Боб Фишер
Молох от Белморал (2)

* * *

Когато дойде на себе си, Глория Стенфорд се чувстваше отвратително. Опитваше си да си разбере какво точно бе станало с нея. Пред очите й се появи картината с тлъстия Молох. Спомни си черните хипнотизиращи очи и силния глас. Гуру й беше казал, че ще стане монахиня. Монахиня в неговото царство на вечно щастие. Глория си спомни за аромата, който бе помътнил съзнанието й. За какво още говореше Молох?

Може би всичко беше ужасен сън? Сети се, че бе поискала да купи три ценни картини и бе попълнила чек за тях. Разбира се, че бе попаднала в ръцете на злобни бандити, рекетьори и религиозни фанатици, които я бяха хванали натясно.

„Точно така е“ — заключи тя.

Изведнъж й стана студено и едва сега забеляза, че лежи съвсем гола.

— „Какво са ми направили?“ — помисли си със страх. — Дали са ме изнасилили, докато съм била в безсъзнание?

Последното, което помнеше, беше, че се намираше в картинната галерия, а сега се бе оказала на съвсем друго място. Беше в някаква малка пещера. Зъбите й силно затракаха, когато започна да пълзи, за да излезе от тази дупка.

Попадна в просторна зала. Докато я разглеждаше, й се стори, че я е виждала някъде, но не можа да си спомни къде. Забеляза голям, жълт камък и с ужас осъзна предназначението му. Отпред се издигаше трон, който беше празен. Девойката си спомни, че точно на такъв трон бе седял дебелия Молох.

Още не можеше да разбере къде се намира, но и беше ясно едно — беше практически невъзможно да се махне оттук.

„И това ли е раят на вечното блаженство? — запита се със съмнение тя. — Изобщо прилича ли тази пещера на райско място?“

Изведнъж пред Глория се появи мъж с обръсната глава. Като го видя, девойката боязливо се опита да прикрие гърдите си с ръце.

— Кой сте вие? — извика тя и забеляза, че това е азиатец с една-единствена набедрена превръзка, на която висяха остри ножове.

Дивите звуци, които се изтръгнаха от гърлото на обръснатия, я накараха да изпадне в ужас.

— Къде съм? — беше следващият й въпрос.

Тя не разбра кяква й каза този тип, но по жестовете му разбра, че отново трябва да се върне в пещерата.

— Върви — раздаде се приятен женски глас. — Нищо няма да ти се случи, ако ги слушаш.

Глория се обърна и с удивление видя зад себе си момиче, което весело му протегна ръка.

— Казвам се Кона. Аз съм послушница на всемогъщия гуру — усихна й се то.

Кона хвана Глория за ръка и я отведе в друга, по-просторна пещера.

— Радвам се да те посрещна в света на щастието, сестра Сафи — радостно продължаваше Кона.

— Сафи? — възрази с удивление новодошлата. — Но аз се казвам Глория…

— Името ти е Сафи — прекъсна я Кона. — Новото ти име. Земните имена са твърде груби.

Глория видя върху корема на момичето татуирано цвете. Такива татуировки беше виждала и при хипитата.

Любопитството на Глория не убегна от очите на Кона.

— Това е лотос, цветето на щастието — с радост поясни тя. — Трябва да минеш през изпитанието, за да го заслужиш, преди да станеш монахиня на всемогъщия гуру.

— Изпитание? — прошепна Глория и почувства, че по тялото й пролазиха мравки.

— Ще разбереш, че това е необходимо — продължаваше спокойно Кона. — Духът и мислите ти все още са тясно свързани със земните неща. Скоро ще ги забравиш и ще осъзнаеш, че няма нищо по-прекрасно от света на вечното щастие. Всички се радваме, че направи такова щедро пожертвование за нашия гуру.

Глория гръмко се разсмя.

— Пожертвование? Та те най-нахално ме измамиха!

Кона се усмихна с разбиране.

— При някои е необходимо принудително да бъдат отведени в света на вечното щастие, скъпа сестро — поясни тя. — Някога ще разбереш и това.

— А защо си гола? — попита Глория. — Може би в този вид доставяме удоволствие на гуру?

Кона отново се усмихна.

— В нашия свят има други ценности, сестро. Нищо не ни е нужно. Дрехи също. В нашия свят е забранено да имаш собственост. Никакви лични вещи. Само този, който не притежава нищо, може да бъде допуснат в рая на вечното щастие.

— Къде е този рай? — прошепна Глория Стенфорд. — В ада или в света на духовете, и привиденията?

— Когато дойде време, гуру ще ти покаже пътя. — Кона беше в екстаз от щастие. — Но първо трябва да минеш изпитанието. След това ще станеш щастлива, ще забравиш всичко лошо и ще започнеш да молиш гуру да те изпрати в рая.

— Къде сме сега? Питам къде се намира тази пещера?

— Царството на гуру е навсякъде — отвърна Кона. — Нали не питаш къде се намира целият земен свят?

— А в нашия свят има ли мъже? — продължи Глория. — Видях някакви обръснати създания.

— Нашият свят не се населява от мъже. Само ние, девойките и жените, сме достойни за рая на вечното щастие. Тези с бръснатите глави са слуги на гуру — послушни изпълнители на неговите заповеди.

— А някой опитвал ли се е да избяга оттук? — усмихна се Глория.

Лицето на Кона потъмня.

— Тези, които са щастливи, не бягат оттук — увери я тя.

— А тези, които са нещастни?

— Отправят се в царството на вечната тъма.

Глория едва успя да потисне тръпките, които предизвикаха в нея тези думи.

— Аз те напускам, сестро — каза Кона. — Когато огладнееш, ще намериш до себе си овесена питка, мед и вода.

Глория сведе очи.

— И това ти наричаш рай, сестро — жлъчно произнесе тя.

— Мислиш за онова, което в земния свят наричат месо — досети се Кона. — При нас всеки си има животно, което може да убие и изяде. Учението на Молох ще те научи, че мирските проблеми нямат значение и трябва да бъдат забравени.

След тези думи Кона мълчаливо се отдалечи. Глория гледаше замислено след нея. Мисълта й все още работеше. Можеше да анализира правилно казаното от Кона, значи не всичко беше загубено. Дали тази пещера се намираше в границите на света, в който бе живяла толкова кратко? Този свят беше така различен от земния. Тук всичко бе пропито със страх, а не със щастие. Страхът се излъчваше и от думите на Кона. Беше добре също, че ужасния Молох, който се наричаше гуру, не я бе подчинил на волята си. Успокоена от тази мисъл, Глория заспа.

* * *

Служителите в малкия отдел на Ню Скотланд Ард в Лондон прекарваха по-голямата част от времето си в четене на вестници. Вниманието им бе привлечено от малко произшествие, което не бе заинтересувало обществеността.

Сержант Ашли преглеждаше страниците на малкия вестник „Дейли Репортер“, когато погледът му беше привлечен от тлъстото заглавие „Загадъчната смърт на неизвестно момиче“. Това възбуди интереса му. Той започна да чете внимателно.

Когато свърши, Ашли се пресегна за ножиците, за да изреже статията, която бе предизвикала любопитството му. След като си отбеляза някои неща, той хукна към съседната стая, където работеше шефът му.

Инспектор Мак-Алистър, шефът на Ашли, имаше невероятен усет към необичайните неща. Смръщил чело, той внимателно прочете бележките. Джон Мак-Алистър беше едър мъж със студени сиви очи, които говореха за ума на своя притежател. След като постоя замислен известно време, инспекторът анализира прочетеното. Знаеше, че Ашли има нюх към необичайните неща и сега се убеди в това още веднъж. На пръв поглед не се беше случило нищо повече от съобщеното. Но след внимателно запознаване с материала, правеше впечатление, че върху корема на жертвата е бил татуиран лотос и че престъплението явно не е имало сексуален характер.

