Христо Пощаков
Така е справедливо, Боткин

Когато нямам желание да се заема с нещо по-сериозно, върша глупости. Току-що произнесох: „Аз съм скромен, трудолюбив, талантлив.“ Уловената от микрофоните фраза се появи на екрана, а принтерът на компютъра побърза да я отпечата. Веднага изтрих надписа, скъсах парчето изкуствена хартия, смачках го и с добре тренирано движение го вкарах в кошчето за боклук. След това блуждаещият ми поглед се плъзна по автоматичната фонотека, хранилището за дискове, разхвърляното ми бюро, после завърши пътя си върху бенката на собствения ми нос и усетих, че меките длани на тъгата притиснаха гърлото ми. Изглежда абсурдно нищожество като мен да бъде обект на завист, но се оказа истина. Преди да вляза в кабинета си, някой от колегите подхвърли: „Виж го тоя вечен зубрач, надул се е до спукване, пуякът му с пуяк!“

Ако можеха да прочетат мислите ми, веднага щяха да разберат, че изобщо не съм надут. По-скоро съм срамежлив, а дяволското ми трудолюбие е прикритие на безхарактерност, която ме придружава навсякъде — като домашно животно, завързано за генетическите ми заложби. Да го отвържеш е все едно да излезеш от кожата си — не сте ли опитвали, няма да разберете. Отдавна живея с това неистово желание, а след всяка приключила експедиция то се усилва. „Трябва да се променя — повтарям непрекъснато на себе си. — Необходимо е съвсем малко — да направя единствената стъпка, да прекрача гените и собствената си кожа! Да сменя професията си, да започна работа на ново място и да се чувствам като новородено бебе.“

Но проклетата безхарактерност не ме напуска, а някъде у мен възниква зловеща сцена, която ме кара да ненавиждам себе си. Срещам отчаяния взор на Боткин, клекнал пред синтезатора, различавам строгото лице на импровизирания съдия и безотговорно вдигнатата ми ръка — отнела защитата на човешко същество, определила за дълго съдбата му.

Защо постъпих така? Нима укорите ще поправят стореното? Защо всичко в живота ми започва банално и завършва зле? Впрочем сами ще прецените.

Командировките ми зависят от старците в Института по извънземни култури. Навият ли си нещо на пръста — никой не е в състояние да ги спре. Бюджетът на експедицията се одобрява и за мен, трийсет и пет годишния суперполиглот, остава поредната непосилна задача, например приветствената реч към разумните земноводни от Делта 88, която следва да се произнесе чрез квакания в различни тоналности. Нито измъченият ми вид, нито дребният ми ръст ме спасяват — не са ме карали насила да изуча структурните тънкости на над сто вида езици, пръснати във вселената.

„Ли Фонг — изрича покровителствено някой от старците, — зная, че ще се справиш.“ След това ме потупва по рамото, аз премигвам над контактните си лещи и се заемам с отвратителните си задължения. Трудя се с чувство на погнуса, а спомените ме теглят назад, към последната експедиция. И за да бъда разбран напълно, ще опиша собствените си преживявания, породили нерадостната горчилка в душата ми, която все още стои на това място и не иска да го напуска.

Съставът ни беше малоброен. Включваше капитан Тенев — всепризнат ас на нулевите преходи, същевременно дълбок познавач на нюансите в извънземната психология, споменатия Боткин — експерт по космобиология, и моята скромна личност.

Без особени премеждия се озовахме в галактика H-83, после на йонна тяга продължихме към Тета 7 — вече нанесена в каталозите скучна планета, населена с хуманоиди, които бяха развили примитивна цивилизация. И тримата се питахме какво в нея отново е привлякло вниманието на Института, но не намирахме задоволителен отговор.

Сведенията за частния живот на моите спътници бяха оскъдни. Научих, че капитанът имал красива жена, редовно я ревнувал и правел скандали, а Боткин мразел корабните синтезатори, защото според него произвеждали храна с качество на помия. Освен това обичал да лъже, което, изглежда му попречило да свие семейно гнездо.

