Христо Пощаков
Силата на молбата

Техническият прогрес на човечеството бе създал капсулата, а матовия оттенък на някога огледалните й стени, подсказваше за множество подпространствени преходи. Удобната й вътрешност бе приютила малоброен екипаж, който въпреки заплахите на космоса и дребните дрязги, в трудни моменти показваше учудваща сплотеност.

Макар че слабия резултат от последните няколко експедиции бе понижил настроението на тримата, сегашната изглежда бе склонна да компенсира неуспехите и предлагаше многообещаващо начало.

— Невероятно, немислимо, но факт!

Джим Гетсби трепереше от вълнение. Освен радост, почервенялото му лице издаваше кръвно налягане и учестен пулс. Дължеше се на новината, получена от телепата на експедицията — Иван Димов.

— Представяте ли си? — продължи Джим. — На тази планета съвместно съществуват няколко цивилизации! Нима сме мечтали за подобна възможност?!

Сините очи на ксенобиолога излъчваха възторг, насочен към намръщената физиономия на шефа на екипа — Рон Полански. Навигаторът с атлетична външност и здрави нерви, трудно се поддаваше на еуфорията на Джим, който изглеждаше като малък хлапак с току-що подарена играчка. Рон беше завоювал славата на непогрешим водач, способен да охлади всеки прибързан изблик, затова придобитият рефлекс на скептичност го накара да отбележи:

— Ще видим дали е за добро.

— Не те разбирам!? — възрази Джим. — Това е уникално явление!

— Все още липсват данни, все още нищо не знаем — отвърна Рон лаконично.

— Вече имаме посещение — прекъсна спора Иван Димов. Той произхождаше от юго-източна европейска област, прочута с изобилие на екстрасенси, които след подходящо обучение се превръщаха в незаменима част от състава на всяка галактическа експедиция. Скромната му външност не издаваше изключителните качества на неговия мозък, способен да осмисли всяко телепатично послание.

Наличието на разум в някой сектор от Вселената бе рядко явление, но функциите на Нойман за неговата дисперсия в определен тип Галактика, спестяваха доста напразни усилия. Направеното откритие излизаше извън рамките на математическите разпределения, превишаваше възможностите, предлагани от теорията на вероятностите.

— Посетителят безопасен ли е? — попита Рон, след като престана да изучава сравнителните характеристики на съществото, подавани от бордовия компютър.

— Напълно — потвърди Иван. — В мислите му отсъствуват агресивни намерения.

— Тогава го пусни да влезе, но не забравяй да включиш бактериологичната защита.

Това, което се промъкна през тесния входен люк на капсулата, беше съвсем невзрачно. Люспесто тяло на гущер, изпъкнали очи с глуповат блясък, малка глава и ципести крайници. Типична рептилия.

— Какво иска? — шефът на експедицията изглеждаше значително по-спокоен.

— Оплаква се от някакви пларки. Моли за помощ от нас, могъщите дагове, които обитават небето.

— Ясно, съвсем примитивна степен на развитие. Попитай какви точно са тези пларки?

— Втората, по-развита цивилизация в местната йерархия. Доколкото разбрах ментаграмата, наподобяват големи плъхове, които обитават повърхностния слой на почвата. Непрекъснато унищожават яйцата на неговия народец, обикновено го правят нощем. Излизат на повърхността, после плуват из водоемите и се хранят с тях. За да запазят потомството си, горките деки се стараели да снасят все повече яйца. Това обстоятелство дори ги принудило да станат двуполови, за да увеличат възможностите за възпроизводство.

— Съобщи му, че ще опитам да помогнем. Например, можем да изградим охраняеми развъдници.

Сивото същество се хвърли в краката на Рон и издаде няколко пискливи звука — вероятно показваха задоволство.

— Благославя те — поясни Иван. — Благодари ти от името на своята раса.

— Да си отиде с мир и да се надява — отвърна надменно Рон, но по всичко личеше, че ролята на благодетел му харесва. — Още утре ще пристъпим към решаване на проблема — добави.

Джим Гетсби веднага се зае с разработката на проекта. Той обхващаше ареала на околните блата и предвиждаше изолирането им със силова защита, притежаваща избирателна способност. Представителите на сивия народец, решили да снасят яйца, щяха да използуват специален пропуск, създаден от природата — интензитетът на собствените им биополета, чиято максимална стойност вече бе измерена от бордовия компютър.

На третия ден от десанта, от охраняемите територии долитаха хорове пискливи звуци, вероятно нещастните деки едва сега опознаваха радостта да снасяш яйцата си безпрепятствено.

