Христо Пощаков
Търсачи на съкровища

Старият двуместен космолет изплува от подпространството и обгорелият му корпус се разтърси като излязло от вода куче. Дължеше се на мигновената реакция на бордовата защита, която енергично се справяше с опасните стълкновения в неизвестната зона. Единствените пасажери — Коли Блесууд и Стен Хоукинс не бяха особено изненадани. Дългата им практика не веднъж бе поднасяла подобни сюрпризи, но това с нищо не подобряваше собственото им положение. Еластичните колани намаляваха техните страдания, ала непрекъснатите сътресения ги караха да се чувствуват като беззащитни паяци, предприели пътешествие по сепаратор към каменотрошачка. Усещанията им почти съответствуваха на околната действителност: намираха се в забранен за навигация сектор от космоса, зает от огромен прахов облак, из който се скитаха безброй метеорити. Животът им зависеше от прецизните действия на автоматичната навигация, корабния анихилатор и добрата воля на случая.

Изглежда смъртта вече бе обиколила тези прашни места, но скуката и алергичните сърбежи я бяха прогонили завинаги. Това предположение донякъде обясни края на мъките им: след няколко часова борба атаките спряха.

Коли изпъшка облекчено и обърна глава към монитора, на който се бе появило бледо слънце. Гледката го накара да забрави доскорошните премеждия и да се провикне зарадвано:

— Да пукна, ако няма планетна система!

— Прав си — потвърди Стен, — данните от контролера го доказват.

— Астрономически пресен облак в кълбовидна Галактика, натъпкана със звезди! Непокътнати планети, консервирани като в камера за дълбоко замразяване! Представяш ли си? Планети — гробища, които очакват не други, а нас. И имам предчувствието, че една от тях се намира около това мижаво светило, възможно е да е тази прашинка. Коригирай курса към нея! — нареди с патос на новоизпечен пророк.

Стен извади от джоба си плоска кутийка и пръстите му пробягаха по сенсорите за дистанционен контрол. Невзрачното слънце запълзя по монитора, за да отстъпи място на малка точица, станала видима, благодарение на оптичната система на кораба. По дисплея на системата за анализ запълзя информация.

— Кислород, гравитация близка до земната! — възкликна Коли. — Подарък на съдбата, момче! Е, малко студеничко, но се свиква. Познаваме и по-мразовити места.

— Няма страшно! — потвърди момчето, все още запазило мускулеста фигура, но попрехвърлило петдесетте.

Космолетът докосна ледената повърхност и се обви в пара. Съдружниците се освободиха от коланите и се заеха да проучват забавения видеозапис, направен по време на приземяването. Отне им доста време, ала накрая останаха възнаградени. На фона на еднообразната белезникава пустош се забелязваха почти слети с релефа на местността геометрични очертания.

— Предчувствието не те излъга! — възкликна Стен разтреперан. — Да не повярваш на очите си, намира се съвсем наблизо!

— Несъмнено е мъртъв град — рече Коли надуто и лицето му грейна от задоволство. — Който тръгне с мене, далече стига. Хайде, размърдай се!

Те трескаво облякоха защитните комбинезони, изгълтаха по няколко тонизиращи таблетки и се спуснаха в трюма. Не мина много време и двуместния вседеход ги понесе по хлъзгавия терен на планетата. Индикаторът за външна температура показваше –45°С, но в кабината беше приятно топло. С тихо хрущене, машината ги доближаваше до целта.

Пред тях се изправиха призрачни, обвити в ледена броня постройки — синкави в бледата светлина на угасващия ден.

Стен изключи двигателя и припряно се обърна към касата с инструменти. Извади дисковия фрезер, постави го на коленете си, след това протегна ръка и освободи от гнездото му закрепения за стената стоманен лост. Въоръжен с тях, нетърпеливо отвори люка и се измъкна от вседехода. Коли неловко го последва, като внимаваше да не удари окачената на рамото си видеокамера. Тънкият ръб на плахото слънце ги изгледа учудено и побърза да се скрие зад неясната линия на хоризонта.

Бързо настъпилата тъма ги принуди да включат фаровете на каските си. Конусите светлина се впиха в стената на близката сграда и в полупрозначната маса, която я беше обвила, възникна смътно очертание. Стен пристъпи към него, включи фрезера и сръчно започна да обработва студената твърд. Мощната струя от звънтящи късчета бързо оголи повърхността на каменно перило, напредна към гладък мозаечен под и стигна до двукрила, съвсем земна врата.

