш. Никога няма да бъдеш лейди.

— О, да, ще бъда! Ти може и да си доволна от съдбата си сега, но аз не съм. Майка ми заслужава по-добър живот и аз ще се погрижа да го има. Откакто умря баща ми, тя работи до премаляване, за да ни издържа с шиенето си. Един ден така ще й уредя живота, че да не се налага да шие за когото и да е било.

— И как ще го направиш?

— Не знам, но ще го направя. А сега да вървим.

— Ами ако ни хванат?

— Няма, ако мълчиш.

Бранди я поведе по пътеката, която се виеше през грижливо подрязаните храсти. Като приближиха къщата, до слуха им достигна слаба и далечна музика.

— Празнуват… — промълви Мери.

— Гледай — кимна Бранди. Тя разтвори клоните на ниско растящ жив плет и пред двете момичета се откри верандата встрани от балната зала. Нейните врати прозорци бяха широко отворени и вътре, под светлината на полилея, те видяха красивите, елегантно облечени мъже да кавалерстват по дансинга на дамите с разкошни рокли.

Мери ахна от красотата на видяното.

Бранди просто гледаше втренчено и замечтано двойките, които се Въртяха в такт с музиката. През малкото време, с което разполагаше, скрила се в тъмнината, тя гледаше и можеше да забрави, че бъдещето й е безрадостно, че тя и майка й живееха ден за ден, мъчейки се само да платят наема за стаята, пълна с плъхове, в града под склона. Можеше да забраси, че не беше яла като хората цяла седмица. Можеше да посярва, поне за малко, че бъдещето й ще бъде така прекрасно, както си го мечтаеше.