Включено в книгата
Оригинално заглавие
Портрет, (Обществено достояние)
Превод от руски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (март 2009 г.)

Издание:

Николай Василиевич Гогол. Повести

Руска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1973

Редактор: Стефка Цветкова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Мария Ждракова, Величка Герова


Част I

Никъде не се спираха толкова хора, колкото пред дюкяна за картини в Шчукинския безистен. Тоя дюкян бенаистина най-разнородна сбирка от чудновати работи: повечето от картините бяха рисувани с маслени бои, покрити с тъмнозелен лак, в тъмножълти варакосани рамки. Зима с бели дървета, съвсем червена привечер, прилична на зарево от пожар, фламандски селянин с лула и със счупена ръка, който прилича повече на пуяк с маншети, отколкото на човек — такива бяха техните обикновени сюжети. Към това трябва да се прибавят и няколко гравирани рисунки: портрет на Хозрев-Мирза с овчи калпак, портрети на някакви генерали с триъгълни шапки и с криви носове. Освен това на вратата на подобен дюкян обикновено висят на връзки различни панаирски произведения, отпечатани на големи листа, които свидетелстват за самородната дарба на руския човек. Едно от тях изобразяваше царкинята Миликтриса Кирбитевна, друго — град Йерусалим, върху къщичките и черквите червената боя безцеремонно се бе разходила и заляла една част от земята, и двама руски селяни с ръкавици, които се молеха. Обикновено за тия произведения няма много купувачи, но затова пък зрители — цял куп. Някой пияница-лакей сигурно зяпа пред тях, понесъл от трактира съдове с обяд за господаря си, който несъмнено ще сърба не твърде гореща супа. Пред тях също така е застанал сигурно облечен в шинел войник, тоя кавалер на вехтошарския пазар, който продава две джобни ножчета, и някоя търговка охтенка, носеща кутия, пълна с обуща. Всеки се възхищава по свой начин: обикновено селяните сочат с пръсти, кавалерите разглеждат сериозно; лакеите хлапета и хлапетата чираци се смеят и се дразнят един друг с нарисуваните карикатури; старите лакеи в мъхнати шинели гледат само защото им се иска някъде да позяпат; а търговките, млади руски селянки, бързат по инстинкт, за да чуят какво си бъбри народът и да видят в какво се е загледал. В това време пред дюкяна неволно спря минаващият млад художник Чартков. Старият му шинел и неконтешкото му облекло показваха, че е човек, самоотвержено предан на своя труд и нямаше време да се грижи за облеклото си, в което винаги се крие тайнствена привлекателност за младите хора. Той спря пред дюкяна и най-напред се засмя вътрешно пред тия безобразни картини. Накрай бе обзет от неволна размисъл. Започна да разсъждава за кого ли са потребни тия произведения. Че руските хора са се загледали в Русланите Лазаревичи, в „Изпоял и изпопил“, във „Фома и Ерема“, това не му се струваше чудно: изрисуваните неща бяха твърде достъпни и разбираеми за народа, но де са купувачите за тия пъстри, мръсни, маслени цапаници? Кому са потребни тия фламандски селяни, тия червени и сини пейзажи, в които имаше някаква претенция за малко по-високо стъпало на изкуството, но в което се бе проявило неговото пълно и дълбоко унижение? Изглеждаше, че това съвсем не бяха произведения на дете самоук. Защото при цялата безчувствена карикатурност на работата в нея би бликвал някакъв остър порив. Ала тук личеше просто тъпоумие, безсилна, хилава бездарност, която произволно се е наредила между изкуствата, когато мястото й е между низките занаяти, бездарност, която обаче беше вярна на своето призвание и бе вмъкнала в самото изкуство своя занаят. Същите бои, същият начин, същата свикнала опитна ръка, принадлежаща по-скоро на грубо направен автомат, отколкото на човек! Той дълго стоя пред тия мръсни картини и накрая вече съвсем не мислеше за тях, а през това време стопанинът на дюкяна, едно сиво човече в мъхнат шинел с брада, небръсната от неделя, отдавна вече му приказваше, пазареше се и уговаряше цената, без да бе разбрал какво му харесва и какво му е потребно.

— Ей тия селяци и пейзажчето ще ви дам за една бяла банкнотка. Я, каква живопис! Просто боде очите ти; току-що ги получих от разпродажбата; лакът още не е изсъхнал. Или, ето на, зима, вземете зимата! Петнайсет рубли! Само рамката колко струва. Я, каква е зимата! — и търговецът чукна лекичко с пръст платното, за да покаже навярно колко много струва зимата. — Ще заповядате ли да ги вържем заедно и да ви ги изпратим? Къде благоволявате да живеете? Хей, момче, я подай връвчицата.

— Чакай, братко, недей бърза толкова — рече опомнилият се художник, като видя, че чевръстият търговец не на шега почна да ги връзва заедно. Стана му малко съвестно да не вземе нещо, след като бе стоял толкова време в дюкяна, и каза:

— Я, чакай да видя дали тук няма нещо за мен — и като се наведе, почна да вдига от пода отрупаните изтъркани, опрашени, стари цапаници, които, както личеше, не бяха никак зачитани.

Тук имаше едновремешни фамилни портрети, чиито потомци може би нямаше никога да се открият, съвсем неизвестни изображения с пробити платна, рамки с изтъркана позлата, с една дума, всевъзможни непотребни неща. Но художникът почна да ги разглежда, като си мислеше: „Може пък и нещо да се намери.“ Неведнъж той бе слушал да се разказва, че понякога сред всевъзможните вехтории на най-обикновените продавачи можеха да се намерят картини от велики майстори… Когато стопанинът видя къде се бе пъхнал художникът, изостави своята припряност, зае обикновеното си положение и необходимата важност и отново се намести до вратата, като канеше минувачите и им сочеше с една ръка дюкяна…

— Елате, любезни, ето ви картини! Влезте, влезте, получени от разпродажбата.

Той вика предостатъчно и почти съвсем безплодно, приказва донасита с вехтошаря, изправен насреща до вратата на своя дюкян, и най-сетне, като си спомни, че в неговия дюкян има купувач, обърна гръб към хората и тръгна навътре.

— Какво, драги, избрахте ли нещо?

Но художникът от известно време вече се бе изправил неподвижно пред един портрет в голяма, някога великолепна рамка, по която сега само тук-там личаха следи от позлата. Портрет на старец с лице в бронзов цвят, скулесто и болнаво; чертите на лицето бяха сякаш изрисувани в миг на спазъм и от тях лъхаше нещо, което беше чуждо на Севера. В тях бе отпечатано огнено пладне. Човекът беше облечен в широк азиатски костюм. Колкото и повреден и напрашен да беше портретът, когато успя да изчисти праха от лицето, той видя следи от работата на голям художник. Изглеждаше, че портретът не е довършен, но силата на четката беше поразителна. Особено необикновени бяха очите му: сякаш художникът бе вложил в тях всичката сила на четката си и всичкото си усърдно старание. Те просто гледаха, гледаха дори от самия портрет, сякаш разкъсваха хармонията му със своята необикновена живост. Когато той отнесе портрета до вратата, очите още по-силно прогледнаха. Същото впечатление направиха те и на хората. Една жена, изправена зад него, извика: „Гледа, гледа“ — и се дръпна назад. Той усети някакво неприятно, необяснимо за самия него чувство и сложи портрета на земята.

— Хайде, вземете портрета! — рече стопанинът.

— Колко? — каза художникът.

— Ех, какво ще се пазарим за него? Дайте три четвърти рубла!

— Не.

— Е, какво давате?

— Двайсет копейки — рече художникът, като се готвеше да си върви.

— Ех, пък каква цена дадохте! Ами че за двайсет копейки не можеш купи дори рамката. Вие утре ли смятате да го купите? Върнете се, върнете се, господине! Дайте поне още десет копейки. Вземете го, вземете го, дайте двайсет копейки. Истина, давам го само за сефте, само защото сте пръв купувач — и той направи жест с ръката си, сякаш искаше да каже: „Хайде, нека върви, отиде картината!“

