Джак Керуак
По пътя (6)

6

В ония дни не познавах Дийн така добре, както сега, и първото нещо, което мислех да направя, бе да потърся Чад Кинг, така че моментално пристъпих към действие. Обадих се по телефона у тях, отговори ми майка му.

— Я, Сал, какво правиш в Денвър? — възкликна тя.

Чад е слабичко русокосо момче със странно лице на магьосник, което напълно си схожда с неговия интерес към антропологията и старата история на индианците. Има леко орлов нос, с мека чупка под златен пламък от коса; Чад притежава красотата и изящността на самоуверения Западняк, който много е танцувал в крайпътните кръчми и е играл футбол. Когато заговори, в гласа му звънва вълнуващо трептене. „Едно нещо страшно харесвам у индианците от прериите, Сал — начина, по който те винаги адски се смущавали, след като се похвалели с броя на одраните от тях скалпове. В «Животът в Далечния Запад» на Ръкстон се говори за един индианец, който пламвал всеки път, когато споменавал за своите безбройни трофеи-скалпове, и изчезвал като дим в прерията, за да тържествува скришом. Ей това нещо направо ме плени!“

В този сънен денвърски следобед майката на Чад ми обясни, че синът й чете в местния музей за кошничарството на индианците. Обадих му се там; той дойде и ме взе със стария си двуместен форд, който използваше предимно за излети до планините, откъдето събираше индиански предмети. Появи се на автобусната гара в джинси и широко усмихнат. Аз седях върху сака си и приказвах със същия онзи моряк, когото бях видял на автобусната гара в Шайен; питах го какво е станало с русокосата. Той беше толкова отегчен, че не си направи труд да ми отговори. Двамата с Чад се качихме в малката двуместна кола и първо трябваше да минем през Общината, за да вземем оттам някакви географски карти. После Чад имаше среща с някакъв възрастен учител и така нататък, а аз умирах за една бира. И някъде дълбоко в съзнанието не ми даваше мира дивата мисъл: „Къде е Дийн сега и какво прави в този миг?“ По някакви странни съображения Чад бе скъсал приятелството си с Дийн и дори не го знаеше къде живее.

— А Карло Маркс в града ли е?

— Да. — Но той и с него вече не говорел. Това беше началото на отдръпването на Чад Кинг от нашата тайфа. Този следобед щях да подремна у тях. Разбрах, че Тим Грей разполагал със свободен апартамент на авеню „Колфакс“ и ме очаквал, че Роуланд Мейджър вече се бил настанил в същия този апартамент и имало стая и за мен. Надушвах във въздуха заговор и този заговор разделяше бандата на две: Чад Кинг, Тим Грей и Роуланд Мейджър, заедно с Ролинсови, се бяха сдушили да отритнат Дийн Мориарти и Карло Маркс. Цопнах право в центъра на тази интересна война.

Войната имаше социален оттенък. Дийн беше син на пияница, един от най-пропадналите бродяги на улица „Ларимър“, всъщност Дийн беше отраснал предимно на улица „Ларимър“ и из нейните околности. На шестгодишна възраст той публично бе умолявал съда да освободи баща му. Бе просил из пасажите около „Ларимър“ и бе носил парите на баща си, който го чакал сред натрошени бутилки с някой стар приятел. А когато поотрасъл, Дийн започнал да се навърта край комарджийниците по „Гленарм“; счупил денвърския рекорд по кражба на коли и бил пратен в изправителен лагер. Между единайсетата и седемнайсетата си — година пребивавал най-често в изправителни лагери. Специализирал се да краде коли, да причаква гимназистки след часовете, да ги откарва с колите в планината, да ги чука там; после се връщал в града и заспивал в първата хотелска вана, в която успеел да се намъкне. Баща му, някога уважаван и трудолюбив тенекеджия, се бил алкохолизирал, пиел вино, което е по-коварно от уискито, и не му оставало нищо друго, освен да скита с товарните влакове през зимата към Тексас, а през лятото — обратно до Денвър. Дийн имаше братя по линия на починалата си майка — тя се поминала, когато той бил съвсем малък, — но братята не го обичаха. Единствените другари на Дийн бяха момчетата от комарджийниците. Това лято Дийн, който притежаваше неизчерпаемата енергия на някакъв американски светец от нов тип, Карло, както и комарджийската банда бяха подмолните чудовища на Денвър и символизирайки това по най-чудесен начин, Карло бе наел подземен апартамент на улица „Гранд“, в който се срещахме и осъмвахме нощ след нощ — Карло, Дийн, аз, Том Снарк, Ед Дънкъл и Рой Джонсън. За последните ще разкажа подробно по-нататък.

В този мой първи денвърски следобед аз спах в стаята на Чад Кинг, докато майка му шеташе долу, а Чад работеше в кабинета си. Беше обичаен за платото жежък юлски ден. Едва ли щях да заспя, ако не беше изобретението на бащата на Чад Кинг. Бащата на Чад Кинг, мил и благ човек, минал седемдесетте, стар и немощен, постал и длъгнест, разказваше всевъзможни истории с бавна, бавна наслада; хубави истории при това, за момчешките си лудории из прериите на Северна Дакота през осемдесетте години на миналия век, когато, за да се развлича, яздел неоседлани понита и преследвал койоти с тояга. По-късно станал провинциален учител из пограничните земи на Оклахома, а накрая — търговец на какво ли не в Денвър. И досега държеше кантора над един гараж, надолу по улицата — бюрото с облия капак все още беше там, както и безброй прашни книжа, свидетелства за минали вълнения и печалби. Та този човек беше изобретил специална климатична инсталация. Монтирал бе обикновен вентилатор в рамката на прозорец и по някакъв начин, чрез намотки, прокарваше студена вода през жужащите перки. Ефектът беше изключителен, но само на разстояние четири фута от вентилатора — по-надалеч горещината на деня очевидно превръщаше водата в пара и долният етаж на къщата си оставаше напечен както обикновено. Но аз бях в леглото на Чад, точно под вентилатора, под втренчения поглед на един голям бюст на Гьоте, и заспах удобно, за да се събудя само след двадесет минути, премръзнал до смърт. Завих се с одеяло, но не се стоплих. В края на краищата ми стана толкова студено, че не можах да заспя отново и слязох долу. Старецът ме попита как работи изобретението му. Отговорих му, че е адски сполучливо, и в известен смисъл имах предвид точно това. Старецът ми хареса. Беше се съсухрил от спомени.

— Преди години изобретих препарат за почистване на петна, който по-късно изкопираха големите фирми от Изтока. Напоследък се опитвам да ги накарам да ми плащат по някоя пара за това. Ех, ако бях достатъчно богат, та да си наема един свестен адвокат…

Но вече беше много късно да си наеме свестен адвокат; и потиснат, той си седеше вкъщи. Когато се стъмни, изядохме разкошната вечеря, приготвена от майката: пържоли от елен, убит в планината от чичото на Чад. Но къде беше Дийн?