Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (31)

31.

ЗА ГЕНЕРАЛА денят се оказа добър. В единадесет беше сключил договор с полковник Санчес от хондураската армия. Полковник Санчес беше командир на Батальон 316, обучената от американците антитерористична част. Въпреки че хондурасците имаха достатъчно пари за харчене, генералът не виждаше оправдание да му дава така наречената система № 1. SR–25 с топлинен прицел „Магнавокс“ и заглушител MAW–7 беше най-модерната система в света, но се нуждаеше от много работа по поддръжката и той се съмняваше, че нация от Третия свят с ниска техническа култура би могла да поддържа системите при интензивно използване. А подобно използване се очакваше, защото текущата партизанска война не показваше признаци на отслабване. Напротив, прехвърляше се в градовете, където, както Батальон 316 и Военното разузнаване правилно разбираха, далекобойно оръжие с висока точност на стрелбата при нощни условия щеше да се окаже безценно.

След дълга караница и шумни спорове генералът най-накрая убеди полковник Санчес, че система, изградена на основата на преработени армейски прицели AN/PVS–2 „Старлайт“, монтирани на последната дума на техниката „Макмилан М–86“ и с изработения по технология „Дж.Ф.П.“ заглушител M14SS–1, е точно онова, което чичко доктор е предписал. Двадесет от оръжията щяха да са в калибър .308 „Уинчестър“, десет в .300 „Уинчестър Магнум“ и десет в .223 „Ремингтън“, осигурявайки по този начин на Батальон 316 голяма тактическа гъвкавост.

Разбира се, снайперисти от „Дж.Ф.П.“ ще обучат специално подбрани стрелци в използването на оръжейната система и временно ще служат като консултанти и съветници при бойните действия. Генералът разполагаше с банка кадри от няколко бивши снайперисти от спецотрядите на полицията и зелените барети, които изпълняваха подобни задачи. Освен това бяха дяволски добре платени с пари и допълнителната бройка, която можеха да заковат.

След това генералът и полковникът отидоха да обядват, унищожавайки огромни количество ростбиф в едно от най-хубавите заведения в Оклахома сити. После генералът остави полковника пред хотела му, за да се приготви за обратния полет у дома. Самият генерал отиде в клуба си, където изигра три бързи игри скуош със своя адвокат и един от членовете на управителния съвет на фирмата. После прекара един час в сауната, взе душ и се върна в офиса си в четири. Смяташе да изкара още два часа в преглеждане на документи и да започне работа по подготовката на презентацията след месец пред германската антитерористична част 080–9. Ако успее да ги отмъкне изпод носа на „Хеклер & Кох“ и проклетата им прехвалена PSG1, това щеше да се окаже чудесен трофей за колекцията му!

Седна на писалището си и Джуди, секретарката му, се появи със съобщенията за него.

— Нещо важно?

— Не, сър. Жена ви. Чака си издръжката.

— По дяволите, вече изпратих чека.

— Две обаждания от Джеф Харис от ФБР.

— Да, да. Може би все пак са решили да купят от нас прибори за нощно виждане. Това вече е нещо.

— И мистър Грийнуей, шефът на материалното снабдяване на Кливландската общинска полиция.

— О, свържи ме първо с него.

— И едно от чужбина. Мистър Арабенз от Салвадор.

— Дъртият пират. Окей, ще му звънна. Всъщност можеш веднага да се опиташ да ме свържеш с него. Сигурно ще ти отнеме часове.

— Да, сър. И мистър Шорт.

Генералът помисли, че не я е разбрал.

— Кой?

— Мистър Шорт. Каза, че става дума за Арканзас. Щял пак да се обади. Името му беше Френчи Шорт.

Генералът кимна, усмихна се и й благодари. Жената излезе от кабинета му.

Генералът си остана седнал, усещайки, че му е трудно да диша. Миналото се връщаше. Първо Суагър, сега това. Мамка му.

Той чакаше ли чакаше. Техниците му си тръгнаха в пет, както обикновено, а Джуди в шест, но генералът остана в кабинета си. Телефонът звънна два пъти, след като Джуди си тръгна. Единият път беше грешка, а втория някой затвори.

Копеле, помисли си той, отпивайки изискано от чаша скоч. Ти, мръсно копеле.