— Прилича на балкон! — изненадано се провикна Коли. — Тук са живели хуманоиди, но как са строили! Представяш ли си първоначалните бури от дъжд и сняг, а покривите са издържали! Докато планетата е изстивала, това е траело месеци наред.

— Да беше валяло по-малко — изсумтя Стен и се изправи да си почине. — Забравили сме резервните батерии, тази няма да издържи дълго.

— Кой те кара да се напъваш толкова? Времето няма да ни избяга, а космолета е пълен с експлозиви. Или нещо те е засърбяло? — попита Коли ехидно.

— Работя като вол, а ти се мотаеш с видеокамерата — възнегодува партньорът му. — По-добре си размърдай ръчичките!

— Слушай, приятелю — смени тона Коли. — Взех те при едно условие: аз нареждам, ти изпълняваш. Големите умници никога не са ми харесвали, ясно ли е?

— Добре де, можеше да не го натякваш — промърмори Стен и се наведе да продължи.

— Размърдай си мозъка! — продължи партньорът му. — Запис, направен в забранена за навигация зона, винаги представлява ценност и все ще се купи. А ако тук някой е пошетал, да речем преди няколко хиляди години и е решил, че няма защо да ни оставя нещо ценно? Помисли ли за глобата за незаконно излитане, за горивото, храната, експлозивите, за банковия кредит? За космолета, изписан от официалните регистри с цена на старо желязо? Съвсем не желая да ставам социален просяк и…

— Доскоро пееше съвсем друга песен — прекъсна го Стен. — Не искам да слушам глупости пред прага на Сезам!

Той хвърли фрезера, подпъна вратата с лоста и я открехна. След малко двамата се озоваха на широка площадка, от която се спускаше стълба към по-ниско помещение. Лъчите на фаровете осветиха дълги редица стелажи, покрити с еднакви предмети. Коли бързо се смъкна надолу, взе един от тях и започна да го разглежда с недоумение. Дебелият пръст на ръкавицата му задвижи случайно скрит механизъм, горната част на предмета се отмести и разкри кухина, изпълнена с малки цилиндърчета. Извади първото попаднало, отвинти непохватно капачката му и по пода се разпиляха множество кубчета, покрити с неизвестни знаци.

— Приличат на пластмасови зарчета — отбеляза той и добави: — Но кой знае за какво служат.

Основното претърсване на помещението не разкри нещо по-различно. Доста разочаровани, те избълваха няколко ругатни и се върнаха на площадката. Едва сега забелязаха, че парата, която излизаше от устата им се превръщаше в миниатюрни шумящи кристалчета, а в гърдите им се надигаше неприятна болка. Побягнаха към вседехода.

Топлата кабина донесе известно успокоение, ала притъпена, болката не изчезваше.

— Ще хванем някоя пневмония — оплака се Коли.

Погледна към индикатора за външна температура и се облещи. Показваше –120°С.

Приетата доза алкохол възвърна позагубения оптимизъм.

— Остава цял град! — възкликна Стен. — Няма да се предаваме!

— Ще го надупчим като швейцарски кашкавал! — закани се Коли. — Карай към космолета, спи ми се!

Нещо изпращя силно. Носът на машината се заби в терена и те прегърнаха таблото за управление.

— Какво стана? — профъфли водачът на експедицията, докато разтриваше удареното си чело. После извърна глава към индикатора и почервеня от ярост. — Ние сме идиоти — процеди през зъби. — При такава температура стоманата става по-крехка от стъкло, а вседеходът не е клас „супер“! Докато не изгрее слънцето сме затворени като мишки в капан!

Стен вдигна падналата на пода бутилка, отпи глътка и намръщено я подаде. Скоро в кабината се разнесе нестройно хъркане.

Първият взрив наруши тишината на мъртвия град, на фасадата на величествената сграда зейна грозна рана. Не изчакали окончателното разнасяне на дима и финия леден прах, нетърпеливо нахлуха в образуваното отверстие.

