Включено в книгата
Оригинално заглавие
Мужики, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“


Глава 1

Николай Чикилдеев, лакей в московската странноприемница „Славянский базар“, се разболя. Схванаха му се краката и походката му се измени до такава степен, че веднъж, като вървеше по коридора, се спъна и падна заедно с таблата, върху която носеше порция шунка с грах. Нямаше как, наложи се да напусне. Парите, дето ги имаше, своите и на жена му, отидоха по лекари, нямаше вече с какво да се живее, пък и му омръзна да стои без работа и той реши, че е дошло време да се прибере у дома, на село. У дома си човек, и болен да е, по-леко изкарва, пък и животът на село е по-евтин, нали е казано: вкъщи и стените помагат.

Пристигна той в своето Жуково надвечер. В детските му спомени родното гнездо изглеждаше светло, уютно, удобно, но като влезе сега в къщата, дори се изплаши: толкова тъмно, тясно и нечисто беше. Жена му Олга и дъщеря му Саша, които дойдоха заедно с него, с недоумение поглеждаха голямата нескопосана печка, която заемаше едва ли не половината стая и беше черна от пушек и от мухи. Колко мухи само! Печката се беше завалила на една страна, гредите в стените стояха накриво, като че къщата всеки миг щеше да се срути. В ъгъла, до иконите, бяха налепени етикети от бутилки и изрезки от вестници — туй вместо картини. Бедност, бедност! От големите вкъщи нямаше никой, всички бяха на жътва. На печката седеше около осемгодишно момиченце, възрусо, немито, безучастно; то дори не погледна влезлите. Долу о ръжена се чешеше бяла котка.

— Мац, мац! — повика я Саша. — Мац!

— Тя не чува — каза момиченцето. — Оглуша.

— От какво?

— Тъй. От бой.

Николай и Олга от пръв поглед разбраха какъв е животът тука, но и двамата не казаха нищо; мълчешком оставиха багажа си и все тъй мълчешком излязоха на улицата. Къщата беше третата от края и на вид — най-сиромашката, най-старата; втората — и тя не беше по-добра, но затуй пък крайната имаше ламаринен покрив и перденца на прозорците. Тая къща не беше оградена и се отделяше някак от другите — в нея беше кръчмата. Къщите бяха все в един ред и цялото селце, тихо и замислено, с върби, бъз и калина по дворовете, изглеждаше доста приветливо.

Зад селските дворове към реката се спускаше стръмен урвест бряг и тук-таме от глината се подаваха грамадни камъни. По склона, между камъните и изкопаните от грънчарите ями, се виеха пътечки, стояха цели купища чирепи от всякакви съдове — кафеникавосиви, червени, — а там долу се стелеше широка равна яркозелена ливада, окосена вече, по която сега сновеше селското стадо. Реката, лъкатушна, с чудни кичести брегове, минаваше на една верста от селото, отвъд нея пак широка ливада, стадо, дълги върволици бели гъски и после, също както на отсамния бряг, стръмен склон, а горе на високото — село с петкуполна черква и малко по-встрани — господарската къща.

— Хубаво е тук у вас! — каза Олга, като се прекръсти към черквата. — Господи, какъв простор!

Тъкмо по туй време камбаната удари за вечерня (беше срещу неделя). Две малки момиченца, които мъкнеха долу ведро с вода, се обърнаха към черквата да чуят камбаните.

— По туй време в „Славянский базар“ обядват… — рече Николай замечтано.

Седнали на края на урвата, Николай и Олга гледаха залеза на слънцето, как небето — златно и тъмночервено, се отразяваше в реката, в прозорците на черквата и в целия въздух, нежен, спокоен, неизказано чист, какъвто никога няма в Москва. А когато слънцето залезе, с блеене и мучене мина стадото, от оная страна долетяха гъските — и всичко се смълча, нежната светлина угасна във въздуха и бързо започна да се спуща вечерният мрак.

В това време се върнаха и старите, бащата и майката на Николай — слаби, сгърбени, беззъби, и двамата на един бой. Дойдоха и жените — снахите Маря и Фьокла, които работеха отвъд реката в имението на помешчика. Маря, жената на брат му Киряк, имаше шест деца, а Фьокла, жената на другия брат, Денис, който беше войник — две; и когато, влизайки в къщи, Николай видя цялото семейство, всичките тези големи и малки тела, които шаваха по одъра, в люлките и по всички ъгли, като видя с каква стръв старецът и жените нагъваха черния хляб, топейки го във водица, той разбра, че не биваше да идва тук болен, без пари, та отгоре на всичко и със семейството си — не биваше!

— Ами де е братът Киряк? — попита, като се здрависаха.

— При един търговец живее като пазач — отвърна бащата, — в гората. Иначе не е лош човек, ама много пие.