Ето как съвсем неочаквано Чартков купи тоя стар портрет и в същото време помисли: защо го купих? Защо ми е? Но нямаше какво да прави. Той извади от джоба си двайсет копейки, даде ги на стопанина, взе портрета под мишница и го помъкна със себе си. Из пътя си спомни, че двайсетте копейки, които бе дал, бяха последните му пари. Изведнъж, мислите му се помрачиха: обхвана го мигом раздразнение и равнодушна празнота. „Дявол да го вземе! Мръсен свят!“ — каза той с чувството на руснак, чиито работи вървят зле. И почти машинално тръгна с бързи крачки, изпълнен с безчувственост към всичко. Върху половината небе още стоеше червеният блясък на залеза; къщята, обърнати нататък, бяха едва-едва озарени от неговата топла светлина, а студеното синкаво сияние на месеца вече се засилваше. Полупрозрачни леки сенки падаха като опашки на земята, отхвърлени от къщята и от нозете на пешеходците. Художникът почна постепенно да се заглежда в небето, озарено от някакъв прозрачен тънък, съмнителен блясък и почти едновременно от устата му изхвръкнаха думите: „Какъв лек тон!“ И думите: „Отегчително, дявол да го вземе.“ И като натъкмяваше портрета, който непрестанно се изплъзваше изпод мишницата му, ускоряваше крачките си. Уморен и цял в пот, той се домъкна до жилището си — на петнайсетата линия от Василевския остров. С усилие и запъхтян се изкачи по стълбата, заляна с помия и украсена от следите на котки и кучета. Никой не отговори на почукването му по вратата: прислужникът не беше вкъщи. Той се облегна на прозореца и се приготви да чака търпеливо, докато най-сетне зад него се чуха стъпките на един момък в синя рубашка, който беше едновременно негов прислужник, модел, разтривач на боите му и метач на пода, който веднага пак измърсяваше с ботушите си. Момъкът се казваше Никита и когато господарят му не беше в къщи, през цялото време стоеше на портата. Никита дълго се мъчи да пъхне ключа в дупката на бравата, която съвсем не се виждаше в тъмното. Най-сетне вратата се отвори. Чартков влезе във вестибюла, който беше непоносимо студен, както е винаги у художниците, което впрочем те не усещат. Без да дава шинела си на Никита, той влезе облечен с него в ателието — една квадратна стая, голяма, но ниска, с прозорци, които замръзваха, и отрупана с всевъзможни художествени вехтории: парчета от гипсови ръце, рамки с обтегнати платна, почнати и изоставени ескизи и драперии, метнати по столовете. Беше много уморен, свали шинела, разсеяно сложи между две неголеми платна донесения портрет и се тръшна на тясното диванче, за което не можеше да се каже, че е облечено с кожа, защото редицата медни гвоздейчета, които са държали някога кожата, отдавна бяха останали сами, а и кожата бе останала сама над тях, тъй че Никита пъхаше под нея нечисти чорапи, ризи и всичкото непрано бельо. Като поседя и се пообтегна, колкото беше възможно да се обтегне на това тясно диванче, той най-сетне поиска свещ.

— Свещ няма — каза Никита.

— Как няма?

— Ами че и вчера нямаше — рече Никита.

Художникът си спомни, че наистина и вчера нямаше свещ, успокои се и млъкна. Прислужникът му помогна да се съблече и той нахлузи твърде износения си халат.

— И друго още, идва хазяинът — каза Никита.

— За пари ли идва? Зная — рече художникът, като махна с ръка.

— Ама не дойде сам — каза Никита.

— А с кого?

— Не знам с кого… Някакъв пристав.

— Защо пък пристав?

— Не знам защо, казва, че не е платено за жилището.

— Е, какво ще стане?

— Не знам какво ще стане, той каза — ако не ще, казва, нека си излезе от квартирата, искаха утре пак да дойдат двамата.

— Нека дойдат — рече с тъжно равнодушие Чартков и мрачното настроение напълно го обсеби.

Младият Чартков беше художник с талант, който обещаваше много: в минути на вдъхновение неговата четка показваше наблюдателност, съобразителност и бърз порив да се приближи повече до природата. „Внимавай, драги — неведнъж му казваше неговият професор. — Ти имаш талант, ще бъде грехота да го погубиш. Ала си нетърпелив. Щом нещо те съблазни, щом нещо ти хареса — ти си обзет от него, а другото е нищо за теб, другото никак не те интересува, ти не искаш и да го погледнеш. Внимавай да не станеш моден живописец. Твоите бои и сега вече май твърде силно крещят. Рисунъкът ти не е строг, а понякога е и съвсем слаб, линията — нищо особено; ти вече търсиш модни светлинни ефекти, така че още от пръв поглед да бие на очи — внимавай, че ще почнеш да рисуваш като англичанин. Пази се, висшето общество вече почва да те съблазнява; понякога виждам на шията ти контешко шалче, шапката ти е нова… Това е съблазнително, човек може да рисува модни картини, портретчета за пари. Ала с тия неща талантът се погубва, а не се развива. Търпи. Обмисляй всяка работа, зарежи перченето — нека другите печелят такива пари. Твоето ще си остане твое.“

Професорът беше прав донякъде. Наистина на нашия художник понякога се искаше да погуляе, да се поперчи, с една дума — да покаже тук-там младостта си. Ала въпреки това можеше да се владее. От време на време, когато хванеше четката, можеше да забрави всичко и се откъсваше от рисуването, както човек се откъсва от прекрасен сън. Личеше, че вкусът му се развива. Той още не разбираше цялата дълбочина на Рафаел, но вече се увличаше от бързата и широка четка на Гуидо, спираше се пред портретите на Тициан, възхищаваше се от фламандците. Потъмнелият облик на старите картини все още му пречеше да вижда ясно, но той вече съзираше в тях нещичко, макар вътрешно да не се съгласяваше с професора си, че някогашните майстори са недостижимо високо за нас; нему се струваше дори, че деветнайсетият век ги е изпреварил значително в някои неща, че подражанието на природата става сега някак по-ярко, по-живо, по-близко; с една дума той мислеше в тоя случай така, както мисли младостта, постигнала вече нещо, и чувстваше това с гордо вътрешно съзнание. Той се дразнеше, когато виждаше как някой случайно дошъл живописец, французин или немец, понякога дори съвсем не живописец по призвание, само с един обикновен фокус, със сръчността на четката и яркостта на боите дигаше всеобщ шум и натрупваше за миг цял капитал. Той си спомняше за това не когато бе изцяло зает с работата си и забравяше и да яде, и да пие, и целия останал свят, а когато най-сетне го натискаше оскъдицата, когато нямаше с какво да си купи четки и бои, когато досадният хазяин идваше по десет пъти на ден, за да иска наема. Тогава в неговото гладно въображение изпъкваше завидната участ на богаташа живописец; тогава му хрумваше дори мисълта, която често хрумва в руската глава: да зареже всичко и да се разгуляе от мъка и напук на всичко. И сега той беше почти в това състояние.

— Да! Търпи, търпи! — рече той с раздразнение. — Най-после и търпението има край. Търпи! А с какви пари ще обядвам утре? Заем, разбира се, никой няма да ми даде. А ако река да занеса за продан картините и рисунките си, няма да ми дадат и двайсет копейки за всичките. Те, разбира се, са полезни, аз чувствувам това: всяка от тях е работена не току-тъй, във всяка от тях съм постигнал нещо. Но каква полза от това? Етюди, опити — и ще бъде все така, етюди, опити, и няма да има край. Пък и кой ще купи, като не ме познава по име, и кому са нужни антики, или моята недовършена любов на Психея, или перспективата на моята стая, или портрета на моя Никита, макар че той наистина е по-хубав от портретите на някакъв моден живописец? Наистина защо е така? Защо се мъча и си блъскам главата като ученик над азбуката, когато бих могъл да блесна не по-зле от другите и да бъда като тях — с пари.

— Като каза това, художникът изведнъж затрепера и побледня, от възправеното платно надничаше едно сгърчено и изкривено лице и го гледаше. Две страшни очи се бяха впили в него, готови сякаш да го погълнат, на устните беше написана страшната заповед да мълчи. Уплашен, той поиска да извика и да позове Никита, който вече бе успял да подкара във вестибюла своето юнашко хъркане, но изведнъж се спря и се засмя. Чувството на страх изчезна веднага. Това беше купеният от него портрет, който той бе съвсем забравил. Сиянието на месеца, озарило стаята, бе паднало и върху него и му бе предало необикновена живост. Той почна да го разглежда и да почиства. Намокри сюнгер във вода, прекара го няколко пъти по платното, изми почти всичкия насъбран и набит по него прах и нечистотии, закачи го пред себе си на стената и още повече се учуди на това необикновено произведение: цялото лице почти оживя и очите го погледнаха така, че най-сетне той трепна и се стъписа назад, като рече изумено: „Гледа, гледа с човешки очи.“ Веднага си спомни една история, разправяна отдавна от неговия професор за един портрет на знаменития Леонардо да Винчи, над който великият майстор работил няколко години и все пак го смятал за незавършен и който по думите на Вазари бил смятан от всички за най-съвършеното и завършено произведение на изкуството. Най-завършени от всичко били в него очите, на които съвременниците се учудвали; дори най-мъничките, едва видими в тях жилки не били пропуснати и били изобразени на платното. Ала тук, в тоя поставен пред него портрет, имаше нещо странно. Това вече не бе изкуство: то дори унищожаваше хармонията на самия портрет. Това бяха живи, това бяха човешки очи. Те бяха сякаш изрязани от жив човек и поставени там. Тук вече нямаше оная висока наслада, която обзема душата, когато гледаш произведение на художник, колкото ужасен и да е обектът на това произведение; тук имаше някакво болезнено, мъчително чувство. „Какво е това? — питаше се неволно художникът. — Нали туй е природата, живата природа: отде иде това странно-неприятно чувство? Или робското, буквалното подражание на природата е вече престъпление и изглежда като силен, нестроен вик? Или ако вземеш да рисуваш някой предмет безучастно, безчувствено, без да се вживееш в него, той бездруго ще се яви само в своята ужасна действителност, неозарен от блясъка на някаква непостижима и скрита във всичко мисъл, ще се яви в оная действителност, която се открива, когато, желаейки да постигнеш прекрасното у човека, ти се въоръжаваш с анатомически нож, разрязваш неговите вътрешности и виждаш отвратителното у човека. Защо обикновената, баналната природа се явява у един художник в някаква светлина и не се чувства никакво обикновено впечатление; напротив, струва ти се, че си изпитал наслада и след това всичко около тебе се движи и тече по-спокойно и по-равно. А защо същата природа при друг художник изглежда грозна, мръсна, макар че всъщност той е бил също така верен на природата. Но не, в нея няма онова, което озарява. Също като гледка от природата: колкото и да е великолепна, все нещо й липсва, щом на небето няма слънце.“

