Елмор Ленард
Преследваният (24)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

След обяд той смени превръзките на Розен. Вече имаше много малко кръв, но когато разкри раната, за да сложи друг компрес, тя все така клокочеше и през нея все така се процеждаше въздух. Знаеше, че Розен е чул звука, излизащ от гърдите му.

— Дишам и от двете страни — каза Розен.

Той изплакна устата си с вода и после я изплю в съда, който Дейвис беше сложил до него. Имаше и една бутилка от мляко, ако му се допикаеше, но още не я беше използвал.

— Не трябва да пия, тогава мога ли да пуша?

— Дробовете ти и без това си имат достатъчно неприятности — отвърна Дейвис.

— Няма да гълтам дима. Е, всъщност сега му е времето да ги откажа. Знаеш ли колко пъти съм ги отказвал през последната година? Онзи проклет пожар, нали се сещаш, започнах да пуша веднага след това. По кутия и половина на ден… Сега какво ще стане?

— Когато се стъмни, ще изляза — отговори Дейвис.

— Помощ ли ще викаш? Полицията?

— Ще отнеме много време, най-малкото два часа. Искам да поразгледам наоколо. Имам малко пластичен взрив в колата, но нямам много жица и не мога да го възпламеня, освен ако не го свържа с някой електрически ключ. Но ще го използвам само в краен случай. Може да ги подмамим да се приближат. Колата ти е отвън. Тали каза, че е оставила ключовете вътре. Тогава ще се опитаме да те пренесем в колата. Ще духнем от другата страна. Но, по дяволите, не знам как ще стане — отзад няма никакъв път. Само камънаци и ями. И още нещо, единият от тях беше при колата ти и е възможно да е поставил взрив. Не съм сигурен, но ще е по-добре да проверя.

— А защо не им кажеш, че си тръгвате — рече Розен. — Вземи Тали и се махнете оттук. И без това съм ти много благодарен — слушай, знаеш добре, че тази история няма нищо общо с теб.

— Ти да не искаш да застрелят Тали?

— Точно за това става въпрос, ако тя остане тук… Ако ти останеш тук? — продължи Розен.

— Ти да не смяташ, че като излезем, те няма да ни застрелят? Докато сме живи, ние сме свидетели. Мъртви, ще ни заровят заедно с теб.

— Ще се измъкнем — каза Розен. — Нали?

Дейвис кимна.

— Аз държа на думата си — ще ти дам нещо — продължи Розен. — Всъщност само трябва да кажеш какво искаш. Стига да го имам, твое е. — Розен млъкна за момент. — Чуй ме, ако умра…

— Ако искаш да живееш, тогава живей — отсече Дейвис. — Така се прави. И не трябва да мислиш за нищо друго.

— Доста забавни неща ми минават през главата. — Розен се усмихна. — Например доктор Морис се прибира и — по дяволите, изумен е: какво е станало с къщата ми? Непрекъснато виждам лицето му. И се питам, колко ли ще ми струва всичко, а това вече никак не ми е забавно.

— Ще ти трябват и два прозореца за колата — допълни Дейвис.

— А другата, сивата — онези използваха колата ми, какво ще кажеш за това? Сигурно цялата е надупчена. — Розен поклати глава. — Смешно е за какви работи си мисли човек. Смешно е, че вече не се страхувам. Вместо това мисля си, ами каквото ще става, да става. Интересно е, защото подобно нещо, както можеш да си представиш, никога досега не ми се бе случвало. Все едно гледам отстрани, но не участвам. Ти така ли го възприемаш? Чудех се, как ли е в боя. Винаги другият трябва да умре, нали? Добре, каквото ще да става. Но е интересно… познавам един човек, на когото му бяха спъхнали белия дроб. Казваше, че боляло ужасно, разправяше нещо за плевралната обвивка — това не го разбрах — но каза, че за да го оправят, напомпали са му го обратно до нормалното; Явно и аз имам счупени ребра. Случи ми се нещо подобно преди време, при една катастрофа. Блъснаха ме отзад и се забих в шибаното кормило. Но сега те са съвсем натрошени, нали?