Сътрудниците, направили медицинската експертиза в Абердин, бяха дошли до извода, че убийството вероятно е извършено от хипи. Всъщност доказателства за това нямаше, което Мак-Алистър изясни с едно позвъняване на колегите от съседния отдел. Колегите му съобщиха също и последните думи на убитата, което още повече заинтересува Мак-Алистър.

„Губу или гуду“ — записа той в бележника си, а след това добави „раднипур или радимур“

— Сержант! — викна той през отворената врата.

— Да, сър — отзова се сержантът и се приближи към бюрото му.

Инспекторът му подаде листа с написаните думи.

— Говорят ли ви нещо това?

Ашли внимателно се вгледа.

— Нещо азиатско е — заключи той. — А може би индийско или пакистанско.

— Аз мисля, че е индийско — отбеляза шефът на отдела. — Както например думата „гуру“?

— Гуру е духовен наставник, учител — реши да демонстрира блестящата си ерудиция сержантът.

— Правилно — потвърди Мак-Алистър.

— Вече знаем за някои гуру, шефе — продължи Ашли. — Тлъстият Буршен, например, и Харе Кришна, натрупал милиони благодарение на глупостта на своите ученици. И всичко това пред очите на властта.

— Напълно възможно е момичето да е било убито по заповед на някой гуру — измърмори инспекторът. — Смущава ме едно: до сега няма случай на смърт вследствие на убийство, организирано от тях.

— Може би при някои техни ритуали? — предположи сержант Ашли.

Джон Мак-Алистър повдигна рамене.

— В света на мистиката всичко е възможно. Мисля, че трябва да се заемем с този случай. Ще се поровим в архивите. Възможно е подобно нещо да се е случвало и по-рано в в Балморал.

— А какво ли пък е „радимур или раднипур“? — запита се сержантът, докато излизаше от кабинета.

— Ще питаме за в отдела за международни отношения — каза Мак-Алистър, стана от бюрото и тръгна след своя помощник.

Фактът, че до 1947 година Индия е била английска колония, даваше надежда, че втората дума може да бъде разгадана, стига човек да се порови в архивите.

След един час, който прекара в архивите, Мак-Алистър вече знаеше, че става дума за гуру от Джаднипур, за когото се е знаело, още когато англичаните са били в Индия. В интерес на истината напоследък нищо не се беше чувало за него. Възможно е да има приемник, мислеше си инспекторът. Неочаквано от архивите изскочи Ашли. Държеше в ръката си папка с документи.

— Почти нищо, сър — каза той и прелисти страниците на документа. — В Кретл, където е било убито момичето, от известно време се носят слухове. Преди две години някой си Мак-Килърн като че ли е бил замесен при изчезването на една жена. Колегите са ходили там, но не са открили нищо конкретно!

Инспектор Мак-Алистър погледна с благодарност събеседника си.

— Къде живее този тип? — попита той.

— Имението му се нарича Девилз Лодж и е по средата на пътя между Кретл и Балморал.

Мак-Алистър кимна.

— Чувал съм нещо за Кретл — спомни си той. — Кажете да ми резервират място в местния хотел и ми купете билет за Абердин. Ще пътувам утре, с първия рейс.

* * *

Беше вече следобед, когато самолетът от Лондон се приземи на летището в Абердин. Служебната кола на местната полиция посрещна Мак-Алистър още на пистата.

Инспектор Уайтл предложи на госта си чай със сандвичи и го почерпи с цигара. След това го запозна с хода на делото, като му подаде папката с документите. Мак-Алистър ги прегледа набързо.

— Успяхте ли да разберете коя е убитата? — замислено попита той.

— Скоро ще имаме снимката й, както и отпечатъците от пръстите й — отвърна Уайтл. — До сега не разполагам с никаква достоверна информация.

— Чували ли сте някога за гуру от Джаднипур, Уайтл? — вдигна поглед къв него Джон Мак-Алистър.

— Ха, вие сте се сетили какво означават думите — ухили се Уайтл. — Поздравявам ви! За съжаление чувам това име за първи път. Какво смятате да предприемете?

— Тук съм, за да науча истината — поясни сътрудникът от Скотланд Ярд.

— Значи ли това, че е замесен и гуру?

Мак-Алистър сви рамене.

— И аз не знам още — отговори той. — Осланям се на чувството си, а то все още не ме е подвеждало нито веднъж.

Шотландският му колега още имаше мляко по устата си.

— Често съм чувал за вас, мистър Мак-Алистър. Вие сте инспектор от спецотдела свръхестествени явления, нали? — попита той и широко се усмихна.

— Още сте ходили прав под масата, когато аз вече съм работел в полицията — промърмори гостът.

— Не се сърдете — извини се Уайтл. — Добре, смятате ли, че в този случай е замесена нечиста сила?

Инспекторът отново сви рамене.

— Дали са замесени привидения или нещо друго, ще видим — омекна той. — Ще ви потърся, ако имам нужда от вашата помощ.

Сътрудникът на Скотланд Ярд седна в колата си и се отправи към Кретл — мястото, където се бяха разиграли тези странни събития. Чувствата на Мак-Алистър не го подведе и този път. Беше попаднал на вярна следа…

Загрижена за бъдещето си, Глория Стенфорд седеше в малката пещера. Отпи малко студена вода и без никакъв апетит хапна от овесената питка. Отново и отново премисляше думите на Кона за изгнанието, което я очакваше, след като бъде посветена от гуру. Глория мислеше за ужасяващите церемонии, които напоследък се извършваха все по-често и по-често и бяха една от друга по-страшни.

Потръпна. Как можеше да забрави мислите и чувствата, които представляваха живота й, за да разбере изведнъж, че има само един свят на радостта?

Пред погледа и изникна образът на дебелия Молох. Как можеше Кона да вижда в него всемогъщ повелител и бог? Или са завладели спомените и мислите й?

Сепна се от лекия шум, идващ от входа на пещерата. Видя очертанията на слаба, стройна фигура, която се пропълзя като змия към нея.

— Ш-шт, не се плаши — дочу тя нечий шепот.

Сърцето й се смъкна в петите, докато фигурата се промъкваше все по-близо. Накрая усети топлата кожа на момичето.

— Коя си ти? — прошепна Глория.

— Побъркана като тебе — прозвуча отговор.

— Побъркана?

— Как можа да повярваш на думите на монасите, които ти обещаваха рая и те домъкнаха в пещерата на ужасния Молох?

— Нищо не разбирам — измърмори Глория. — Никой не ме е излъгал. Похитиха ме по някакъв мистичен начин. Не съм дошла тук доброволно.

— Виж ти — чу се в отговор, — значи твоята история е същата като на Бренда Шорт, на която тук дадоха името Локи.

„Бренда Шорт“ — мислеше Глория. Някъде бе срещала това име, в някакъв вестник.

— Локи, тоест Бренда, наследила от баща си ценна колекция картини — самата тя ни каза — продължи момичето. — Тя обявила картините за продажба и бедследно изчезнала от лицето на земята. Приземила се тук. Без картини и без пари.

Глория горчиво се усмихна.

— Моята история доста прилича на тази — прошепна тя. — Само че, точно обратното — Молох и помощниците му не обърнаха внимание на състоянието ми, но ми обещаха рая.

— Който ще завърши в ада — тихо каза момичето. — Между другото, аз се казвам Карла Престон, прякорът ми е Пина.

— Карла Престон, възможно ли е да съм те виждала по телевизията? — попита Глория.

— Да. Карла, знаменитата поп-звезда в леговището на Молох от Балморал, както го наричам — продължи тя.

— Как се оказа тук?

