Серия
Сага за Браг (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firestorm, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 107 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Бренда Джойс. Огнена стихия

ИК „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова


ПРОЛОГ

Западен Тексас, 1858 г.

— Давай! — изкрещя Сторм. — Давай, Ник, давай!

Тя беше много висока, обута в кожени бричове, а на гърба й висеше дебела плитка. Подскачаше възбудено край тълпата младежи, които се бяха събрали около борещите се в прахта двама юноши. Отгоре беше слабо, мускулесто момче със загоряла до медно кожа, която лъщеше от по, докато той притискаше едрия си противник към земята. Внезапно кракът на Ник се подхлъзна и той се озова по гръб. Сторм простена и се приближи.

— Можеш, Ник, можеш! — завика тя към брат си. Но преди още думите да се изплъзнат от устата й, Ник преметна противника си, изви ръката му зад гърба и напрегнатата битка приключи.

— Победата е на Ник! — заликува Сторм, размахвайки юмрук във въздуха. От всички страни заваляха поздравления, смехове и добронамерени дюдюкания. Ник пусна съперника си и се претърколи по гръб; двете момчета полежаха така известно време, лъхтейки. Неподвижният му поглед срещна блесналите от възторг очи на сестра му.

— Как можах да загубя? — промърмори той сухо, изправяйки се на крака, и прокара пръсти през гъстата си, права, синьо-черна коса.

Ларс беше нещастник и това бе само една от многобройните характеристики, които можеха да му се припишат. Очите на Сторм се разшириха, когато го видя да се надига и да се нахвърля изотзад на Ник.

— Ник! — изпищя тя.

Ник се обърна тъкмо навреме, за да бъде катурнат от Ларс по гръб.

Ти не игра честно, момко — изкрещя Ларс с почервеняло лице. Гигантският му юмрук се заби в лицето на Ник.

— Спри! — извика Сторм, защото знаеше, че Ларс може да убие брат й. — Престани!

В следващия момент Ник успя да се освободи с мощно извъртане и изведнъж в ръката му проблесна дълъг, смъртоносен нож, който той опря в гърлото на Ларс, докато коляното му се забиваше в слабините на русия.

— Тази играчка предполага спокойствие и послушание от твоя страна — каза меко той.

 

 

— Рейт!

В хамбара беше сумрачно и хладно. Тринайсетгодишният брат на Сторм стоеше тъй близо до светлокосото момиче, че бедрата му докосваха нейните. Изражението на лицето му беше напрегнато и умолително.

— Моля ти се, Лусила — прошепна той и взе ръчичката й в своята. — Само една целувчица.

Тя погледна в очите поразително красивото момче пред себе си.

— Не мога.

— Толкова си хубава — прошепна той и сапфирените му ириси проблеснаха към нея. — Не мога да спра да мисля за теб, Лусила.

Тя поруменя.

— Наистина ли?

Той се усмихна широко.

— Наистина. — Ръцете му се плъзнаха по нежните й раменца. Тя потръпна под допира му и сърцето й бясно заби. Той беше просто момче, две години по-малко от нея, при това истински дявол — тя го познаваше от години и знаеше всичко за лудориите му, но тази страна от характера му не беше виждала досега.

— Рейт… — едва прошепна тя.

— Само една целувка — промълви той и красивите му устни трепнаха само на милиметър от нейните.

— Не мога.

— Можеш — прошепна беззвучно той. — Лусила, миличка…

Лусила затвори очи и се предаде. Чакаше със затаен дъх. Устата му беше мека и нежна, но тялото, което се притискаше към нейното бе горещо и кораво. Лусила беше израснала в тексаско ранчо и затова много добре знаеше какво означава тази твърдост. Изведнъж това, че той е само на тринайсет остана без значение. Тя се усети да разтваря устни под напора на опипващия му език усети, че се извива, когато ръката му прихвана малката й гърда. Палецът му погали твърдото, болящо зърно.

— О, Лусила — простена Рейт, когато спряха, за да си поемат въздух. — О, Лусила.

 

 

Плътната миризма на барбекюто заобикаляше отвсякъде дребничката, с пясъчна коса жена и едрия, красив рус мъж. Те седяха под едно дърво, отделени от останалите гости; ръката му обвиваше раменете й, а тя се облягаше на гърдите му. Гледаше го с големи виолетови очи, а той й отвръщаше със своя неустоим златен поглед.

— Ненаситен стар козел — каза Миранда, нарушавайки сексуалното напрежение помежду им. Той отметна глава и се разсмя.

— Какво да правя — потри той буза в нейната. — Цял уикенд сме край това барбекю и аз в крайна сметка искам да се прибера у дома и да си легна с жена си.

— Дерек! — гласът й беше присмехулен и прелъстителен.

— Я ела тук, Миранда — подмами я той с тон, същия като на малкия си син Рейт. Жена му се намести по-близо до него и вдигна лице за целувка. Тя продължи дълго, нежна и интимна. Миранда се притискаше в него; най накрая той се откъсна.

— Хайде да подберем децата и да изчезваме оттук — каза той, като прочистваше гърлото си.

— А те къде са, като стана на дума? — попита тя, ставайки.

— Представа си нямам, но защо да не започнем със Сторм? Ако някъде има състезание, тя ще е там — промълви Дерек усмихнат, като обви ръка около раменете на жена си.

Не им трябваше много време да открият групата младежи, които наблюдаваха борбата и окуражаваха любимците си. Миранда замръзна, когато видя участниците и кръвта се дръпна от лицето й.

— О, боже мой!

