Христо Пощаков
Преградата

Огромният незрим кръг обхваща част от просторна равнина и ивица океан с няколко разхвърляни до брега островчета. В центъра на обградената територия, в съседство с тихо езерце, се намираше селището. Ниските му постройки се гушеха всред кафеникавата растителност и заедно с ленивите облачета се отразяваха във водното огледало. Задушният въздух бе застинал: в тази част на света царуваше постоянно спокойствие, породено от прозрачното, но неподатливо тяло на преградата.

Соргол до болка познаваше омразната граница. Тя можеше да се проследи от върха на хълма, върху който стоеше, а част от нея минаваше съвсем наблизо — само на няколко крачки. Отсам беше тихо, оттатък се носеше вятърът — загадъчна, не напълно осмислена дума, останала от предишните поколения. Истинската й същност оставаше скрита, за вятъра се съдеше само по резултата от действията му. Оттатък клоните на дърветата се огъваха, откъснати листа се носеха из въздуха, блъснаха се в недвижимата стена и се трупаха при основата й. Вятърът отново ги разпиляваше, препускаше по развълнуваната трева и изчезваше в безкрайните пасища, из които се скитаха необезпокоявани от никого диви животни. От другата страна се намираше изобилие от храна, от тази — лишения. Почвата даваше все по-слаби реколти, числеността на добитъка непрекъснато намаляваше.

Според преданията, зад линията на хоризонта се простираха планини. Саргол се помъчи да си представи нещо многократно по-високо от хълма, върху който се намираше, но не успя. Опита отново. Сближените му очи примижаха, ноздрите му се разшириха от напрежение, ала представата се изплъзна — превърна се в неясно петно, чиито контури бързо се стопиха. Обзе го внезапна ярост; мускулите му се напрегнаха, прииска му се да се нахвърли върху неумолимото нещо ограничило свободата му, после успя да се овладее и и се отпусна безсилно. Горчивият опит го бе научил, че преградата щеше да го отхвърли с безразличие, като камъните отскочили от снагата й в безуспешно търсене на пролука.

Саргол не желаеше да се примири. Изучаваше я от години, беше проучил всяка точка от протежението й, отчаяно търсеше начин да я преодолее. Засега недостижимо високо, това се удаваше на облаците и птиците. Основата й оставаше недостъпна, опитите за прокопаване на тунели бяха пропаднали.

Той разтърси глава, прогони чувството на безпомощност и се затича по склона. Поразително усещане за вятър измести мрачните мисли, изпита нужда да литне. Дългата му коса се развя, стъпалата му се отделяха от земята… но отново я срещнаха. Разочарован от своя измамен полет, Саргол намали хода си и бавно продължи към селището.

Когато доближи дома на Веронар, слънцето вече залязваше. Пристъпи прага на двора, застлан с каменни плочи, наведе се и отпи глътка вода от тънката струйка, която изтичаше от вградената в зида чешмичка, след това се насочи към полираната от годините пейка, заета от слаб, възрастен човек.

— Мир на дома ти, Учителю! — приветствува го Саргол.

— Да не напуска и твоя, почтени — отвърна Веронар. — Не съм те виждал отдавна, какво те води насам?

— Нуждата от вяра. Напоследък не спя спокойно, мислите за преградата предизвиква кошмари. Не мога да повярвам, че някога тя не е съществувала!

— Седни до мен, успокой се! Раздразнението е лош съветник на разума и пречи на добрия разговор. Пявата на преградата е описана от Гора — създателя на буквите, по сведения на все още живи очевидци. Преди това събитие сме били невежествени; покланяли сме се на идоли, намазани с животинска кръв, нямали сме добитък, не сме засаждали полезни растения. Преградата ни заставила да се научим на много работи. Прадедите ни се досетили, че ако избият животните в ограденото пространство, ще се обрекат на гибел. За да оцелеят се принудили да преодолеят собствената си лакомия, а по-късно открили огъня и металите. В известен смисъл, преградата е била полезна…

— Да, но сега ни пречи! — избухна Саргол. — Ненавиждам я!

