Кристина Дод
Светлина в мрака (11)

11.

Голямата зала миришеше приятно на чисто, като същевременно се долавяше ухание на билки, примесено с дъха на току-що отрязани папури, които бяха разстлани на пода. Уилям влезе и усети аромата на джоджена. Бродирани възглавници бяха разпръснати върху тежките дървени столове; прислужнички нервно се суетяха между дневната стая на горния етаж и партера на замъка, разнасяйки мангали и одеяла. Огънят подскачаше нагоре към тавана с весели ярки пламъци, а по стените имаше факли, поставени в специални стенни свещници. Последиците от тежкия ден, прекаран на седлото и отвратителния сблъсък избледняха, когато той разпозна грижливата ръка на своята любима. Чуваше далечния глас на Сора, който ставаше все по-ясен и близък, докато той с признателност разглеждаше своя дом.

— Благодаря за предложението, лорд Никълъс. Сводестото помещение ще бъде идеално място за спане за слугите на нашите гости.

Уилям настръхна от изненада, когато неговата годеница се изкачи по стълбището, което водеше към хранилището, намиращо се под земята. Обикновено бял воал криеше косата й. Груба кафява рокля я покриваше от главата до петите, а на краката си имаше дървени обувки. Беше облечена за работа, но Уилям си мислеше, че изглежда очарователно. Очарователно, с изключение на тази притурка, която се мъкнеше след нея.

Никълъс вървеше плътно зад нея, а очите му бяха впити оценяващо в задните части на Сора.

— За мен е удоволствие да ви помогна, лейди Сора — прошепна той, като взе ръката й и я поднесе към устните си. — Сигурен съм, че и вие щяхте да се сетите за това, като знам каква интелигентна и организирана жена сте.

Една загадъчна усмивка украси устните й. На Уилям никак не му хареса начинът, по който очарованият им гост се отнасяше към нейната красота.

— Сора, аз се прибрах — каза той и жена му се извърна към него.

— Уилям? — откритото й лице разцъфна от удоволствие и тя пристъпи с протегнати ръце към него.

Той премина бързо през залата, повдигна я и я притисна към гърдите си. Като се завъртяха в кръг, той я целуна по лицето, докато тя се смееше.

— Спри, Уилям, имаме гост — възпротиви се слабо тя. Това не го впечатли и тя извика: — Престани, Уилям. Сега, след като си вкъщи, аз трябва да се разпоредя за вечерята.

— Закъсняла си — каза той. — Слънцето отдавна залезе. Вечерята още ли не е сервирана?

— Не. Задържах я заради теб — тя скръсти скромно ръце пред гърдите си. — Гладен ли си?

Неосъзнаваща женските си хитрини — защото как можеше да знае тези общоизвестни светски примамки, без да ги е наблюдавала у другите? — тя флиртуваше с него. Черните й мигли пърхаха, разкривайки нейните сияещи очи. Усмивката се появяваше и изчезваше от устните й, като че ли радостта й от завръщането му не можеше да бъде скрита.

Погледът му се плъзна по кадифената й кожа, а розовината по бузите й го накара да изпита желание да я близне като студен крем карамел.

— Умирам от глад — увери я той, а гласът му бе станал дрезгав и показваше, че намерението му нямаше нищо общо с храната.

— Аз също съм гладен — укорителният глас на Никълъс наруши тяхното бъбрене и Сора подскочи от изненада. Тя беше забравила за техния гост.

Надарен с по-силно чувство за самоконтрол, отколкото Сора, Уилям се обърна към приятеля си с усмивка:

— Добре дошъл, Никълъс. И теб ли те накара да чакаш?

С очарователен поклон Никълъс каза:

— Дамата има такъв приятен начин да накара някого да чака, че човек дори не забелязва болките от глада.

Сора се засмя на неговото сладкодумие.