Той пак се приближи до портрета, за да разгледа тия чудни очи, и с ужас забеляза, че те наистина го гледат. Това не беше вече копие от природата, това беше оная странна живост, с която би се озарило лицето на мъртвец, станал от гроба. Дали светлината на месеца, която носеше със себе си бълнувания и мечти и обличаше всичко в други образи, противоположни на трезвения ден, или нещо друго бе причина — но изведнъж, без да знае от що, му стана страшно да седи сам в стаята си. Той се отдръпна тихо от портрета, извърна се на другата страна и се опита да не го гледа, ала очите му неволно сами се извиваха, за да го гледат. Най-сетне му стана страшно дори да се разхожда из стаята, стори му се, че веднага някой друг също ще почне да се разхожда зад него и непрекъснато се извръщаше плахо назад. Той съвсем не беше страхлив, но въображението и нервите му бяха много чувствителни и тая вечер сам не можеше да си обясни своя неволен страх. Седна в един ъгъл, но пак му се стори, че някой всеки миг ще надникне през рамото му и ще го погледне в лицето. Дори хъркането на Никита, което се носеше от вестибюла, не отпъждаше страха му. Най-сетне боязливо, без да вдига очи, стана от мястото си, тръгна към спалнята си зад паравана и легна в постелята. През процепите на паравана виждаше осветената от месеца стая и закачения на стената портрет. Очите още по-страшно, още по-многозначително се впиваха в него и сякаш не искаха да гледат нищо друго, а самия него. Изпълнен с тежко чувство, той реши да стане от леглото, грабна чаршафа, приближи се до портрета и го обви цял. Като направи това, легна си вече по-спокойно, замисли се за бедността и за жалката художническа съдба, за трънливия път, който му предстоеше в тоя свят; ала очите му неволно гледаха през процепа на паравана обвития с чаршафа портрет. Сиянието на месеца увеличаваше белината на чаршафа и нему се стори, че страшните очи почнаха да прозират дори през платното. Той впи уплашен поглед, сякаш искаше да се увери, че това е глупост! Но най-сетне наистина… той виждаше, виждаше ясно: чаршафът вече го нямаше… Портретът беше цял открит и не гледаше нищо, което беше наоколо му, а право в него, гледаше просто вътре в него… Сърцето му замръзна. И той видя: старецът се размърда и неочаквано се опря с две ръце на рамката. Най-сетне се вдигна на ръцете си, измъкна двата си крака и скочи от рамката… Сега вече през процепа на паравана се виждаше само празната рамка. Из стаята се чу шум от стъпки, който се приближаваше все повече до паравана. Сърцето на бедния художник почна да бие по-силно. От страх дъхът му спря и всеки миг той очакваше старецът да надникне иззад паравана към него. И ето той наистина надникна иззад паравана със същото бронзово лице, като въртеше големите си очи. Чартков се опита да извика и почувства, че няма глас, помъчи се да мръдне, да направи някакво движение — но тялото му не помръдваше. С отворена уста и със замрял дъх то гледаше тоя страшен призрак, висок на ръст, в някакво широко азиатско расо, и очакваше да види какво ще прави. Старецът седна почти до краката му и след това измъкна нещо изпод диплите на широката си дреха. Беше една торбичка. Старецът я развърза, хвана я за двата края и я изтърси: на пода с глух звук паднаха тежки цилиндрични фишеци; всеки беше обвит в синя хартия и на всеки беше написано: 1000 жълтици. Старикът измъкна дългите си костеливи ръце из широките ръкави и почна да разгъва фишеците. Златото блесна. Колкото и големи да бяха тежкото чувство и подлудяващият страх на художника, той впи очи в златото и загледа неподвижно как то се разгъваше в костеливите ръце, как блестеше, звънтеше изтънко и глухо и отново се завиваше в хартия. За миг той съзря един фишек, който се бе търкулил по-далеч от другите, чак до самия крак на кревата, където беше главата му. Почти конвулсивно той го грабна и цял обзет от страх, погледна дали старецът няма да съзре това. Но старецът изглеждаше много зает. Той събра всичките си фишеци, сложи ги отново в торбичката и без да го погледне, отиде зад паравана. Когато Чартков чу шума на отдалечаващите се в стаята стъпки, сърцето му силно заби. Той стисна по-здраво в ръката си оставения фишек, цял разтреперан заради него, и изведнъж чу как стъпките пак се приближават към паравана — личеше, че старецът си бе спомнил за липсващия фишек. И ето отново погледна към него иззад паравана. Изпълнен с отчаяние, Чартков с все сила стисна в ръка фишека, напрегна всичките си усилия, за да направи някакво движение, извика и се събуди. Беше потънал в студена пот, сърцето му биеше толкова силно, колкото изобщо можеше да бие; гърдите му бяха така потиснати, сякаш от тях щеше да отлети последният му дъх. „Нима това беше сън?“ — каза той, като хвана главата си с две ръце. Но страшната живост на видението не приличаше на сън. След като вече се събуди, той видя как старецът влезе в рамката си, мярна му се дори полата на широката дреха, а ръката му усещаше ясно, че преди минута беше държал някаква тежест. Блясъкът на месеца озаряваше стаята и караше да изникват от тъмните ъгли тук някое платно, там гипсова ръка, другаде метната на стол драперия, някъде панталони и неизчистени обувки. Едва сега забеляза, че не лежи в постелята си, а стои изправен пред портрета. Как бе отишъл дотам — никак не можеше да разбере. Още повече се изуми, че портретът бе съвсем открит и върху него наистина нямаше чаршаф. Замрял от страх, той го гледаше и виждаше как живите човешки очи се бяха впили право в него. Студена пот изби по лицето му; той искаше да се дръпне, но чувстваше, че нозете му сякаш се бяха сраснали със земята. И сега видя, че това вече не беше сън: чертите на стареца се размърдаха и устните му започнаха да се проточват към него, сякаш искаха да го изсмучат… Той отскочи с вик на отчаяние и се събуди. „Нима и това беше сън?“ С биещо до пукване сърце заопипва наоколо. Да, той лежи в постелята си точно така, както бе заспал. Пред него е параванът: лунната светлина изпълва стаята. През процепа на паравана се виждаше портретът, обвит, както се полага, с чаршафа — тъй както той сам го бе обвил. Значи и това беше сън! Ала стиснатата ръка и досега чувстваше, че в нея е имало нещо. Блъскането на сърцето беше силно, почти страшно; тежестта в гърдите — непоносима. Той впи очи в процепа и погледна втренчено към чаршафа. И сега видя ясно, че чаршафът се разтваря, като че под него мърдаха ръце и се опитваха да го свалят. „Господи, Боже мой, какво е това!“ — извика той, като се кръстеше отчаяно, и се събуди. И това пак беше сън! Той скочи от леглото, зашеметен, безпаметен, и вече не можеше да си обясни какво става с него: кошмар ли, или таласъм го мори, бълнуване от треска ли е това, или живо видение. Като се мъчеше да успокои донякъде душевното си вълнение и раздвижената си кръв, която биеше с напрегнат пулс по всичките му жили, той се приближи до прозореца и откри отвора за проветряване. Студеният вятър, който лъхна, го съживи. По покривите и белите стени на къщята все още лежеше лунното сияние, макар че малки облачета почваха по-често да прекосяват небето. Всичко беше тихо; от време на време се чуваше далечно издрънкване на звънчета от невидим файтон, спрял някъде в някоя уличка, дето файтонджията дремеше, приспиван от мързеливата си кранта, в очакване на някой закъснял клиент. Той дълго гледа с издадена през отвора глава. По небето вече се появяваха белезите на приближаващата зора; най-сетне почувства, че дрямката го обхваща, затвори отвора, легна в постелята и скоро заспа като убит най-дълбок сън.

Събуди се много късно и усети онова неприятно състояние, което обзема човека след отравяне с въглища: главата неприятно го болеше. В стаята беше мъгляво: неприятна влага се цедеше във въздуха и минаваше през пролуките на неговите прозорци, затрупани с картини или с грундирано платно. Навъсен, недоволен, като мокър петел той седна на своя изпокъсан диван, без да знае какво да започне и какво да прави, и най-сетне си спомни целия свой сън. Като си го припомняше, постепенно сънят изпъкваше във въображението му тъй тягостно жив, че той дори почна да се съмнява дали това наистина беше сън и обикновено бълнуване, дали нямаше нещо по-друго, дали туй не беше някакво видение. Като смъкна чаршафа, Чартков разгледа при дневна светлина тоя страшен портрет. Наистина очите поразяваха със своята необикновена живост, но той не видя в тях нищо особено страшно; само като че някакво необяснимо, неприятно чувство бе останало в душата му. Все пак той не можа напълно да се увери, че това е било сън. Струваше му се, че сред съня имаше някакъв страшен откъс от действителността. Струваше му се, че дори в погледа и в израза на стареца сякаш нещо казваше, че тая нощ той е бил при него; ръката му чувстваше тежестта, която е била в нея преди малко, сякаш някой само преди една минута бе издърпал тая тежест от него. Струваше му се, че ако бе стискал по-силно фишека, той сигурно би останал в ръката му и след събуждането.

— Боже мой, ако бих имал поне една част от тия пари! — каза той, като въздъхна тежко, и във въображението му пак почнаха да се изсипват от торбичката видените вече фишеци с примамливия надпис: 1000 жълтици.