— Защото съвсем бях превъртяла — призна си момичето. — благодарение на двама мои познати попаднах случайно на сбирката на една индийска секта. Думите на проповедника ме впечатлиха. Той ме убеди, че мога да бъда щастлива, само ако се откажа от това, което имам. По-късно един привърженик на Кришна ме покани на молитвите им. Там ми замаяха главата, натъпкаха ме с наркотик и ме доведоха до такова състояние, че завещах всичко на гуру. Хвърлих на вятъра и сметката си в банката, и спортния си автомобил.

— А как стоят нещата при другите момичета? — поинтересува се Глория.

— Както при нас — прошепна Карла Престон. — Но най-ужасното е, че почти всички вярват на предсказанията на Молох и желаят доброволно да се принесат в жертва, за да отидат по-скоро в рая.

— Защо дойде при мен? Защо ми разказваш всичко това?

— Подслушах разговора ти с Кана, тая фанатичка — обясни бившата певица. — Стори ми се, че не искаш да се предаваш. Аз също се съпротивлявах, когато дойдох на себе си. Не трябва да ставаш като другите и да приемаш за евангелие всичко, казано от Молох.

Глория Стенфорд кимна.

— Ще се помъча да запазя съзнанието си ясно — каза тя, въпреки че никак не беше сигурно как ще успее. Един въпрос постоянно се въртеше в мисълта й: — Как изгонват духа, Карла?

— Точно за това дойдох, да те предупредя — прошепна певицата и Глория усети как до нея Карла започна да трепери. — Това е странна церемония, при която с всички сили се мъчат да отпратят духа ти в друго царство. Прави като мен, движи се бързо и колкото можеш по-естествено!

Карла замря, доловила леките стъпки на боси нозе.

— Трябва да изчезвам — прошепна тя и се запромъква внимателно към изхода на пещерата.

Стъпките отминаха, а след секунда изчезна и момичето.

Глория Стенфорд нямаше понятие колко време е прекарала тук. Бе загубила чувството си за време в мрака, сред пълната тишина. Страхът й намаля, но не и опасенията. Никой от приятелите й не знаеше, че е тръгнала за Шотландия. Все някога щяха да разберат, че я няма, но можеше да помислят, че е напуснала страната, както се бе случвало и друг път. Щеше ли изобщо да я търси някой?

Вече беше тъмно, когато инспектор Джон Мак-Алистър пристигна в Кретл и спря пред „Скокливото куче“. Той излезе от колата с малък куфар в ръце и влезе в препълнения ресторант на хотела. За него, разбира се, се намери свободна стая и съвсем между другото той спомена, че е дописник на един южен вестник. Нима на някой можеше да му хрумне, че той се интересува от свръхестествени явления?

Благодарение на Уайтл разполагаше с описание на свидетелите. Дърводелецът Клиф Богарт не беше сред посетителите на ресторанта. Искаше да говори първо с него и затова се отправи към работилницата му. Дърводелецът правеше ковчег.

— С какво мога да ви услужа? — учудено попита Богарт, когато видя непознатия.

— Мак-Алистър — представи се инспекторът. — Работя за един вестник и ми казаха, че вие сте главният свидетел на онова ужасно убийство, което стана преди три дни.

Клиф смутено махна с ръка.

— Главен свидетел е твърде преувеличено, мистър Алистър — каза той. — Просто бях първият, който се оказа там. Трябва да ви кажа, че беше ужасно. Убиецът й преряза гърлото.

— Казват, че е нямало сексуално насилие — подхвърли Джон Мак-Алистър.

— Отначало всички си мислехме обратното — възрази Богарт. — Все пак тази история е доста неясна.

Мак-Алистър кимна.

— Казват, че жертвата е имала татуировка — някакво цвете на корема. Да не е била хипи?

— Изобщо не видях.

— А видяхте ли убиеца?

— За съжаление само в гръб, и то за една-две секунди — отвърна Богарт. — Огромен гол тип с лъснат череп. Интересно, кой бяга посред нощ в такъв вид. Доколкото знам, тези, които изнасилват, не се събличат, когато… е, разбирате какво искам да кажа.

— И аз нямам понятие — каза инспекторът. — А след това нищо особено ли не стана? — продължи да разпитва той.

Богарт сви рамене и се почеса по врата.

— Какво може да стане?

— Чуваше се, че изчезвали безследно хора. Казват, че полицията се заела с това, но нищо не направила.

Клиф Богарт облиза устни.

— От приказки ми пресъхна устата — хитро се усмихна той. — Може ли да продължим в „Кучето“, наблизо е.

— Добра идея — отвърна инспекторът и си помисли, че две-три хубави глътки ще го направят още по-разговорлив.

След десет минути двамата седяха на масата в ъгъла, удостоени с любопитните погледи на посетителите и собственика. Пред тях бяха поставени две чаши, пълни с уиски. Богарт отпи голяма глътка и очите му се притвориха от удоволствие.

— Работата е там, че тук се случи нещо интересно — разприказва се той. Беше в четвъртък, един ден преди убийството на момичето. Барт, притежателят на хотела, смята, че историята не струва човек да се занимава с това.

— Какво, да не е изчезнал някой?

— Е, не е изключено да е така — продължи Богарт. — При него беше отседнала една лейди. Беше богата, ще знаете. През нощта изчезна от стаята си, но имаше оставени пари за сметката и бележка, че трябвало спешно да замине. Не е ли странно?

— Може би — каза Мак-Алистър. — Коя беше тази жена?

— Нямам понятие. Мога само да кажа, че имаше пари. Това си личеше веднага. И колата й беше скъпа.

— Има хора, на които нощно време им хрумват разни шантави идеи — обади се инспекторът.

— Абе, така е — съгласи се Клиф Богарт. — Но все пак тук нещо не е наред. А когато в петък се появи и куцият Дориан…

— Куцият Дориан? — прекъсна го Мак-Алистър.

— Дориар Мак-Килърн — обясни дърводелецът. — Той има старо имение, Девилз Лодж, и цял куп дългове, както казват. Всеки петък идва в селото и влиза в банката, а след това закуцуква обратно към развалините си. Никой не е наясно какво прави там.

— Има ли нещо общо между жената, която си е заминала, и Дориан? — попита инспекторът.

Богарт отпи още една глътка и поклати галава.

— Не виждам нищо общо — отговори той. — Но това не ми харесва.

— А що за човек е този Мак-Килърн? И защо го свързвате с изчезналата?

Богарт така и можа да даде смислен отговор, но детективът се обезпокои.

— Впрочем, спомних си номера на колата й — изведнъж каза дърводелецът. Извади намачкан лист от джоба си и го подаде на инспектора. — Може би ще ви послужи. Мак-Алистър разгледа цифрите и знаците. Веднага разбра, че колата е регистрирана скоро — едва тази година.

— Били ли сте някога в Девилз Лодж, мистър Богарт?

Дърводелецът кимна.

— Преди три години ходих до там и разрових един гроб. — Богарт се наведе напред. — На никого не съм казвал това, за да не ми се смеят, но чух странни звуци и пеене. Идваха сякаш изпод земята.

— Да не сте чули някое радио? — попита инспекторът.

— И това е възможно, защо не — съгласи се Богарт, но все едно, Девилз лодж е тайнствено място. Веднъж видях камионетка — като тази на банката, дето возят парите в нея. Бронирана, с двама охранители. Беше на пътя в Девилз Лодж. Какво прави там такава кола, питам ви?

— Може би Мак-Килърн търгува с ценности — предположи инспекторът.

— Да, ценности, които той и неговите приятелчета вземат от жертвите си — изръмжа Богарт.

— Имате ли доказателства?

— За съжаление нямам — Клиф Богарт пресуши чашата си.