— Един учтив начин да ми намекнете, че съм ви накарала да умирате от глад. Но затова сега всички ще имате апетит — плясна с ръце тя. Прислугата изостави другите си задължения и се залови със сервирането на вечерята.

— Тази вечер ще имаме скромна вечеря — предупреди ги тя. — Яхния и мляко.

— Моето любимо ядене — той наблюдаваше с удивление паническото бързане на слугите. — Не си ли ги хранила от обед?

— Те направиха една глупава грешка — Сора се усмихна и се обърна към него, като повиши глас: — Твоите крепостни, лорд Уилям, смятат, че аз нямам никакви права над тях. Те се противопоставиха безочливо на моите разпореждания, като се отнесоха към тях с недоверие и незачитане. Борбата за моето право да се разпореждам тук, започнала преди месеци, трябваше да се поднови отново днес. Питам, милорд, до каква степен се разпростира моята власт в това домакинство?

Уилям я погледна замислено, после премести погледа си върху прислугата. Те бяха забавили бързия си ход, за да могат да чуят отговора му. Помисли си с недоволство, че вината за това положение беше негова. Гледката, която представляваше Сора, облегната на раменете му, беше накарала прислугата да изпитва още по-малко чувство на доброжелателство към нея. Те не знаеха дали господарят им щеше да се ожени за тази жена, която притежаваше такъв хаплив език, и поради тази причина Сора нямаше авторитет пред тях.

Това, което той бе направил през миналия месец, не бе успокоило техните мисли. Последните дни на май се бяха изнизали и бяха отстъпили място на ухаещите на рози топли юнски дни.

Уилям беше упражнявал рицарските си умения; беше яздил и ловувал заедно с баща си; беше се затворил с брат Седрик, за да съставят брачния договор. Беше се въздържал, мислеше си той, да не покаже своето засегнато честолюбие пред Сора. Вярно, не бе играл ролята на пламенен любовник, но това беше само един опит, с който искаше да я увери, че неговата любов не беше само един горещ пламък, който бързо щеше да угасне. Беше потискал нежността, която изпълваше душата му, и се бе отнасял към нея като към една уважавана, солидна съпруга.

Понякога той беше пренебрегвал Сора, нейните обеди и вечери, а нощем не беше обръщал внимание на съблазните й. Всичко това се дължеше само на неговата настойчива припряност да довърши брачния договор, но подчинените му явно не го бяха разбрали. За съставянето на един такъв договор, включващ в клаузите си земи и пари, бе необходим седмици упорит труд. Като един глупак, той не се бе досетил, че небрежното му отношение към нея ще окаже такова влияние върху тези селяндури. Беше единствено доволен, като виждаше как Сора бавно се отпуска и навлиза в ролята си на господарка.

Беше я оставил спяща през нощта и с бързината на маниак бе яздил до Пертрейд, за да провери дали всичко е в ред със земите й, а тези селяци си мислеха, че той я беше изоставил. Тя беше платила цената за неговото нетърпение. Като мързеливи, хищни лешояди, слугите му се бяха заяждали с неговата любима през целия ден и сега чакаха да чуят неговото мнение.

— Лейди Сора — взе ръцете й той и ги сложи на гърдите си. — Прости ми, че се явявам пред теб с тези мръсни ботуши. Моята мисия днес беше да се срещна с твоя пастрок, лорд Тибълд. В тази кесия, закачена на колана ми, нося нашия брачен договор. Твоят попечител постави своя печат върху него. Приготовленията за нашата сватба трябва да започнат веднага. Всичко, което притежавам, е твое според закона и моето желание. Нека всеки, който оспорва това, се обръща към мене.

Погледът му се премести от повдигнатото и към него лице и бавно обходи стаята и намиращите се там слуги, които явно се чувстваха неловко.

Всички се бяха смълчали и само миг след като чуха думите на господаря си, с бързината и пъргавината на рояк добре обучени мишлета, се заловиха да изпълняват задълженията си. Масите бяха застлани с покривки, чашите и чиниите бяха донесени.