— Раната е чиста — каза Дейвис. — Поддържаме я чиста, всичко друго може да се оправи.

— Радвам се, че знаеш какво вършиш — рече Розен. — Може да си на друго мнение, но аз се радвам, че си тук. Както ти бях казал веднъж — Господи, беше едва снощи, а ми се струва, че е било преди седмица — ти ще успееш. Умееш да се държиш естествено.

 

 

— Как се пише това? — попита Мел момичето, което седеше до него на бара.

Не изглеждаше зле — тъмнокожа, с розов грим и с гарвановочерна коса. Мел си помисли, че сигурно е гарваново окосмена обилно и на някои други места. Това го погъделичка.

Когато му каза името си буква по буква, той рече:

— Значи Гуела. Гу-е-ла.

— Не, не — отвърна момичето. — Ге-у-ла. Кажи го.

— Гей-уу-ла — повтори Мел. — Това еврейско ли е?

— Да, еврейско е.

— Не съм го чувал досега. Исаак?

Ицхак, барманът, дойде при тях.

— Да, г-н Банди.

— Същото. Кампари със сода. Приготви едно и за нея.

Момичето се усмихна, благодари му и се премести по-близо, като провеси крак от стола, за да докосне неговия.

— Не се задълбочавай — подметна Мел. — Ще ти платя питието. Но не сме се споразумявали, че ще купувам и нещо друго. Колко?

— Четиристотин лири — отвърна тя.

— За тялото ти ли?

— Да.

— Доста си скъпа. Много е.

— Много ли? Същото е като петдесет долара.

— Да, но петдесет долара правят триста лири — каза Мел. — Такъв поне беше днешният курс на израелската банка, определен от обезценяването на долара на Общия пазар. Ако си съгласна с това, можем да се качим горе и да се отдадем на любовта.

— Добре — отвърна момичето. — Триста лири.

— Колко пъти?

— Колко пъти ли? Веднъж. Теб за колко пъти те бива?

Ето така Рашад завари Мел, с белия му задник, вирнат нагоре и с лице, заровено във възглавницата, докато Геула си изпълняваше задълженията, като стенеше и пъшкаше с отворени очи.

Рашад опря дулото на пистолета в левия хълбок на Мел и каза:

— Ако и сега можеш да продължиш, те това е да можеш.

 

 

Розен се обърна към Тали, която беше седнала близо до него в тъмнината.

— Ще ти призная нещо, което на никого досега не съм казвал.

— И какво е то?

— Аз донякъде съм евреин. — Той зачака.

— И какво от това? — обади се Тали.

— Ами, не си ли изненадана?

— Винаги съм си мислила, че сте евреин — рече Тали. — Какво значи донякъде? Как така донякъде?

— Значи така си мислила? И защо?

— Не знам — Тали сви рамене. — Винаги съм го мислила. Външният ви вид…

— Хайде сега.

— Името ви…

— Името си го измислих аз. Знаеш ли кой в действителност съм аз? Как съм кръстен? Джеймс С. Рос. Джими Рос. Повечето хора, даже жена ми, ме наричаха Рос.

— Хубаво име. Не е ли еврейско?

— Възможно е. Предполагам, че някои от хората, които се казват Рос, може и да са евреи, но това не знам, защото майка ми беше ирландка и фамилното й име беше Конели, винаги говореше за ирландците, сякаш те бяха нещо по-специално, или разказваше как семейството й се преселило от Корк. Така че през целия си живот досега съм си мислил, че Рос е ирландско име. После, когато баща ми умря — бях на деветнайсет и ме пуснаха в отпуск от армията за погребението — разбрах, че името ни било Розен. Дядото на баща ми го променил, когато напуснал Англия. Разбираш ли, никой по бащина линия не е изповядвал еврейската вяра, така че нищо не знаех за нея, докато не дойдох тук. И знаеш ли? Ето, това е интересно. Не вярвам в разните традиции, какво го интересува Всевишния дали ядеш пържолата с масло? Той и без това си има достатъчно проблеми с всичките нещастници по света. Но историята и всичко останало е нещо интересно.

— Моето име, Аталия, е древно име.

— Така ли? Аз пък си мислех, че идва от Италия.

