Нора Робъртс
Принцът плейбой (4)

Четвърта глава

Плановете на Хана да избегне пътуването с Бенет до Хавър бяха разбити на пух и прах. Тя бе оправдала решението си, като бе убедила себе си, че може да извлече повече полезна информация, като се съсредоточи върху двореца. За да не замине, бе казала, че я боли глава — банално, ала достоверно извинение.

Нарочно изчака Александър да довърши закуската със семейството си, за да може да говори насаме с Ив. Ив за по-малко от десет секунди обърна извинението й срещу нея:

— Нищо чудно, че не се чувстваш добре. — Тя пиеше чай в слънчевата детска стая и преглеждаше графика си за деня. — Откак си дошла, те държа затворена тук.

— Глупости. Дворецът е с размерите на малък град. Изобщо не може да се каже, че съм затворена.

— Колкото и да е голям, все пак има стени. Едно хубаво пътуване покрай брега е точно това, което ти трябва. — Ив вдигна поглед към младата бавачка, която приготвяше Мариса за сутрешната й разходка. — Би ли сложила на принцеса Мариса шапка? Навън е малко ветровито.

— Да, мадам.

Ив протегна ръце към дъщеря си.

— Приятна разходка, миличка.

— Цветя — произнесе Мариса и се засмя на собствения си глас.

— Да, набери цветя. Ще ги сложим в твоята стая. — Тя я целуна по двете бузи и я пусна. — Никак не ми е приятно, че тази сутрин не мога аз да я изведа, но след един час имам среща в Центъра.

— Ти си чудесна майка, Ив — отбеляза Хана, когато видя загрижеността в очите й.

— Прекалено много я обичам. — Ив въздъхна дълбоко и отново взе чая си. — Знам, че е глупаво, ала когато не съм с нея, си представям безброй неща, които могат да й се случат.

— Бих казала, че това е нормално.

— Може би. Нещата се засилват още повече, защото сме това, което сме. — Несъзнателно постави ръка там, където сега спеше второто й дете. — Толкова ми се иска да й създам усещане за нормалност, а въпреки това… — Поклати глава. — Всяко нещо си има цена.

Хана си спомни, че Александър бе казал почти същите думи, когато говореше за жена си.

— Ив, Мариса е прекрасно, здраво и щастливо дете. Не знам дали някое дете може да е по-нормално от това.

Ив я погледна за момент, после опря брадичка на ръката си.

— О, Хана, не знам как съм преживяла последните две години без теб. Което ме връща там, откъдето тръгнахме. — Допълни чашата й. — Ти дойде тук на гости, а досега не съм ти оставила и миг свободно време. Това ме кара да се чувствам истински егоист.

— Причината да бъда тук е да бъда с теб — напомни Хана, макар да усещаше, че бързо губи почва.

— Причината да бъдеш тук е, че сме приятелки. Направи ми една услуга. Почини си днес, отпусни се, наслаждавай се на морския въздух. Бен може да бъде чудесна компания, честна дума. Гарантирам ти, че пет минути след като се качиш в колата, главоболието ти ще изчезне.

— Някой има главоболие ли? — попита Бен от вратата и влезе. Бе с бяла парадна униформа с червена емблема на офицер от Военноморските сили на Кордина. На левия джоб на гърдите бе избродиран кралският герб, за да се вижда, че това бе принц. Хана винаги бе приемала за пълна глупост твърденията, че жените си падат по мъже в униформа. Досега.

Той изглеждаше толкова… зашеметяващо, призна тя, макар че практичната й страна търсеше по-малко театрална дума. Снежнобялото сако подчертаваше тена му и контрастираше на тъмната му коса. Ухили се на Хана по такъв начин, че тя бе сигурна, че бе разбрал какво впечатление й бе направил. Хана машинално стана и направи реверанс.

— Бенет, бях забравила какъв разбивач на сърца си в бяла парадна униформа. — Ив вдигна лице за целувка. — Може би все пак трябва да кажа на Хана да вземе един аспирин и да остане.

— Мисля, че лейди Хана може сама да се грижи за себе си. Нали, шери?