По протежение на дългото преддверие с лишени от украса стени се забелязваха входове към множество други помещения. Въпреки заключените им врати, лостът отново свърши добра работа. Стен бързо се справяше с възникналите препятствия, а Коли го следваше, чевръсто проверяваше отворените вътрешности и оставяше след себе си купчини от безразборно нахвърляни вещи с неизвестно предназначение.

— Проклятие! — изруга той. — Тези жалки типове не са познавали ценните камъни и метали. Накъдето да се обърнеш, само пластмасови боклуци! А от тях няма и следа, поне да бяха забравили някой скелет!

Стен сви рамене.

— Да продължаваме! — предложи унило.

Новата експлозия проби стената на здание, слабо издадено над ледената покривка. Изглеждаше сивкаво и безлично, но след като надникнаха в образувания отвор, съдружниците замряха от изненада. Под светлините изплуваха тъмни фигури, застинали върху полирани постаменти. Зад тях сияеше огромно пано, багрите му трептяха и плуваха в пространството като радостно видение. Изящни, отрупани с пурпурни цветове дървета, тъмнокожо хуманоидно същество, протегнало длани към златисто слънце.

Смайването от това неземно очарование не продължи дълго. Снабдени с мощна живачна лампа и сгъваема стълба, те атакуваха залата, която изглеждаше като запечатана — във вътрешността й не се забелязваха връзки с други помещения. Бързият оглед не откри нищо повече от първоначално видяното, неуспехът продължаваше да ги преследва.

— Отново си изгубихме времето — каза Стен кисело и недоволната му гримаса разкри два реда лошо поддържани зъби. — Да отмъкнем няколко от малките статуетки и да приключваме. Големите истукани не стават на работа, тежки са.

Зает с видеокамерата, Коли не му обърна внимание. Стен се нервира, повдигна взетия вместо фрезера бластер и в изблик на необяснима злоба стреля в главата на близката скулптура. Тънкият лъч я отряза и се впи в масивна таванна греда. С внушителен грохот, част от покривната конструкция се срина и запуши отвора, през който се бяха вмъкнали. Смачканите остатъци на стълбата се подаваха под образуваното хълмче от лед и строителни материали.

Коли се стресна и едва не изпусна видеокамерата. После разгледа втренчено пораженията пред себе си и побеснял от гняв изрева:

— Кретен! Сега как ще излезем?

Стъписан, Стен присви очи като ударено коте. Нерешително се приближи до хаотичното образувание, повдигна бластера и го насочи към блокирания отвор. Под действието на лъча, върху хълмчето рукна мътна вода, която бързо замръзваше в причудливи форми и оформяше странен леден водопад. Отначало всичко вървеше добре, но в последствие стените на издълбаната кухина не издържаха натиска на материала над тях и се срутиха. Стен упорито задълба новото препятствие, докато изтощи заряда на бластера си. Коли му хвърли змийски поглед и продължи работата със своя. Успя да напредне и може би щеше да се справи с възникналия проблем, ако срутването не се беше повторило. Той се замисли, обърна се и под акомпанимента на цветисти ругатни, с последните остатъци от енергия успя да отреже няколко къса от постаментите на статуите.

Снабдени с тях, съдружниците отчаяно задълбаха стъпала в ледения водопад.

Когато стигнаха до затрупания отвор, в гърдите им се появи познатата пареща болка. Лъчите на слънцето бяха спрели да проникват през процепа в покрива, температурата бързо се понижаваше.

— Не съм си представял по-идиотска смърт — изхриптя Коли. — Събереш ли се с глупаци, всичко очаквай. Ако веднага не измисля нещо ще загинем!

Злощастният му партньор поиска да се оправдае, но от гърлото му излезе неясен звук. Коли се огледа, тръгна към един от постаментите и се покатери върху него. След това се изправи пред високата статуя и с рязък замах заби острието на каменния къс в рамото й. Отцепи парче и бясно продължи да я раздробява.

— Не гледай тъпо, а прави същото! — прохърка. — Статуите са дървени, могат да горят!

Стен нямаше време да се порази от изяществото на творението пред него. Дивата жажда за живот настървено му диктуваше да го превърне в трески.

Лумна огън, чуждият вид дървесина гореше отлично. По прекрасните орнаменти на пода затанцуваха призрачни сенки, стана уютно и някак си тъжно. Пукането на пламъците сякаш се смесваше с едва доловими стонове — като че ли духовете на статуите оплакваха изгорелите си тела. Стен се загледа в причудливата игра на сенките, в душата му нещо трепна, нещо се пречупи. Той тръсна глава, за да се освободи от самосъжаление, което все повече го обхващаше.