На следващата сутрин, капсулата бе обградена от огромна армия представители на втория разумен вид, обитаващ планетата. Безкрайната маса от плъхоподобни същества повдигаше опашки и в такт ги удряше по земята, а причинения тътен изглежда изразяваше форма на протест. Джим Гетсби отново беше развълнуван, морето от опашки върху обзорния екран го бе извадил от равновесие.

— Може би направихме грешка — обърна се той към Рон. — Избързахме с охраната на яйцата.

— Ти си експертът, аз само предложих. Сам прецени какво да направиш.

— Идеята за развъдниците бе твоя!

— Но ти я осъществи, следователно е била възприета. Не се опитвай да се измъкваш!

— Отново имаме посещение — намеси се Иван, — също е безопасно. Едва улових специфичния сигнал през общия шумов фон на хиляди мозъци. Още малко и тези гадини ще ми пръснат главата! Този, който иска да влезе е някакъв техен вожд.

— Позволи му да го направи! — нареди Рон и зае подходяща поза.

Жълтите очи на ниското на ръст същество светнаха възбудено, светло-кафявата козина по гърба му беше настръхнала.

— Превеждай — подкани шефът на експедицията.

— О, мъдри предводителю! — започна Иван. — Ти, който идваш от далечни светове, съгласно пророчествата на Йер-стари, ти, който преодоляваш пространствата на Вселената, бъди великодушен! Бъди справедлив, не ни отнемай елементите на живота! Защо ни обричаш на унищожение, което не се предвижда в свещените скрижали? С какво сме заслужили несправедливия ти гняв?

— Какви ги дрънка? — учуди се Рон. — За какви елементи говори, откъде знае, че идваме от космоса?

— Чудесно! — възкликна Джим. — Не очаквах толкова разум в такова дребно същество и макар да прилича на плъх, то все повече ми харесва. Казах ти, че сгрешихме, избързахме с организирането на развъдниците. Причинихме вреда на цивилизация от по-висш ранг, инстиктивно го чувствувам. Те имат писменост, космогонична представа за света, познания за строежа на материята! Нека бъдем значително по-учтиви и да се постараем да разберем в какво се състои грешката ни!

— Вече попитах за какви елементи говори, изясни го! — обърна се Рон към Иван.

— О, всемогъщ предводителю! — преведе синхронно Иван и продължи: — Черупките на яйцата на низшити деки съдържат така необходимите за нашето съществуване елементи. А тяхното съдържание непрекъснато намалява, изглежда те се изчерпват в околната среда и ние не сме в състояние да ги добиваме по друг начин. Изчезнат ли напълно, ще изчезнем и ние — обменът на вещества в нашите организми не може да се извършва без тях. И без това, достатъчно сме изтощени от критите, които нощем се впиват в съзнанието ни, за да се хранят със сънища. О, всемогъщи! Върни ни яйцата на деките и ще ти бъдем завинаги благодарни. Ще обикаляме пещери и подземни коридори, ще славим твоята достойна за исполин щедрост!

Рон изглеждаше поласкан от толкава хвалебствени думи, речта на вожда го бе впечатлила.

— Кажи му, че ще направим всичко по силите ни. Нека сега сънародниците му да си отидат по дупките и да нощуват спокойно. Предполагам, че ще намерим компромисен вариант.

— Благодаря, повелителю! Благодаря за цялото великолепие на душата ти, с която ме озари и ме остави да се надявам!

— Този взе да прекалява с подмазването — промърмори Рон. — Джим, вече разбра, че трябва да се заемеш със следващия проект. Иска ми се да го изпипаш перфектно.

Съществото се поклони и напусна вътрешността на капсулата. След малко шумът навън утихна и многобройните представители на плъхообразния народ потънаха в земята, в истинския смисъл на думата.

На петия ден от десанта, Джим Гетсби осъмна с готов проект в главата си. Беше сроден с предишния, но притежаваше съществено допълнение, наречено мултипликатор на материя. Той щеше да се активира от омега-вълните, излъчвана от мозъците на плъхоподобните същества, която бе свързана с пряко желание за консумация на яйца. Мултипликаторите щяха да бъдат няколко, а във вътрешността на всеки от тях, в специална криогенна камера, щеше да се намира оригинално яйче-еталон на дек. При регистриране на омега-вълна, излъчена от някой индивид, мултипликаторът щеше да произведе толкова яйца, колкото бяха необходими за задоволяване на потребностите му, а ката цяло, системата от мултипликатори щеше да задоволява нуждите на всички пларки. Обитаваните от тях зони също щяха да бъдат обхванати от защитни полета с избирателна способност, предназначени да ги предпазят от хищните действия на критите. По този начин трите разумни раси щяха да останат изолирани една от друга. На направения компютърен дизайн, разграничените зони наподобяваха огромни цветни сапунени мехури, чиито ципи пропускаха само точици със същия цвят.