Беше изминала седмица стандартно време, надробено на различни интервали вследствие капризите на местния космос. Достатъчно бях мързелувал в каютата си, затова реших да узная какво става в общото помещение. След като пристъпих прага му, се сблъсках с невероятно пискливия глас на Боткин, който, застанал пред капитана, бурно жестикулираше с дългите си ръце, а тънкото му тяло се извиваше в неистов екстаз — наподобяваше гигантски червей от Ета 9, навлязъл в любовен период. Усетих, че ушите ми се подуват, но нямах друг избор и се заслушах.

— Бях стигнал до върха на хълма — настървено редеше той. — Кошмарните зверове пълзяха по склона му, обграждаха ме и тракаха с мощните си челюсти. Стиснах дезинтегратора и въпреки категоричната забрана реших да очистя планетата от тази измет. Натиснах спусъка…

Устата му остана отворена и стана част от познатата гримаса — постоянна спътница на невероятните му измислици, които все пак ни веселяха. Вероятно мозъкът му бе запазил инерцията на мислене, но зоната на разтегленото време — типична за тази част на космоса, бе парализирала лицевите му мускули и дихателния апарат. Тъкмо се чудех дали дълго ще го гледам опулен насреща ми, когато автоматиката успя да включи корабния хроностабилизатор и Боткин продължи:

— …Завъртях се около себе си, под краката ми се появи повърхността на гладък конус. Освен гадните твари дезинтеграторът бе ликвидирал растителността и камъните по хълма. Какво беше учудването ми, след като възникнали от нищото, чудовищата отново се появиха. Сигурно имаха свойството да се възстановяват по известни само на тях причини, без да променят хищническите си навици. Естествено те запълзяха към мен с предишните си намерения, шансът ми за спасение чувствително намаляваше, но се сетих за персоналния антигравитатор. Отправих мислена заповед…

Новият каприз на нееднородното време прекъсна тирадата. Очите му застинаха с екзалтирани огънчета в зениците, а между тънкия нос и бузите му се очертаха типични за периодите на еуфория гънки. Подигравателно свитите му устни останаха насочени към нас — жертвите, които нито можеха да помръднат, нито да избягат. Бяхме попаднали в зона с по-висока плътност от предишната, хроностабилизаторът не се справи с натоварването и мислите ми потекоха като олио — лениви и мазни, неспособни за анализ.

Най-сетне се измъкнахме. Капитанът бодро разтърси прошарената си грива и обяви приземяване. Така и не узнах как е завършило ужасното приключение на Боткин.

Опорите на кораба внимателно докоснаха твърда почва. Ние се освободихме от предпазната гъбеста материя, в която бяхме обвити, и се заехме със задълженията си (да си призная, аз нямах никакви).

След няколко часа позицията ни бе укрепена. В предписания от инструкцията периметър роботите монтираха силова защита, поставиха хроностабилизатори, построиха временните ни жилища и замръзнаха в очакване на нови заповеди, каквито едва ли щяха да получат. Атмосферата на планетата бе подходяща за нашите организми и ние излязохме навън, за да се поразтъпчем.

Подобно на Меркурий и Луната, половината от повърхността на Тета 7 бе постоянно към централното й светило. Бяхме се приземили близо до границата на вечната сянка, където падаха чести дъждове и съществуваха условия за живот. На юг се простираха нажежени пустини, на север — обгърнати в мрак ледове. Посрещна ни студен влажен вятър, който поради непрекъснатата конвекция на въздуха в тази зона не спираше целогодишно. Пред очите ни се редуваха островчета от мръснозелена растителност и мрачни блата; мяркаха се животни с отблъскващ вид. Не бяхме очаровани от гледката, единствен Боткин показа вяли признаци на оживление.

В съседство се намираше едно от селата на хуманоидите, които не закъсняха да се появят. Изглеждаха кротки и толкова еднакви, че ако не бяха белите татуировки по тъмносинята кожа на лицата им, нямаше как да ги отличаваме един от друг. Най-нацапаният вероятно беше вождът им, това предположение се засилваше от изпъчената му стойка. Капитанът бе стигнал до същия извод, защото ми кимна с глава и нареди на най-близкия робот да го пропусне през силовата бариера. Изтръпнах от неприятно предчувствие, но се принудих да взема фонетичната апаратура, която трябваше да коригира несъвършенствата на говорния ми апарат. Извадих специално приготвените за целта пръчици и докато чуках с тях в нужните ритми, добавях различни по изпълнение цъкания с език. Бях стигнал до средата на приветствието, когато туземецът с рязък жест прекрати усилията ми.