— Не, то е много старо, но дълго време и аз като вас не знаех това.

— Виж, ти си от новото поколение — каза Розен. — Не би трябвало да те занимават религията и всички тези обичаи.

— Ние винаги вечеряме заедно в петък вечер, цялото семейство — рече Тали. — Все пак бих искала да се срещнете с майка ми някой ден.

— Защо да се срещам с майка ти? Тя ходи ли по мъже?

— Не, разбира се.

— Какво искаш да кажеш с това, „Не, разбира се“. Вероятно ти дори не я познаваш напълно. Разговаряла ли си някога с нея за чувствата й, за мислите й и за онова, което ти чувстваш? Децата не познават родителите си. Те порастват и започват да мислят истински за тях едва след смъртта им. Хората пропиляват времето си, пропиляват години в игра на криеница с другите, в търсене на самите себе си. И така не опознават никого.

— Така ли мислите?

— Да — отвърна Розен. — И мисля също, че съм пред прага на нещо, на една истина, как трябва да се живее животът и да не се пропилява или оплесква. Когато си я изясня, ще ти я кажа.

— Бих искала да я чуя — рече Тали. — Да разбера какво да направя с живота си, преди да остарея.

— Това е просто — каза Розен. — Не е лесно, но е просто.

 

 

Когато Тали стана и се отдалечи, той дочу пехотинецът да й говори нещо. След това пехотинецът дойде — усети стъпките му по пода, и приседна до него. Когато той се извърна, за да погледне навън, Розен можа да види лицето му на светлината от прозореца. После, когато пехотинецът се обърна отново към него, лицето му изчезна в мрака.

— Искаш ли да ти доверя нещо?

— Какво? — попита пехотинецът.

— С никого досега не съм го споделял, може и да не ми повярваш, но аз съм донякъде евреин.

— Така ли?

Пехотинецът не изглеждаше впечатлен.

— Това не означава, че съм сменил вярата си. Искам само да кажа, че имам еврейска кръв, по линия на баща ми.

— Наистина ли?

— Не ми ли вярваш?

— Никога не съм мислил, че не си евреин — отговори пехотинецът. — Слушай, аз пак ще изляза Поразгледах отзад, там няма никой, като че ли не допускат, че може да се измъкнем оттам. Не знам дали това е в наша полза. Трябва все пак да проверя ще можем ли да използваме колата ти. И още, дали ще мога да ги изненадам, докато спят или докато наблюдават другата страна. Не смятам, че ги бива много като постови. Ти не мърдай и ще оправим работата колкото може по-скоро.

— Защо си мислил, че съм евреин? — попита Розен.

 

 

Тъмнината не беше същата, както в Индокитай. Тук небето изглеждаше по-голямо и по-ниско заради пустинята. Сенките също бяха по-различни, а може би само бяха по-малко, защото и растителността беше по-оскъдна. Трябваше да свикне със сенките. От друга страна, надяваше се да не остава толкова дълго, че да му се налага да свиква с тях.

Самото измъкване от къщата на доктора беше по-различно в сравнение със скачането от хеликоптера, след като си седял през целия петнайсет или двайсетминутен полет със затворени очи, а после ги отваряш и тръгваш на разузнавателна мисия с начернено със сажди лице. Да, по-различно беше. Но той не се страхуваше да бъде сам сред тъмнината. Разликата беше в това, че тук той знаеше как изглежда неприятеля. Неприятелят имаше лице. Те също знаеха той как изглежда и сигурно го очакваха, макар да бе навлякъл черния пуловер и тъмносивите пан-талони на доктор Морис. За пръв път от два дена насам бе свалил кепето.

Когато напусна къщата, часът беше три и двайсет сутринта.