Най-накрая в 8,27 телефонът отново звънна.

Той вдигна.

— Ало.

— Джек! Джек Прийс, старо куче, мамка му. Как си? Обажда се старото ти приятелче Френчи Шорт.

Гласът имаше южняшки акцент и стигаше до него с насмешливия тон на подправена сърдечност.

— Кой си ти? — настоя Прийс. — Не си Френчи Шорт. Френчи е мъртъв. Умря във Виена през 1974. Видях доклада на Управлението.

— Това са подробности — каза гласът. — Как я караш, Джек? Обзалагам се, че разводът все още ти струва доста мангизи. Дъщеря ти харесва Пенсилвания, нали? А бизнесът процъфтява, не можеш да отречеш. Батальон 316? Отлично, Джек. Ти наистина управляваш една чудесна малка фирма.

— Кой си ти?

— Френчи Шорт.

— По дяволите, кой си?

Мъжът от другата страна на линията го остави няколко минути да се поизпоти.

— Джек, прав си, Френчи е мъртъв. Може да се каже, че аз съм истинският му наследник.

— За какво е всичко това?

— Джек, Френчи Шорт беше най-доброто, което някога ти се случи. Откакто го срещна, имаш невероятен късмет. Получи командирските постове, които желаеше. Напредна по стълбицата с чиновете. Имаше влияние, власт и добро име. Ръководеше снайперската школа, първата снайперска школа в западния свят. Доживя доктрината ти за нощния бой да бъде приета от армията. Гърдите ти се покриха с ленти и медали. Стана богат човек. Джек, дължиш много на Френчи Шорт.

— Престани да ме будалкаш. Изплюй камъчето.

— Ето го, Джек. През 1955 ти направи голяма услуга на Френчи. Улучи цел, която никой друг на света не би могъл да улучи. Това ни осигури най-различни неща. И на теб също. А сега, четиридесет и повече години по-късно, случаят отново е на масата. Някой започна да ни преследва. Трябва да стреляш още веднъж. Да го вкараш в земята. Нощен изстрел. От голямо разстояние. Твоят специалитет.

— Не — отговори Джек. — Това е единственото нещо, което съжалявам, че съм направил. Мъжът беше полицай, който никому нищо лошо не бе сторил. Герой от войната. Това е единственото нещо, за което се срамувам. Не ми пука какви са последствията.

— Джек, забравих колко си смел. Ти получи Бронзова звезда, нали? Окей, Джек, прави се на благороден пред стария си приятел Френчи Шорт. Казваш, че ще понесеш всички последствия? Ще се откажеш от всичко? От доброто си име, фирмата, семейството? Ще изтърпиш скандала? Няма да ти струва само това. Не, не. Когато дойде за мен, независимо какъв ще бъде изходът, ще се погрижа да научи името ти, Джек. И тогава ще дойде и за теб. Той е най-добрият. Няма по-добър от него.

— Суагър?

— И още как! Висок десет фута и наистина побеснял. Все още е най-добрият. Онзи ден издуха десет професионалисти. Може би си чул за това?

По дяволите, Прийс го беше прочел.

— Джек, ще те дам на Суагър и той ще те разпердушини. Или ще ти го наглася. Един изстрел, един труп.

Генералът мълчеше. Огледа трофеите си за точна стрелба и медалите на стената. Ако Суагър дойде за него, свършено е.

— И после съм вън?

— Завинаги. Ти се връщаш към живота си, а аз към моя.

— Как?

— Утре се изнасяш с екипировката. Отиваш в една ферма, разположена по черен път 70, който се пада встрани от шосе 71 на север от Блу Ай, Арканзас. Тя е далеч, далеч встрани, близо до малко местенце, наречено Поузи Холоу. Контактът ти ще бъде едно момче на име Дуейн Пек. Той ще те настани. Междувременно аз ще работя по въпроса да ти изпратя Суагър в гората. Той трябва да бъде вкаран в клопката бавно и внимателно. Работата не може да се ускори. Мисля, че ще отнеме няколко дни, може би седмица. Когато стане, трябва да действаш бързо и тихо. Ще ти осигуря мишената. Внимавай да не пропуснеш, генерал Джек, защото ще те погребе дълбоко и завинаги.

— Аз никога не пропускам — възрази генералът.