Дерек прехапа устни, за да не се разсмее. Сторм се въргаляше в прахта, борейки се с Бъди Еймс, който беше на седемнайсет и без риза. Двамата бяха вкопчени в здрава хватка, а момичето се намираше отдолу. В усилието си да го отхвърли тя стисна бедрото му между своите; другият й крак се обви около прасците му. Децата, които ги заобикаляха, се смееха и крещяха окуражително. Дерек се ухили. Миранда гневно се извърна към него.

— Прекрати веднага това безумие! Ама на секундата!

— Да, мадам — смирено каза той, след което се наведе, сграбчи Бъди за врата и го вдигна от Сторм, както се вдига коте. Миранда се нахвърли върху по-големия си син.

— Ник! Как можа да позволиш това!

Ник сви спокойно рамене.

— Опитах се да й кажа, че вече е твърде стара, за да се бие, но тя не ме послуша. Познаваш Сторм, мамо.

— Тате! — протестира Сторм, седнала в прахта съвсем не както прилича на дама, с разтворени крака. — Можех да победя!

— По-добре стани, млада госпожице — каза Дерек, опитвайки се да звучи строго.

 

 

— Ти обеща! — настоя Миранда, седнала на огромното им легло, докато четкаше дългата си, гъста коса с гневни движения. Дерек я гледаше с отчаяние, прав.

— Но, Миранда, тя е още дете.

— Дете ли? — Миранда скочи. — Тя е почти на седемнайсет години и е жена, Дерек, време е да го признаеш.

— Но Сан Франциско!…

— Трябва да я изпратиш — меко каза Миранда, полагайки успокояващо длан на гърдите му.

— Преди казвахме, че ще я пратим при братовчеда Лангдън, когато мине осемнайсет — протестира той с тревога в погледа си. Миранда хвана ръката му и я стисна.

— Дерек, хубавичко разгледай дъщеря ни. Тя е красива жена и заслужава шанс в обществото. Заслужава копринени рокли и кожени обувчици. — Тя сви лице. — Определено е твърде голяма, за да се гърчи в калта с разни мъже.

— По дяволите — изруга Дерек и закрачи из уютната им спалня. — Нека аз да й кажа.

Миранда се усмихна, обви ръце около врата му и го целуна продължително.

— Обичам те.

Дерек я притисна в обятията си, отказвайки да я пусне.

— Може би утре? — попита той с надежда. Жена му го погледна предупредително.

 

 

Той откри Сторм на долния етаж с момчетата, които изпрати навън с напомняния за несвършени задължения.

— Сторм, имам голяма изненада за теб.

— Каква? — попита тя с усмивка.

— Майка ти и аз щяхме да почакаме, докато навършиш осемнайсет, но решихме, че вече си достатъчно голяма. Ще прекараш лятото с Пол Лангдън в Сан Франциско.

— Няма да ида.

— Миличка, Сан Франциско ще ти хареса.

Сторм занастоява отчаяно.

— Татко, това е идея на майка ми, нали? Ти ще можеш да я разубедиш, знам, че ще можеш — ако искаш наистина.

— Мила, майка ти е права, както обикновено. Имаш нужда да погледнеш живота и от друга страна. Само за лятото.

— Не искам да ходя — каза твърдо Сторм. — Тук съм щастлива. Не искам да оставям теб и майка, и момчетата.

— Ама само за лятото! — повтори тихо Дерек. После се усмихна. — Знам, че ще накараш мен и майка ти да се гордеем.

Когато осъзна поражението си, страшно й се прииска да плаче. Тя се извърна и побягна по стълбите към стаята си. Отпращаха я в непознат град, далеч от всичко и всеки, когото обичаше… Когато на вратата й се почука, тя не отговори. Знаеше кой е.

— Сторм? — Миранда влезе и седна на леглото до дъщеря си. Ръката й поглади гъстата, изсветляла коса на момичето. — Хайде да поговорим.

— Не искам да ходя.

— Ще ти разкажа една история — кротко и с лека усмивка каза майката. Погледа за момент дъщеря си, слабото, грациозно тяло с широки за жена рамене, тънка талия и тесен ханш. Краката и бяха дълги и силни. Имаше красиво, необикновено лице с високи скули и тясна челюст. Миранда подозираше, че костната й структура е наследена от майката на Дерек, индианката.

Знам, че си изплашена, но ти си силно и смело момиче, имаш семейство, което те обича. Знаеш, че израснах в един френски манастир. Когато станах на седемнайсет, баща ми ме взе в дома ни в Англия, за да ми каже, че ме е обрекъл на някакъв си тексаски фермер — абсолютно непознат. Бях израснала далече от хората и много невинна, а и много изплашена, но нямах избор. Изпратиха ме в Тексас.

Сторм седна.

— Дядо те е принудил да се ожениш за татко?

— Не. Годеникът ми всъщност беше най-добрият приятел на Дерек, както и негов кръвен брат. Но Джон беше пострадал, затова прати Дерек, който по онова време беше капитан на тексаските рейнджъри, да ме заведе при него. Много беше страшно, Сторм, да те пращат да се жениш за съвсем непознат човек, със съзнанието, че нямаш никакъв контрол над живота си и че вече не можеш да се върнеш вкъщи. — Миранда поспря, за да даде възможност на Сторм да обмисли думите й.

— И какво стана? — попита момичето. — Ако си била сгодена за татковия най-добър приятел, когато си го срещнала…

Миранда се усмихна при спомена.

— Това е друга история, миличка, а тя е дълга. Може би някой път ще ти я разкажа.

Сторм изучаваше коленете си.

— Ти отиваш при братовчед ми само на гости.

Сторм прехапа устни.

— Надявам се.

Миранда засия и я гушна.

— Няма защо да се страхуваш. Всъщност няма да се изненадам, ако прекараш най-хубавите месеци в живота си.

— Не се страхувам — каза Сторм. Но се страхуваше.