Мина отзад, покрай празния резервоар, който някога сигурно е бил използван за поене на кози или овце. А може докторът да е имал коне? Перките на вятърното колело бяха неподвижни. Пустинята беше безлюдна, а сенките й не помръдваха. Наблизо имаше хора, но мъртвилото беше пълно и цареше пълна тишина. Преди да тръгне, беше предупредил Тали: „Да не вземеш да ме застреляш, докато минавам покрай някой прозорец или когато се връщам.“

Отиде до навеса за коли и се провря между покритото с брезент камаро и бетонната степа. За момент си помисли, дали да не се мушне под брезента и да вземе експлозива от задната седалка. Но какво щеше да го прави, след като не можеше да пусне жица и да го взриви. Безмислено беше да стреля по него. Трябваше електричество. А какво щеше да стане, ако се шмугнеше под брезента и те усетеха, че е там. Направо щяха да го опаковат. Така че той заряза пластичния експлозив „Ц4“.

Черният Мерцедес се намираше на около двайсет метра от къщата, почти на половината път между нея и пътната врата в каменната ограда. (Спомни си, че Тали бе спряла там, когато пристигнаха и се запита защо ли не бе паркирала по-близо до къщата. Но после си спомни, че тя бе видяла Розен, рязко бе ударила спирачките и се бе втурнала насреща, му.) Застанал под навеса, той изучаваше от разстояние черния мерцедес, който блестеше в тъмнината — в Израел струваше около четирийсет хиляди долара. Розен явно живееше нашироко. Нямаше да е трудно да стигне до колата. Дейвис пъхна ръка под пуловера си и извади колта.

Изпълзя по корем от навеса до предницата на мерцедеса, като използваше коленете и лактите си. Ослуша се. Обърна се по гръб и се провря под колата, като се изтласкваше с пети, пълзеше от едната страна, близо до гумите, защото коловозите бяха дълбоки. Ръката му опипа каросерията. Не се надяваше, че ще открие нещо: Онзи, дългокосият, не бе имал време да се завре отдолу. Не бе отворил нито една от вратите. Дейвис беше сигурен в това. Промъкна се към задната част на мерцедеса, опипа задницата и задните калници и ето че го откри: парче пластичен взрив с жица, която се спускаше надолу и отиваше някъде встрани. Онзи дори не се бе опитал да скрие жицата; не бе имал време. Жицата беше на-пъхана под гумата, минаваше по чакъла и продължаваше към края на двора, където сигурно се намираше детонаторът. Или пък завиваше на това място, покрай някое дърво и продължаваше отпред покрай каменната ограда. Това беше по-вероятното. Така онзи щеше да си седи с приятелчетата и нямаше да трябва да клечи сам в храстите. Те сигурно бяха нервни и искаха да бъдат заедно. Свикнали бяха да живеят в град. Положително седяха в храстите и им се привиждаха разни неща, но се правеха на много печени един пред друг.

Вероятно се намираха някъде зад каменната ограда. Дейвис предполагаше, че е така. Оградата ги защитаваше. Не се бяха разпръснали, както би трябвало — така, както той би ги разположил — следователно бяха някъде отзад. Надяваше се, че са близо до оградата, някъде до пътната врата. Ако бяха там, имаше добра възможност да приключи с всичко.

Прибра колта, после извади взрива изпод калника и махна взривната капсула. Отново по корем, с края на жицата в едната ръка и експлозива в другата, започна да се промъква към оградата. Надяваше се жицата да е достатъчно дълга. Така нямаше да има нужда да отива чак дотам…

Щеше да се приближи достатъчно, да вкара обратно взривната капсула и да хвърли експлозива към оградата.

Можеше да го чуят, но можеше и да не го чуят.

После щеше да се върне при мерцедеса. Щеше да бръкне вътре и да завърти ключа.

Те щяха да чуят двигателя.

Онзи, дългокосият, щеше да изтича към детонатора.

Другите двама щяха да се приближат към оградата.

Дейвис вече се намираше на десет метра от оградата. Изчака, като се ослушваше, после придърпа жицата към себе си — влачеше я бавно по чакъла и тревата, сложи отново капсулата в топката пластичен взрив. Като се привдигна на колене, отново извади пистолета си изпод пуловера. Хвърли топката, гледаше я как лети към оградата. После тя изчезна сред камъните в тъмнината.

Вече се връщаше обратно при мерцедеса, когато чу шума, далечния ревящ шум на кола, която форсираше и идваше откъм пустинята. Обърна се назад. Зад няколко дървета, в камъните се отразяваше сноп светлина.