— Ти лошо говори бататва — проскърца с глас на папагал вероятния вожд. — Затова Тутма — върховен жрец на свещен камък, продължава на космолингва. Други хора оставили апарат да се обучава, Тутма се научил. Друг капитан казал, че вие някога дойде и донесе батерии за хубави картинки. Вие тях приготви, Тутма — село наблизо. После нас изследва.

Туземецът напусна тържествено периметъра на кораба и ме остави онемял. Почуствах се излишен, измамен от типовете, които с такава лека ръка му бяха дали сложни, категорично забранени за подаряване прибори (цивилизацията на Тутма бе регистрирана като латентна, в предклас IX-A). Несъмнено настроението на Боткин беше съвсем различно от моето, защото хукна да догонва жреца. Капитанът го проследи с вдигнати вежди, не каза нищо и се прозя.

Противно на очакванията ми се събудих в същото лошо настроение. За да се поразсея, реших да прекарам деня в гледане на архивни записи.

През тясното пространство на стаята се точеха пълчища римски легиони, Наполеон безславно бягаше от Русия, Клеопатра оплакваше Юлий Цезар, после прегръщаше Марк Антоний; Хамлет произнасяше прочутия си монолог, оставяше черепа и се оттегляше, за да бъде заменен от Краля слънце или Кромуел.

По едно време тези удоволствия ми дотегнаха. Разбрах, че не съм толкова нещастен, колкото си въобразявам, изключих телевизора и зажаднях за контакт някого от себеподобните си.

Съседните помещения се оказаха празни. Показах се навън и едва не се спънах в седналия до собственоръчно направеното огнище капитан, който явно не бързаше с изпълнението на набелязаната програма, а беше насочил вниманието си към няколко апетитно цвъртящи пържоли, наредени върху импровизиран скарник. Знаех, че са синтетични, но въпреки това техният аромат предизвика позната вътрешна болка, придружена с отделяне на течност в устата.

— Мина ли ти меланхолията? — попита Тенев подигравателно, но после се смили над вида ми и допълни примирително: — Сядай, ще сложа още.

— Къде е Боткин? — попитах след като се разположих до него.

— Преди два часа докладва, че се намира в някаква голяма колиба. Оттогава нямам връзка и как да имам? Виж какво става наоколо.

Докато той грижовно обръщаше пържолите, установих, че светилото над главата ми от светлосиньо се е превърнало в лилаво. Вероятно цялата местна система минаваше през зона на силно хронарно смущение, тъй като хроностабилизаторите издаваха твърде нетипичен басов звук. Мислите ми се върнаха към Боткин и изпитах известно неудобство — проявявах съвсем чуждо за характера ми безделие, а бедният как ли се чувстваше извън лагера? Но както се казва: „говорят за вълка, а той в кошарата“, в случая — в компанията на внушителна група туземци, които се появиха зад близкия хълм. Движенията им бяха като в забавен кадър — бавни и смешни, но ставаше ясно, че те го преследват, а той бяга пред тях. Ако се съдеше по израза на лицето му, Боткин се намираше на границата на собствената си издържливост, ала този недостатък се компенсираше с приличната дистанция между него и основната група, предвождана от познатия вече Тутма. Побутнах капитана и насочих вниманието му към интересната гледка. Той веднага се ориентира в обстановката и се спусна към кораба, откъдето централно се командваше защитата.

Боткин успя да запази предимството и финишира пръв, а туземците останаха да ръкомахат заплашително зад стената на полето. Победителят в надбягването се приближи до огнището и макар да гълташе въздух като риба на сухо, изглеждаше доволен.

— Направих огромно откритие! — изрече на пресекулки. — Единствената във вселената колония на хронарни насекоми! Правят си дупки в почвата, живеят колективно…

— Боткин, дължиш обяснение! — прекъсна го капитанът, който се бе завърнал от кораба. — Какви са тези циркове? Защо те гонеха?