В този момент Хана реши, че ако ще трябва да се дуелира с него, трябва добре да владее рапирата си.

— Винаги съм можела.

— Малко си бледа. — Той я докосна с пръст по бузата. — Наистина ли не си добре?

— Няма ми нищо. — Тя се чудеше дали Бенет усеща как кръвта й кипва от този непринуден контакт. — А и Ив ме уверява, че едно пътуване покрай брега е наистина най-доброто лекарство.

— Добре. Ще я върна със зачервени бузи.

— Извинете ме за минутка, трябва да си взема чантата.

— Бенет — спря го Ив, преди да бе успял да излезе след Хана, — стори ли ми се, или наистина току-що видях нещо?

Той не се престори, че не я разбира.

— Не знам.

— Хана е живяла, защитена от всичко. Предполагам, че няма нужда да ти казвам да бъдеш… ами, внимателен.

Макар слънчевата светлина да струеше зад него, очите му станаха студени.

— Не, нямам нужда да ми се напомня с кого може и с кого не може да има връзка човек с моето положение.

— Не го казах, за да те ядосам. — Ив моментално скочи на крака и хвана ръцете му. — Ние с теб бяхме приятели много преди да станем роднини. Моля те, само защото я харесвам, а знам колко неустоим можеш да бъдеш.

Бенет омекна, както винаги с Ив.

— Ти винаги си успявала да ми устоиш.

— Ти винаги си се отнасял към мен като към сестра. — Ив отново се поколеба, разкъсвана между две вярности. — Ще бъде ли нахално, ако кажа, че тя не е твоят обичаен тип?

— Наистина не е. Може би това ме смущава. Престани да се тревожиш. — Той се наведе да я целуне по челото. — Няма да повредя твоята благопристойна английска приятелка.

— Може пък да се тревожа за теб.

— Недей. — Бенет я погали приятелски по бузата и тръгна към вратата. — Кажи на Мариса, че ще й донеса раковини.

Хана го посрещна на стълбищната площадка, спокойна и примирена с решението си.

— Надявам се, че не ви накарах да чакате.

— Имаме много време. Мога да обещая, че пътуването ще си струва помпозността и речите накрая.

— Аз нямам нищо против помпозността и речите.

— Значи имаме късмет. Здравей, Клод. — Бенет кимна на високия набит мъж, който чакаше до портала.

— Добро утро, Ваше Височество. Добро утро, лейди Хана. Колата ви е готова, сър.

— Благодаря, Клод. — Бенет преведе Хана през портала. Знаеше, че това съобщение означава, че пътят между Кордина и Хавър е осигурен.

Хана видя колата в момента, в който излязоха навън. Малкият френски спортен открит автомобил стоеше пред стълбите, обграден от двете страни от солидни лимузини.

— Това ли карате?

— Изглежда така, сякаш веднага трябва да направя едно кръгче с нея, нали? — Той се усмихна и с любов докосна лъскавия червен покрив. — Лети като стрела. На прав път съм вдигал до двеста километра в час.

Хана си помисли как би се чувствала, ако се носи покрай брега и вятърът бие лицето й. Отхвърли такива желания и се опита да погледне притеснено:

— Надявам се, че днес няма да се опитате да счупите рекорда си.

Бенет със смях й отвори вратата.

— Заради теб ще карам като дядо.

Тя седна и едва не въздъхна от удоволствие.

— Доста е малка.

— Достатъчно голяма е за двама. — Той заобиколи да влезе от другата страна. Клод вече бе отворил вратата му.

— Но вие сигурно не пътувате без охрана или помощник.

— Винаги когато мога. Секретарят ми ще бъде в колата зад нас. Хайде да се надбягваме с тях. — Бенет запали и от плътния звук под капака на двигателя Хана заключи, че отдолу се крие голям мотор. Преди да бе успяла да си поеме дъх, той засили колата по дългата права алея. Караше така, както и яздеше, на пълна скорост. — Сигурно вече мърморят отзад. — Махна безгрижно на пазачите на портите. — Ако зависеше от Клод, никога нямаше да карам с повече от тридесет километра в час. И щях да съм затворен в непроницаема за куршуми лимузина и да съм облечен с бронирана жилетка.