Фишеците се разгъваха, златото блестеше, завиваха се отново и той, втренчил неподвижно и безсмислено очи в празния въздух, без да може да се откъсне от това, което виждаше, седеше като дете пред сладко ядене, което гледа как го ядат други, а то само преглъща слюнките си. Най-сетне на вратата се почука и той се сепна неприятно. Влязоха хазяинът и участъковият пристав, чиято поява, както се знае, е още по-неприятна за дребните хора, отколкото някой просител — за богатите. Стопанинът на неголямата къща, в която живееше Чартков, беше едно от ония създания, които обикновено са собственици на къщя някъде по петнайсетата линия на Василиевския остров или в Петербургската страна или в някой далечен ъгъл на Коломна — създание, каквито има много в Русия и характерът на които толкова мъчно може да се определи, колкото цветът на износен сюртук. На младини той беше капитан и креслив човек, работеше и по гражданското ведомство, можеше здравата да бие, беше и пъргав, и конте, и глупав; но на стари години всички тия негови резки особености се бяха слели в някаква мътна неопределеност. Той беше вече вдовец, беше вече напуснал службата, вече не се контеше, не се хвалеше, не предизвикваше, обичаше само да пие чай и да бъбри през това време всевъзможни глупости, разхождаше се из стаята, оправяше угарката на лоената свещ; в края на всеки месец обикаляше акуратно квартирантите си за наем, излизаше на улицата с ключ в ръка, за да погледа покрива на къщата си, няколко пъти изпъждаше портиера от дупката му, дето той се криеше да спи, с една дума, беше човек в оставка и у когото след целия му разпуснат живот и друсане с наемни коли остават само пошли навици.

— Благоволете сам да видите, Барух Кузмич — каза хазяинът, като се обърна към пристава и разпери ръце. — Ето, не плаща наема, и не плаща.

— Ами като нямам пари? Почакайте, ще ви платя.

— Аз, драги, не мога да чакам — рече ядосано хазяинът и размаха ключа, който беше в ръката му. — Ето, мой наемател е Потогонкин, подполковник, живее вече седем години у мене; Анна Петровна Бухмистерова наема и сайванта, и две ясли от конюшнята, има трима души прислуга — ето какви са моите наематели. При мен, да ви кажа правичката, няма такъв обичай да не се плаща наемът. Благоволете ей-сега да платите парите и да си излезете.

— Да, щом сте се уговорили тъй, трябва да плащате — каза участъковият пристав, като поклати леко глава и пъхна големия си пръст зад копчето на мундира.

— Но с какво да платя — пита се. Сега нямам ни пара.

— В такъв случай задоволете Иван Иванович с изделията на вашата професия — рече приставът. — Той може би ще се съгласи да вземе картини.

— Не, драги, благодаря за картините. Разбирам, ако бяха картини с благородно съдържание, та да можеха да се окачат на стената, например някакъв генерал със звезда или портретът на княз Кутузов, а то, ето на — нарисувал селяк, селяк в рубашка, слугата си, който му разтрива боите. Ще рисува портрета на тая свиня, аз него ще го напердаша, той ми измъкна всичките гвоздеи от пантите, мошеникът. На, вижте какви неща: рисува стаята. Разбирам, ако беше нарисувал прибрана, чиста стая, а той ей как я е нарисувал — с цялата смет, която се с натрупала. Погледнете само как ми е похабил стаята, благоволете сам да видите. У мен наемателите живеят по седем години, полковници, Бухмистерова, Анна Петровна… Не, ще ви кажа правичката: няма по-лош наемател от живописец, живее като същинска свиня, просто да не ти дава Господ.

И клетият художник трябваше да изслуша търпеливо всичко това. Участъковият пристав почна през това време да разглежда картините и етюдите и веднага пролича, че неговата душа е по-жива от душата на хазяина и дори не беше чужда за художествени впечатления.

— Хе — рече той, като тикна пръст в едно платно, дето беше нарисувана гола жена, — предмет, такова… веселичък. Ами на онзи там защо е толкова черно под носа, с емфие ли, или с нещо друго се е приспал?

— Сянка — отговори строго Чартков, без да извръща поглед към него.

— Ех, сянката можеше да я сложите другаде, под носа мястото е много лично — каза приставът. — Ами тоя портрет чий е? — продължи той, като се приближи до портрета на стареца. — Много е страшен. Той май наистина трябва да е бил тъй страшен, ох, ох, ами че той гледа като жив. Ех, какъв Громобой! Кого сте рисували?

— Един… — рече Чартков и не довърши думите си, нещо изпращя.

Очевидно приставът беше натиснал много силно рамката на портрета със своите недодялани полицейски ръце, страничните дъсчици хлътнаха навътре, едната падна на пода и заедно с нея падна, като звънна тежко, фишек в синя хартия. Пред очите на Чартков се мярна надписът: 1000 жълтици. Той се хвърли като безумен да го вземе, грабна фишека, стисна го конвулсивно в ръката си, която увисна от тежестта.

— Май че пари звъннаха — рече приставът, като чу, че нещо тропна на пода, но не можа да види какво е поради бързото движение, с което Чартков се хвърли.

— Влиза ли ви в работата какво имам аз?

— Влиза ми в работата, че вие веднага трябва да платите наема си на хазяина, че имате пари, а не искате да плащате — това е то.

— Добре, ще му платя днес.

— А защо не искахте да му платите по-рано, ами безпокоите хазяина си, че на туй отгоре тревожите и полицията?

— Защото не ми се искаше да пипам тия пари, още довечера ще му платя всичко и утре ще напусна жилището, защото не искам да оставам при такъв хазяин.

— Е, Иван Иванович, той ще ви плати — каза приставът, като се обърна към хазяина. — А ако пък не бъдете удовлетворен, както се полага, до довечера, тогава, господин живописецо, ще извинявате.

Като каза това, той сложи триъгълната си шапка и излезе във вестибюла, а подире му хазяинът с увиснала глава, сякаш размишляваше нещо.

— Слава Богу, дяволът ги отнесе! — рече Чартков, като чу, че вратата на вестибюла се затвори.

Той надникна във вестибюла, изпрати някъде Никита, за да остане съвсем сам, заключи подире му вратата и като се върна в стаята, почна със силно разтреперано сърце да разгъва фишека. В него имаше жълтици, всички до една нови и пламтящи като огън. Почти обезумял, той седна до златната купчина и все още се питаше дали всичко туй не е сън. Във фишека бяха точно хиляда и той изглеждаше също като оня, който бе видял насън. Няколко минути Чартков разбъркваше жълтиците, проверяваше ги и все още не можеше да се опомни. Във въображението му възкръснаха изведнъж всички истории за съкровища, за ковчежета с тайни чекмедженца, оставени от прадедите за техните разорени внуци, защото са били твърдо уверени, че внуците им ще пропилеят в бъдеще всичко. И той си мислеше: дали и сега някой дядо не е намислил да остави на внука си подарък, като го е скрил в рамката на фамилния портрет. Изпълнен с романтично бълнуване, той дори почна да мисли дали тук не съществува някаква тайна връзка с неговата съдба, дали съществуването на портрета няма общо с неговото собствено съществуване и дали самата покупка на портрета не е вече някакво предопределение. Той почна да разглежда с любопитство рамката. На едната й страна бе издълбано улейче, покрито тъй изкусно и незабележимо, че ако едрата ръка на пристава не бе предизвикала счупването, жълтиците биха си останали в покой во веки веков. Като разглеждаше портрета, той отново се учуди на знаменитата работа, на необикновената майсторска изработка на очите: те вече не му се виждаха страшни, но в душата му всеки път оставаше все още някакво неволно неприятно чувство. „Не — каза си Чартков, — чийто и дядо да си бил ти, аз ще те сложа под стъкло и ще ти направя за това златна рамка.“ Той сложи ръката си върху златната купчина до него и сърцето му заби силно от това докосване.

„Какво да правя с тях? — мислеше той, като ги гледаше втренчено. — Сега съм осигурен най-малко за три години, мога да се заключа в стаята си и да работя. Сега имам пари за бои; имам за храна, за чай, за други нужди, за наем; сега никой няма да ми пречи и досажда: ще си откупя отличен модел, ще си поръчам гипсов торс, ще си направя форми за крачка, ще си поставя една Венера, ще си купя гравюри от най-знаменитите картини. И ако поработя три години за себе си, без да бързам, не за продажба, ще ударя всички в земята и ще мога да стана прославен художник.“

Тъй говореше той в съгласие с разума си, който му подсказваше, ала вътре в него се чуваше друг глас — по-ясен и по-звънлив. И като погледна още веднъж златото, у него сякаш заговориха двайсет и двете му години и горещата младост. Сега в неговата власт беше всичко онова, което до тоя ден той гледаше със завистливи очи, всичко, на което се радваше отдалеч, като преглъщаше слюнките си. Ах, как се разтупка сърцето му, щом помисли за това! Да се облече в моден фрак, да отговее след дългия пост, да си наеме чудесна квартира, да отиде веднага в театъра, в сладкарницата, в… и прочее, и като грабна парите, той беше вече на улицата.