— В сравнение с откритието това не е съществено. Взех проба от хронарния восък и толкова. В една представителна колиба намерих цяла топка от него. Насекомите го използват за замазване на дупките си, но го употребяват в нищожно количество. Затова се възползвах от услугите на туземците, които отдавна им го крадат. Докато бягах, изпуснах пробата в някакво блато, за което страшно съжалявам. Но откритието остава валидно.

— Ти си ограбил труда на туземците?!

— Те не ограбват ли насекомите? Знаят къде са им дупките, ако чак толкова се нуждаят от восъка, ще си съберат още. И без това не са се преработили.

Лицето на капитана почервеня.

— Боткин! — изрева той. — Ти си безотговорен тип! И искам да обясниш: какъв е този хронарен восък?

— Насекомите го отделят от специални жлези, разположени под смукалата им. Той има свойството да неутрализира промените в хода на времето и с негова помощ отглеждат личинките си без проблеми. Вещество с фантастични свойства! Молекулите му стабилизират хронополето без капчица вложена енергия! Ако се облепиш с него, можеш да изхвърлиш тази машинария наоколо.

— Хм — изсумтя Тенев и се почеса зад ухото. — Изглежда твърде привлекателно, за да е истина. Но съм длъжен да изслушам и другата страна.

Когато Тутма бе пропуснат от силовата бариера, синята му кожа посивя и великият откривател сметна за по-благоразумно да се скрие в кораба. Разгневения жрец застана пред нас и произнесе тържествено:

— Ако Боткин не върне голям свещен камък, Тутма направи магия и вие завинаги остава тук.

— Защо трябва на Тутма голям свещен камък? — навлезе в същия стил капитанът, като мислеше, че ще бъде разбран по-добре.

— Няма свещен камък, няма време. Време става голямо, свещен камък — малък. Камък свършва, Тутма вече умрял, нов жрец прави нов камък. Това много бавно и трудно.

— Аз поговори с Боткин — обеща Тенев дипломатично. — А Тутма сега си отива и утре пак идва. Защото Боткин скрил голям свещен камък, аз накарам него да го донесе.

— Добре, но Тутма за всеки случай направи магия и вие не забравя: или даде камък, или остава тук.

Жрецът се отдалечи и аз въздъхнах с облекчение. Ушите на един суперполиглот са твърде чувствителни към подобна гавра с езика. Капитанът се отправи към кораба и ми направи знак да го последвам. Твърде гузен, Боткин ни очакваше в общото помещение.

— Отивайте по каютите си! — нареди Тенев. — Сега не е време за обяснения. След малко ще стартираме, а на Земята тоя ще отговаря пред когото трябва.

„Тоя“, сиреч Боткин, си замълча тактично, но аз се осмелих да попитам:

— Няма ли да вземем пържолите?

— Не, инструкцията е категорична. При възникнал конфликт, планетата следва да бъде напусната незабавно.

Не посмях да възразя и се подчиних. Докато лежах в гъбестата материя, стигнах до извода, че инструкцията е несъвършена и се нуждае от поправки.

Измина доста време, а корабът не стартираше. Тъкмо се чудех каква е причината за забавянето, когато навъсената физиономия на капитана се появи на екрана на интерфона.

— Извикай Боткин и елате при мене! — нареди мрачно. — Не можем да излетим.

Командният пункт се оказа тесен за трима ни, но някакси се сместихме. Тенев беше оклюмнал, ръцете му леко трепереха.

— Виждаш ли това копче, червеното? — попита ме с особена тъга в гласа си.

Учуден от елементарния въпрос, изгледах Боткин, който не знаеше къде да дене краката си, и кимнах утвърдително. С късогледите си очи забелязах, че под копчето със златни букви бе написано СТАРТ.

— Натисни го! — заповяда той. — Макар че е в разрез с инструкцията.

Протегнах смаян ръката си, но тя се закова в пространството въпреки всичките ми старания да продължи пътя си. Опитах отново. Направеното усилие не промени нещата, само почуствах, че се изпотявам.

— Не се мъчи повече, не можеш — проговори с пресъхнало гърло Тенев. — Боткин, твой ред е!

Великият откривател прекъсна странния си танц и застана пред пулта. Последвалите напъни не доведоха до нещо по-различно, копчето оставаше недосегаемо.