Инспекторът поприказва още малко с дърводелеца и се прибра в стаята си, но не легна. Той се настани до прозореца, и вторачен в тъмнината, анализира целия разговор. Разбираше, че много от нещата, които сподели с него Богарт, се обикновени клюки. Но някои от твърденията му трябваше да се проверят. Малко след като изпуши последната цигара от кутията, той взе решение. Щеше да си тръгне още призори, за да подходи към тази история от другата й страна. Не беше необходимо да предизвиква ненужни подозрения в Кретл.

* * *

В десет часа сутринта Мак-Алистър вече седеше в кабинета на своя колега Уайтл. Следствието бе напреднало и вече се знаеше самоличността на убитото момиче — Сюсън Лоусън от Ливерпул. Беше изчезнала преди девет месеца, след като спечелила от лотария голяма сума, с която заминала за Лондон. Там следите й се губеха. При разследването се разбра, че е изтеглила всички пари от сметката си в банката.

— Повече от двадесет хиляди фунта — обясни инспектор Уайтл. — Доста трябва да се поизпоти човек, за да ги спечели.

Скоро пристигна телекс от Лондон. Намръщен, Мак-Алистър прочете телеграмата.

— Колата, с която е отпътувала онази жена, принадлежи на Глория Стенфорд от Оксфорд. Колекционира картини, състоянието й възлиза на милиони, получени от наследство.

Инспектор Уайтл нададе тънък вой.

— Още едно богато момиче — изпъшка той. Кой знае къде се е дянала!

— Портиерът каза, че миналия четвъртък е отпътувала с колата си и повече никой не я е виждал.

Подчинявайки се на чувството си, Джон Мак-Алистър набра номера на кантората си в Скотланд Ярд. Сержант Ашли вдигна слушалката веднага.

— Проучете в кои банки е държала парите си мис Глория Стенфорд — каза инспекторът и обявете, че се започва издирване — на нея и на колата й.

— Слушам, сър — прозвуча отговорът. — Кога ще се върната в Лондон?

— Зависи от хода на следствието — отвърна Мак-Алистър.

Той постави слушалката и започна да наблюдава Уайтл, който също провеждаше телефонен разговор и си водеше бележки. Видът му напомняше ловно куче.

Когато най-после приключи, Уайтл хвърли тържествуващ поглед към колегата си.

— Говорих с главния отдел на банка Крофт — съобщи той.

— Неин ли е филиалът в Кретл?

Уайтл кимна.

— Какзват, че… — започна той. — Какво мислите, че е правил Дориан Мак-Килърн миналия петък в банката?

— Осребрявал е фунтови асигнации.

— Много интересно — заяви Уайтл. — Представил чек за осемстотин хиляди фунта стерлинга и е поискал да ги приведат към сметката му в лондонската банка Бърклей. Какво ще кажете?

— Чекът е бил подписан от Глория Стенфорд, нали? — въздъхна Мак-Алистър.

— Точно така.

— Това означава, че мис Стенфорд е тръгнала през нощта към Девилз Лодж — разсъждаваше на глас инспекторът.

— За да занесе чек на Мак-Килърн? — инспектор Уайтл поклати глава. — Можело е да го направи и сутринта.

— Можело е — съгласи се Мак-Алистър. — Едно е ясно — имали са уговорка за някаква сделка и тя е платила с чек. Среднощното й отпътуване от „Скокливото куче“ може да се обясни с различни причини.

— Тогава трябва да поставим под наблюдение Дориан Мак-Килърн — предложи Уайтл.

— Точно сега не бива да го правим — възрази детективът. — Мак-Килърн веднага ще потвърди факта, че са сключили сделка, но ще каже, че не би могъл да знае къде се е дянала тази жена. И ако съвестта му не е чиста, ще направи всичко необходимо, за да се застрахова.

— Но как смятате тогава да го разобличите? — учуди се Уайтл.

— Чрез нападение в гръб.

Половин час след това телефонът звънна. Сержант Ашли съобщи:

— Мис Стенфорд е имала сметки в три различни банки, сър. Използвах адвокат и благодарение на него разбрах, че от едната сметка са изтеглени осемстотин фунта стерлинги, които са приведени на сметка в лондонската банка Бърклей. Сметката е на един търговец на художествени произведения — Мак-Килърн.

— О’кей. Установете какви са постъпленията му за тази година и от къде са дошли — каза Мак-Алистър.

— Асно, сър — отвърна Ашли. — Преди минута се обадих на инспектор Хаулей от Оксфорд. Той е претърсил целия дом на мис Стенфорд, но не е намерил нищо, от което да се разбере сегашното й местопребиваване. Вместо това е открил друго. В специализирано списание за старинна живопис е видял обява, подчертана с молив. Била от името на някой си Гибс от Лондон, който действал по поръчка на клиент и предлагал за продан три картини от старинни майстори.

— Прекрасно — прецени Мак-Алистър.

— Не чак толкова — възрази сержантът. Този Гибс наел за няколко дни солиден офис в Сити, но миналата сряда изчезнал безследно.

— Въпреки всичко съобщението е изключително важно — каза инспекторът от Скотланд Ярд. — Във вторник или сряда Глория Стенфорд е била при Гибс. В четвъртък е тръгнала за Кретл и в петък сутринта е попълнила чека. От тогава е изчезнала безследно. Нещата стават все по-ясни.

— Прав сте, сър — отбеляза сержантът. — Но позволете ми да кажа, че това дело няма нищо общо с нашия отдел.

— Имате право, сержант — сухо отвърна инспекторът. — Веднага щом стане ясно, че Глория Стенфорд е жертва на обикновено престъпление, ще предадем нещата в ръцете на колегите от съответния отдел. Но докато не се уверя, че зад всичко това не стои гуру от Джаднипур, ще продължаваме да работим.

— Слушам, сър — каза Ашли.

— Сержант Габи О’Конърс върна ли се от Портмунд? — попита Мак-Алистър.

— Преди час.

— Искам да говоря с него — каза шефът на отдела за привидения и се приготви за дълъг разговор с момичето, което се казваше сержант О’Конър.

* * *

Глория Стенфорд спеше неспокойно. Беше преметнала кожата, на която лежеше, върху тялото си — не можеше да свикне със студа в пещерата. Отвреме навреме се събуждаше и с ужас си мислеше за това, което я чакаше. Нима Молох и безмилостните му слуги бяха в състояние да заличат съзнанието й? Всичко в нея въставаше срещу това. Спомни си за певицата Карла Престон. Момичето беше имало намерение да я предупреди за нещо, но на входа се бе появила фигурата на единия от бръснатите. Чу отвън страшния удар на гонга и с ужас се извърна, затваряйки очи.

„Какво може да значи това?“ — помисли си уплашено. Надигна се от кожата, обзета от ужас, и погледна към голямата пещера, която се осветяваше от множество факли. По пода пълзяха голи тела, които заставаха на колене пред трона и жълтия камък.

Кона, която се бе опитала да й представи света на гуру в най-хубави краски, се показа на входа.

— Ела с мен, Сафи — обърна се тя към Глория с новото й име. — Сега ще се появи нашия бог, за да види своите робини.

Глория си спомни думите на Карла. Трябваше бързо да се приобщи, за да не буди подозрение. Когато се вдигна и тръгна след Кона, цялото тяло я болеше. Видя разсъблечени девойки, които със сведени глави се бяха наредили в полукръг пред трона — застанали на колене, те мълвяха неразбираеми думи на някакъв непознат език. Кона въведе Глория в полукръга и й даде знак, че също трябва да коленичи.

Разнесе се втори, по-приглушен удар на гонга, който накара Глория да изтръпне. Почувства, че Кона я хвана за ръка. Пръстите й трепереха. Виждаше се, че Кона е предана изцяло на Молох — и с тялото, и с душата си. В този момент девойките подхванаха монотонна мелодия.

Глория усети как се вледенява. Четирима слуги с бръснати глави внесоха златна носилка, на която седеше Молох. Те се заизкачваха по стъпалата нагоре към трона.