Най-напред отиде при шивача, облече се от главата до петите и почна като дете да се оглежда непрекъснато; накупи си парфюми, помади, нае, без да се пазари, първата попаднала му най-хубава квартира на Невски проспект с огледала и с цели стъкла на прозорците; неочаквано купи скъп лорнет, накупи също така неочаквано цял куп всевъзможни вратовръзки, много повече, отколкото му трябваха, накъдри косите си у бръснаря, разходи се два пъти из града в карета без всякаква причина, натъпка се без мярка с бонбони в сладкарницата и отиде във френския ресторант, за който досега бе чувал само неясни слухове, като за китайското царство. Там той обядва, като седеше наперено, мяташе доста горди погледи към другите и непрестанно поправяше пред огледалото накъдрените си коси. Там той изпи бутилка шампанско, за което досега също така само бе слушал. Виното зашумя малко в главата му и той излезе на улицата оживен, смел — както казват руснаците, не ще да знае за нищо. Разходи се по тротоара наперено, като гледаше всички с лорнета си. На моста съзря своя предишен професор и смело се мушна край него, като че не бе го забелязал, тъй че вцепененият професор дълго още стоя неподвижно на моста с изписано на лицето недоумение. Всичките му вещи и всичко, каквото имаше: статив, платно, картини бе пренесено същата вечер във великолепното жилище. Онова, което беше по-хубаво, той постави на по-лични места, а което бе по-лошо, захвърли в ъглите и се разхождаше из прекрасните стаи, като надзърташе непрекъснато в огледалата. В душата му се събуди онова непреодолимо желание да хване веднага славата за опашката и да се покаже пред света. Счуваха му се вече викове: „Чартков, Чартков! Видяхте ли картината на Чартков? Каква чудесна четка има Чартков! Какъв голям талант има Чартков!“ Той се разхождаше във възторжено състояние из стаята си — и се унасяше Бог знае къде. На следния ден, като взе десетина жълтици, той отиде при един издател на многотиражен вестник, който молеше за великодушни помощи; беше приет радостно от журналиста, който веднага го нарече „многоуважаеми“, като стисна двете му ръце и го разпита подробно за името, за местожителството му и още на следния ден във вестника след обявата за новоизобретените лоени свещи се появи статия със следното заглавие:

За необикновения талант на Чартков: „Бързаме да зарадваме образованите жители на столицата с една, може да се каже, прекрасна във всички отношения придобивка. Всички са съгласни, че у нас има много прекрасни физиономии и прекрасни лица, но досега нямаше средства да се предадат те на чудотворното платно, за да останат за потомството. Сега тая липса е попълнена: намери се художник, който съчетава в себе си всичко, което е потребно. Сега красавицата може да бъде сигурна, че ще бъде нарисувана с цялата грация на своята красота — въздушна, лека, очарователна, чудесна като пеперуда, която хвърчи над пролетните цветя. Почтеният баща на семейството ще се види обкръжен от челядта си. Търговецът, военният, държавният мъж — всеки с ново усърдие ще продължава своето поприще. Бързайте, бързайте, отбийте се от разходката, запътени към приятеля си, към братовчедка си или към богатия магазин, бързайте, където и да се намирате. Великолепното ателие на художника (Невски проспект, еди-кой си номер) е цяло украсено с портрети от неговата четка, достойна за Вандайковци и Тициановци. Не знаеш на какво да се учудваш: дали на вярността и приликата с оригиналите, или на необикновената яркост и свежест на боите. Хвала вам, художнико: вие сте изтеглили щастлив билет от лотарията. Да живеете, Андрей Петрович (личеше, че журналистът обичаше фамилиарността)! Прославяйте себе си и нас. Ние умеем да ви ценим. Всеобщият наплив, а заедно с това и парите, макар че някои от нашите братя журналисти се бунтуват срещу тях, ще ви бъдат наградата.“

Художникът прочете това обявление с тайно задоволство. Лицето му светна. За него заговориха в печата — това беше нещо ново за него; той препрочете няколко пъти тия редове. Сравнението с Ван Дайк и Тициан го много поласка. Изразът „Да живеете, Андрей Петрович!“ също много му хареса; да го наричат в печата с името и с бащиното му име — това беше чест, непозната досега за него. Той взе да се разхожда бързо из стаята, да разрошва косите си, сядаше по креслата, скачаше от тях и сядаше на дивана, като си представяше всеки миг, как ще приема посетителите и посетителките, приближаваше се до платното и замахваше смело с четката, като се опитваше да направи грациозно движение с ръката си. На другия ден на вратата му се позвъни; той изтича да отвори, влезе една дама, предшествана от лакей в ливреен шинел, подплатен с кожа, и заедно с дамата влезе младичка осемнайсетгодишна девойка, нейна дъщеря.

— Вие ли сте, мосьо Чартков? — каза дамата.

Художникът се поклони.

— Толкова пишат за вас; разправят, че вашите портрети са върхът на съвършенството — като каза това, дамата вдигна до очите си лорнета и почна бързо да оглежда стените, по които нямаше нищо. — Но де са вашите портрети?

— Отнесоха ги — рече художникът, който се пообърка малко. — Аз току-що се пренесох в това жилище и те са още на път… не са пристигнали.

— Били ли сте в Италия? — каза дамата, като насочи лорнета към него, тъй като не намери нищо друго, към което можеше да го насочи.

— Не, не съм бил, но искам да бъда… Впрочем засега отложих… Седнете в креслото; вие сте уморена…

— Благодаря, аз дълго седях в каретата. А ето най-сетне, виждам ваша работа! — каза дамата, като изтича до отсрещната стена и насочи лорнета си към сложените на пода негови етюди, програми, перспективи и портрети. — С’est charmant, Lise, Lise, venez ici[1]; стая в стила на Тенер, нали виждаш: безредие, безредие, маса, на нея бюст, ръка, палитра; ето прах, нали виждаш как е нарисуван прахът! С’est charmant. А тука, на друго платно, жена, която си мие лицето — quelle jolie figure![2] Ах, селяк! Lise, Lise, селяк в руска рубашка! Гледай: селяк! Значи вие работите не само портрети?

— О, това са глупости… Тъй, играл съм си… Етюди…

— Кажете какво ви е мнението за днешните портретисти? Нали днес няма такива, какъвто е бил Тициан? Няма оная сила в колорита, няма оная… колко съжалявам, че не мога да ви го кажа по руски (дамата беше любителка на живописта и бе тичала с лорнета си по всички галерии на Италия). Но мосьо Нол… Ах, как рисува той! Каква необикновена четка! Аз мисля, че в неговото лице дори има повече изражение, отколкото у Тициан. Не познавате ли мосьо Нол?

— Кой е този Нол? — попита художникът.

— Мосьо Нол. Ах, какъв талант! Той й нарисува портрета, когато тя беше само на дванайсет години. Трябва непременно да дойдете у нас. Lise, ти му покажи албума си. Знаете ли, ние дойдохме тук, за да почнете веднага нейния портрет.

— Разбира се, аз ей-сега ще бъда готов.

И Чартков издърпа мигом статива с готовото платно, взе в ръка палитрата и впи очи в бледото личице на дъщерята. Ако беше познавач на човешката природа, той би прочел веднага по него началото на детската страст към балове, началото на скръб и оплаквания за дългото време до обяд и след обяд, желанието да се покаже в новите си дрехи на разходка, тежките следи на безучастно усърдие към различните изкуства, внушавани от майката, за възвисяване на душата и на чувствата й. Ала художникът виждаше в това нежно личице само примамливата за рисуване, почти порцеланова прозрачност на тялото, привлекателната лека отпуснатост, тънката светла шийка и аристократичната нежност на снагата й. И той вече предварително се готвеше да тържествува, да покаже лекостта и блясъка на своята четка, която досега бе имала работа само с твърдите черти на груби модели, със строгите антики и копия от някои класически майстори. Той вече си представяше мислено как ще изглежда това лекичко личице.

— Знаете ли — каза дамата с малко трогателен израз на лицето, — бих искала: тя сега е с рокля, признавам, че не ми се искаше да бъде в роклята, с която сме свикнали да я гледаме: бих искала да бъде облечена просто и да седи в сянката на зеленина пред някакви полета, да има в далечината стада или горичка… за да не личи, че тя отива някъде на бал или на модна вечеринка. Признавам, че нашите балове тъй убиват душата, тъй умъртвяват остатъците от чувствата… да има простота, да има повече простота. (Уви! По лицата и на майката, и на дъщерята личеше, че те толкова бяха танцували по баловете, та и двете бяха станали почти восъчни.)

Чартков се приготви за работа, нагласи модела, съобрази всичко в ума си, замахна с четката във въздуха, мислено установи точките; присви очи, дръпна се назад, погледна отдалеч и за един час започна и довърши първото нахвърляне на боята. Доволен, той почна да рисува, работата го увлече. Забрави всичко, забрави дори, че се намира пред аристократични дами, почна да показва някои художнически фокуси, като издаваше гласно различни звуци, от време на време затананикваше, както се случва с художник, потънал изцяло в своята работа. Без всякаква церемония само с едно движение на четката той караше модела да повдигне глава и моделът най-сетне почна много да се върти и да проявява пълна умора.

— Стига за първи път — каза дамата.

— Още мъничко — рече унесеният художник.

— Не, време е! Lise, часът е три! — каза тя, като извади мъничко часовниче, закачено на златна верижка за колана й, и извика: — Ах, колко е късно!

— Само една минутка — каза Чартков с простодушен и умолителен глас на дете.

Ала дамата, изглежда, съвсем не бе разположена да угажда сега на художествените му изисквания и вместо това обеща, че другия път ще останат по-дълго.