— Неговата работа е да ви пази.

— Жалко, че проявява толкова малко чувство за хумор в тази работа. — Бенет превключи на по-ниска скорост и гумите изскърцаха в следващия завой.

— Дядо ви дълго ли е живял?

— Какво?

— Дядо ви — повтори тя и сплете ръце в скута си. — Чудя се дали е живял дълго. Не ми се вярва да е карал така.

Вятърът развя косата около лицето му, когато той се обърна да й се усмихне:

— Вярвай ми, скъпа. Знам пътя.

Хана не искаше Бенет да намалява. За пръв път от месеци насам се чувстваше истински свободна. Почти бе забравила колко бе сладко това. Докато се спускаха от височините на столицата, морето проблясваше в синьо и бяло. Палмите се издигаха към небето, полюшвани от бриза. Пищни червени цветя надничаха от храстите край пътя. Въздухът миришеше на море и вечна пролет.

— Караш ли ски? — попита той, като я забеляза, че гледа човек, който се плъзгаше по водата зад един катер.

— Никога не съм карала. — Изглеждаше прекрасно. — Сигурна съм, че човек би трябвало да бъде доста атлетичен. Аз се чувствам повече у дома си в библиотеката.

— Не може да се чете през цялото време.

Тя видя как скиорът със салто се преметна във водата.

— Мисля, че вероятно бих могла.

Бенет се засмя и с рев навлезе в двойния завой.

— Животът едва ли си струва неприятностите без някое и друго падане. Никога ли не си имала желание за приключения, Хана?

Тя си помисли за последните десет години от живота си, за задачите, които я бяха водили от замъци до гета и навсякъде по средата. Тесни френски улички. Италиански крайбрежни райони. Помисли за малкия пистолет, който носеше в чантата си, и за тънката кама, прикрепена към бедрото й.

— Предполагам, че винаги съм предпочитала да съпреживявам чуждите приключения чрез книгите.

— Никакви тайни мечти?

— Някои хора са точно това, на което приличат. — Внезапно притеснена, Хана смени темата: — Не знаех, че сте морски офицер. — Още една лъжа, помисли тя. Ала професията й бе изградена от лъжи.

— Две години бях в армията. В момента това е по-скоро почетна длъжност. Вторите синове по традиция са определени за военна кариера.

— И избрахте флота.

— Кордина е оградена от море. Нашата флота е по-малка от вашата, ала е силна.

— А времената са неспокойни.

Нещо се появи в очите му и изчезна.

— В Кордина сме се научили, че всички времена са неспокойни. Ние сме мирна страна и понеже искаме да си останем такава, винаги сме готови за война.

Хана помисли за красивия бял дворец с неговите екзотични градини и кули, излезли сякаш от книжка с приказки. Гледка, простираща се километри за невъоръженото око, недостъпна откъм морето. Нищо никога не бе толкова просто, колкото изглеждаше.

 

 

Хавър бе очарователен. Сгушен в полите на дълъг хълм, с белосани къщички и дървени колиби. Рибарски лодки се поклащаха леко край подредените кейове от едната страна на пристанището. Дръзки сини цветя си пробиваха път през пукнатините на каменните диги. Мрежи се сушаха на слънце. Миризмата на слънце бе опияняваща и странно приятна в ранния утринен въздух.

На пръв поглед приличаше на спретнато рибарско градче, което оцеляваше благодарение на морето. Но когато заобиколиха пристанището, доковете станаха по-широки, сградите по-големи. Голям презокеански кораб бе обграден от товарни кораби, по траповете сновяха носачи. Както по-голямата част от Кордина, и Хавър бе повече от това, което изглеждаше. Благодарение на местоположението си и умението на своето население, това бе едно от най-добрите средиземноморски пристанища. Освен това в него бе разположена и кординската военноморска база.

Бенет провираше колата през тесните извиващи се улички и мина през няколко порти. Забавяше само колкото охраната да го познае и отсечено да му отдаде чест. Тук имаше бунгала, боядисани в розово, което напомняше на Хана за вътрешността на мида. Навсякъде растяха цветя и палми, ала тя разпозна структурата и подредеността на военна база. Малко по-късно Бенет спря пред бяла сграда, където бяха застанали мирно моряци в бели униформи.