Глория искаше да отклони погледа си от Молох, но не можеше. От тлъстата фигура се излъчваше огромна хипнотична сила. В нея се надигна чувство на отвращение и ужас, което й беше трудно да потиска. Дишаше тежко и с окаменяло лице наблюдаваше как четиримата мускулести мъже издигаха Молох към трона. „Нима няма крака и не може да се изкачи сам?“ — мислеше си тя. Прозвуча третият удар на гонга. Ехото му закънтя из огромната пещера.

Четиримата слуги се привиха и заеха своето място до гуру, който вече седеше на трона. Погледът му се насочи към коленичилите девойки. „Нима това е живо същество?“ — питаше се Глория. — „Тече ли кръв в него, има ли сърце?“ Гуру затвори очи.

— Сега той чете мислите ни — прошепна Кона. — Вижда в душите ни и проверява истинска ли е любовта ни към него.

— „Глупави измишльотини — помисли си Глория — или наистина тлъстият Молох е проявление на дух, който се материализира пред очите ни?“

Песента секна. В пещерата се възцари тишина. Миризмата на димящите ароматни пръчки и пречеше да мисли. Глория Стенфорд се бореше с тишината. Потръпна, когато Молох заговори.

— Приветствам идването на новата вярваща сред нас — чу тя глас на евнух. — Давам ти името Сафи, което значи щедра.

Младата англичанка гледаше дебелия Молох с широко отворени очи. Беше уверена, че той говори, без да разтваря устните си.

— Поклони се на нашия гуру — прошепна Кона. — Моли го да те просвети и отведе в рая на вечното щастие.

Цялото същество на Глория се бунтуваше срещу това.

— Няма да се кланям на същество, което няма нищо общо с моя свят — чуваше собствените си думи и сама не разбираше как се осмелява. — Аз се казвам Глория Стенфорд и…

Забеляза предупредителния и умоляващ поглед на Карла Престон, която бе коленичила наблизо. Но вече беше късно.

— Ти, Сафи си недостойна — дочу тя. — Осмеляваш се да възразяваш на бога на щастието!

— Никого не съм молила да ме доведе тук — каза Глория. — Бях похитена.

— Мълчи! — прекъснаха я. — Твоето съзнание още е раздвоено, но ти доброволно ще отдадеш на гуру своето аз. Още не го осъзнаваш. Земната ти мисъл се съпротивлява, но скоро ще разбереш, че имаш само една цел: да служиш на гуру и да се подготвиш за вечното щастие!

Глория осъзна, че не говореше Молох. От всички краища на тъмната пещера се носеха гласове.

— Да подготвим неверницата за изгонване на духа — изпищя Молох. — После тя сама ще разбере какво е щастие и къде да го търси.

„Изгонване“ — мярна се в съзнанието й. Какво ли й предстоеше?

Тя бързо потърси с очи Карла Престън, която гледаше към нея и продължаваше да движи устни, произнасяйки непознатите думи.

Кона се надигна. Ръката й обхвана раменете на Глория. Гледаше с втренчени очи тази белолика жена, която дръзваше да не се подчинява на гуру.

— Опомни се Сафи — прошепна Кона. — Става дума за твоето щастие. Учението на гуру ще осветли пътя ти. Не знаеш колко те обичаме!

Глория сви устни. Разбра, че е отишла твърде далеч и е забравила за предпазливостта.

— Сигурно си права — каза тя. — Но за мен всичко това е ново и необичайно. Все още не искам да направя тази крачка, която ще ме отклони от щастието. Дайте ми време, сетри мои.

— Гуру иска да се обърнеш към него и да се помолиш да ти прости — прошепна Кона.

— Да ми прости? За какво?

— Помисли за изгонването на духа — обясни Кона. — Моли го да се съгласи само на първата степен от изгонването.

Глория Стенфорд се изплаши. Значи имаше различни начини на изгонване на духа. С обезумял поглед тя се обърна към тлъстия Молох, който седеше неподвижен върху златния трон и я гледаше.

— Моят дух все още не се е отърсил от всички впечатления — започна тя едва чуто. Дарих ти голяма част от състоянието си, без да го съзнавам, ще ти служа…

Резкият глас, който, както й се стори, се разнесе от всички страни, я ужаси.

— Ти не вярваш в това, което казваш, Сафи! — прокънтя пещерата. — Говориш така, само за да бъдеш подложена на по-малко изпитание.

— Гуру не вярва на думите ти, защото твоята душа не е обърната към него и мислите ти не са в този свят.

Глория усети, че коленете й треперят. Струваше й се, че всеки миг ще загуби съзнание. Погледът й се спря върху дебелите устни на гуру. Движеха се едва забележимо. Изведнъж гласът на евнуха се разнесе отново.

— Приготви се за прогонване втора степен, Сафи — каза той. — Когато всичко остане зад теб, очите ти ще се отворят широко за света на вечното щастие. Твоите сестри ще ти помогнат да влезеш в тоя рай.

Глория Стенфорд трепереше от ужас. Какво значеше втора степен?

— След това ще се чувстваш свободна — дочу тя гласа на Кона. — Ще забравиш за стария, грозен свят и ще го оставиш далече назад.

Двама мъже с бръснати глави се приближиха към Глория и я хванаха за ръцете. Без никакво усилие те я понесоха към жертвения камък. Страхът и срамът я завладяха напълно. Усещаше, че всички погледи са приковани в голото й тяло. Почувства се още по-унизена, когато я хвърлиха върху студения камък и завързаха ръцете и краката й. Прилошаваше й от мириса на засъхнала кръв, петната от която ясно личаха. Глория искаше да извика, но гласът й отказваше да се подчини. Спомни си за съвета на Карла Престон. Може би щеше да й помогне.

Внезапно някъде отгоре над нея се спусна жълтеникав облак. От него се показа лицето на Молох, и започна да се приближава. Глория видя уголемени очи, които я гледаха, без да мигат. Усещаше, че от тях се излъчва сила, която прониква в съзнанието й. Носеше се някаква музика. Почувства нечии ръце, които докоснаха тялото й. Те погалиха гърдите й и запълзяха надолу.

Краищата на пръстите се притиснаха към ерогенните зони.

— За какво мислиш сега? — дочу тя приятен глас.

Усещаше ласките и разбра въпроса.

— Мисля за любовта — каза тя. — За голямата духовна любов, която не съществува на земята.

Ръцете започнаха да се движат по-бързо. Глория се опитваше да не се поддава. С широко отворени очи тя гледаше в лицето на Молох. Но странно, той вече не беше дебел и отвратителен. Голото му тяло беше толкова голямо и така близко. Различаваше всяка част от фигурата, която бавно се свеждаше над нея.

Замайващият аромат ставаше все по-силен. Глория усети как изчезва и последното й съпротивление.

— За какво мислиш, Сафи? — каза мекият глас.

Разсъблеченото тяло се приближаваше все повече и повече. Ръцете, които я опипваха, изчезнаха. Заля я ледена вълна, когато почувства че тялото на гуру се докосва до нея.

— Не искам мъже… Ненавиждам мъжете! Само духът ми се нуждае от любов!

Все още не беше загубила контрола върху съзнанието си. През цялото време мислеше за думите на Кона. Това беше женски свят, в който нямаше място за мъже.

— Остави ме на мира. Ненавиждам плътта ти.

С облекчение видя, че голото мъжко тяло се отдалечава.

— Защо ненавиждаш мъжете, Сафи? — чу тя след това. Никак не можеше да си обясни откъде идва гласът. — Нима никога не си изпитвала наслада от плътската любов? Това е най-хубавото, което може да иска една млада жена. Вземи тази любов, не я отхвърляй.