— Откривам ръката на Хоиза в този протест — каза тихо той.

— Да — съгласи се Сора. — Въпреки че е изпратена в кухнята именно заради заядливия си нрав, тя все още създава неприятности с нейната злоба. Имаме много добри слуги в домакинството, но тяхната готовност да откликват на призиви от този род, ме плаши. Няма ли начин да се омъжи за някого, и да живее извън пределите на имението?

— Ще видя какво мога да направя — отговори той. — Ще трябва да намеря някой беден човек, който да я вземе, но не знам кого мразя толкова много, че да го заробя с нея.

— Хоиза? — прекъсна ги Никълъс. — Това не е ли онази повлекана, която винаги се мотаеше тук?

— Да — сви рамене Уилям. — Тя не заслужава повече нашето внимание. Ще уредя нещо за нея по-късно. Сора може да има нужда от всяка ръка, докато свърши сватбата.

— Но само докато сватбата свърши — съгласи се тя и като се обърна към Никълъс, го покани да заеме мястото си на масата. — Вземете си от сиренето и бирата. Ще помогна на лорд Уилям да се освободи от ризницата си, да се измие и незабавно ще дойдем при вас.

— Къде е баща ми? — попита Уилям, когато двамата излязоха от стаята.

— Взе момчетата и отиде на лов за малко прясно месо.

— В този дъжд? — недоверчиво попита той.

— Когато излязоха сутринта, не валеше — напомни му тя. — Смятам, че са намерили подслон при вашите хора, запалили са огън и си разказват истории за кървави битки. Баща ти каза, че взима момчетата със себе си, за да ги научи на изкуството да ловуват, но аз мисля — тя щракна с пръсти към прислужничките, когато те влязоха в стаята, — че го направи, защото чу Клер да казва, че звездите на небето над Бърк били по-ярки.

Той се усмихна.

— Да, това трябва да е било. Татко винаги глези момчетата, когато има възможност да го прави, разбира се. Може би е сметнал, че е добре да ги махне за малко от главата ти.

— Несъмнено — каза тя и внезапно се усмихна развеселена. — Мод също отиде с тях, друсайки се на гърба на някаква стара кранта. Баща ти е много привързан към нея.

— О, да. Забелязал съм го.

Той забеляза също колко добре работеха слугините. Едната извади чисти дрехи от сандъка и ги постави върху леглото. Другите две повдигнаха ризницата и я измъкнаха през раменете му.

— Дайте я на оръжейника, за да я намаже с масло — нареди Сора и едната от тях се измъкна от стаята. — Лин, съблечи го и измий ръждата от тялото му.

Докато Лин събличаше мокрите му кални дрехи, другите момичета донесоха дървения чебър, който стоеше в ъгъла. Той седеше на столчето, докато Лин обливаше раменете и главата му с топла вода, а после саиуниса ръцете си и бързо го разтърка.

Измит и освежен, той нареди на слугините:

— Дайте кърпата на лейди Сора. Тя може да ме избърши.

Глуповато кикотене наруши тишината, но Сора отново щракна с пръсти и то бързо замлъкна. Ленената кърпа бе пъхната в ръцете й, а слугините избягаха от стаята.

— Оставете вратата отворена — заповяда Уилям рязко и затварящата се врата се отвори отново, така че всеки, който минаваше наблизо, можеше да види господаря и неговата лейди. Сора въпросително повдигна веждите си и той й обясни: — Ти ще бъдеш моя съпруга и като такава нямам намерение да те позоря пред когото и да било. Без значение колко трудно може да се окаже това.

Той раздразнено стисна зъбите си, а тя издаде успокоителен звук, докато го обгръщаше с кърпата.

— Присмиваш ли ми се? — повдигна той усмихнатото й лице.

— Да, но не смятам, че ти ще страдаш повече от това решение, отколкото аз.