Смущението на Веронар принуди Саргол да смени тона си. Ожесточението изписано по лицето му смекчи чертите си и той продължи тихо:

— Извинявай, че те прекъснах, но както заявих се нуждая от вяра. Преди няколко зими спомена, че ще се измъкнем!

— Така беше — потвърди Веронар, — въпреки че твърдението ми се градеше върху предположения.

— Нима искаш да ме убедиш в противното!?

— Не си ме разбрал добре. Ще преодолеем преградата, когато силата на мисълта и уменията ни нараснат.

— Колко ще чакаме? Животът стана нетърпим, никой не си дояжда! — Несгодите изострят ума, правят го по-гъвкав — отвърна меко Веронар. — Всичко в света има рационален смисъл.

Саргол безсилно отпусна рамене.

— Кой е издигнал преградата? — попита с нотки на безднадежност. — Кой ни затвори в този гаден капан?

— Засега категоричен отговор е невъзможен. Единствено столетникът Картал е убеден, че тя е дело на всемогъщия Наргот, който седи на трона си в планините и управлява света. Такова твърдение изглежда наивно и бих попитал: не кой е издигнал преградата, а защо е издигната? Същността и противоречи на здравия разум, на общата хармония в природата, следователно произходът й е изкуствен, свързан с някаква цел. Формата й доказва същото — идеален цилиндър, докосващ облаците. Елементарната логика подсказва издигане на насип до горния му край, после направа на идентичен от другата страна. Това означава десетки години труд на цялото население и превръщане на половината от оградената територия в безплоден ров. Подобно решение е неприемливо, нужно е друго — оригинално и просто.

— Мъдри Веронар, ти владееш тайните на геометрията, боравиш с необятния свят на числата, познаваш пътя на звездите! Събери могъществото на знанията си и намери правилното решение! За всеки твой замисъл, разчитай на здравите ми ръце!

След тази кратка прочувствена реч, Саргол се сбогува. Излезе от двора и в полумрака различи гладните погледи на собствените си деца, които отдавна го търсеха из селището.

* * *

Над лишения от атмосфера спътник на планетата, неколкократно по-малък от Луната, избухна зеленикаво сияние. То постепенно избледня и в центъра му се появи дисковиден апарат, чиято сянка запълзя по осеяната с кратери и островърхи скали повърхност. Късите припламвания в отражателите му го насочиха към дълбок каньон, той намали скоростта си и скоро стабилизаторите му докоснаха метална платформа, едва забележима всред каменистите образувания. Над двадесетина метра под нея двама млади мъже се спогледаха тревожно — гледката върху екрана пред тях не подлежеше на съмнение.

— Открити сме — констатира по-едрият, — пристига инспектор!

Лицето на по-дребния помръкна.

— Все някога щеше да се случи — промърмори ядосано. — Но защо точно на нас?

Люкът на входната шлюзова камера се отвори. От него се измъкна висок човек, свали шлема си и ги изгледа с хладно любопитство.

— Мартин Бонер — представи се с лек поклон. — Мисля, че целта на визитата ми е ясна. Инспекцията наскоро се добра до данните за вашия експеримент, но, както се казва, по-добре късно, отколкото никога.

Той дръпна магнитния цип на един от джобовете си и извади плосък дигитален секретар. Докосна няколко сенсора по повърхността му и произнесе: — Глеб Устинов, АСД-2100-Х11?

По-едрият кимна унило.

— Филип Льоклерк, КМС-112-Н23?

По-дребният мрачно наведе глава.

— Колко ви остава до края на дежурството?

— Почти два местни месеца — отвърна Глеб.

— Сигурно ще се наложи да си заминете предсрочно. Нещастниците отдолу търпят намесата ви почти три техни века, стига им толкова.

— Протестирам! — възрази силно Филип. — Запознат ли сте с аргументите на Калев, със защитата на институтското ръководство? Съществата под нас не са нещастни, те се борят за своето бъдеще!

