Таньо Клисуров
Паметник

Издигнах си паметник по-траен от медта.

Хорациий

Аз също се помъчих паметник да си издигна —

градих го с думите, пресявани с години.

Несъвършен и малък се получи, но ми стигаше

да ме запомнят близки и роднини.

Пристъпвах с чиста съвест винаги на листа.

Но сменят се епохите. И съвестта излишна стана.

Дойдоха варварите и площадите прочистиха,

рушеше с чукове тълпата им пияна.

Защо го правят, питах се, какво ги тласка

да сриват времето, което са заварили?

И може ли в рушенето да дириш щастие,

дори когато богът ти е варварин?…

Един удари моя паметник. И го разцепи —

минава процепът на челото в средата.

С длето избоде другият зениците, за да са слепи;

ръцете изпочупиха, затъкнаха устата.

Но и това не утоли нагона им ужасен,

надраскаха по паметника думи скверни —

децата ми се срамуват от баща си,

да няма на кого да бъдат верни…

С ухо допрял гръдта ти, усещам: още дишаш,

мой паметнико — и разбит, и тъжен.

дали си струва пак очи да ти изпиша,

ръцете с шини да скрепя, главата да привържа?

Изглеждаш по-висок с пукнатините си огромни,

в избодените ти очи пак светлината се въззема.

Оставям те такъв. И вярвам: ще те помнят

приятели и врагове по-дълго време!