Таньо Клисуров
Уличен цигулар

Почти допрял лице в цигулката, повдигнал вежда,

вживява се във ролята си на маестро пръв.

Но се разбира, че не е, защото поглежда

към сложения пред нозете му калъф.

 

Там не валят ни едрите, ни щедрите монети

на Ханчевия дъжд по онзи парижки тротоар.

Но все пак петдесет стотинки светят —

за тази сутрин скромен хонорар.

 

Парчето хляб за обеда е тъй осигурено,

а до довечера току-виж е изкарал и за сол.

И някак се извива по-разкрепостено

една мелодия, звъняща в си бемол.

 

За хляб и сол и аз разпалвам всекидневно чувство,

редя слова, когато радвам се, когато съгреша —

дано си купи някой моето изкуство,

дано нахраня нечия душа.

 

Не съм ли беден цигулар, изправен също

на тротоара в моя град. Но я го виж:

градът пренебрежително главата си извръща.

И по това прилича си с Париж.