— През следващите няколко часа — прошепна той на Хана — сме официални лица. — Протегна се към задната седалка и взе шапката си. Още докато я слагаше върху разрошената си от вятъра коса, един от моряците му отвори вратата на колата.

Бенет отговори на приветствията. Знаеше, че лимузината вече бе спряла зад тях, но не се обърна да погледне, а въведе Хана в сградата.

— Първо малко протоколни задължения — предупреди я той и пъхна шапката си под мишница.

Протоколните задължения се оказаха група офицери, от адмирал надолу, заедно със съпругите и военните аташета, които чакаха да поздравят и да бъдат поздравени от Негово Кралско Височество.

Тя изтърпя представянето, като се опита да не обръща внимание на любопитните погледи. „Не е типът на принца.“ Лесно разчиташе това заключение във всички очи, които срещаше. И бе напълно съгласна.

Предложиха им чай и разходка из сградата — заради нея. Хана се преструваше, че не разбира нищо от апаратурата, която й показваха, задаваше подходящите въпроси и се държеше възпитано, когато й даваха прости отговори. Едва ли би могла да спомене, че бе запозната с радара и с комуникационната система не по-зле, отколкото опитен оператор. В случай на нужда би могла да включи апаратурата и да се свърже с базата на МОС извън Лондон или с главния щаб на Дебок в Атина.

Вървеше покрай витрините, слушаше с привиден интерес обясненията на адмирала за разликата между разрушител и самолетоносач.

Помпозността продължи и когато излязоха навън, придружени от цялата свита, за да чакат пристигането на „Независимост“. Когато Бенет стъпи на дока, оркестърът, облечен в ослепителнобели униформи, засвири бодър марш. Тълпи от хора размахваха знаменца иззад военните заграждения, вдигаха малките деца, за да зърнат принца.

Хана преброи десетина души от охраната, смесени с тълпата, освен двамата, които не се отдалечаваха на повече от една ръка разстояние от Бенет.

Дебок бе на свобода, помисли тя. Всичко бе рисковано.

Сивият разрушител направи маневра в пристана, докато тълпата аплодираше и оркестърът продължаваше да свири. Моряците на борда и на брега стояха мирно. „Независимост“ се връщаше у дома след шест месеца на море.

Мостикът тежко се спусна. Засвириха бойни тръби. Капитанът слезе да отдаде чест на офицерите и да се поклони на своя принц.

— Добре дошли у дома, капитан. — Бенет му протегна ръка и тълпата отново започна да вика.

Както винаги в такива случаи, трябваше да се произнесе реч. Хана стоеше с внимателно изражение и бавно оглеждаше множеството.

Не се изненада, че го откри там. Дребният, леко прегърбен мъж бе в края на тълпата и държеше малко кординско знаменце. Бе с прости работни дрехи и незапомнящо се лице. Никой никога не би го забелязал. Бе един от най-добрите хора на Дебок.

Днес нямаше да има атентат срещу принц Бенет, помисли тя, макар да бе настръхнала. Успешното й проникване в двореца бе едно от най-големите й постижения. Сега планът за работа изискваше внимание и хитрост, а не прибързани опити за убийство.

Във всеки случай, Хана знаеше, че Дебок не се интересува от Бенет толкова, колкото от Александър, и не толкова от Александър, колкото от Арманд. След такова дълго чакане той не би се задоволил с втория наследник на трона.

И въпреки това тя затвори ръка върху дръжката на чантичката си. Премести се само с няколко сантиметра, ала сега тялото на Бенет бе почти изцяло закрито от нейното.

Дали този човек бе изпратен със съобщение за нея? Или просто му бе наредено да стои наблизо и да наблюдава? Инстинктът й подсказваше, че бе второто. Небрежно плъзна отново поглед през тълпата. Очите им се срещнаха и се задържаха само за част от секундата. Хана видя в неговите поздрав, но не и сигнал. Позволи на погледа си да продължи нататък. Знаеше, че след няколко дни ще се срещнат в музея.

