Таньо Клисуров
Животе мой…

Животе мой, прехвърлих твоя хребет.

Сега крилата си надолу влача.

Погледнат от високо — ти си дребен,

от ниското видян — небостъргач си.

Не те измервам. Важното за мен е,

че аз до свободата се докоснах,

че моето изстрадано летене

спаси душата ми от дребни робства.

Макар с годините да осъзнах: крилата,

които по рождение получих —

друг ги купува със една заплата

и ги размахва — да не му е скучно.

Не, аз не искам да размахвам своите

ей тъй — да произвеждам просто вятър,

и като някакъв заможен собственик

с пари да имам част от висината.

И досега не мога да забравя —

такива точно ми подрязаха крилата

и ми крещяха във ушите „браво“,

когато се отчайвах от съдбата си.

И питаха ме: „За какъв се мислиш,

че си решил да гледаш отвисоко?

И ти си като всички ни, и ти си

готов да замениш летежа с кокал…“

Крилата ми се умориха страшно,

Животе мой, но пак ще ги размахвам.

И нищо, че съм в ниското и прашното,

и нищо, че ще казват: той е смахнат.

Такава лудост е една възможност

не вървешком да се намъкна в Рая,

а времето фалшиво и безбожно

със своя полет да опровергая!