— Мнозинството в Световния Съвет е на друго мнение.

— Нима не са разбрали, че реализирахме скок в развитието на цивилизация! Спестихме хиляди години сън на разума в крехкото му огнище, експериментът е уникален!

— Не се горещете толкова, никой не ви е упълномощил да експериментирате с разумни същества.

— Дори в техен интерес! — почти изкрещя Филип.

— По-спокойно, млади човече! Пристигнах да изясня някои детайли, но изглежда не срещам необходимото разбиране.

— Нима искате да пропадне труда на десетки учени?!

— Лично аз нямам такова намерение, само изпълнявам волята на Съвета.

— Сигурно не сте запознат с последните събития — намеси се Глеб. — Прогресът на аборигените нараства с невероятни темпове, всеки изминал ден поднася нова изненада!

— Оставете ентусиазма, искам да вникнете в неприятната ситуация, създадена от вашия Институт. Многомилиардното човечество пръснато из космоса спазва общоприети морални норми, а техните принципни положения се наблюдават от Световния Съвет. За него вие сте нищожни частички от конгломератна маса с общоприети възгледи. Не разсъждавам по друг начин и за вашето ръководсво.

— Все пак част от членовете на Съвета е гласувала „против“, предполагам, че тази част не е била толкова малобройна.

— Да, наистина… — потвърди с известно колебание инспекторът. — Но не беше мнозинство.

— Виждате ли?! — тържествуващо произнесе Глеб и премина в настъпление. — Мнозинството е било сляпо към фактите. Един компютър би дал много по-правилна оценка.

— Защо продължаваме да спорим? — изрече раздразнено Бонер. — Решението е ясно: демонтаж на термоядрената централа, изградена на планетата и напускане на спътника. Като помисля за количествата енергия, прахосани по поддържането на силовото поле, косите ми настръхват. Това граничи с престъпление!

— Не съм съгласен! — ядосано възрази Филип. — Освен това има още нещо, за което изглежда сте забравили. „Нищожни частици“ ще се възползват от правото си на върховна апелация, Съветът е длъжен да я разгледа в предвидения законен срок.

— На какво се надявате? На месец повече?

— На приключване на Експеримента — твърдо заяви Глеб. — Той е пред завършване.

— Поразителен ентусиазъм, невероятен! — възкликна инспекторът. — А не разбирате, че никой не ви е дал правото да обричате аборигените на полугладно съществувание! Да не говорим за появата на канибализъм на островите!

— Островитяните имаха възможност да имигрират на материка, но не го направиха. Преградата няма отношение към поведението им. Вие сякаш нарочно пропускате най-главното: целта на Експеримента. След няколко хиляди години тази звездна система ще премине през друга, чиято наедряла звезда вече се забелязва с невъоръжено око. Такава рядка за космоса катастрофа предлага единствен избор: заселване на нова планета с подходящи условия за живот. За да го осъществят, аборигените ще трябва да възприемат огромни знания, а ние не сме в състояние да моделираме гънките на мозъците им по друг начин.

— Убедителна защита. Интересно защо вашето ръководсво не успя да се справи с нея?

— Вероятно нападките са били твърде яростни — предположи Филип.

— Вашата упоритост ме смайва — неочаквано се усмихна Бонер. — Въпреки че разговаряхме на различни езици, ще се постарая да предам апелацията ви в секретариата на Съвета. Може би ми станахте симпатични, но това едва ли ще промени нещата. Нямам какво повече да добавя, излишно е.

Той се сбогува церемонно, постави шлема си и изпратен от недоверчивите погледи впити в гърба му, изчезна в люка.