До вечерта проекта бе реализиран.

На сутринта на шестия ден, във вътрешността на капсулата възникна неясно образувание — приличаше на смесица от водна пара и пушек, която периодично се подуваше. Изследователите не бяха особено изненадани, те бяха срещали подобни форми на живот.

— Опитай се да влезеш в контакт с това нищо! — нареди Рон на Иван. — И му кажи да престане да се подува, изпитвам чувство на гадене!

— То твърди, че ако се впие в мозъка ти, съвсем ще ти призлее — смутено поясни Иван. Контактът с него е доста труден, но ще се помъча да превеждам синхронно.

Лицето му се изкриви от напрежение, очевидно това намерение му струваше доста усилия. Най-сетне устата му проговори:

— О, неразумна материйо, подлежаща на гниене! — не съвсем любезно започна аморфното същество. — О, вятърничеви представители на още по-вятърничева цивилизация! Защо се намесвате в проблемите на непознат свят, защо се опитвате да изменяте хармония и вековни привички?Знаеш ли, ти, глупав представителю, че като се храним със сънищата на пларките, ние ги очистваме от енергетичните им излишъци? И без това са достатъчно смахнати, без нашата намеса съвсем ще изкуфеят! Защо вие, нещастни човечета, си позволявате да отнемате енергия, предназначена за Могъщия Мо? Нима искате да предизвикате гнева му или желаете да компенсирате дефицита със съдържанието на собствените ви мозъци? Върнете нещата в предишния им вид и изчезвайте — колкото по-бързо, толкова по-добре за вас!

— Преведи, че сме в състояние да възвърнем загубите им с генератор за непрекъснати сънища — намеси се Джим. — Ще го конструирам бързо и ще останат много доволни — ще бъде по-мощен от общото сънопроизводство на пларките. Обясни, че нашата цел е добруването на всички, нали за това се предприемат експедиции? Взаимоизгодното сътрудничество винаги носи облаги.

— Казва, че се съмнява в резултата от намерението ти и въпреки това, ще позволи да опиташ — отвърна Иван. — Но трябва да го направиш до следващия ден, не могат да издържат повече. В случай на неуспех, отново намеква за съдържанието на нашите мозъци — щели да го изсмучат съвсем лесно!

— Нека да не се съмнява — вмъкна се Рон. — Джим е способен човек, доказал го е! А сега тоя да изчезва, едва го издържам. Виждал съм типове да се подуват, но по този отвратителен начин…

Безформието се разпадна на тънки струи, които се изнизаха през стените на капсулата, предложението на Джим бе прието. Той отвори капака на склада, изчезна в него и след малко се появи с две еластични каски, оплетени с мрежа от проводници.

— Тази вечер ще сънувате здравата — заяви кратко. — Вие ще сънувате, а аз ще записвам сънищата и ще създавам нов апарат. Да си призная, последният посетител изглежда малко опасен. Не желая да си създавам неприятности с него и себеподобните му.

Рон мълчеше намръщен, нещо съвсем нетипично за железния му характер. Събраните вежди, издаваха съмнения за бъдещи премеждия.

Седмата сутрин завари Джим посърнал и недоспал, но донякъде доволен. Това се дължеше на уреда в ръцете му, плод на упорит нощен труд.

— Ще обясниш ли какво си направил? — сепна го гласът на Рон, който тежко се надигаше от койката си.

— Хаотичен генератор на сънища. За начална база ще послужат вашите собствени. След това вграденият процесор ще обърква реда им, ще ги смесва, ще прави произволни комбинации, ще добавя нещо от себе си, изобщо ще създава всякакви други безсмислици, така необходими на критите. Генерираното поле е широколентово, високочестотно; захранващата батерия мощна, действува на принципа на студен ядрен синтез и ще работи стотина години.

А след това?

— Защитното поле на деките и пларките притежава същия гаранционен срок, захранването на мултипликаторите може да издържи повече.

— И какво ще последва?

