Христо Пощаков
Трансформация

— Енди, току що сънувах голяма небивалица.

Джони се прозя и зиморничаво потръпна.

— Сънувах, че не мога да заспя — продължи той. — Мъчех се и не можах. Как ще изтълкуваш подобна глупост?

Съседът ми обичаше да разгадавам тайния смисъл на неговите сънища, а това занимание ми харесваше. Някога, преди да се съединя с Ал, аз също сънувах и времето нощем минаваше неусетно. На Джони не му беше приятно да се бавя с отговора си, вече нетърпеливо се надигаше от пейката. Видът му го издаваше — той жадуваше да бъде приятно излъган.

— Докато сънуваше, че не спиш, броеше ли нещо? — попитах. — Например овце или крави?

По този начин метнах въдицата и го изчаках да я налапа, което за него не е било трудно. Сбърчил тъмното си чело, Джон съсредоточено наместваше вестниците под ризата си.

— Може да съм броил — отвърна неуверено. — Но не си спомням какво точно. Има ли значение?

— Има. Овцете са символ на десетачки, а кравите на стотачки. Не е все едно какво количество пари ще ни засипе в близко време. А това е единственото възможно тълкуване на съня.

Джони слабо се усмихна. След това се взря в полумрака на парка и изражението му се промени.

— Да изчезваме! — предложи с опасение и продължи да се озърта. — В метрото е по-светло и по-точно, а тук се навъртат всякакви!

Горкият. Или беше гладен и зъзнеше, или се страхуваше. Веднъж му намекнах, че съм лишен от тези недостатъци, но не повярва. Беше ми все едно къде се намирам, но трябваше да се съобразявам с него. Е, имах и малки предпочитания — обичах нощем да наблюдавам звездите. Ала тогава властвуваше краят на ноември, небето имаше непроницаем сив цвят. В този огромен студен град единствено ни задържаше надеждата на Джони. Други на наше място отдавна да са тръгнали на юг — там поне небето е чисто. Впрочем винаги забравях нещо — освен безработен, Джони беше мулат. За него бе по-добре да си стои тук. Аз не вярвах в смътните обещания на русата красавица от бюрото на 42-ра улица. Беше ми омръзнало да попълвам анкетни карти и формуляри, да гледам с привидно страхопочитание компютърната им обработка и предварително да знам, че нищо няма да излезе. Винаги еднаква бутафория, но Джони вярваше в нея или се правеше на вярващ. В това се състоеше неговата надежда и бях съгласен с действията му, защото той е най-добрият ми приятел — Ал твърдеше същото.

Сливането ми с Ал отдавна ме избави от хиляди грижи и като гледах мъченията на Джони, в главата ми набъбваше една идея. За съжаление собствените ми принципи не позволяваха да я осъществя без негово съгласие. На времето Ал не бе поискал моето мнение, но обстоятелствата са били различни. След като станахме едно цяло не му се сърдех, дори бях благодарен. Ние така бързо се сработихме! Ако сега някой попита къде започва Енди и къде завършва Ал, ще ме затрудни много. Въпреки, че продължавам да се обръщам към него по навик…

— Енди, така и предполагах! Те са ни дебнели!

Уплашеният глас на Джони прекъсна разсъжденията ми. Беше ме хванал за ръкава и целият трепереше. Около нас бяха изникнали някакви типове с кожени якета и бръснати глави. Отначало се учудих как не ми е студено, после забелязах в ръцете им парчета. Сетих се за този род келеши. Когато са сами да замахнеш и бягат. Съберат ли се повечко, стават нагли. Образуват глутница и тръгват да търсят лесна жертва. Обикновено пребиват някой безобиден скитник, след това се чувствуват герои. Веднъж попитах Ал имало ли е такива неща на неговата планета, но той замълча. Преди да го изхвърлят при нас, така го бяха обработили, че помнеше много малко. И нямаше нужда да отговаря, нали аз също бях Ал. Но бях и Енди, а Джони инстинктивно търсеше от мен закрила. Той вече не трепереше — направо се тресеше от страх. Наоколо гадовете въртяха веригите си и мълчаха. Обработваха ни психологически. Ако някой от двама ни се подмокреше, щяха да пощуреят от радост. Само че този път бяха сгрешили. През следващите години паркът щеше да им навява горчиви спомени.

Малката промяна на тялото ми привърши. Ръцете ми бяха станали по-дълги, юмруците двойни, а плътта ми бе добила твърдостта на дърво. Бях я запазил еластична само около ставите.