— Не. Аз ще се измъчвам повече, защото ще трябва да се откажа от леглото си и да спя в хола на сламен тюфлек.

— Аз ще спя там, защото и без това не мога да спя без теб.

— Не, аз ще спя там, тъй като на мен повече ми приляга.

Като взе кърпата от ръката й, Уилям се обърна с гръб към вратата и сам довърши изтриването. Сора взе ризата му и тръгна към него, но той поклати глава.

— Не. Сам ще се облека.

— Тогава защо отпрати жените? — попита озадачено тя.

— Исках да говоря с теб, без да се притеснявам, че наоколо има уши, които ни слушат.

Като се вгледа в лицето й, той си помисли: „Защото съм луд от любов по теб и трябва непрекъснато да уверявам и теб в това“. Но каза само:

— Моята намеса ще оправи ли проблема ти с тези селяндури?

— По-голямата част от слугите са добри хора. Това, от което се нуждаят, е твърда, здрава ръка, която да ги ръководи, а твоята подкрепа преди малко беше повече от това, на което можех да се надявам.. Благодаря ти, Уилям! — каза тя и като направи реверанс, мина на друга тема: — Как можа да накараш Тибълд да подпише толкова бързо брачния договор?

Преди да й отговори, той облече ризата си.

— Това се дължи на хубавата ми външност и на очарователния ми характер.

Сора се разсмя високо, а той учудено повдигна веждите си.

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Хубавата ти външност, очарователната ти личност и присъствието на сабята ти са оказали непреодолимо въздействие върху Тибълд.

— Колко добре го познаваш — учуди се той, докато се бореше с останалите си дрехи със сръчност, която не оправдаваше необходимостта му от прислужници. — Да, така е. И с Божията помощ ще те даде с усмивка на уста.

— Съмнявам се, че ще го направи, освен ако не е решил да използва възможността да опита от щедрото пиршество, което подготвяме. Трябва да дръжим виното по-далече от него, докато трае церемонията. Той има лошо пиянство.

— Изпитото без мярка вино ще погуби и най-силния мъж.

— Той никога не е бил такъв. Надявам се, че ще го наблюдаваш, за да си сигурен, че няма да попадне под нечие лошо влияние — усмихна се тя, като изкриви устните си на една страна, сякаш се страхуваше да привлече вниманието му върху възможните неприятности.

— Ще наблюдавам всички гости — съгласи се той с лекота, въпреки че изявлението му не беше много искрено. — Неприятелите ни не могат да бъдат никаква заплаха за сватбения ни ден. С всички тези верни хора, които ще бъдат наоколо, с двата неуспешни опита за покушение над живота ми, който и да е неприятелят ни, точно на този ден не би посмял да вдигне ръка срещу нас. Не се тревожи, момичето ми. Аз ще се грижа за теб.

— Знам, Уилям. Винаги съм го знаела. Мисля, че август ще бъде идеалният месец за нашата сватба, тъй като няма да можем да съберем всички гости, ако решим да я направим по-рано — предложи Сора.

— Август! — възкликна той. — Ще имаме нужда от помощта на селяните при приготовленията по посрещането на гостите, а през август няма да можем да я имаме. Дотогава най-тежката полска работа ще бъде привършена, а жътвата все още няма да е започнала. Трийсет дни, за да оповестим гостите, трийсет дни, за да организираме всичко и след това твоят авторитет ще бъде наложен на домакинския персонал със силата на моята ръка.

— Не всички се държат непочтително, само няколко поставят под въпрос моя авторитет. Не се отнасяй сурово към тях. Моя е отговорността да ги науча да бъдат лоялни към мен, а днешният ден беше само един удар върху моята самонадеяност — по устните на Сора затрептя усмивка.

Въпреки отворената врата, той я взе в обятията си.

— Не се измъчвай, скъпа. Знам, че сватбата ще бъде едно изпитание, но е необходимо да кажем брачната си клетва. Брат Седрик ще ни благослови, а и баща ти ще бъде тук, ако трябва ще го хвана за… врата и ще го домъкна.