— Не е къщовник той! — рече със сълзлив глас бабичката. — Те, нашите мъже, са пияници, не внасят, ами изнасят от къщи. И Киряк пие, старецът, и той, не е лъжа я, и той не отминава кръчмата. Отвърна се от нас Господ.

По случай гостите сложиха самовара. Чаят миришеше на риба, захарта беше нагризана, сивкава, по хляба и по съдовете сновяха хлебарки; от тоя чай им се гадеше, гадеше им се и от разговора — все за немотията и за болестите. Но не бяха изпили и по една чаша, когато от двора се чу висок, провлечен пиянски вик:

— Ма-аря!

— Май Киряк си иде — рече старецът. — За вълка говорим, а той в кошарата.

Всички се смълчаха. И след малко отново същият този вик, груб и провлачен, сякаш изпод земята:

— Ма-аря!

Маря, по-голямата снаха, пребледня, сви се към печката и на лицето на тази широкоплещеста, силна и некрасива жена се появи странен израз на уплаха. Дъщеря й, същото туй момиченце, което безучастно седеше на печката, изведнъж се разплака с висок глас.

— Ами ти какво ма, чумо? — кресна й Фьокла, красива жена, също тъй силна и плещеста. — Де-де, няма да те убие!

Николай разбра от стария, че Маря се страхува да живее в гората с Киряк и че той, щом се напие, винаги идва за нея и при това вдига скандал и безмилостно я бие.

— Ма-аря! — викът се раздаде пред самата врата.

— За Бога, застъпете се, милички — приплака Маря и задиша тъй, сякаш я топяха в ледена вода, — застъпете се, милички.

Децата, колкото бяха — всичките ревнаха и като ги гледаше, заплака и Саша. Чу се пиянска кашлица и в стаята влезе висок чернобрад селянин с калпак на главата и от това, че на мъждукащата лампичка лицето му не се виждаше — страшен. Беше Киряк. Той се приближи до жена си, замахна и я удари с юмрук по лицето, а тя, замаяна от удара, дори не гъкна, само се свлече долу и от носа й начаса рукна кръв.

— За срамотите, за срамотите — мърмореше старецът, качвайки се на печката, — хем пред гостите! Грехота е!

А бабата седеше мълчалива, сгърбена и си мислеше нещо; Фьокла клатеше люлката… Види се, съзнавайки, че е страшен, и доволен от това, Киряк сграбчи Маря за ръката, помъкна я към вратата и заръмжа като звяр, та да изглежда още по-страшен, но в това време изведнъж забеляза гостите и се спря.

— А, дошли сте… — заговори той и пусна жена си. — Родното братче със семейството…

Залитайки, ококорил пиянските си кръвясали очи, той се помоли пред иконата и продължи:

— Братчето дошло със семейството си в родния дом… от Москва значи. Първопрестолния значи град Москва, майката на всички градове… Ще продавате…

Отпусна се на пейката край самовара и шумно засърба от блюдцето чай сред всеобщото мълчание… Изпи десетина чаши, после клюмна на пейката и захърка.

Взеха да се стягат за спане. Николай, като болен, го сложиха на печката със стария; Саша легна на пода, а Олга отиде с жените в плевнята.

— У-у, пилето ми — бъбреше тя, разполагайки се на сеното до Маря, — на мъка със сълзи не се надвива! Търпи и туйто! В Светото писание е казано: ако някой те удари по дясната страна, подложи му и лявата… У-у, пилето ми!

После шепнешком започна да разказва с напевния си глас за Москва, за живота си, как слугувала по малките хотелчета.

— В Москва къщите са големи, от камък — разказваше тя, — а пък черквите — четиридесет пъти по четиридесет, пиленцето ми, а в къщите все господа, ала все едни хубави, едни прилични!

Маря каза, че никога не е била не само в Москва, ами дори в околийския град; тя беше неграмотна, не знаеше никакви молитви, дори „Отче наш“ не знаеше. И тя, и другата снаха — Фьокла, която сега седеше малко встрани от тях и слушаше, — и двете бяха донемайкъде прости и нищичко не разбираха. И двете не обичаха мъжете си; Маря се страхуваше от Киряк и когато той оставаше при нея, цялата трепереше от страх и редовно й прилошаваше, защото от него вонеше на водка и тютюн. А Фьокла, на въпроса, как поминува без мъжа си, отвърна с досада:

— Притрябвал ми е!

Поговориха малко и се унесоха…

Беше хладовито, край плевнята с цяло гърло кукуригаше петел и пресичаше съня. Когато синкавата утринна светлина нахлу през всички пролуки, Фьокла тихичко се надигна и излезе и после се чу как затича нанякъде, тупайки с босите си крака.