Към мен се доближи едър мъжага с врат на бик. Изглежда беше водачът на бандата.

— Хей, приятелче — прохърка гласът му. — Ти можеш да си отидеш. Пусни негърчето и изчезвай! Малко ще го обработим, после, ако искаш се върни за остатъците му.

Той все още стоеше ухилен и учудено се вглеждаше в увисналите си счупени ръце, защото болката не беше стигнала до съзнанието му. В променливите клетки на Ал нервните импулси протичаха многократно по-бързо, отколкото в човешките. Навярно бръснатите юначаги виждаха нещо като малко торнадо, което ги обикаляше и им трошеше кокалите. След не повече от минута, те се въргаляха по земята и плачеха за майките си.

— Ти си бог, Енди! — възкликна Джони. Беше толкова развълнуван, че не знаеше какво да добави. Аз се правех на уморен и дишах учестено. Същевременно бързо възвръщах ръцете си към предишните размери, а плътта им ставаше мека. Джони се бе вторачил в мен с израз на идиотско възхищение.

— Хайде! — подканих. — Нали искаше да отидем в метрото?

И досега не разбирам как открихме „приюта“, както го кръсти моят приятел. Една вечер се шляехме из Бродуей и зяпахме по витрините. От баровете долиташе приглушена музика. Светлините на фирмите и рекламите мигаха, подскачаха, смесваха се с червените и жълти очи на колите по авенюто, изчезваха и се появяваха от входовете на подземни и надземни гаражи. Някъде избухваше свада, някого изхвърляха през вратата, някой влизаше или излизаше. Джони не обичаше да пие, а дори да обичаше, нямаше пари. За мен този акт беше безсмислен по простата причина, че алкохолът не ми действуваше. Ние вървяхме и донякъде ни беше интересно. Изведнъж Джони се спря и попита:

— Какво има зад тази ограда, Енди? Защо не влезем да поразгледаме?

Тя беше плътна, боядисана в сив цвят — разположена между триетажна къща, прислонена като лилипут до огромно здание и недовършената фасада на сравнително висока сграда. След като се огледахме, сравнително лесно я прескочихме.

Винаги съм одобрявал предложенията на моя приятел. Аз имам чувство за хумор, но ми липсва достатъчно въображение. Ал притежаваше същия недостатък и може би това сродство на характерите ни помогна да се сработим бързо. Когато се запознах с Джони, веднага разбрах, че той е направен от друго тесто. Беше неуморим фантазьор, можеше да мечтае за двама ни. Изглежда затова толкова се привързах към него. С течение на времето, изпълнението на дребните му желания се превърна в закон.

Ние оглеждаме продълговатия бетониран двор. По краищата му, в малки квадрати от пръст, растяха проскубани растения, а в дъното се чернееше отворът на шахта. Доближихме до нея и забелязахме мръсна стълба, която се спускаше до облепена с нечистотии метална врата. Смъкнахме се долу и се опитахме да я отворим. При първия опит изгнилата ключалка се разпадна. След неприятният звук, издаван от ръждясалите панти, в разкрилото се тъмно петно пространство успяхме да различим стръмен коридор.

При нашия начин на живот носенето но джобно фенерче е задължително и бледата му светлина ни поведе надолу. По пътя подплашихме няколко едри плъха, които се мушнаха в отворите за кабели, разхвърляни по стените. Спускахме се дълго, коридорът завиваше няколко пъти. Изпитвах непознато чувство — усещах тоновете маса над главата си. Изглеждаше странно, че някъде отгоре кипи нощния Бродуей, а тук отекваха само собствените ни стъпки. Най-сетне достигнахме някакво уширение и пред нас се показа нова врата — оказа се незаключена. Лъчът на фенерчето освети маса, столове и две легла. В ъгъла на помещението се виждаше вентилационен отвор. Бяхме попаднали в скривалище от епохата на първоначалната атомна психоза. Джони посегна към старомодния електрически ключ и за наша изненада ни обля ярка светлина.