— Деките ще разполагат с достатъчно време за да снесат огромни количества яйца, пларките ще са изяли планини от техните копия, критите ще са изконсумирали безброй варианти на безсмислени сънища. Всички ще бъдат доволни, ще съществуват предпоставки за бъдещо разбирателство. Новото съвместно съществуване ще бъде поставено на съвсем друга основа — без недоимък в потребностите. Ще има и демографски взрив, който по естествен път ще наложи ограничения във възпроизводството на всеки вид, а това ще доведе до все по-занижена консумация на всяка от трите разумни раси. Например деките ще се радват, ако част от непотребно големите количества яйца бъдат изядени от пларките, а те от своя страна няма да страдат от прекалена консумация на сънища, понастоящем налагана от критите.

— Ще видим дали е за добро — повтори Рон любимата си фраза и стана ясно, че мрачното настроение не бе успяло да го напусне, дори след толкова упорито сънуване.

— Не се съмнявам в крайния успех, а ако друг се съмнява, то си е негова работа — свадливо се озъби Джим.

— Времето ще покаже — отсече шефът на експедицията. — Дано да си прав.

Джим взе уреда и ядосан излезе навън. Огледа се около себе си и кухината на голям камък му се стори подходяща за целта. Натика генератора в нея, след това го намести по-удобно е го включи в действие.

Оставаше му да се протегне, да се прозине и да забрави дребното спречкване. Откъм гърба му долетя приятен аромат — вероятно Иван се беше събудил и вече приготвяше закуската. Денят беше слънчев, оранжевите лъчи приятно грееха в почти земната атмосфера, нищо наоколо не предвещаваше бурните събития, които предстояха да се разразят. Капсулата кротко стоеше върху жълтеникавата, изпъстрена с бели цветчета трева.

Мирната идилия на чуждия свят възвърна доброто му настроение, после миризмата на пържен бекон го върна там, откъдето бе излязъл.

Още не бяха привършили със закуската, когато мъглявото образувание отново се появи.

— По дяволите! — изрева Рон. — Това отново се върна да се подува! Не вижда ли, че още не съм се нахранил?!

— Идва да благодари — успокои го Иван. — Но не е напълно сигурно, дали Могъщия Мо ще хареса продукцията на Джим.

— Могъщият Мо? Този пък кой е? Предишният път пак го спомена.

— Не мога да разбера съвсем точно, може би става дума за четвърти разумен вид най-висш и последен в йерархичната стълбица на планетата. Критът твърди, че расата му непрекъснато преработва сънища за него. Трансформират ги, превръщат ги в нова енергия и ги подаряват с благоговение. Той твърди, че да служи на Могъщия Мо е върховно блаженство.

— Да служи на когото си иска, но до престане да се подува! Усещам напъни в коремната област, досега не бях срещал такова отвратително чудо! Нещата започнаха да се задълбочават, остава и Мо да пристигне, за да се оплаче от нещо!

Eдва беше изрекъл последните думи, когато критът се сви уплашено, превърна се в тънка нишка и се източи навън през кабела на антената за подпространствена връзка. На обзорния екран слънцето избледня, обхванато от черна субстанция, която бързо увеличаваща плътността си. През входния люк нахлу вълна от студ.

— Веднага по местата си, готовност за старт! — изкрещя Рон и се хвърли към пулта за управление.

Преди автоматиката да затвори люка, ушите на тримата запищяха, а в тъпанчетата им се появи остра болка, сякаш потъваха в дебел слой вода.

— Нещастници такива! — прогърмя в мозъците им мощен глас. — Ще ви сплескам, ще ви направя на пихтия! Няма да ви оставя да ми пробутвате боклучив сурогат на сънища, лишени от изтънчения усет на пларките!

Рон погледна индикаторът за външно налягане и се втрещи от уплаха. Сто и петдесет атмосфери… нулата бясно се сменяше… сто и шейсет, сто и седемдесет… Околната тъмнина ставаше непрогледна, металните шевове на капсулата пукаха… Почти инстиктивно, той подаде команда за директен подпространствен преход без начални условия, а това беше твърде опасно, но още по-опасно бе да останат в могъщата прегръдка на Мо…

Времето спря хода си, лишения от зададени координати регистратор на пространството отмери няколко хиляди парсека и автоматиката му подаде команда за изплуване.

На обзорния екран не се виждаха нито ярки звезди, нито бледи петънца на Галактики. Екранът беше черен и пуст.

— Къде сме? Какво се случи? — реагира първи Иван.

— Великият Мо ви наказа и продължава да ви наказва — отвърна бордовият компютър.

— Какви ги дрънкаш, глупако? Откога този кретен стана велик? — изхриптя Рон, успял да се съвземе. За какви наказания говориш, смахнат дърдорко?!