— Продължавай! — сепна го гласът на Коли. — Какво си се втренчил като хипнотизиран? Помогни да домъкнем някоя местна Венера, жарта трябва да набере сила!

Денят ги завари наведени над импровизираното огнище, прострели ръце над остатъците от топлината му. Стен забеляза светлината в процепа на покрива и се изправи да се поразкърши. Бръкна в джоба на комбинезона си, извади няколко миниатюрни статуетки и ги разгледа с любопитство. Изглежда му харесаха и понечи да ги върне обратно, но Коли го удари през пръстите и ги събори в жарта. Стен се сви под унищожителния му поглед и мълчаливо се взря в малките пламъчета, които се появиха. Някъде, зад все по-силно завладяващото го чувство на вина, в мислите му се прокрадна далечен спомен за мимолетно щастие, за нещо хубаво и отдавна изгубено. После приятната душевна вълна заглъхна и се превърна в отвращение към собствената му личност. Той се наведе намръщен, повдигна от пода каменния къс и се запъти към ледените стъпала. Последваха го тежките стъпки и пресекливото дишане на Коли, когото вече мразеше.

След няколкочасова упорита борба, усилията им се увенчаха с успех. Едва се домъкнаха до неподвижното тяло на вседехода и се строполиха на седалките.

През последващите дни взривовете продължиха да терзаят студената гръд на мъртвия град. Зад тях оставаха мрачни отверстия, озъбени в ням протест.

Не намериха нищо ценно.

Последният пакет взрив беше изразходен. Изнемощели и вдървени от умора, започнаха да събират малкото багаж, останал в кабината на вседехода.

— Не ни провървя — проговори мрачно Коли, — а толкова добре започна. Да се махаме от това проклето място!

Стен не възрази. Изтегли касата с инструменти през люка и я натовари на саморъчно направената шейна. После заедно с Коли се впрегнаха в парчетата от кабели и я затътриха към космолета.

През същата нощ, въпреки умората, дълго и неспокойно се мятаха в койките.

* * *

Професор Гленвил изглеждаше въодушевен.

— Открили сте изумителна цивилизация! — започна с искрен възторг. — Кодирана писменост, предмети със свръхутилитарно предназначение! Изкуство, което поразява, направо шокира! Моят фонд ще плати добре, но ми трябват координатите на планетата. Длъжни сме да проведем допълнителни изследвания!

— Съжалявам — отсече Коли. — Тя се намира в сърцето на прахов облак, в забранено за навигация пространство. Вече рискувахме кожите си, друг едва ли би си го позволил. А освен това се разбрахме за вашето мълчание.

— Така беше — огорчено въздъхна професорът. — Поне ако бяхте взели няколко статуетки…

Той впери поглед в панорамата на злополучната зала и продължи с излиянията:

— Какво изящество, каква красота! Можехте да станете милионери! Но какво приказвам? Нима портретът на Мона Лиза е съизмерим в пари? Каквото и да бяхте донесли, щеше да е безценно…

— Извинете, професоре — прекъсна го Коли и смутено завря пръст в ухото си. — Сами се убеждавате, че в залата е чистичко, подредено като в музей. Ние тогава си помислихме: няма ли един ден неговите стопани да се завърнат? Тази мисъл ни разтревожи и не посмяхме да пипнем нищо.

Пъпчивото му лице доби изражение на благ херувим, събрал в себе си будната съвест на човечеството. Професорът изглеждаше стъписан.

— Браво, момчета! — възкликна. — Имате пълно право! Съвсем не помислих за моралната страна на въпроса, а бих постъпил по същия начин!

Захласнат във видеорамата, Стен почти не го слушаше. Коли издърпа чека от професорските ръце и го побутна да си тръгват. По пътя към асансьора го изгледа с победоносен поглед.

— Нещо да кажеш? — попита с чувство на превъзходство. — Видя ли как елегантно преметнах стария глупак? Добре че заснех всичко и прибрах няколко пластмасови боклука. Ако не беше вродената ми гениалност, кой знае къде щяхме да нощуваме?!