Красивата церемония с бодра военна музика и знамена продължи с обиколка на кораба и проверка на екипажа. Хана вървеше със съпругата на адмирала, докато водеха Бенет покрай строените офицери и моряци. От време на време той спираше, за да направи коментар или да зададе личен въпрос на някой от мъжете. Нещо повече, тя забеляза, че Бенет слушаше отговорите. Дори страничен наблюдател би видял, че той получаваше от мъжете, които поздравяваше, нещо повече от уважение, дължимо на ранга му. Тук имаше любов, каквато само мъже могат да дадат на мъже.

Макар да бе сигурна, че Бенет бе виждал толкова кораби, че да му стигнат за цял живот, той обходи с видим интерес палубите, офицерските каюти и камбуза. Корабът бе подреден като аптека, излъскан до блясък и без следа от ръжда или олющена боя.

Бенет се движеше бързо, ала без да изглежда, че претупва процедурата. Имаше въпроси, които трябваше да бъдат зададени, заслужени комплименти, които трябваше да бъдат изказани. Той отново стисна ръката на капитана с пълното съзнание, че човекът има правото да се гордее със своя кораб и със своя екипаж. Когато тръгна да слиза по мостика, отново се разнесоха радостни викове. Бенет можеше само да се чуди дали бяха заради него, или защото церемонията най-после бе свършила и моряците можеха да слязат на брега.

Протоколът изискваше да бъде преведен отново през щаба. Чак там Хана започна да усеща неговото нетърпение. Но въпреки това той бе любезен, стискаше ръце, целуваше ръце, разменяше последни любезности. Едва когато седна в собствената си кола, си позволи тихо да изругае.

— Моля, сър?

Бенет просто я потупа по ръката и включи двигателя.

— Четири часа са много време да те държа на крака. Благодаря, че ги изтърпя с мен.

— Напротив, стори ми се много интересно. — Нищо никога не й се бе струвало по-прекрасно от вятъра, развяващ косите му, когато откритата кола отново се понесе. — Обиколката на кораба беше особено образователна. Много умно от страна на корабния готвач да сложи в рамка рецепта за понички, в която брашното се мери във фунтове, а не в чаши, нали?

— След няколко месеца на море храната се превръща в пръв приоритет. — Той я погледна, изненадан, че толкова се бе развличала от един кораб и няколко помпозни речи. — Ако знаех, че наистина ти е интересно, нямаше толкова набързо да претупам нещата.

— Предполагам, че след известно време всичко се превръща в рутина и става малко досадно.

— Мислех за моряците. Това, което те всъщност наистина искаха, беше да слязат на брега, където ги чакаха техните жени или любовници… Или и двете. — Засмя се и се обърна към нея. — Не можеш да си представиш какво означават четири месеца на море, когато единствената жена, която виждаш, е на снимка.

Устните й трепнаха, ала тя успя да сдържи усмивката.

— Сигурна съм, че не мога. Но мисля, че на вас ви е било приятно на море, Бенет. Пролича си по начина, по който говорихте с хората и гледахте кораба.

Той за момент не каза нищо, изненадан, ала не неприятно, че толкова бързо го бе разкрила.

— Тогава бях повече офицер и по-малко принц. Не мога да кажа, че морето ми е в кръвта, както на капитан Дюмон, но е нещо, което няма да забравя.

— Какво помните най-много? — попита Хана, преди да се бе усетила.

— Как гледам слънцето да изгрява, или още по-добре, как се борим с бурята. Господи, през каква буря минахме близо до Крит! Вълните бяха като петнадесетметрови стени, вятърът беше като божия гняв, толкова силен, толкова гръмогласен, че можеш да крещиш в ухото на някой и той да не те чуе. Никакво небе, само вода, вълна след вълна, стена след стена. Такова преживяване те променя.

— Как?

— Кара те да осъзнаеш, че няма значение кой си, какъв си, че има нещо по-голямо, по-велико. Природата е мощен изравнител, Хана. Погледни я сега. — Посочи с една ръка към морето, докато вземаше следващия завой. — Спокойно, почти невъзможно красиво. Един ураган не го прави по-малко красиво, само по-опасно.