* * *

Първоначалното замайване премина, парливото чувство на страх от предстоящата неизвестност остана при трапчивият мирис на дим и хората, които се бяха превърнали в точици. Стори му се, че сред тях различава светлите дрехи на Веронар, после в съзнанието му неволно изплуваха неговите напътствия. Наведе се, взе камък от струпаната на пода купчина и го изхвърли през борда. Кошът реагира като странно същество, освободено от товара си и облекчено подскочи нагоре. Саргол продължи да изхвърля останалия баласт, докато бялото тяло на пухест облак го всмукна в себе си, обгърна го с мътната си пелена и закри земята от погледа му. Нагоре и все нагоре! Огромното кълбо над главата му вече не се забелязваше, въздушното течение го носеше нанякъде, влагата го пронизваше, караше кожата му да настръхва и затрудняваше дишането. Предишното опиянение от полета изчезваше, неприятните усещания се допълваха от самотата, която го бе стиснала за гърлото и го оплиташе с лепкавите нишки на подтискаща волята му неувереност. Беше попаднал в някакъв непривичен и нереален свят, страстно желаеше по-скоро да се освободи от него.

Най-сетне земята се появи отново. В далечината се различаваше светлото петънце на езерцето, обградено от малките като кубчета къщи на селището, по-наблизо се забелязваше хълмът, върху който толкова пъти се бе изкачвал, а местността под него изглеждаше чужда и непозната. Саргол се взря в релефа й, но не можеше да повярва на очите си. След миг изпита неописуемо тържество и радостният му вик огласи висините. БЕШЕ ПОБЕДИЛ ПРЕГРАДАТА! Улисан в невероятното откритие, той не обърна внимание на странната птица, която непрекъснато го съпътствуваше, не забеляза как в единственото й око, насочено към него, удивено се отрази слънцето.

Земята се приближаваше застрашително, баластът беше привършил. Саргол прелетя над стадо животни, които панически се разбягаха, после дъното на коша се вряза в почвата и го изхвърли навън. Освободеният от последния си товар балон се издигна, прескочи редица дървета и изчезна от погледа.

Проснат по гръб, Саргол изохка мъчително и се опита да се изправи. Това му се удаде с известен труд, след това преодолял болките от натъртванията, закуцука към границата. По пътя вятърът го блъсна в гърба и го накара съвсем да ги забрави. Могъщото чувство за победа го подтикна да се затича към дългата верига от застинали в изумление човешки фигури, които го очакваха в далечината.

Те стояха пред него — смълчани, потресени от невероятното събитие. Саргол протегна ръце по навик и бавно продължи, в очакване на съпротивата на преградата. Една стъпка, още една, още няколко. Той се хвърли в прегръдките на Учителя и заплака от щастие. ПРЕГРАДАТА БЕШЕ ИЗЧЕЗНАЛА!

* * *

Поради слабата гравитация, пенливата струйка на шампанското се точеше като мед. Въпреки това затруднение, Филип успя да напълни чашите, остави бутилката и въпросително изгледа Глеб.

— Прекалено е отлежало — заяви с опасение. — Въпреки особените космически условия, в които е протичал този пикантен процес, няма да бъде честно, ако се отровим. Може да е на двеста години, не се знае кога е донесено!

— Заслужава си риска — дълбокомислено каза Глеб. — Не се съмнявай, че ще бъдем спасени. Жалко за Калев, не доживя този ден. Ние също не го очаквахме така скоро, но той дойде. За по-малко от месец, аборигените стигнаха до идеята за балон и я реализираха!

Те внимателно докоснаха ръбовете на чашите, отпиха по глътка и се обърнаха към горящите очи на Саргол, които ги наблюдаваха от видеозаписа.

— Време е да посетим планетата — отбеляза Филип. — Трябва да поднесем втората приятна изненада.

— Съгласен съм — отвърна Глеб. — Освен това необходимо е да подготвим посрещането на инспектора в по-изискана обстановка — той все още не е запознат с местния фолклор.

* * *

От дома на Веронар долитаха звуци на музикален инструмент, придружени от тихо пеене. По плетената завеса на един от прозорците играеха слаби отблясъци на светилник, ласкавата нощ бе изпълнена с трепет, който се вливаше в непривикналите им към тежестта тела и донасяше спомени за Земята. Глеб повиши налягането в сервомеханизмите на скафандъра, после протегна ръка и почука на вратата.