Таньо Клисуров
Мария

Мария, Мария обичам името ти, защо да крия,

то у мен като в църква висока звучи.

Ими дава кураж — като името на онази Мария

с най-майчините от всички женски очи.

Ти си любимата, ти си майката, ти си

всичко, което думата Всеотдайност може да побере.

Девет кръга върху гръдтта ти са изписани,

точно в средата улучва жестокото острие.

Злото, което премеждия праща, не се ли насити,

не утоли ли най-сетне досегашната стръв?

Ти си ранената, а бършеш нежно с косите си

драскотините мои с нищожни капчици кръв…

Днес седя в едно кафене. Побелял съм, защото

вече изпих житейската чаша дълго кафе.

„Мария!“ — вика на сервитьорката от барплота

барманът с бяла риза и панталони от кадифе.

Виждам момиче с безвкусен гердан на шията,

с разкривени токчета и червило с ярък цвят.

Искам да изкрещя: „Не я наричай Мария!

Две са Мариите — една на небесния, една на този свят.

Първата роди Божи син, втората — моя.

Те ме закрилят еднакво от земното зло.

На едната Мария, когато съм слаб се моля,

другата с устни лекува горещото ми чело.“