Глория събра всичките си сили и се опита да се концентрира, за да може да отговори правилно, без да издаде истинските си чувства. Отново видя през облака как голото мъжко тяло се приближава и се свежда над нея.

— Не искам — прошепна тя. — Остави ме най-после на мира, искам любовта на всеки от вас, искам да ви обичам. Какво можеш да ми дадеш? Минута удоволствие, от което остава горчив привкус.

Учуди се от бързината, с която устните й произнесоха тези думи. Не я ли бяха принудили да ги каже? Голото тяло се разтвори в мъгливия облак и прие отново вида, който имаше тялото на гуру. Черните му очи я гледаха, без да мигат.

— Ти се нуждаеш от духовната любов на всички свои сестри? — проникна глас в съзнанието й. — Ще я получиш.

Гласът млъкна. Върху Глория се спусна розов облак, който обгърна тялото й като наметало. Отново изтръпна, защото почувства върху себе си топлината на две призрачни ръце. Пред нея се появи отвратителна старица. Тя се усмихваше. През долната й устна стърчаха като на вампир дълги, жълти, кучешки зъби. От облака се показа отпуснато тяло и се приближи към нея.

— Искаш ли моята любов, сестричке? — разнесе се от отвратителната уста на жената. — Мога да ти я дам.

— Тялото ми не иска плътска любов, стремя се само към духовната! Искам любовта и щастието, които може да ни даде само гуру!

Страшното лице изчезна с демоничен кикот. Месестото тяло се разтвори в облака и женските ръце престанаха да докосват кожата й.

След няколко минути Глория отново гледаше в лицето на Молох.

— Отказваш се от любовта на нашата най-старша сестра? — изхриптя гласът. — Тя е като теб и всички останали тук. Тя те иска.

Глория започна да стене. Разбираше, че мислите й бяха насочвани в исканото от гуру направление, но нищо не можеше да направи. Силата на Молох имаше надмощие над волята й.

— Готова съм да подчиня волята си на твоята, велики гуру — прошепна тя.

Черните очи на Молох се уголемиха. Изглеждаха като бездънни кръгли езера.

— Готова ли си да изтърпиш болка заради мен, Сафи? — отново прозвуча тънкият глас.

Да, готова съм — потвърди Глория Стенфорд.

Ръцете на гуру се стрелнаха от облака като светкавици към лицето й. От пръстите им засвяткаха огнени мълнии, които разтърсиха цялото й тяло. Сякаш през нея минаваше електрически ток. Изпитваше болка с всеки свой нерв. Тялото и се отпусна върху жертвения камък.

Искаше да затвори очи, но не можеше. Невидимата сила отслабваше съпротивлението й и го правеше все по-слабо.

— Готова ли си да ми служиш и да отидеш в рая на вечното щастие? — чу тя следващия въпрос. — Готова съм…

— Готова ли си да се откажеш от всичко, което те свързва с предишния живот?! — гласът звучеше като удар на чук.

— Не искам нищо друго освен любовта ти! — извика Глория, чийто дух все още беше в подчинение на другия. — Ще ти дам всичко, което имам.

В този момент почувства, че ръцете й са свободни.

— Стани, Сафи! — чу Глория Стенфорд. — Още една крачка и след заключителната церемония ще бъдеш една от нас.

Глория бавно пристъпваше. Босите й пети докосваха пода, но й се струваше, че все още се намира в облака. Мъглата се разсея и тя видя пред събе си другите девойки, които, наредени в кръг, бяха присъствали на церемонията с наведени глави.

Кона изтича към нея.

— Щастлива съм, че стана една от нас — прошепна тя и се притисна към новата си сестра. — Великият гуру избра мен, аз ще те заведа на заключителната церемония, която ще те отдели завинаги от предишния ти живот.

Глория Стенфорд кимна. Все още можеше да мисли нормално. Пред очите й като привидения се мяркаха фигури — дебелата мазна жена с вампирски зъби и силният мъж, чиито намерения бяха еднозначни, както личеше от начина, по който опипваше съкровените части на тялото й. Отново и отново виждаше очите на гуру, на когото обеща до се откаже от предишния си живот. Наистина ли го направи сама или беше под влиянието му?

В този момент все още не можеше да си даде сметка.

Дочу се ударът на гонга, понесе се песен и докато Кона я водеше към една малка пещера, тя чуваше думите на песента — непонятни, изричани на някакъв странен език. — Седни до мен — каза Кона и я прегърна през рамо. — Ти си една от нас и аз те поздравявам, че съумя да се противопоставиш на съблазните. Великият гуру се отнесе милостиво с теб, защото видя, че си готова да забравиш за всичко, което те свързва с предишния живот.

Глория кимна. Кона издърпа напред ниска маса, взе от нея съд с тъмночервена течност и го поднесе към новата си приятелка.

— Пий от свещеното вино на нашия божествен гуру — каза тържествено тя. — То ще те дари с доброта и мъдрост и ще ти помогне да разбереш какво е вечното щастие.

Без изобщо да се съпротивлява, Глория пое съда с две ръце и отпи. Виното беше освежаващо и приятно на вкус. Обхвана я топло опиянение, което повдигна духа й и я изпълни с радост. Изцяло я завладя чувство за щастие и я накара да забрави напълно къде се намира. Когато върна празната чаша на Кона, младата англичанка се усмихваше радостно.

— Виждам живота си по съвсем друг начин — обясни тя. — Какво се случи? Защо ми се струва, че всичко, което е било преди, е някакъм глупав сън?

— Това е дар от нашия гуру, който проясни съзнанието ти — отвърна засмяно Кона. — Сега ти принадлежиш на всемогъщия гуру.

Кона държеше в ръце кожена папка, която остави върху масата. В нея имаше свитък, който плавно се разгъна.

— Подпиши това. Така ти ще заявиш пред гуру, че искаш да се отправиш към света на вечното щастие, за да докажеш верността си към него.

Без да мисли, Глория подписа документа.

— Може ли още малко от това вино? — попита тя.

— Колкото пожелаеш.

Кона се засмя, когато постави свитъка отново в папката.

— Оставям те сама, Сафи. Време е да помислиш за рая на вечното щастие, който те очаква.

* * *

Инспектор Джон Мак-Алистър превърна Абердин в свой щаб, където прекарваше по цял ден. Инспектор Уайтл му изпрати две момчета, които старателно му помагаха да работи по списъка с имената на всички, свързани по някакъв начин с Мак-Килърн.

Бяха включени петнадесет жени и момичета и списъкът старателно бе проверен.

Телефонът и телексът не спираха да работят нито за минута, от всички краища на страната пристигаха съобщения за безследно изчезналите петнадесет жени и момичета, чиито сметки в банките възлизаха на милиони.

Накрая се получи първият резултат. Всички изчезнали нямаха роднини. Всички бяха под тридесет години. Най-интересното се оказа, че четири от тях са били забелязани за последен път в графството Абердин.

Глория Стенфорд беше последна в списъка от изчезнали.

Всичките тези слухове, разпространявани в Кретл, имаха някакво основание… На следващата сутрин позвъниха на Мак-Алистър по телефона. Информацията, която получи, имаше ефектът на избухнала бомба. Директорът на банката, където Глория държеше парите си, му съобщи с развълнуван глас, че преди половин час пристигнало нареждане от мис Стенфорд за привеждане на вноската й.

— Какви ги приказвате? — настръхна инспекторът. — От коя дата беше нареждането? Къде е подписано? А подписът не е ли подправен?

Подписано е вчера, издадено е в Оксфорд, а подписът е толкова истински, колкото и кралската корона.

— Каква сума трябваше да приведете?

— Мис Стенфорд изтегля всичките си пари. Наредила е да бъдат приведени в банката й в Швейцария.

— Не можете ли да отложите изплащането?