— Видя ли докъде ни докара? — каза съкрушено шефът ни. — Не остава нищо друго, освен да те пратя да търсиш големия свещен камък в блатото, където си го изпуснал.

Сконфузеното лице на Боткин внезапно просветна:

— Чакайте, сетих се! Да опитаме да натиснем копчето с нещо тежко! Ще завържем някакъв предмет с парче кабел, който ще прекараме през стойката на онази телевизионна камера, после ще го издигнем и пуснем отвисоко. Не е ли просто?

Идеята ни се стори интересна. Отидохме в склада и след дълго ровене в инвентара открихме пакет с тънъкпроводник. Но едва докоснахме пластмасовата опаковка, и ръцете ни сякаш се гипсираха.

— Пълен психомоторен блокаж — рече капитанът безнадеждно. — А учените глупаци са записали цивилизацията в предклас IX-A!

— Да опитаме с някой робот — предложи Боткин неуверено. — Техните мозъци не са като човешките.

Спогледахме се изненадано, новото предложение изглеждаше по-рационално от предишното. Извикохме първия попаднал пред очите ни робот и заедно с него се върнахме в командния пункт, който стана толкова тесен, че се принудих да се покатеря върху системата за контрол на полета. Настъпи тържествено очакване, но Тенев мълчеше.

— Проклятие! — изригна най-сетне устата му. — Щом се наканя да произнеса нужните думи, ченетата ми се сковават! Колко пъти съм спорил с комисията за предназначението на това проклето копче, чиято единствена функция е да включва централния компютър на кораба! Но винаги ми отговаряха, че капитанът все нещо трябва да върши. Чуваш ли, нещастен тип такъв, сега как ще си тръгнем?!

Последната фраза не бе адресирана към мен, ала отчаянието, с което бе произнесена, ме подтикна да поразмърдам сивото вещество в главата си.

— Капитане! — възкликнах гордо. — Какво ще кажеш за синтезатора? След като прави пържоли, защо да не произведе всичко останало?

Мрачните облаци по лицето на Тенев се поразсеяха.

— Боткин — каза той строго, — имаш ли още проби от хронарния восък?

— Съвсем малко, колкото първоначално събрах от няколко дупки. После туземците ме подгониха.

— Достатъчно за анализ. Извърши го и вкарай резултатите в програмата на синтезатора. Аз и Фонг излизаме, ти оставаш да работиш. Впрочем колко тежеше топката восък, която открадна?

— Около три килограма.

— Не е много, до довечера ще се справиш със задачата. Знаеш къде се намира шкафът с концентратите, подхранвай се, за да не умреш от глад. И нито стъпка извън кораба, докато не получиш големия свещен камък.

Ние излязохме навън и с трепет се доближихме до угасналото огнище, където радостно ни очакваха остатъците от кулинарните произведения на капитана. Поизгорили и поизстинали, те все още бяха в състояние да подобрят настроението на всеки пътешественик в космоса.

След като се нахранихме, отидохме във времинното ми жилище и започнохме да играем на „Събери 9999“. Сложните правила на тази модерна игра изискваха висока съобразителност и концентрация на умствената дейност, което видимо затрудняваше противника ми. Той демонстрираше слаба тактика, губеше партиите и непрекъснато се сърдеше, без да престава да иска реванш. Към залез слънце бях изгубил всякакъв интерес към действията му, затова появата на Боткин ме спаси.

— Свърши ли си работата? — попита го безцеремонно Тенев, който имаше достатъчно причини да бъде ядосан.

— Химическият състав на восъка се оказа невероятно сложен — отвърна Боткин смутено. — Синтезаторът успя да произведе само негови отделни вериги. Наложи се да търся начини за тяхното допълнително свързване.

— Намери ли ги?

— Да, накрая получих синтетичен восък с отлични качества.

— Тогава няма проблеми, остава да се разходиш до туземците.

— Засега няма смисъл, но може би по-късно…

— Какво го усукваш, Боткин?

— Имах предвид количеството…

— Колко си синтезирал?

— Около един грам. Обясних, молекулните вериги са извънредно сложни.

— И това за цял ден! Разбираш ли какви ги плещиш?!

Капитанът се изправи застрашително — като масивна скала, готова да смаже пигмей.