„Но това е неприятно — помисли си Чартков. — Тъкмо ми се разигра ръката.“ И си спомни, че когато работеше в своето ателие на Василиевския остров никой не го прекъсваше и не го спираше. Никита седеше на едно място, без да мръдне — рисувай го, колкото си искаш, дори заспиваше в позата, в която му заповядваше да седи. И недоволен, той сложи четката в палитрата си на стола и се изправи неспокойно пред платното. Казаният от светската дама комплимент го събуди от неговия унес. Той се спусна бързо към вратата, за да ги изпрати; на стълбите получи покана да ги посещава, да отиде следния неделен ден на обед у тях и във весело настроение се върна в стаята си. Аристократичната дама съвсем го бе очаровала. Досега той смяташе тия същества за нещо недостъпно, родени само да се разхождат във великолепни каляски, с лакеи в ливреи и с наконтени кочияши и да хвърлят равнодушни погледи към минаващите пешеходци със скромни наметки. И ето че неочаквано едно от тия същества бе дошло сега в стаята му; той рисува портрет, поканен е на обяд в аристократична къща. Обзе го необикновено задоволство; той беше съвсем упоен и поради това се награди с чудесен обед, с вечерно представление и пак, без всякаква нужда, се разходи с карета из града.

През всички тия дни ни най-малко не му идваше на ум за неговата обикновена работа. Той само се приготвяше и чакаше минутата, когато ще чуе звънеца. Най-сетне аристократичната дама пристигна заедно с бледничката й дъщеря. Той ги покани да седнат, приближи платното вече с ловкост и претенции на светско държане и почна да рисува. Слънчевият ден и ясното осветление му помогнаха много. В своя лекичък модел той видя сега толкова неща, които, ако можеха да бъдат уловени и отразени на платното, биха дали високо качество на портрета; видя, че може да сътвори нещо особено, ако предаде всичко в тая завършеност, в която сега му се представяше натурата. Когато почувства, че ще изрази онова, което досега другите не бяха забелязали, сърцето му почна дори леко да трепери. Работата го обхвана изцяло, той потъна в рисуването, като отново забрави аристократическия произход на модела. Със затаен дъх гледаше как изпъкваха на платното леките черти и това почти прозрачно тяло на седемнайсетгодишната девойка. Ловеше всяка отсянка, леката жълтина, едва забележимата синина под очите и вече се готвеше да отбележи дори мъничката пъпчица, излязла на челото, когато неочаквано чу над себе си гласа на майката: „Ах, защо е това? Няма нужда от него — каза дамата. — Вие също… Ето, на някои места… като че е доста жълто, а тука като че има съвсем тъмни петънца.“ Художникът почна да обяснява, че тъкмо тия петънца и жълтината се съчетават добре, че те съставят приятните и леки тонове на лицето. Но отговориха му, че те не съставят никакви тонове и съвсем не се съчетават и че това само му се струва така. „Но позволете ми само тук на едно място да пипна мъничко с жълта боя“ — рече простодушно художникът. Ала и това не му позволиха. Казаха му, че Lize само днес е малко неразположена, че тя никога няма жълт цвят и лицето й поразява с особената си свежест. Чартков почна тъжно да поправя онова, което четката му бе нарисувала върху платното. Много почти незабележими черти изчезнаха, а заедно с тях изчезна някъде и приликата. Той почна безчувствено да придава на портрета оня общ колорит, който се нахвърля наизуст и прави лицата, рисувани дори от натура, някак студеноидеални, каквито могат да се видят по ученическите програми. Но дамата беше доволна, че оскърбителният колорит беше напълно премахнат. Тя прояви само учудване, че работата толкова се бави, и каза, че е чувала — как той уж в два сеанса завършвал напълно един портрет. На това художникът не можа да отговори нищо. Дамите станаха и се приготвиха да си отиват. Той сложи четката, изпрати ги до вратата и след това дълго стоя смутен, без да мръдне от мястото си, пред своя портрет. Чартков го гледаше глупаво, а през това време в главата му се мяркаха ония леки, женствени черти, ония отсенки и въздушни тонове, съзрени от него, които бяха безмилостно унищожени от четката му. Цял изпълнен с тях, той остави портрета настрана и извади отнякъде захвърлената по-рано главичка на Психея, която отдавна и ескизно беше нахвърлил на платното. Това беше сръчно нарисувано личице, но съвсем идеално, студено, със съвсем общи черти, което не бе приело още жива плът. От нямане какво да прави той почна да прокарва четката по него, като слагаше върху му всичко, което бе успял да съзре в лицето на аристократичната посетителка. Уловените от него черти, отсенки и тонове се нанасяха тук в оня пречистен вид, в който се явяват, когато художникът, нагледал се достатъчно на природата, се отделя вече от нея и сътворява равно на нея произведение. Психея почна да оживява и мисълта, която едва прозираше, почна да се облича постепенно във видима плът. Типът на младичката светска мома проличаваше неволно в Психея и по тоя начин тя получи един своеобразен израз, който даваше право да се нарече това произведение наистина оригинално. Сякаш той бе използвал на части и изцяло онова, което му бе дал оригиналът, и сега напълно се привърза към работата си. Няколко дни художникът бе зает само с нея. Когато познатите дами пристигнаха, завариха го, че работи тая картина. Той не успя да снеме платното от статива. Двете дами извикаха радостно-учудено и плеснаха с ръце.

Lise, Lise, ах, каква прилика! Superbe, superbe![3] Колко добре ви е хрумнало да я облечете в гръцки костюм. Ах, какъв сюрприз!

Художникът не знаеше как да освободи дамите от това заблуждение. Стана му съвестно, той наведе глава и каза тихо:

— Това е Психея.

— Във вид на Психея ли? C’est charmant! — каза майката, като се усмихна. Усмихна се също дъщерята. — Нали, Lise, тебе най-много ти прилича да бъдеш нарисувана като Психея? Quelle idée délicieuse![4] И какво майсторство! Това е Кореджо. Признавам си, четох и слушах за вас, но не знаех, че имате такъв талант. Не, вие непременно трябва да нарисувате и моя портрет — личеше, че на дамата също се иска да бъде нарисувана като някаква Психея.

„Какво да ги правя? — помисли художникът — Щом те сами го искат, нека Психея мине за онова, което им се иска“ — и добави гласно:

Направете си труда да поседнете още малко — ще пипна само тук-там.

— Ах, страхувам се да не би някак… Сега тя толкова прилича.

Но художникът разбра, че страхът беше за жълтината и я успокои, като каза, че той само ще придаде повече блясък и израз на очите. Всъщност беше му премного съвестно и му се искаше колкото е възможно повече да предаде прилика с оригинала, за да не би някой да го укори в пълно безсрамие. И наистина най-сетне чертите на бледната девойка почнаха да прозират все по-ясно в образа на Психея.

— Стига! — каза майката, която почваше да се страхува да не би приликата да стане прекалено голяма.

Художникът беше награден с всичко: усмивки, пари, комплименти, искрено ръкостискане, покана за обеди; с една дума, получи хиляди ласкателни награди. Портретът произведе голям шум в града. Дамата го показа на приятелите си, всички се изумяваха на изкуството, с което художникът бе съумял да запази приликата и заедно с това да придаде красотата на модела. Последната забележка се правеше, разбира се, с лека руменина от завист по лицето. И художникът изведнъж бе отрупан с поръчки. Сякаш целият град искаше да бъде рисуван от него. Всеки миг на вратата му се звънеше. От една страна, това можеше да бъде хубаво, тъй като му предлагаше безкрайна практика от разнообразие и множество лица. Но за проклетия те бяха хора, с които мъчно можеше да се работи, хора припрени, заети или пък принадлежащи на висшето общество и значи още по-заети от всички други и затова нетърпеливи до крайност. Отвсякъде изискваха да бъде само красиво и бързо. Художникът видя, че беше съвсем невъзможно да завършва портретите и че трябваше да замени всичко със сръчност и бърза смелост на четката. Да предава само цялото, само общия израз и да не се вдълбочава в рисуването на изтънчени подробности; с една дума беше съвсем невъзможно да бъде верен на природата и нейния завършен вид. Освен това трябва да се добави, че почти всички рисувани имаха много и различни претенции. Дамите изискваха в портретите им да бъдат изобразявани най-вече душата и характерът, понякога дори никак да не се държи за останалото, да бъдат окръглявани всички ъгловатости, да се смекчават всички недостатъци, ако е възможно, дори съвсем да се избягват. С една дума, да може човек по-дълго да гледа лицето, па дори и да се влюби. И поради всичко това, когато сядаха да позират, те приемаха понякога такива изрази, които смайваха художника: една се опитваше да изобрази на лицето си меланхолия, друга — мечтателност, трета на всяка цена искаше да направи устата си по-малка и толкова я свиваше, че най-сетне тя се превръщаше в точка, не по-голяма от главичка на карфица. И въпреки всичко туй искаха от него прилика и непринудена естественост. Мъжете също не бяха по-горе от дамите. Един искаше да бъде нарисуван с мощно и енергично извита глава; друг — с вдигнати нагоре вдъхновени очи; един гвардейски поручик искаше бездруго в очите му да личи Марс, един граждански сановник се стараеше да има в лицето му повече откровеност и благородство, а ръката му да бъде опряна на книга, на която с ясни думи да бъде написано: „Винаги се е борил за правдата.“ Отначало подобни изисквания караха художникът, да се изпотява: всичко това трябваше да се съобразява да се обмисля, а му даваха съвсем къси срокове. Най-сетне той проумя в какво се състоеше работата и вече никак не се затрудняваше. Дори само от две-три думи предварително разбираше кой как иска да бъде нарисуван. Който искаше Марс — рисуваше му лице на Марс; който искаше да прилича на Байрон, даваше му байроновска поза и извивка. Корина ли, Ундина ли, Аспазия ли искаха да бъдат дамите, той се съгласяваше на всичко и с голямо удоволствие от себе си на всекиго прибавяше достатъчно благообразие, което, както се знае, никога не пречи и за което понякога се прощава на художника дори липса на прилика. Скоро той сам почна да се изумява от чудната бързина и от смелостта на своята четка. А рисуваните — от само себе си се разбира — бяха във възторг и го провъзгласяваха за гений.