— Това е изключено — прозвуча отговорът. — Как си мислите, когато клиентът изтегля пари, искането му незабавно трябва да се уважи. Още повече, че…

— Още повече, че се провежда разследване на углавно престъпление — прекъсна го инспекторът. — Сигурно ви е известно, че не знаем къде е сега мис Стенфорд. Имаме всички основания да смятаме, че е отвлечена. Ще помоля кралския прокурор да наложи запор на банковата й сметка. С това, сър, отговорността от вас ще бъде снета.

— Добре — изпъшка директорът на банката. — А какво да правя, ако тя самата се появи лично?

— Казах ви вече, че тогава аз ще отговарям за последствията.

След като постави слушалката, Мак-Алистър телеграфира на свой колега и го помоли да му съдейства пред кралската прокуратура за налагането на запор върху сметката на Глория Стенфорд.

След час избухна и втората бомба. На телефона беше негов колега от Оксфорд. Управителят на мис Стенфорд му позвънил и развълнувано обяснил как пристигнали експерти за оценка на имението й. Показали документ, подписан лично от нея, в който черно на бяло се казвало, че всичко трябва да бъде оценено и продадено на търг.

— Как се е появил този документ? — поинтересува се Мак-Алистър.

— Мис Стенфорд го изпратила по пощата — прозвуча отговорът. — Всички получени пари след изплащане на данъците трябва да бъдат приведени на сметка в швейцарска банка, тъй като възнамерявала да се премести да живее в Швейцария.

— По дяволите! — изруга Мак-Алистър. — Спрете всичко това — тихо, разбира се. Как ще го направите, си е ваша работа.

Инспекторът замислено се облегна в креслото, сложи краката си върху масата и запали цигара.

Всичко това му харесваше все по-малко. Ясно беше, че Глория е жива. Но кой я бе заставил да закрие сметката си и да продаде цялото си имущество? Мак Алистър не можеше да допусне, че тя прави всичко това по собствена воля.

Имаше ли този случай връзка с убитото момиче? Преди да изчезне от Ливерпул, то също бе разпродало имуществото си… Не стоеше ли зад цялата тази работа мистичният гуру от Джаднипур? Но преди всичко инспектор Мак-Алистър се интересуваше от Девилз Лодж и от неговите обитатели.

* * *

Този следобед в Кретл пристигна спортен автомобил, който спря с вой на спирачките пред „Скокливото куче“. Стройна, тъмноруса жена на около двадесет и пет години изскочи от колата и влезе в стария хотел.

Барт Оруел се изправи зад малкото си бюро и застана нащрек. Имаше известно недоверие към елегантните жени. Беше му дошло до гуша от тях.

— С какво мога да ви услужа? — попита той без особен възторг.

— Казвам се Лорна Дай — представи се тя. — От Оксфорд.

— От Оксфорд? — прекъсна я собственикът.

— Да, от Оксфорд — потвърди Лорна Дай. — Търся мис Стенфорд, тя е отседнала тук, нали?

Барт Оруел издаде такъв звук, сякаш в гърлото му беше заседнало нещо.

— Тоест… — Оруел започна да заеква. — Мис Стенфорд остана тук само половин ден, по-скоро половин нощ. Тя замина нанякъде, никой не знае къде.

Лорна Дай погледна смаяно собственикът.

— Но това е невъзможно! — каза тя. — Аз съм нейният личен секретар. Тя имаше уговорена среща тук. За съжаление ме задържаха в Париж, затова пристигам едва днес. Още миналия четвъртък мис Стенфорд ми писа, че тръгва за Кретл, за да сключи една сделка.

— Вашата шефка отпътува в петък през нощта — измънка Барт Оруел. — Мисля, че е имала някаква уговорка.

Момичето сви рамене.

— Нищо не зная за това — възрази тя. — Тя ми съобщи, че трябва да се срещнем тук.

— Може би се е върнала в Оксфорд, без да ви оведоми — измърмори Оруел — Не — каза момичето и замислено погледна дебелия собственик. — Дано само не й се е случило нещо.

Барт Оруел изломоти нещо неразбрано.

— Тя искаше да купи няколко ценни картини — поясни Лорна Дай. — Сигурно знаете някого тук, който продава картини.

Лицето на Оруел се изопна. По принцип той отричаше слуховете, които се носеха за Мак-Килърн.

— Има един, Мак-Килърн, живее в Девилз Лодж — измънка накрая. — Казват, че продавал едно друго, тъй като нямал пари. Но не съм сигурен. Приказки — много. Човек не знае кое е лъжа и кое истина.

— Чувам това име за първи път — каза Лорна Дай.

Тя извади цигара и помоли за разрешение да я запали.

— Не бихте ли могли да ми обясните как да отида до Девилз Лодж. Може би там някой ще знае къде е сега мис Стенфорд.

Барт Оруел започна да хапе долната си устна. Трябваше ли да праща това симпатично момиче при куция Дориан? Съмняваше се. Но ако всичко беше само слухове, тая мис Стенфорд можеше да е отишла на гости при Мак-Килърн и да е забравила да съобщи това на секретарката си. Тогава той щеше да се окаже в неловко положение.

— Не зная, мис Дай — задавено каза той. Мистър Килър има лоша репутация. Той е странен тип, не общува с никой от градчето. Даже не мога да си представя, че такава лейди като вашата господарка би могла да има някаква работа с него.

Лорна дръпна от цигарата и я хвърли недопушена в пепелника.

— Мис Стенфорд е самостоятелна личност. Може да се справи чудесно с всеки, който се опита да я излъже.

— Аз не мисля така — отвърна Оруел. — Не сте ли чели случайно вестниците?

— Върнах се само преди два дни от Франция — припомни му тя. — Какво се е случило?

— Убиха едно момиче — прошепна собственикът. — Намериха го голо и заклано с нож, точно на пътя в началото на града.

Лорна равнодушно сви рамене.

— Убийствата са често явление в наши дни — отбеляза тя. — Да не би да искате да кажете, че Мак-Килърн има някаква връзка с това?

— Ако е така, отдавана да са го арестували — възрази бързо Оруел, — но всички в Кретл намират всичко това за много странно. Мисля, че мис Стенфорд е отпътувала в друга посока и отдавна се е прибрала в Оксфорд.

— Може би — съгласи се симпатичната секретарка. — Въпреки това ще отида в Девилз Лодж. След обяд ще се върна тук.

— Както желаете — каза Барт Оруел. — Можете да вечеряте в седем. Да ви приготвя ли стая?

Момичето се поколеба.

— Ще знам това, след като отида до там. Ако стане късно, ще отседна при вас. Но дори и да си тръгна, ще се отбия да ви се обадя.

— Така съм съгласен — облекчено въздъхна дебеличкият хотелиер.

— А сега, обяснете ми, моля ви, пътя за Девилз Лодж — усмихна се Лорна Дай.

* * *

„Тези стари, сиви каменни развалини не вдъхват никакво доверие, особено в тъмното.“ — помисли си мис Дай, когато приближи. Само два от прозорците на долния етаж светеха. Караше внимателно спортната кола по селския път, който се извиваше между хълмовете. Постройката, която бе наречена Девилз Лодж, вече се виждаше отблизо, пътят стана по-широк и под колелата заскърца дребен чакъл. Лорна включи фаровете и на ярката им светлина започна да разглежда фасадата на старата сграда. За нейно учудване всичко изглеждаше доста запуснато, но във всеки случай не толкова, колкото много други замъци в тази част на страната.

Огледа широката двойна врата от масивно дърво. Колата на Глория Стенфорд не се виждаше никъде. В този момент едното крило на двойната врата се отвори и се появи широкоплещест мъж в ливрея.

Лорна спря пред входа, изключи фаровете и двигателя и бавно се измъкна от колата, внимавайки да не развали прическата си. После бавно заобиколи автомобила и се приближи към мъжа.