— Нима намекваш, че поради този мизерен добив ще висим тук десетина години?! — изръмжа през зъби и Боткин се скри зад гърба ми.

— Убий ме, не може да се направи повече! — изкрещя над главата ми великият откривател.

Ако на тази планета имаше мухи, в настъпилата гробовна тишина щеше да се чуе бръмченето им. Тенев се олюля от последния удар на съдбата, прехапа устни и почервенял от ярост, изхвръкна от стаята. Изкара си го на вратата, която по чудо се задържа на пантите си. Боткин се повъртя още малко, потърси съчувствие, не го намери и изчезна безшумно.

На сутринта се замислих върху събитията от предишния ден. Реших да направя няколко физкултурни упражнения, за да избистря мозъка си, и задълбочено да анализирам ситуацията, в която бяхме попаднали. Отворих прозореца да влезе чист въздух и докато скачах на въже, в полезрението ми се появи капитанът, придружен от Тутма. Веднага изскочих навън с намерение да се присъединя към тях, но категоричният жест на Тенев ме върна обратно. В коридора се сблъсках с Боткин, изгледах го унищожително и без да го удостоя с повече внимание, продължих пътя си към тоалетното помещение, където спокойно можех да обсъдя реалната възможност за по-дълъг престой на тази планета.

След около половин час капитанът ни повика на кораба. Посрещна ни сериозен и замислен, едрата му физиономия изглеждаше прегърбена от тежеста на невидимо бреме.

— Боткин — започна тържествено, — отговорността е страшно нещо, особено върху собствените ми плещи. Необходимо е да ме разбереш правилно — да ме изслушаш с повишено внимание, без да се сърдиш. Преди малко проведох обстоен разговор с върховния жрец Тутма. Установих, че е интелигентен и мъдър човек, достатъчно склонен към известни компромиси, които за съжаление не те засягат. Затова трябва да осъзнаеш нещастието, сполетяло този симпатичен народ, и да се убедиш в неговите основателни претенции. Оказа се, че туземците използват хронарния восък като часовник. Той има свойството да се изпарява бавно, като различни по тегло събрани количества отчитат различни периоди стабилизирано време. При тукашните непостоянни условия точното му измерване се е превърнало в религия, в единствен смисъл на живота на аборигените. Свещеният голям камък е предназначен да отмерва местните векове и ако не го синтезираш, ще погубиш основата на летоброенето, ще унищожиш фундаментите на уникална цивилизация! Разбираш ли, Боткин? Морално си задължен да възвърнеш това, което по право й принадлежи!

Тенев се изкашля многозначително и продължи:

— Понеже аз и Фонг не сме в състояние да останем десетина години, за да ти правим компания до завършване на благородното дело, съвсем логично е да останеш ти. Не мисли, че на Земята няма да направим нещо за тебе — все някога ще убедим старците да изпратят кораб, който да те прибере. Зная, тежко е, но няма друг изход. А дългият ти престой на тази планета няма да мине напразно. Ще обогатяваш собствения си опит, ще придобиваш нови знания, напълно ще изследваш хронарните насекоми, дори ще имаш време да селекционираш от тях нова раса, която ще бъде с повишена производителност и ще те подпомага в усилията ти със синтезатора. Освен това тук се намират туземки, а те ще изглеждат достатъчно екзотично всред луксозната обстановка на лагера. Ще натрупаш материал за мемоари, можеш да станеш прочут! И така, Боткин, съгласен ли си да останеш?

— Не искам! — заяви той пребледнял. — Страхувам се!

— От какво? От туземките ли?

— Така, изобщо…

— Като открадна големия свещен камък и те гонеха, не се ли страхуваше?

— Беше различно. Тогава доминираха научните ми интереси.

— А сега доминират нашите и при липса на доброволно съгласие инструкцията предвижда гласуване. Аз съм за твоето оставане. Ти, Фонг?

Ръката ми неуверено се повдигна.

Оттогава се чувствам потиснат, надянал маската на предател. И може би единственото ми утешение са думите на капитана преди старта. Той беше забравил да изключи интерфона в каютата ми, съвсем ясно го виждах на екрана. Преди да натисне злополучния червен бутон, Тенев се почеса по главата и промърмори: „Така е справедливо, Боткин!“