Чартков стана моден живописец във всяко отношение. Почна да ходи по обеди, да придружава дамите в картинните галерии и дори на разходка, да се облича като франт и да заявява гласно, че художникът трябва да принадлежи на висшето общество, че трябва да поддържа званието си, че художниците се обличат като обущари, не знаят да се държат прилично, не съблюдават изискания тон и са лишени от всякаква образованост. Вкъщи, в ателието си, той установи във висша степен чистота и ред, нае двама великолепни лакеи, взе си ученици франтове, преобличаше се няколко пъти на ден в различни утринни костюми, къдреше косите си, залови се да изтънчва обноските си, с които щеше да приема посетителите, зае се да разхубави с всички възможни средства външността си, за да може тя да произвежда приятно впечатление на дамите; с една дума човек вече не можеше да познае в него оня скромен художник, който работеше някога незабележимо в своята колибка на Василиевския остров. Сега той се произнасяше категорично за художниците и за изкуството; твърдеше, че на предишните художници се приписвали премного достойнства, че всички те до Рафаел рисували не хора, а херинги, че зрителите само във въображението си виждат в техните картини присъствието на някаква святост, че дори сам Рафаел не всичко рисувал хубаво и че за много негови произведения славата му се носела по традиция, че Микеланжело бил самохвалко, защото искал само да се хвали със знанията си по анатомия, че у него липсвала всякаква грациозност и че истински блясък, сила на четката и колорит трябвало да се търси едва сега, в днешния век. Тук, естествено, неволно стигаше и до себе си. — Не, не разбирам — казваше той — напрежението на другите да седят и да се блъскат над работата. Според мен човек, който се бъхти по няколко месеци над една картина, е труженик, а не художник. Не бих повярвал, че той има талант. Геният твори смело, бързо. Ето на, аз — казваше той, като се обръщаше обикновено към посетителите, — тоя портрет го нарисувах за два дена, тая главичка — за един ден, това — за няколко часа, това — за час и нещо. Не, аз… Признавам, че не смятам за изкуство онова, което се лепи ред по ред; това е вече занаят, а не изкуство.

Тъй разправяше той на посетителите си и посетителите се чудеха на силата и смелостта на неговата четка, когато чуваха колко бързо рисува, издаваха дори възклицания, а след това си разправяха един на друг: „Това е талант, истински талант! Вижте как приказва, как блестят очите му! Il у а quelque chose d’extraordinaire dans toute sa figure.[5]

Художникът се ласкаеше, когато чуваше такива думи за себе си. Когато в списанията се появяваше печатна похвала за него, той се радваше като дете, макар че тая похвала се купуваше от него с пари. Разнасяше напечатаното навсякъде и го показваше уж случайно на познати и приятели и това го радваше по най-простодушен и наивен начин. Славата му растеше, работата и поръчките му се увеличаваха. Вече почнаха да му дотягат едни и същи потрети и лица, позите и извивките на които бяха вече заучени за него. Вече без голямо удоволствие ги рисуваше, като се мъчеше само да нахвърли набързо главата, а останалото даваше на учениците си да довършат. По-рано все пак търсеше да даде някое ново положение, да порази със сила, с ефект. Сега и това почваше да му омръзва. Умът му се уморяваше да измисля и премисля. Нямаше вече сили, нямаше и време: разпиленият живот и обществото, дето се мъчеше да играе роля на светски човек — всичко това го отдалечаваше от труда и мислите. Четката му ставаше все по-студена и по-тъпа и без да чувства, той се затвори в еднообразни, определени, отдавна изтъркани форми. Еднообразните, студени, вечно пригладени и сякаш закопчани лица на чиновници, военни и цивилни, не бяха широко поле за неговата четка, тя почваше да забравя вече и великолепните драпировки, и силните движения, и страстта. За композиция, за художествена драма, за нейната сложна завръзка не можеше да става и дума. Пред него имаше само мундир, корсет и фрак, пред които художникът усеща мраз и всякакво въображение изчезва. В произведенията му не личаха вече дори най-обикновени качества, а между това картините му все още се ползваха със слава, макар че истинските познавачи и художници, гледайки последните му работи, само свиваха рамене. А някои, които познаваха Чартков от по-рано, не разбираха как е могъл да изчезне неговият талант, белезите на който бяха проявени тъй ярко още в самото начало, и напразно се мъчеха да отгатнат как може да угасне дарбата у човека, когато той току-що е достигнал пълното развитие на всичките си сили.

Но упоеният художник не чуваше тия приказки. Той почваше вече да наближава времето, когато умът и годините стават солидни: почна да дебелее и да расте нашир. Почна вече да чете във вестниците и списанията прилагателни: нашият уважаем Андрей Петрович, нашият заслужил Андрей Петрович. Почнаха да му предлагат почетни служебни места, да го канят на изпити, в комитети. Почна, както винаги се случва в почетна възраст, да защищава силно Рафаел и старите художници не защото се бе убедил напълно в техните високи качества, а защото искаше да ги тика в очите на младите художници. Почваше, както са свикнали всички на тия години, да укорява без изключение младежта в безнравственост и в лоша душевна насока. Почна да вярва, че всичко в света става просто, че няма вдъхновение и че всичко необходимо трябва да бъде подложено на строг ред, на точност и еднообразие. С една дума животът му стигна вече ония години, когато всичко у човека, което излъчва порив, се свива, когато могъщият лък по-слабо докосва душата и не се обвива от пронизителните звуци около сърцето, когато досегът на красотата не преобразява вече девствените сили в огън и пламък, а всички прегорели чувства стават по-достъпни за звука на златото, вслушват се по-внимателно в неговата прелъстителна музика и постепенно, без да усещат това, позволяват й съвсем да ги приспи. Славата не може да даде наслада на оня, който я е откраднал, а не я е заслужил; тя поражда постоянен трепет само в достойните за нея. И затова всички негови чувства и пориви се насочиха към златото. Златото стана негова страст, идеал, страх, наслада, цел. Снопчетата банкноти се трупаха в сандъците и както всеки човек, на когото се случи да бъде отреден тоя страшен дар, той почна да става отегчителен, недостъпен за нищо, освен за златото, безпричинен скъперник, безпътен събирач на пари. Той беше вече готов да се превърне в едно от ония странни същества, които изобилстват в нашия безчувствен свят, на които изпълненият с живот и със сърце човек гледа с ужас, които му се струват движещи се каменни ковчези с мъртвец вътре вместо сърце. Ала едно събитие силно разтърси и събуди цялата негова жизнена същина.

Един ден той видя на масата си бележка, с която Академията на изкуствата го молеше, като неин достоен член, да отиде и да даде мнението си за едно ново, изпратено от Италия произведение на един руски художник, който се усъвършенстваше там. Тоя художник беше един от неговите предишни другари. От ранни години той носеше в себе си страстта към изкуството, потънал изцяло в него със своята пламенна душа на труженик, откъснал се от приятели, от роднини, от скъпите си навици и отиде там, дето под прекрасните небеса зрее величавият разсадник на изкуството, в оня чудесен Рим, чието име кара тъй пълно и силно да бие пламенното сърце на художника. Там той потъна като отшелник в труд и занятия, от които нищо не го откъсваше. Не се интересуваше дали хората говорят за характера му, за неумението му да се държи с другите, за неспазването на светските приличия, за унижението, което неговото сиромашко, неконтешко облекло представяше за званието художник. Той не се интересуваше дали неговите другари художници му се сърдят, или не. Пренебрегваше всичко, беше отдал всичко на изкуството. Посещаваше неуморно галериите, по цели часове стоеше пред произведенията на великите майстори, като изучаваше и изследваше тяхното чудно изкуство. Той не довършваше нищо, преди да се провери няколко пъти чрез тия велики учители и без да прочете в техните творения безмълвен и красноречив съвет за себе си. Не започваше шумни разговори и спорове, нито защитаваше пуристите, нито беше против пуристите. Отдаваше всекиму, колкото му се следваше, като извличаше от всичко само онова, което бе прекрасно, и най-сетне прие за свой учител само божествения Рафаел. Като велик поет-художник, прочел много и различни произведения, изпълнени с много прелести и величави красоти, той бе оставил най-сетне като своя настолна книга само „Илиадата“ на Омир, защото бе открил, че в нея има всичко, каквото искаш, и че няма нищо, което да не бе се вече отразило тук в дълбоко и велико съвършенство. И затова от своето школуване той бе научил величавата идея на творчеството, могъщата красота на мисълта, високата прелест на небесната живопис.

Когато влезе в залата, Чартков завари там вече грамадно множество посетители, събрани пред картината. Тоя път, както рядко се случва, между многобройните ценители цареше най-дълбока тишина. Той побърза да си придаде многозначителен вид на познавач и се приближи до картината; но, Господи, какво видя там!