Тя се изкикоти.

— Тази идея май много ти хареса — обвини го тя.

— Не — възпротиви се той със саркастична наивност. — Ужасява ме. Знаеш ли, сватбеният ден ще даде възможност на моите кастелани да повторят клетвите си за вярност пред мен, тъй като всички ще присъстват на тържеството, а свещеникът ще утвърди думите им. Това ще ни даде възможност да видим кои от васалите ни имат някакви слабости, поради което ще трябва да се отървем от тях.

Радостта изчезна от лицето й.

— Това ще ти даде възможност да видиш с кого трябва да се биеш.

— Да — призна с удоволствие той. — Мина много време, откакто не съм вдигал сабята си в битка.

Тя обви с ръце раменете му, като че ли искаше да го защити.

— Ще вземеш баща си със себе си, нали?

— За да участва в такива дребни схватки? — попита учудено той. — За какво ми е?

— Отдавна не си участвал в битки.

— Вярно е — кимна той с глава. — А редовното упражняване със сабята и пиката не могат да заместят условията на истинската битка. Може би едно melee по време на нашата сватба ще се отрази добре на моите умения. Това е добра идея. Ще я обсъдя с Никълъс. Благодаря ти, любов моя.

Той я прегърна, целуна я разсеяно и тръгна към залата. Сора го последва, но вървеше по-бавно. Когато влезе в залата, Уилям й предложи да седне на пейката. Никълъс седна от лявата й страна. Була лежеше зад нея в очакване нещо за ядене да падне от масата. Уилям седна на пейката до нея и внимателно й сервира.

В залата цареше тишина, докато слугите ги обслужваха. След като беше сервирано, и тримата се съсредоточиха върху храната. Вечерята продължи спокойно. Сора поддържаше разговора върху обикновени теми: лов, езда, проблемите, на които се натъкваше при ръководенето на имението. Тя не даде възможност на Уилям да говори за melee, а като се обърна към Никълъс, го попита:

— Лорд Никълъс, не сте ни казали още коя е причината, която ви накара да ни посетите.

— Така ли? — възкликна той и Уилям забеляза как Никълъс смекчи тона си, когато се обърна към Сора. — Каква небрежност от моя страна. Дочух слухове, любопитни слухове за големи промени в замъка Бърк.

— Какви слухове?

— Ами, че Уилям си е възвърнал зрението, че той ще се жени за загадъчната наследница от Пертрейд, и както се вижда, слуховете се оказаха верни.

— Как може новините да се разпространяват толкова бързо? — учуди се Уилям. — Пратениците все още не са тръгнали, за да оповестят новината.

— Поради тази причина вие не бяхте изненадан, когато видяхте Уилям — размишляваше Сора. — Очаквах някоя радостна сцена, като разберете, че зрението му се е възвърнало.

— Какво разочарование се усеща в гласа й! — каза Уилям. — Жените обичат сцени, които трогват сърцето, а?

— Не трябва да разочароваме дамата — в гласа на Никълъс се долавяха весели нотки.

Той стана от пейката и извика с престорено въодушевление:

— Уилям!

— Никълъс!

Уилям стана и го посрещна с протегнати ръце, а Була изскимтя и застана между тях.

Те се прегърнаха, шепнейки си ласкави думи, докато тя се подсмихваше и накрая им каза:

— Сядайте, глупаци такива.

— Погледни глупавото си куче — каза Никълъс.

Уилям се разсмя, а Сора попита:

— Какво е направил?

— Седнал е, разбира се. Нали каза глупаците да седнат?

Була започна да скимти. Сора познаваше този звук; това беше израз на радост.

— Приятно му е, когато Никълъс го гали — каза Уилям, като седна и постави краката си близо до тези на Сора. — Мислех, че не обичаш кучетата, Никълъс.