„Приютът“ се превърна в наше жилище. Ние се сдобихме с работни комбинезони, от джобовете ни се подаваха клещи и отверки, изобщо твърде малко се отличавахме от електротехниците, които непрекъснато сновяха из съседния строеж. От време на време убежището ни се тресеше. Вероятно някоя от галериите на метрото минаваше съвсем близо, но този факт скоро престана да ни тревожи. Там долу беше сравнително топло и Джони не зъзнеше толкова. За съжаление продължаваше да бъде вечно гладен. Редките супици на църквите и благотворителните дружества не даваха надежда да стане по-дебел — напротив, непрекъснато слабееше. Ако случайно припечелвахме някоя пара, той се завираше в книжарниците и купуваше книги. През останалото време със завидна упоритост ме мъкнеше по бюрата за безработни. Не го напускаше илюзията, че някога може да получи квалифицирана работа. Забравих да спомена — моят приятел имаше образование и това беше една от причините да го уважавам още повече. Ала дните минаваха и Джони изглеждаше все по-зле. Една вечер, докато лежеше в леглото си и четеше, реших, че е дошъл моментът да обсъдя идеята си с него.

— Искам да поговоря с тебе — прекъснах заниманията му.

— Кажи, Енди. Какво те вълнува? — попита той равнодушно, без да повдигне очи от книгата.

— Видът ти. Искам да ти предложа нещо, моля те, обърни ми внимание!

Джони затвори четивото и ме изгледа въпросително.

— Да не си решил да залагаме на кучешки състезания? — произнесе насмешливо.

— Говоря съвсем сериозно. Тревожи ме твоят вид.

— Какво предлагаш, за да го подобриш?

— Да те трансформирам. Изглежда това е точният термин.

Той седна на леглото и се вторачи в мен.

— Случайно да си откачил, Енди? — изрече внимателно.

— Ни най-малко, говоря съвсем сериозно. Нима не си забелязал някои мои странности?

Джони се замисли за миг и бързо отвърна:

— По цели нощи стоиш с отворени очи, но има хора, които и така спят. Какво още? Рядко те виждам да се храниш, а изглеждаш добре. Действително, от какво живееш?

— Усвоявам директно всички вещества от ограничен произход.

— Сигурно можеш да ядеш дърва и въглища. Или да пиеш бензин? — ухили се той насмешливо.

Кимнах утвърдително.

— Наистина си откачил — произнесе Джони загрижено.

Трябваше да демонстрирам нещо, за да го убедя. Протегнах ръка и стиснах ръба на старата маса. Пръстите ми се сляха и потънаха в нея, като в масло. Ръбът изчезна, а пред смаяните му очи се показа неравномерен срез, сякаш някой беше изгризал дървото със зъби. След това пръстите ми се разделиха и показах дланта си — в нея нямаше нищо.

— Повярва ли? — попитах тихо.

Той не беше на себе си. Неуверено докосна прясно отрязаната повърхност, разбра, че няма измама и изразът на лицето му се смени. Смайването отстъпи място на уплаха.

— Кой си ти?!

Като мислеше, че не го забелязвам, Джони се преместваше към края на леглото си. Налагаше се някак си да го успокоя.

— Очаквах този въпрос — отвърнах възможно най-кротко. — И аз го задавах на времето. С две думи: същността ми е човешка, а организмът ми принадлежи на Ал. Не се страхувай, не се познаваме от вчера!

Думите ми го накараха да се отпусне.

— Кой е Ал? Често съм чувал да го споменаваш и мислех, че е баща ти.

— Обикновено съвпадение на имена, Джони. Изглежда невероятно, но този Ал, който ме трансформира, не беше земен жител. Поради нарушена цялост на личността му, по-късно той се съгласи да я разтвори в моята. Остана ми навика да се обръщам към него.

— Как е попаднал на Земята? За каква нарушена цялост говориш?

Бадемовите очи на Джони загоряха от възбуда. Зарадвах се, разговорът с него се нормализираше.

— Ал е бил преследван на собствената си планета — продължих с разясненията. — Противно на разпространеното мнение, че всяка високо развита цивилизация следва да бъде хуманна, неговата избрала отвратителен път на развитие. Въпреки невероятните способности на клетките му, жестоко го измъчвали. Изтезанията довели до частична загуба на паметта му. Беше забравил какво престъпление е извършил, не си спомняше откъде идва. Държеше се като наивно дете и беше много добър — във всичко се съгласяваше с мен. До разтварянето си в моята личност непрекъснато се извиняваше за трансформацията. Твърдеше, че обстоятелствата го принудили да постъпи така — бил извънредно объркан и уплашен. ТЕ го изхвърлили в горните слоеве на атмосферата, както се изхвърля боклук. Инстиктивно се сплескал, планирал в тъмнината и успял да се приземи в един от парковете в Майами. Тъкмо се чудел какво да предприеме, когато моята добре пийнала персона се строполила върху него. Той знаел присъдата си — вечно изгнание, не му оставала друга възможност, освен да ме трансформира. Това бил единственият начин да се приспособи към непознатите местни условия, но не смея да твърдя, че с мен му е провървяло особено. Тези, които го изхвърлили на Земята, не се отличавали от онези, бръснатите в парка, независимо как са изглеждали. Аз не вярвам в престъплението на Ал, имам чувството, че той се е борил за някаква справедливост.

