Антон Павлович Чехов
Лекомислената (4)

Глава 4

В една тиха лунна юлска нощ Олга Ивановна стоеше на палубата на волжки параход и гледаше ту водата, ту красивите брегове. До нея стоеше Рябовски и й говореше, че черните сенки върху водата не са сенки, а сън, че заради тази чародейна вода с фантастичен блясък, заради бездънното небе и тъжните, замислени брегове, които говорят за суетата на нашия живот и за съществуването на нещо висше, вечно, блажено, би било хубаво да се забравиш, да умреш, да станеш спомен. Миналото е пошло и безинтересно, бъдещето — жалко, а тази чудна, единствена в живота нощ скоро ще свърши, ще се слее с вечността — защо да се живее тогава?

А Олга Ивановна се вслушваше ту в гласа на Рябовски, ту в тишината на нощта и си мислеше, че е безсмъртна и никога няма да умре. Тюркоазеният цвят на водата, какъвто по-рано никога не беше виждала, небето, бреговете, черните сенки и смътната радост, която изпълваше нейната душа, й шепнеха, че ще стане велика художничка и че някога там, отвъд далечината, отвъд лунната нощ, в безкрайното пространство я очакват успехът, славата, обичта на народа… Когато, без да мигне, дълго гледаше в далечината, привиждаха й се тълпи от хора и огньове, чуваше тържествени звуци на музика, викове на възторг, а самата тя е с бяла рокля, сред цветя, които се сипеха върху нея от всички страни. Мислеше също за това, че до нея, облакътен на борда, стои истински велик човек, гений, божи избраник… Всичко, което той беше създал досега, бе прекрасно, ново и необикновено, а онова, което щеше да създаде с течение на времето, когато с възмъжаването ще укрепне и неговият рядък талант, всичко ще бъде поразително, неизмеримо високо и това се вижда по лицето му, по начина, по който се изразяваше, и по отношението му към природата. За сенките, за вечерните тонове, за лунния блясък той говореше някак особено, със свой собствен език, така че човек неволно усещаше обаянието на неговата власт над природата. Самият той беше много красив, оригинален и животът му, независим, свободен, чужд на всичко житейско, приличаше на живота на птица.

— Става хладно — каза Олга Ивановна и потръпна.

Рябовски я загърна с мушамата си и каза тъжно:

— Аз се чувствам във вашата власт. Аз съм роб. Защо днес сте тъй очарователна?

Той през цялото време я гледаше, без да откъсне поглед, а очите му бяха страшни и тя се страхуваше да го погледне.

— Аз безумно ви обичам… — шепнеше той, дишайки в бузата й. — Кажете ми една дума и аз няма да живея, ще зарежа изкуството — бъбреше той силно развълнуван. — Обичайте ме, обичайте ме…

— Не говорете така — каза Олга Ивановна, притваряйки очи. — Това е страшно. А Димов?

— Какво Димов? Защо Димов? Какво ме засяга Димов? Съществува Волга, луната, красотата, моята любов, моят възторг и никакъв Димов няма… Ах, аз нищо не искам да зная… Не ми е нужно миналото, дайте ми едно мигновение… един миг!

Сърцето на Олга Ивановна се разтуптя. Тя искаше да мисли за мъжа си, но цялото й минало със сватбата, с Димов и с вечеринките й се струваше дребно, жалко, сиво, ненужно и далечно, далечно… Наистина: какво Димов? Защо Димов? Какво я засяга Димов? Изобщо съществува ли той в природата и не е ли само сън?

„За него, простия и обикновен човек, е достатъчно и това щастие, което вече е получил — мислеше си тя, закривайки лицето си с ръце. — Нека там да ме съдят, да ме проклинат, а аз напук на всички ще взема и ще загина, ей така на, ще взема и ще загина… Всичко трябва да се изпита в тоя живот. Боже, колко е страшно и колко е хубаво!“

— Какво? Какво? — бъбреше художникът, прегръщаше я и жадно целуваше ръцете й, с които тя леко се опитваше да го отстрани. — Обичаш ли ме? Да? Да? О, каква нощ! Чудна нощ!

— Да, каква нощ! — прошепна тя, загледана в очите му, блеснали от сълзи, после бързо се огледа, прегърна го и силно го целуна по устните.

— Наближаваме Кинешма! — каза някой от другата страна на палубата.

Чуха се тежки стъпки. Покрай тях минаваше келнерът от бюфета.

— Слушайте — каза му Олга Ивановна, смеейки се и плачейки от щастие, — донесете ни вино.

Художникът, блед от вълнение, седна на пейката, погледна Олга Ивановна с обожаващи, благодарни очи, после ги затвори и каза с морна усмивка:

— Уморен съм.

И опря глава на борда.