— Това ли е Девилз Лодж? — осведоми се високомерно.

— Разбира се — бе отговорът. — Заблудили сте се, или може би…

— Не, искам да се видя с мистър Мак-Килърн — възрази тя. — Ще доложите ли за мен? Името ми е Лорна Дай.

— Ще почакате ли в приемната, мис? — каза слугата и пропусна посетителката. — Една минута.

Лорна гледаше подире му. След известно чу гласове. Не можеше да разбере за какво разговарят. После вратата се отвори и Дориан Мак-Килърн влезе, накуцвайки, при нея.

— Мак-Килърн — представи се той. — Искали сте да говорите с мен, мис Дай? Във връзка с какво, ако мога да знам?

Тъмнорусото момиче изглежда се смути.

— Търся работодателката си — обясни тя. — Сър, не ми е удобно да ви задавам такъв въпрос, но нямам избор.

Мак-Килърн погледна студено момичето.

— Работодателката си? — повтори той.

— Мис Стенфорд, експерт по изкуствата и колекционер. В Париж получих от нея писмо. Съобщаваше ми, че ще ме чака в Кретл, но там ми казаха, че е заминала, без никой да знае къде. Като секретарка на мис Стенфорд съм засължена да се свържа с нея колкото е възможно по-бързо. Може би е имала някаква работа при вас и…

Дориан Мак-Килърн се усмихна и я покани в салона.

— Имате добър усет, мис Дай — каза той. — Мис Стенфорд действително беше тук, за да види картинната ми галерия. Навярно сте уморена?

Той позвъни и слугата се появи.

— Джордж, донесете нещо за пиене и закуски.

Джордж бързо се поклони и изчезна. Лорна Дай с облекчение разглеждаше извития нос на шотландеца.

— Тогава сигурно знаете къде е отишла.

— За съжаление мис Стенфорд и аз все още не сме стигнали до споразумение — с огорчение каза Мак-Килърн. — Тя отиде да търси някакъв експерт, за да се консултира с него за цената на картините ми, но обеща да се върне не по-късно от утре. Предполагам, че мис Стенфорд ви е извикала да подготвите договора за продажбата. Така ли?

— Да, това е мое задължение — потвърди тя.

— Били сте в Париж? — продължаваше да говори шотландецът. — Забележителен град. Мис Стенфорд ли ви изпрати там?

— Отчасти — отвърна секретарката. — Разгледах по нейно поръчение две изложби на млади художници.

Джордж влезе в салона, бутайки пред себе си подвижна масичка за сервиране, върху която имаше апетитни закуски и няколко бутилки.

— Скоч или портвайн? — попита Мак-Килърн.

Момичето смутено отказа.

— Благодаря, не пия. Моите религиозни убеждения изключват употребата на алкохол. Малко портокалов сок, ако може.

Мак-Килърн я погледна учудено.

— Да не сте мюсюлманка — попита и извади от хладилника бутилка сок.

Лорна отрицателно поклати глава.

Предполагам, че ще ми се смеете, ако ви кажа — каза тихо тя.

— Така ли мислите? — започна да протестира шотландецът. — Това е въпрос на търпимост. Може би сте член на някоя религиозна секта?

— И това не е — отвърна Лорна и се изчерви. — Аз съм поклонничка на учението на Кришна. Дойдох до убеждението, че човек може да бъде щастлив, само ако се откаже от всичко материално. На този свят хората се стремтят единствено към богатството и забравят за духовните ценности и вътрешното щастие.

— Често съм мислил върху тези неща — призна Дориан Мак-Килърн. — Значи бяхте в Париж заради контакта с послушничките на Кришна?

Момичето кимна.

— Единствено тяхното учение ни разкрива пътя към благоденствието на онзи свят. Когато слушаш проповедите им, чувстваш, че ти става по-леко и забравяш за света, в който си принуден да живееш. Веднага щом изтече срокът на договора ми с мис Стенфорд, мисля да се посветя на това учение. Бих искала да дам всичко, което имам, и…

— Искате да пожертвате състоянието си?

Лорна Дай не забеляза алчните пламъци в очите на събеседника си.

— Родителите ми оставиха няколко хиляди фунта — отвърна наивно момичето. — Ще ги дам някога за построяването на молитвен храм — тя отпи от чашата си. — Твърде много приказвам за себе си. Извинете, но трябва да се върна да пренощувам в Кретл. Веднага щом дойде, мис Стенфорд може да ме намери там.

— И дума да не става, мис Дай — започна да протестира шотландецът и почука с бастуна си по пода. — Ние пишем „Гостоприемство“ с главна буква. Ще пренощувате в дома ми. Джордж ще ви приготви най-хубавата стая.

— За съжаление не мога — каза Лорна.

— Моля ви, без излишна скромност — настоя Мак Килърн и позвъни на прислугата.

Джордж сякаш беше в бойна готовност, защото се появи три секунди след позвъняването.

— Сър!

— Мис Дай е наша гостенка, Джордж — обясни Дориан. — Приготви й най-хубавата ни стая.

— Да, сър — отвърна слугата и му смигна, преди да напусне салона.

— Мисля, че не бихте имали нищо против да видите картините, от които се интересува вашата работодателка — предложи Мак-Килърн.

— Само ако не ви затруднява — каза Лорна Дай.

— Все едно ли ви е какво възнамерява да купи мис Стенфорд?

— Не, разбира се — възрази момичето.

Дориан се надигна и я поведе към картинната галерия. Блесна светлина. Когато видя картините, Лорна широко отвори очи.

— Фантастично! — извика възторжено тя. — Бих купила тези картини и без да търся експерти. Веднага се вижда, че са истински.

— Естествено трябва да разберете и мис Стенфорд. Налага й се да похарчи цяло състояние за тях. Както изглежда, тя е много богата.

— Да, така е — Лорна се обърна на другата страна. Когато видя изображението на гуру от Джаднипур, скръсти ръце на гърдите си и замръзна на място.

— Но какво правите? — попита я Мак-Килърн.

— Как е попаднал тук портретът на могъщия гуру? — прошепна момичето. — Видях божествения гуру само веднъж. Погледът му веднага ме омагьоса.

— Моят чичо го е донесъл от Индия.

— Считам, че учението му е велико.

Мак-Килърн сви рамене.

— Не разбирам от това.

— Мога ли да фотографирам картината, сър? Това би означавало много за мен.

— Нямам нищо против — каза развеселен домакинът.

Лорна се запъти към колата си и извади от нея пътна чанта. Когато се върна, Джордж й подаде дамската чантичка.

— Забравихте я в салона, мис. Мога ли да нося сака ви?

— Лека нощ — Кимна приветливо Мак-Килърн.

Стоята беше на първия етаж срещу картинната галерия. Лорна с възторг се спря на вратата.

— Какво великолепие — прошепна тя, като видя украсата от индийски реликви. — Тук ще прекарам времето си приятно.

Усмихвайки се, Джордж се върна в салона. Дориан Мак-Килърн отново бе седнал в креслото и държеше в ръцете си чаша с уиски.

— Какво мислиш за гостенката ни, Джордж? Как сме могли да не научим, че Глория Стенфорд има секретарка?

— Била е в чужбина, затова не сме разбрали нищо за нея. Но наистина е тази, за която се представя. Казва се Лорна Дай е и секретарка. Има снимка на Стенфорд с личния й автограф.

— Махни колата й, Джордж — заповяда Дориан.

— Готово — отвърна Джордж. — Чух всички глупости, които наприказва това хлапе. Бихме могли да помогнем, ако наистина иска да пожертва състоянието си за гуру. Не е ли така?

Мак-Килърн се ухили.

— Длъжни сме да изпълним това желание — съгласи се той. При това тя е една от малкото, които отиват доброволно в света на Молох. Добре, подготви всичко.