— Обясни ми, в какво се състои трансформацията? — попита Джони и в погледа му се мярна страх.

— Процесът е прост, но изисква няколко часа. Както ми обясни Ал, първо ме асимилирал, после възвърнал външните ми форми, а разумът ми станал копие на предишния.

— Ужасно! Та той те е изял!

— Не е точно така. Само е заменил моята плът с неговата и е останал да съществува заедно с мен.

Паниката постепенно завладяваше моя приятел. Той се сви в края на леглото се и не знаех какво повече да направя.

— Фактически ти не си ти! — промълви Джони и потрепери. — А аз съм дружил с космическо чудовище, което предлага да ме погълне.

— Не си ме разбрал! — извиках огорчено. — Желаех да те трансформирам за твое добро!

— Каква е разликата? Нали от самия мен няма да остане нищо?

— Непрекъснато четеш книги, мислех те за по-интелигентен. Разбери, след трансформацията твоята същност ще остане непроменена!

— Защо продължаваш да настояваш?Плашиш ме, дявол да те вземе!

— Слушай внимателно. Трансформацията ще ти донесе редица предимства. Няма да ти е студено, нито горещо, понеже клетките на Ал нагаждат синтеза и топлинния си баланс в зависимост от околните условия. Няма да изпитваш страх — ще се чувствуваш неизмеримо по-силен. Няма да си вечно гладен, ще усвояваш и превръщаш в енергия каквото ти попадне. Нужно ли е нещо повече за едно нормално съществуване? Гледам болнавия ти вид и се измъчвам. Джони, искам да ти помогна!

— Не мога да се съглася с теб… Енди. В живота има и други ценности. Да страдаш, да уважаваш себе си, да се радваш на собствения си труд. Да обичаш някого, но непременно да бъдеш това, което си! Твоята трансформация не е в състояние да го даде. Не разбирам защо Ал е избрал първия попаднал?Нима само поради уплахата? С какво се занимаваше тогава? Работеше ли, имаше ли семейство?

— Нямах никого. Извършвах сегашните те действия, само че го правех на по-топло място. Още тогава нямах постоянна работа. Колкото за Ал, съжалявам, че не е намерил нещо по-добро. Джони, ако се съгласиш с мен, ще участвуваш в осъществяването на нов, чудесен план! Не е задължително да останем в човешкия си облик — можем да се превърнем в делфини. Моята трансформация ще се отличава от тази на Ал. Ще се разделя и ти ще останеш независим в своята част. Представяш ли си океана, вълните, волния живот! Когато бях във Флорида, делфините страшно ми харесаха. Такива умни и весели същества са! Ако искаш, ще се превърнем в птици, но от Ал ми е останала известна неприязън към разредените среди. Когато падал към Земята, усещанията му не били особено приятни. Съгласи се, Джони! Вярвам в твоя разум! Ще пътешествуваме, ще се радваме на съществуването си!

Джони не отговори. Почувствувах се неловко и млъкнах. Цяла нощ го наблюдавах, не посмях да загася лампата. Той беше забол погледа си в тавана и мислеше. На сутринта излезе, за да не се върне повече.

Оттогава го търся непрекъснато. Обхождам библиотеките, приютите за бедни и църквите, но не го намирам. Ако случайно го срещнете, кажете му да не се страхува от мен. Лесно ще го познаете. Той е слабичък, с мургава кожа и къдрава коса, а бадемовите очи не могат да се сбъркат с други — те имат способността да говорят. Освен това рядко ще намерите човек, който винаги се страхува от нещо. Ако го срещнете, помолете го да се завърне! Ние с Ал така го очакваме! Ще изпълняваме всичките му желания и няма да говорим за трансформация. Ако го срещнете, не забравяйте да предадете молбата ни! Защото напоследък и двамата изпитваме нещо непривично — вечер треперим силно като от студ. Сигурно е от самотата.