— Това е кучето на лейди Сора — отговори Никълъс.

— А, разбирам — Уилям откри, че му беше трудно да се усмихне, но продължи: — Ако продължаваш да го чешеш зад ушите, ще си спечелиш приятел за цял живот.

— Той е толкова голям, че човек би си помислил, че е едно зло куче — каза Никълъс.

— Външният му вид лъже — Уилям показваше искрено презрение към животното. — Не можем да го използваме дори за лов. Такъв страхливец е.

— Шт — смъмри го Сора. — Ще накърним чувствата му.

— Единственото нещо, което може да накърни чувствата на това куче е, ако забравиш да го нахраниш — отговори раздразнено Уилям. — Не знам защо все още го държим.

— Защото си много мекушав — каза Никълъс.

— Защото го обичаш — заяви Сора и постави ръката си на коляното на Уилям, а той я потупа.

— Няма съмнение, че и двамата сте прави — отговори той.

— Така е — каза Никълъс, като седна на мястото си.

— Не бях много изненадан, когато разбрах, че зрението на Уилям се е възвърнало. Беше ясно, че щом здравословното му състояние се подобри, то и зрението му ще се възвърне. Слуховете за неговия брак ме накараха да дойда.

— Откъде разбрахте всичко това? — попита Сора.

— О, не ви ли казах? Чарлз ми каза. По начина, по който ми говореше, разбрах, че той е бил тук, когато това се е случило.

— Когато какво се е случило? — попита рязко Уилям.

— Когато зрението ти се е възвърнало. Не беше ли тук?

Уилям поклати отрицателно главата си, а Никълъс сви рамене.

— Беше пиян, а ти знаеш какъв става тогава. Залиташе, докато яздеше. Не знам, но като че ли някакво бреме тегне на душата му. Стори ми се много объркан и смутен. Целият му разказ беше една объркана история, в която бяхте замесени ти и Артър и някаква глупост за това как последният се опитал да те нападне от засада.

Никълъс замълча, но тъй като Уилям не каза нищо, той поклати глава и продължи:

— Чудя се на Артър. Той е просто едно момче, на което лесно може да се повлияе. Никога не е изглеждал като мъж.

— Да — съгласи се мрачно Уилям. — Той беше просто едно момче.

— Беше? — подскочи Никълъс, като чу думите, които се изплъзнаха неволно от устата на Уилям. — За Бога, Уилям, кажи ми какво знаеш за това?

Уилям съжали, че се беше издал, но не виждаше начин, по който да замаже положението.

— Чарлз е прав. Артър е мъртъв.

— Не… не, това е само една нелепа история, която Чарлз е измислил.

— Цялата работа беше напълно нелепа — потвърди Уилям. Той отпи от бирата си. Беше забравил колко лукав беше Никълъс, но зад широкото му лице с набола брада се криеше голям ум и съобразителност. Неговата хитра, хладнокръвна природа се изразяваше в случайни изблици на сърдечност, но като цяло държанието му беше като на по-възрастен за годините си мъж.

Телосложението на Никълъс беше такова, че изключваше каквито и да е бойни подвизи. Раменете му не бяха по-широки от таза, а коремът му засвидетелстваше неговото благоразположение към храната. Плешива, с изключение на една тясна жьлто-червеникава ивица коса, която започваше от ушите му и продължаваше отзад до тила му, главата му беше гладка и лъскава, обстоятелство, което той проверяваше постоянно с нервно поглаждане с ръка. „Хубавата“ му външност се допълваше от тъмночервен остър нос. В действителност той беше свел своите удоволствия до минимум, възпирайки страстите и желанията си с железен самоконтрол. Единствено очите му, в които гореше някакъв вътрешен огън, загатваха за неговия силен характер. Те бяха пъстри, заобиколени с къси руси мигли, но сега се бяха зачервили от пушека, който идваше от горящия огън. Когато Уилям си спомняше за тях, той никога не се сещаше за техния цвят. Спомняше си единствено за пожара, който беше запален в тях.