Пред него стоеше чисто, непорочно, прекрасно като невяста, произведението на художника. Скромно, божествено, невинно и просто като гений, то се извисяваше над всичко. Сякаш небесните фигури, удивени от толкова устремени към тях погледи, бяха спуснали срамежливо прекрасните си ресници. Познавачите съзерцаваха с чувство на неволно смайване новото невиждано изкуство. Тук бе съчетано сякаш всичко: проучването на Рафаел, отразено във високото благородство на позите, проучването на Кореджо, което се проявяваше в окончателното съвършенство на живописта. Но най-мощно личеше силата на творчеството, скрита в душата на самия художник. И последната подробност в картината бе проникната от нея; във всичко бе отпечатан художественият закон и вътрешната сила. Навсякъде бе доловена оная плавна закръгленост на линиите, съществуваща в природата, която може да се види само от окото на художника-творец и която става ъгловата у копировача. Личеше, че всичко, извлечено от външния свят, художникът бе включил първо в своята душа и вече оттам, от тоя душевен извор, го бе излял като звучна тържествена песен. И стана ясно дори на непосветените каква неизмерима бездна съществува между истинското творение и простото копие от природата. Почти невъзможно бе да се изрази оная необикновена тишина, в която неволно бяха потънали всички, впили очи в картината — ни шумолене, ни звук; а през това време картината сякаш всеки миг се издигаше все по-високо и по-високо; тя се отделяше от всичко — все по-светла и по-чудесна — и най-сетне изведнъж се превърна цяла в плод на долетяла от небесата мисъл у художника — единствен миг, за който целият човешки живот е само една подготовка. Неволни сълзи бяха готови да се отронят по лицата на посетителите, окръжили картината. Сякаш всички вкусове и всички дръзки, неправилни отклонения на вкуса се бяха слели в някакъв безмълвен химн на божественото произведение. Чартков бе застанал пред картината неподвижно, с отворена уста, и най-сетне, когато посетителите и познавачите постепенно зашумяха и почнаха да разсъждават за качествата на произведението и когато най-сетне се обърнаха към него с молба да каже мнението си, той се опомни; искаше да си даде равнодушен, обикновен вид, искаше да каже някое обикновено, пошло мнение на бездушните художници, нещо като: „Да, разбира се, вярно е, не може да се отрече талантът на художника; има нещичко, личи си, че е искал да изрази нещо, ала що се отнася до най-важното…“ И след това да добави, разбира се, такива похвали, на които не би се зарадвал никой художник. Искаше да стори това, но думите замряха на устните му, сълзи и ридания избухнаха нестройно вместо отговор и той избяга като безумен от залата.

Чартков стоя една минута неподвижен и безчувствен сред своето великолепно ателие. В един миг цялата му същина, целият му живот бе разбуден, сякаш младостта му се бе върнала, сякаш загасналите искри на таланта бяха пламнали отново. От очите му изведнъж падна превръзката. Боже! Да погуби тъй безмилостно най-хубавите години на младостта си; да унищожи, да угаси искрата на огъня, който може би е тлеел в гърдите му, който може би щеше да се разгори сега във величие и красота и може би също тъй би изтръгвал сълзи на учудване и благодарност! И да погуби всичко това, да го погуби без всякакво съжаление! Стори му се, че в тая минута сякаш отведнъж и вкупом оживяха в душата му усилията и поривите, които някога му бяха познати. Той грабна четката и се приближи до платното. По лицето му изби пот от усилие, цял се превърна в едно-единствено желание и пламна от една мисъл: искаше му се да изрисува паднал ангел. Тая мисъл най-много отговаряше на състоянието на душата му. Ала уви! Фигурите, позите, групите и мислите излизаха насилени и несвързани. Неговата живопис и въображението му бяха вече премного свързани само с един начин на работа в безсилния порив да прекрачи границите и оковите, които сам си бе наложил, личаха вече неправилност и грешки. Той бе пренебрегнал уморителната дълга стълба на постепенните познания и на първите основни закони за бъдещи велики произведения. Той цял беше изпълнен с раздразнение. Заповяда да изхвърлят от ателието му всички последни произведения, всички безжизнени модни картинки, всички портрети на хусари, на дами и на статски съветници. Заключи се сам в стаята си, заповяда да не пускат никого и цял потъна в работа. Като търпелив юноша, като ученик той седна и заработи. Ала колко безпощадно-неблагодарно беше всичко, което излизаше изпод четката му! На всяка стъпка се спираше от непознаването на най-елементарните неща; простата незначителна техника изстудяваше целия му порив и беше непреодолим праг за въображението му. Четката му неволно се връщаше към затвърдените форми, ръцете се поставяха по заучения вече начин, главата не смееше да направи необикновена извивка, дори гънките на дрехите излизаха твърди и не искаха да се подчиняват и да драпират непознати пози на тялото. И той чувстваше, чувстваше и виждаше това сам!

„Но дали наистина съм имал талант? — каза най-сетне той. — Дали не съм се излъгал?“ И като каза тия думи, той се приближи до предишните си произведения, които бе работил някога тъй чисто, тъй безкористно, там, в бедната колиба на усамотения Василиевски остров, далеч от хората, от охолството и от всевъзможните прищевки. Той се приближи сега до тях и почна внимателно да разглежда всички и заедно с тях пред него изникна целият му предишен сиромашки живот. „Да — рече отчаяно той, — имал съм талант. Навсякъде, по всички личат признаците и следите му.“

Чартков се спря и изведнъж цялото му тяло затрепера: очите му срещнаха други очи, впити неподвижно в него. Беше необикновеният портрет, който бе купил в Шчукинския безистен. През всичкото време той не се виждаше, затрупан с други картини, и съвсем бе излязъл из ума му. А сега сякаш нарочно, когато всички модни портрети и картини, които изпълваха ателието, бяха изнесени, портретът се показа отгоре заедно с предишните произведения на неговата младост. Художникът си спомни цялата негова странна история, спомни си, че тоя странен портрет беше донякъде причина за неговото проебразяване, че паричното съкровище, намерено по такъв чуден начин, роди у него всичките суетни подбуди, които погубиха таланта му, и насмалко бяс щеше да обземе душата му. Той веднага заповяда да изнесат навън омразния портрет. Ала душевното вълнение не се успокои от това: всичките му чувства, цялата му същина бяха потресени до дъно и той изпита оная ужасна мъка, която като поразително изключение се случва понякога в природата, когато някой слаб талант се опитва да се прояви като по-голям, а не може — оная мъка, която великите неща пораждат у юношата, но която, щом мине границата на мечтанията, се превръща в безплодна жажда, оная страшна мъка, която прави човека способен на ужасни злодеяния. Обзе го ужасна завист, завист до лудост. По лицето му избиваше жлъчка, когато виждаше произведение, носещо печата на талант. Той скърцаше със зъби и го поглъщаше с поглед на чудовище. В душата му се роди най-пъкленото намерение, каквото някога е изпитвал човек, и той се втурна с бясна сила да го осъществи. Почна да купува всичко най-хубаво, създадено от живописта. Щом купеше картина, която струваше много скъпо, занасяше я предпазливо в стаята си, хвърляше се отгоре й като бесен тигър, пробиваше я, разкъсваше я, нарязваше я на парчета и я тъпчеше с нозе, като се смееше от наслада. Натрупаните от него неизброими богатства му позволяваха да задоволява това свое адско желание. Той развърза всичките си торбички със злато и разтвори сандъците си. Никога нито едно чудовище на невежеството не беше унищожавало толкова прекрасни произведения, колкото тоя свиреп отмъстител.

На всички публични продажби, щом се явеше той, всеки предварително се отчайваше, че ще може да купи някое художествено произведение. Сякаш разгневеното небе бе изпратило нарочно в света тоя ужасен бич, като искаше да лиши света от цялата му хармония. Тая ужасна страст нахвърли по лицето му своя страшен колорит: то винаги беше жълтозелено. Самите му черти изобразяваха хула към света и отрицание. Сякаш в него се бе въплътил оня страшен демон, изобразен идеално от Пушкин. Освен отровните думи и вечните порицания устата му не произнасяше нищо друго. На улицата той беше като някаква харпия и всичките му познати, щом го зърнеха отдалеч, се мъчеха да се отстранят и да избягнат срещата, като казваха, че тя може да им отрови целия ден.

За щастие на света и на изкуствата такъв напрегнат и тежък живот не можеше да продължава дълго: размерът на страстите беше съвсем несъответствен и огромен за неговите слаби сили. Все по-често почнаха да се случват припадъци на бяс и безумие и най-сетне това се превърна в най-ужасна болест. Жестока треска, съчетана със скоротечна охтика, го връхлетя тъй свирепо, че за три дни той се превърна на сянка. Към това се прибавиха всички белези на безнадеждна лудост. Понякога няколко души не можеха да го удържат. Почнаха да му се мяркат отдавна забравените, живи очи на необикновения портрет и тогава бесът му беше ужасен. Всички хора около леглото му приличаха на ужасния портрет. Той се удвояваше, учетворяваше пред погледа му, по всичките стени сякаш бяха окачени портрети, впили в него своите неподвижни живи очи. Страшните портрети гледаха от тавана, от пода, стаята се разширяваше и удължаваше безкрайно, за да може по-добре да побере тия неподвижни очи. Докторът, който се бе заловил да го лекува и бе чул вече за неговата странна история, се мъчеше с всички сили да намери някаква тайна връзка между призраците, които той виждаше, и случките в живота му, но никак не можа да успее.

Болният не разбираше и не чувстваше нищо друго, освен своите мъчения и издаваше само ужасни ридания и неразбрани думи. Най-сетне в последния, вече безгласен порив на страданието животът му спря. Неговият труп беше страшен. От огромното му богатство не можаха да намерят нищо, но когато видяха нарязаните парчета от прекрасните произведения на изкуството, цената на които надхвърляше милиони, разбраха ужасната употреба на това богатство.

Бележки

[1] Това е очарователно, Лиза, Лиза, ела тук.

[2] Какво хубаво лице! (фр.).

[3] Великолепно, великолепно! (фр.).

[4] Каква чудесна идея! (фр.)

[5] Има нещо необикновено в цялата му фигура! — бел.авт.