— Говорите, сякаш предпочитате опасностите. — Тя разбираше това, може би прекалено добре.

— Понякога. Опасността има свое собствено изкушение.

На това Хана не можеше да отговори нищо. Самата тя го бе научила още преди години.

Бенет подаде кратък сигнал на колата отпред и спря.

— В момента предпочитам спокойствието. — Излезе, без да обръща внимание на охранителя, който стоеше тревожно до капака на предната кола. — Да се разходим по брега. — Отвори нейната врата и й подаде ръка. — Обещах на Мариса да й донеса миди.

— Охраната не изглежда доволна. — Хана също, след като забеляза колко бяха открити.

— Те ще са доволни само ако седя в бронирано кълбо. Хайде, Хана, нали ми казахте, че морският въздух е добър за кожата на лицето?

— Да. — Тя сложи ръката си в неговата. В края на краищата, той беше в безопасност, докато тя играеше своята роля и я играеше добре. — Трябва да намерите достатъчно големи миди, за да не може Мариса да ги глътне. Децата на нейната възраст се опитват да ядат най-странни неща.

— Практична, както винаги. — Бенет се засмя безгрижно, хвана я за кръста и я прехвърли през ниската ограда. Видя как погледът й се насочи над рамото му и разбра, че на дискретно разстояние ги следваше телохранител. — Трябва да си свалиш обувките, иначе само ще ги напълниш с пясък.

Това, разбира се, бе практично. Логично. Хана се опита да си каже, че заедно с обувките не смъква и част от прикритието си.

— Сигурно в тези води има невероятни корали.

— Гмуркаш ли се?

— Не — излъга тя. — Не съм много добър плувец. Преди няколко години отидох на една морска изложба в Лондон. Дотогава нямах представа какво невероятно разнообразие от раковини има и колко могат да са ценни те.

— Имам късмет, че Мариса има прости вкусове. — Хвана я за ръка и я поведе към морето. — Две раковини, и ще е щастлива.

— Много мило от ваша страна да мислите за нея. — Той наистина бе мил, помисли Хана. Това само по себе си бе едно от нещата, за които най-трудно можеше да си затвори очите. — Изглежда сте голям любимец на племенниците си.

— О, това е, защото нямам нищо против от време на време на игра да се правя на глупак. Какво ще кажеш за тази? — Бенет се наведе и взе една дълга спирала, която се бе отчупила от по-голяма раковина и морето бе огладило ръбовете й. На върха се издигаше шапка, почти като корона.

— Много подходящо — одобри тя и я взе от ръцете му.

— Мариса не се интересува какво е подходящо. Предпочита красивото.

— Красиво е. — Хана с усмивка прокара пръст по извивката, която преливаше от бледокехлибарено до блестящо розово. — Трябва да я сложи на рамката на прозореца си, където ще я огрява слънцето. О, вижте! — Без да се замисля, нагази в морето и измъкна една цяла кръгла мида във формата на ветрило, бяла от едната страна и перлена от другата. — Можете да й кажете, че от такива миди феите ядат бисквитите си, когато пият чай.

— Значи Хана вярва във феи — промълви той.

Тя смутено му подаде мидата.

— Не, ала мисля, че Мариса може да вярва.

Бенет пусна мидата в джоба си.

— Краката ти са мокри.

— Бързо ще изсъхнат. — Хана понечи да отстъпи назад, но той отново хвана ръката й и я задържа в плиткия разпенен прибой.

— След като сме тук, би трябвало да се опитаме да си откраднем още две минутки. — Без да чака отговор, Бенет тръгна покрай брега.

Водата бе топла и мека върху краката и глезените й, ала не по-топла и по-мека от въздуха, който духаше над нея. През кристалната вода се виждаше бял пясък и блестящи парченца от раковини, разтрошени от морето. Вълните бяха тихи, като въздишка и шепот.

