Серия
Сага за Браг (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scandalous Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 98 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Скандална любов

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова


ПРОЛОГ

Клейбъроу, 1874 г.

 

Къщата беше пълна с гости. Оживени гласове, весел смях и радостни мелодии на струнния квартет огласяха коридорите. Два етажа над балната зала момчето лежеше в огромното си легло и слушаше звуците, които ехтяха в дома му. Малките му юмручета бяха стиснати здраво под завивката, погледът му се взираше буден в мрака.

Не обичаше тъмнината, но вече не беше бебе, а на цели шест години и не искаше да пали нощната лампа. Вместо това наблюдаваше сенките на стената — сенките от старомодните стенни свещници в коридора, чиято светлина влизаше през вратата, оставена открехната от бавачката му.

Представяше си, че трепкащите сенки са не чудовища, а хора: жени със сияйни накити и мъже с лъскави черни фракове. Представяше си, че и то е сред тях — не момче, а мъж, истински мъж, силен и могъщ като лордовете долу. Силен и могъщ като херцога, неговия баща. Не — по-силен. По-могъщ.

Мисълта го накара да се усмихне. За миг се бе почувствало възрастен. Ала тогава ги чу и се надигна рязко от леглото. Трепереше. Усмивката му се бе стопила.

Бяха в коридора пред вратата му. Момчето напрегна слух, за да ги чуе, но веднага му се прииска изобщо да не бе го правило. Беше гласът на майка му — тих, почти шепнещ:

— Не очаквах да се върнеш. Дай да ти помогна.

И на баща му:

— Защо толкова бързаш да ме пратиш в леглото? — Гласът на херцог Клейбъроу не бе нито тих, нито мек.

Момчето стисна още по-силно одеялото. Сенките вече не го плашеха. Защото сега чудовището бе пред вратата на стаята му, в коридора.

— Какво има, Изабел? — попита Франсис Бракстън-Лоуъл. — Смутих ли те? Очевидно не си доволна, че съм тук. Боиш се да не би да отида при гостите в собствения си дом?

— Не, разбира се — спокойно отговори майка му.

Момчето не искаше да става от леглото, но въпреки това го стори, пропълзя до открехнатата врата и надникна навън.

Херцогът беше висок, рус и красив; майка му — още по-светлокоса, изумително хубава и елегантна. Изисканият вечерен костюм на баща му бе изпомачкан, а лицето му — небръснато. Майка му пък беше самото съвършенство в бледосинята си сатенена рокля и бляскавите диаманти. С изражение на погнуса херцогът се обърна рязко, препъна се и тръгна залитайки по коридора. Съпругата му го последва загрижено.

Момчето впери поглед след тях.

Пред вратата на своя апартамент херцогът се спря.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Ще слезеш ли долу?

— Страх те е да не те посрамя ли?

— Разбира се, че не.

— Хубаво лъжеш. Защо не ме поканиш долу, Изабел?

Майка му бе с гръб към него, така че момчето не можеше да види изражението й. Но гласът й вече не бе така спокоен.

— Ако желаеш да се присъединиш към нас, защо първо не се преоблечеш?

— Може и да се преоблека! — изръмжа херцогът. Погледът му внезапно попадна на диамантеното колие на шията й. — Май не съм виждал тая дрънкулка друг път.

— Поръчах си я наскоро.

— По дяволите… това въобще не ми прилича на дрънкулка!

Изабел не отговори.

Възцари се напрегнато мълчание. Момчето изпълзя в коридора и се свря зад една лакирана масичка. Ужас изпълни душата му. Очите на херцога се разшириха. С едно внезапно, рязко движение той дръпна колието от шията на съпругата си. Изабел извика приглушено. Момчето се спусна към двамата.

— Това е истинско! — изкрещя херцогът. — За бога, това са истински диаманти! Лъжлива кучка! Ти криеш пари от мен, нали?

Херцогинята стоеше като вкаменена.

Момчето също се вкамени. Беше точно зад нея и дишаше тежко.

— Нали? — извика Франсис. — Откъде взе пари за това? Откъде? Проклета да си!

— От дивидентите — каза Изабел. Гласът й трепереше едва доловимо. — Получихме първите дивиденти от минната компания Дюпре.

— Първо отдаваш под наем земята ми без мое разрешение — яростно изкрещя Франсис. — После криеш парите ми от мен. Не ти ли омръзна да ме мамиш?

— Как иначе бих могла да съхраня наследствените ти имоти?

С изненадваща за пиян човек бързина Франсис пристъпи напред и зашлеви с все сила съпругата си през лицето. Тя извика и политна назад към стената.

— Винаги си била измамница, Изабел, още от деня, в който те срещнах. Измамница и лъжкиня! — Той отново пристъпи залитайки към нея с вдигната ръка.

— Престани! — извика момчето, като се вкопчи в коленете на баща си. — Не я наранявай! Не я наранявай!

— Вървете по дяволите и ти, и той — извика Франсис и още веднъж удари съпругата си.

Този път ударът я събори на пода. Момчето не можеше да се сдържа повече. То с всичка сила заудря с юмруци херцога по бедрата, заслепено от ярост. Мразеше баща си, мразеше го до болка.

Франсис сграбчи сина си за яката, вдигна го като непослушно коте и го захвърли настрана. Момчето тупна по гръб, главата му се удари в пода, пред очите му заиграха звездички.

— Жалко хлапе! Мислиш се за мъж, а? Е, утре ще получиш едно мъжко наказание, задето си пъхаш носа където не трябва! — Баща му се надвеси заплашително над него. — Ти си нищожество — също като майка си!

Момчето премигна, за да проясни зрението си. Баща му вече си беше отишъл. Ала не и думите му, не и жестоките, пълни с омраза думи, които продължаваха да звучат в главата на момчето. Детското му телце трепереше от болка, сякаш някой бе забил юмрук в гърдите му, в сърцето му. Но болката не беше причинена от удара, нанесен от баща му. То затвори очи и с усилие, от което по челото му изби пот, успя да потисне всичко — и болката, и сълзите, и омразата, всичко. Докато накрая не остана абсолютно нищо.

А когато отвори очи, видя майка си, все още простряна на пода, и пропълзя до нея. Тя се надигна. По бузите и се стичаха сълзи.

— Мамо? Добре ли си? — Това не бе глас на дете, беше глас на възрастен.

— О, миличък! — извика Изабел и го притисна в прегръдките си. — Баща ти не искаше, наистина не искаше!

Момчето търпеливо я остави да го прегърне, после се отдръпна от ридаещата си майка. Кимна безизразно, макар да знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че и думите, и действията на баща му съвсем не бяха неволни. Както знаеше, че баща му мрази и майка му, и него. Но това нямаше значение.

Вече не. Защото тази вечер се бе случило и нещо добро. Болката най-накрая беше изчезнала. Момчето се бе научило как да я превъзмогва, как да я пропъжда. Беше се научило да приема празнотата. А тя беше огромна.