Стен помисли, че пламналите му бузи ще подпалят въздуха. От години не беше изпитвал такъв остър пристъп на срам.

— Какво си ме зяпнал? — продължи Коли. — Да пукна, ако съм подозирал за цената на истуканите! Ако я знаех, щях да те изгоря вместо тях!

Доволен от дебелашкото си чувство за хумор, започна да си подсвирква фалшиво.

Те прекосиха луксозното фоайе на партерния етаж и тежката кристална врата ги изплю на улицата. Безликата тълпа бързо ги всмука в себе си, за да ги превърне в случайни частици — в едни от многото без значение, които пъплеха из равнодушната утроба на огромния град.

Коли нямаше при кого да отиде, но му се тръгваше нанякъде, независимо накъде, стига да бъде свързано с усещане за движение. Реши, че таксито не е най-подходящото за намеренията му средство и реши да се възползува от по-евтините услуги на метрото. Докато крачеше към следващата пресечка, в главата на Стен се въртеше мъчителния въпрос дали да го следва. Търсенето на отговор го накара да изостане, той се пръскаше от мъчително раздвоение. Могъщият допир с красотата го беше възбудил, пробил загрубялата обвивка на чувствата му. Една след друга, в съзнанието му възникваха сцените от последната авантюра, предизвикваха възел от сплетени нерви и все повече забавяха хода му. „Стига толкова! Стар си, негоден си да се бориш повече! Не намираш сили да изхвърлиш събудената си съвест!“

Стен се спря изненадан от безразличието, с което проследи изчезването на Коли във входа на метрото. Ако се беше обърнал да го повика, да го потърси с поглед… Но той не се обърна.

Взел окончателно решение, Стен се отпусна. Усети неимоверна слабост, почуствува се смачкан, като изваден от центрофуга на пералня. След няколко минути успя да дойде на себе си, осъзна новата реалност и мислено набеляза маршрута към лишеното от комфорт, но подходящо за случая място, наречено „социален приют“. Намираше се в стар, поолющен квартал и табелката на фасадата се разчиташе при взиране, но вътре приготвяха поносима храна. Ако пожелаеше, Стен веднага щеше да тръгне в тази посока и сигурно щеше да го направи, ако не беше осъзнал, че всъщност нямаше закъде да бърза. Суетнята и напрежението не го засягаха, откриваше нов свят, съвсем различен от предишния.

Централната част на града, в която се намираше, предлагаше интересни, незабелязани досега неща. Златистият обелиск в далечината, ротондата с декоративно оформени храсти, керамичните фигурки, вградени в настилката на тротоара, пълзящите растения по фасадата на отсрещната сграда и бронзовата врата на входа й, покрита с едва различими, но несъмнено интересни орнаменти. Неясното, после спонтанно желание да ги разгледа по-добре възникна внезапно. За да го осъществи, трябваше само да прекоси улицата.

Той застана пред бронзовата повърхност и се отдаде на съзерцание. Лъчите на слънцето проблясваха по контурите на орнаментите, играеха по полираната повърхност, създаваха причудливи сенки и отражения. Ръцете му неволно се протегнаха и гальовно докоснаха хладния метал, после се дръпнаха като ужилени от воя на алармена инсталация. Острият писък се впи в мозъка му и го накара да побегне. Минувачите се обръщаха, сочеха го на някого, гледаха го като рядко срещано животно. Той бягаше, задъхваше се, силите го напускаха. Не беше изминал и стотина метра, когато силен удар го накара да изгуби съзнание.

Очите му бавно добиваха смислен израз. Размазаното синьо петно под него, се превърна в седалка, а съседното черно — в полицай извърнал глава към прозореца на колата. Стен едва овладя неприличната дума, готова да изскочи от устата му. Беше попаднал в изключително глупава ситуация, а единственият изход от нея бе свързан с наемане на вещ адвокат и плащане на парична гаранция. Добре, че знаеше наизуст гражданският индекс на Коли, щяха да го открият за броени минути. Сигурно осребрил чека на професора, вече се въргаляше върху захабените чаршафи на някой евтин хотел.

Той се помъчи да намести по-удобно белезниците, които се врязваха в китките му, после се сети за последствията от намирането на Коли и прехапа устни.

Това означаваше сигурно участие в поредна съмнителна експедиция.