Таньо Клисуров
Далеч от нас децата ни растат…

Далеч от нас децата ни растат.

И в събота един и същи път

пътуваме до село с автобуса —

седалката разсърдена ни друса.

Все чакаме квартира по-голяма,

а в старата — достатъчна за двама —

спестяваме едната си заплата

и мислим си: това е за децата.

А те не тичат в събота срещу ни,

забравили са ласкавите думи,

не търсят в чантите какво им носим,

не ни отрупват с хиляди въпроси,

зад бабините си поли се крият

и сякаш питат ни: „Кои сте вие?“

Далеч от нас децата ни растат.

Страхувам се, след време някой път,

когато нямаме с квартирата тревоги,

когато и спестеното е много,

„Кои сте вие?“ — ще ни стреснат с глас

децата, уж създадени от нас.