Съмнение изпълни душата на Уилям. Съмнение относно мотивите на Никълъс, съмнение относно информацията, която бе попаднала извънредно лесно в неговите ръце. Той чувстваше едно вътрешно нежелание да разкаже цялата истина за самопризнанията на Артьр, а изглежда, и Сора мислеше също като него.

— Артър беше полудял от завист — каза тя на Никълъс. — Той се хвалеше, че бил много умен, че е успял да хване в клопка Уилям и мен.

Никълъс не каза нищо, очаквайки с обтегнати нерви тя да продължи, но това не стана и в залата настъпи мълчание. Несвикнала да си служи с такива трикове, Сора седеше неподвижно, поставила ръце в скута си. Никълъс направи една гримаса към Уилям и последният се наслади на вида на своя хитър приятел, който изглеждаше съвсем объркан от думите на любимата му.

— Той ви отвлече, така ли? — попита Никълс.

— Никой не е казал, че той е отвличал когото и да било — отбеляза тя. — Думата беше: хванати в клопка.

— Съжалявам. От това, което слугите ви казаха днес, разбрах, че сте били отвлечени…

Сега той започна да го усуква, хвърляйки думите си като стръв, но беше направил грешка и го съзнаваше.

— Сега в безопасност ли сте? — попита направо той, като се опитваше да излезе от неловкото положение. — Една такава дама, като твоята, е винаги прицелна точка за негодниците. Вие изглеждате прекрасно и сте чудесна партия за брак.

— Лорд Уилям ще се погрижи за това през август.

Уилям се разсмя, опитвайки се да разсее необичайното напрежение, което се беше създало между годеницата му и неговия приятел.

— Сора, каза го така, като че ли аз ще те изцеря от красотата ти в нашия сватбен ден.

— Нищо подобно — каза много сериозно тя. — Просто няма да бъда повече „чудесна партия за брак“, когато съм омъжена за теб и ти бъдеш отговорен за моето благополучие. Това ще те изцери от безразсъдството ти.

— Съжали ме, приятелю — каза насмешливо Уилям. — Тя вече започва да ми натяква.

— Това е характерна женска черта. Тя ти натяква, защото те обича — каза Никълъс, извърна погледа си от красивото лице на Сора и погледна към Уилям, който се раздвижи неловко. — Но ти трябва да й простиш, защото рядко се среща такава красота като нейната.

Уилям сведе поглед към ръцете си, свити в юмруци върху масата. Да, тя беше красавица, истинска красавица. Тя превръщаше всеки обикновен мъж във възвишен герой, без да съзнава, че видът й събужда рицаря в душата и на най-грубия селянин. Той се чудеше дали някога щеше да спре да се възхищава, наблюдавайки това лице на Богородица, лице, в което гореше огънят на непоколебима храброст. Той вдигна поглед към нея и отново бе хванат в клопката й. Притежаваше ли я наистина? Наистина ли я беше довел до пълно любовно изтощение, след като се бяха любили? Тя изглеждаше толкова невинна, толкова недосегаема, като дете, като жена.

Тя му се доверяваше безрезервно, вярваше във всичко, което той й казваше. Той беше наслоил една погрешна сигурност в нея. Който и да беше този, който се опита да ги убие, той щеше да присъства на тяхната сватба. Уилям можеше да се грижи за себе си, но тя беше жена, нежна, деликатна, а сега той вече познаваше собственическото чувство, за което никога преди това не беше и мислил. Способността да защитава себе си никога не бе поставяна под съмнение, но този негодник щеше да знае, че именно тя е слабото му място. Мисълта за Сора, отвлечена, сама, сляпа и уплашена, го караше да се поти от страх, както никоя друга заплаха не можеше да го накара да се почувства. Щеше да я опази, реши той. Някак си щеше да я опази.