В това нямаше нищо романтично, напомни си тя. Не можеше да си позволи да има. Острието, по което се движеше, бе по-тънко и по-остро от всичко досега. Една погрешна стъпка можеше да означава в най-добрия случай трагедия, в най-лошия война. Хана трябваше да не забравя мястото си. Решително насочи вниманието си към охраната на няколко стъпки зад гърба им.

— Церемонията днес беше чудесна, благодаря, че ме поканихте.

— Мотивите ми бяха чисто егоистични. Исках твоята компания.

Като се помъчи да не се трогне, тя опита отново:

— В Англия често кралското семейство е обект на критики, обаче зад всичко това има истинска любов. Виждам същата любов и уважение към вашето семейство тук.

— Баща ми би ти казал, че ние не само управляваме, но и служим. Той им дава солидност и увереност. Алекс им дава надежда за бъдещето. Продължаване на традицията. В лицето на Бри имат не само блясък и интелигентност, а и човечност.

— А във ваше лице?

— Развлечения.

Това я раздразни. Не можеше да каже защо, ала нехайното му отричане на собствените му качества я накара да спре и да му се намръщи:

— Подценявате се.

Бенет изненадано наклони глава и се вгледа в нея. Отново го имаше, това нещо, това неопределимо нещо в очите й, което така го привличаше към нея.

— Всъщност не. Аз много добре знам, че изпълнявам задълженията си. Баща ми е възпитал всички ни с разбирането, че ние не просто наследяваме титла или положение. Ние трябва да ги заслужим. — Дръпна я малко назад, за да не се намокри полата й от пръските от прибоя. — Аз няма да властвам. Слава богу. Това е за Алекс и после за сина, който през цялото време се надявам, че Ив ще ни подари. И понеже няма да властвам, не се приемам толкова сериозно, колкото Алекс. Но това не означава, че приемам лекомислено Кордина или своите задължения към нея.

— Нямах намерение да ви критикувам.

— Не мисля, че си имала такова намерение. Просто исках да кажа, че освен официалните си задължения, освен официалния си пост аз давам на хората нещо, за което да говорят на чаша вино или на вечеря. Откак бях момче, ме преследва титлата „принцът плейбой“. Не мога да кажа, че не съм направил всичко възможно да я заслужа.

— Аз предпочитам литературата пред клюките — заяви Хана надуто и отново тръгна.

— Клюките си имат своето място. — Развеселен, той я спря.

— Очевидно на вас това ви доставя удоволствие.

— Не. — Бенет погледна към морето зад нея и очите му потъмняха. — Просто съм свикнал. Когато си на двадесет години, е трудно да знаеш, че всеки път, когато погледнеш с интерес към някоя жена, някъде това ще бъде отпечатано с едър шрифт и със снимки отдолу. Обичам жените. — Той се усмихна и погледна обратно към нея. — Тъй като не исках да променям тази черта от характера си, реших да живея с клюките. Ако съм съгрешил, грехът ми е, че не съм бил достатъчно дискретен.

— Някои хора биха могли да кажат, че въпросът е в количеството.

Бенет се поколеба само за част от секундата, преди да отметне назад глава и да избухне в смях.

— О, Хана, какво съкровище си ти! Значи наистина си си пропилявала времето с нещо друго, освен Йейтс.

— Може да съм хвърлила поглед на някое и друго заглавие.

Той отново се засмя и преди да бе успяла да го спре, я завъртя в кръг.

— Безценна си, абсолютно си безценна. — Пусна я да стъпи на земята. Очите му светеха. — Обожавам как толкова ловко ме поставяш на мястото ми.

Тя машинално приглади полата си.

— Сигурна съм, че неправилно сте изтълкували моето намерение.

— Как ли пък не. Това най-много ми харесва в теб.

Смутеният поглед, който му хвърли, нямаше нищо общо с ролята, която играеше. Планът никога не бе включвал да му се харесва. Беше тук, за да наблюдава, да затвърди своето положение и да осъществи плана, разработван в продължение на години. Никога преди на благопристойната лейди Хана не й се бе налагало да се безпокои за това, че бе предизвикала интереса на някой мъж. Ала докато пресмяташе как да го прекрати, Бенет протегна ръка към нея:

— Косата ти пада. — С небрежен жест той измъкна една фиба, която висеше на рамото й. — Аз съм виновен, че не затворих покрива на колата.