След малко ще се приземим на подходяща за вашите престъпления планета, там ще разберете — произнесе невъзмутимо компютърът. — Такава е волята на Великия Мо.

— Ще трябва да го разглобяваме поне половин месец, напълно се е побъркал. В такива случаи моят любим професор казваше: „Защо ме наказваш, господи!“. Никога не разбирах за кого точно говори, но винаги чувствах, че фразата съответствува на създадената ситуация.

— Великият Мо е единствен авторитет, други не съществуват — промърмори компютърът.

Рон ядосано издърпа куплунга, който съединяваше пулта за управление с основните блокове памет.

— Няма да постигнете нищо — отново се обади безизразния машинен глас. — Координатите в резервната памет също са подменени, така пожела Великият Мо. Може да се доберете само до някоя от планетите за наказания, пръснати из Тъмната Вселена, нямате друга възможност.

Те се погледнаха стреснато, по слепоочията на Рон избиха капчици пот. Тясното място на капсулата взе да ги задушава.

— Какво можем да направим? — попита Иван безпомощно. — Проклетият разум е изтрил нужната информация, дори не знаем къде се намираме! Какво да направим? — повтори жалостно, сякаш бе готов да се разридае.

— Да се молим някой да ни спаси. Да се молим на НЯКОГО! — отвърна Джим, който досега беше мълчал. — Не зная на КОГО да се молим, но чувствувам, че трябва да го направим, нищо друго не ни остава! Навремето познавах една старица, тя винаги се молеше на НЯКОГО и твърдеше, че в трудни моменти получава помощ. Изглежда този НЯКОЙ е позабравен от хората, а те употребяват ИМЕТО МУ, без да влагат нужния смисъл.

Рон го изгледа изненадано, след това погледът му опипа черната повърхност но обзорния екран и устните му беззвучно се размърдаха. До него, блед като призрак, Иван правеше същото. Отчаянието ги мачкаше в дланите си, опитваше се да ги превърне в малки зверчета, готови да завият от мъка за неуспешната си съдба. Цялата им самоувереност на почти свръх-същества, дългогодишната им закалка на астронавти, се бе стопила от шока на уплахата, породена от срещата с нещо по-силно от тях. Колко щяха да издържат, затворени в капана на пространството?Година, две може бе повече? А после?

Устните им продължаваха да мърдат, да търсят помощ от ТОЗИ, който независимо от гордостта им, бе останал вътре в тях. И те се молеха.

— Почакайте! — неочаквано възкликна Рон. — Ние не се нуждаем от милионите битове информация, натъпкана в паметта на компютъра. Нужна е съвсем минимална — приблизителните пространствено-временни координати на Земята!

Джим и Иван го погледнаха с надежда.

— Не можеш ли да си ги спомниш, толкова пъти си ги виждал на обзорния екран?! — почти извика Иван.

— Изучавал си ги в курса за навигатори! — допълни развълнувано Джим.

— Не съм си поставял за цел да ги запомня, но има начин да се открият. Наистина временната координатна ос се е поизменила, но това няма съществено значение. В зоната на нашата Галактика можем да осъществим пространствена връзка.

— Как ще узнаеш координатите? — попитаха в хор двамата. — Не ни измъчвай повече!

— Записани са в древна книга, преди малко се сетих. Подарък от моя дядо, който също беше навигатор — получих я няколко седмици преди да умре. Бе хванал някаква извънземна гадост — от тези, които не подлежат на лечение. Накара ме да се закълна, че никога няма да се разделя с нея и винаги изпълнявах обещанието са. Ако знаем координатите, можем ръчно да програмираме подпространствения инвертор на капсулата и следователно да се приберем в къщи…

— Къде се намира книгата? — нетърпеливо го прекъсна Джим. Кажи, къде да я търсим?!

— Тук някъде, сигурно е при вещите ми.

Погледите на тримата жадно се впиваха във вътрешността на металния куфар, докато ръцете им чевръсто изхвърляха съдържанието му. Стари дрехи видео-книги, сувенири, всевъзможни непотребни неща, с които хората не обичат да се разделят и най-отдолу…

След известно взиране в полуизтритите златни букви, върху черното томче с пожълтели страници, можеше да се прочете: „БИБЛИЯ“. Рон го взе внимателно, като нещо крехко, което се страхуваше да не счупи, и със страхопочитание отвори корицата. На чистия лист преди заглавната страница, с красив почерк беше написано: „Помни тези координати, там си създаден!“. Следваха: Х-44880; Y-32223; Z-5153; К-266. Означаваха местоположението на Слънчевата система, спрямо условния център на Вселената.