— Сигурно приличам на излязла от ураган. — Тя посегна да оправи практичния си кок, но фибите се изплъзнаха от ръката й, разхлабени от вятъра и тежестта. Косите й се спуснаха свободно като водопад по раменете й, и чак до кръста.

— Боже мой… — Преди да бе успяла да отметне отново косата си, Бенет зарови ръце в нея, медноруса и мека като коприна. Бе се вторачил в това преображение като ударен от гръм. Косата й се развяваше дива и свободна край лицето й, подчертавайки високите скули, които изглеждаха груби и ъгловати само без тази рамка. Лицето й вече не бе слабо и кокалесто, а екзотично. — Великолепно! Коси на ангел!

Сърцето й бумтеше, ала Хана се опитваше да не забелязва това, което виждаше в очите му. Сега то не бе невинно удоволствие или непринудено привличане. Сега там имаше желание на мъж към жена, първично, силно и опасно като море по време на буря. Тя не можеше да се отдръпне от него, защото ръцете му бяха вплетени в косите й. Не можеше да отрече, че и в нея се надигаха желания.

Това не трябваше да се случва. Дори сега можеше да си каже, че не би могло да се случи. И въпреки това й се искаше той да я държи така, да се е изправил срещу нея, и колкото и глупаво да й звучаха думите, да копнее за нея. Да я желае, да има нужда от нея, да я обича. Всички тези неща бяха против правилата, но Хана установи, че й бе трудно да се отдръпне.

— Ангелски коси — повтори Бенет шепнешком. — Как може една жена да прибере тази красота и да я скрие?

Не, тя не можеше да отрече това, което се случваше в нея, ала можеше, както бе тренирана, да си го забрани.

— Така е по-практично. — Вдигна ръце да прибере косата си и усети съпротива.

Да, през цялото време е бил прав. В тази жена имаше повече, много повече, отколкото тя позволяваше да се види на повърхността. Може би точно това продължаваше да го влече към нея, да го кара да я иска, да го кара да изпитва нужда, каквато никога досега не бе изпитвал. Ако бе възможно, в този момент щеше да я прегърне. Не телохранителите го спираха, а тревогата, която се долавяше в очите й.

— Ако това беше вярно, моя най-практична Хана, защо просто не си я отрязала?

Колко пъти едва не го бе правила, и се бе спирала в последната минута. Тя пое дълбоко въздух и му предложи простата истина, защото истината често бе най-доброто възможно прикритие:

— Дори аз имам някаква суета.

— Тя те прави красива. — Той отново прокара ръце през косите й. Почти не можеше да повярва, че тази красота е била скрита от шепа фиби.

— Само различна. — Усмивката й скриваше напрежението, което я разкъсваше.

— Всеки мъж би одобрил такава разлика. — Бенет неохотно си призна, че Хана бе замръзнала под ръцете му, и я пусна. — Но пък теб мъжкото одобрение не те интересува, нали?

— Никога не съм го намирала за необходимо. — Ловко нави косата си отново зад врата и я закрепи с фибите, докато застана стабилно. Почти се чувстваше стабилна и самата тя. — Трябва да се връщаме. Ив може да има нужда от мен.

Той кимна и тръгна с нея към колата. Щеше да има друго време и друго място. Бенет откри в себе си нещо, което рядко изпитваше, особено когато ставаше дума за жени. Търпение.

— Можеш да я прибереш, Хана. Ала сега, когато знам как изглежда разпусната, ще я виждам всеки път, когато те погледна. — Когато стигнаха до оградата, той отново я вдигна, но този път задържа ръце на кръста й с оградата между тях. — Знам тази твоя тайна и това ме кара да се чудя колко ли още тайни имаш и кога ще ги открия.

Тревогата и желанието бяха мощна смес. Тя позволи на сърцето си да бие и от двете.

— Боя се, че ще се разочаровате, Бенет. Нямам интересни тайни.

— Ще видим — отсече той и прескочи леко оградата.