Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Man in the Middle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Брайън Хейг. Посредникът

Американска. Първо издание

Обсидиан, София, 2007

Худ. оформление: Николай Пекарев

Редактор: Димитрина Кондева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN 978-954-769-152-0

История

  1. — Добавяне

На Лиса, Брайън, Пат, Дони и Ани

1

Закъснението може да е достойнство, може да бъде и грях.

Да закъснееш за парти например е модно. Закъснееш ли за собственото си погребение, ще ти завиждат за късмета. Но ако закъснееш за разследване на убийство, неминуемо ще си имаш сериозен проблем с кариерата.

Почти всеки проблем обаче си има решение, затова се обърнах към привлекателната дама в кафяво-бежов костюм и попитах:

— Често ли идвате тук?

— Много смешно — рече тя, без дори да се усмихне.

— Това ми е коронната реплика.

— Тъй ли?

— Нямате представа колко често жъне успех.

— Прав сте. Нямам представа.

Тя закри устата си с длан и тихичко се разсмя или може би се прозина.

Протегнах ръка и се представих:

— Шон Дръмънд. — После добавих с лека доза творческа фантазия: — Специален агент от ФБР.

— Биан Тран — отвърна тя. Не обърна внимание на протегнатата ръка, а явно се мъчеше да не обръща внимание и на мен.

— Хубаво име.

— Тъй ли?

— Харесвам костюма ви.

— Имам работа. Защо не си потърсите нещо и вие?

Разговорът вървеше зле от самото начало. Откровено казано, когато делиш тясна стая с красива жена и пресен труп, чарът и остроумието ти автоматично скачат на по-високо ниво. Посочих с пръст тялото върху леглото.

— Интересно, не смятате ли?

— Лично аз бих избрала друго прилагателно.

— Тогава дайте да видим дали ще се спогодим за съществителните — убийство или самоубийство?

Откакто бях влязъл, тя не откъсваше очи от трупа. Сега за пръв път се обърна и ме огледа.

— А вие как смятате?

— Определено прилича на самоубийство.

— Определено. Но дали изглежда така заради него… или заради някой друг?

Смешно. Май точно това я попитах току-що.

Обърнах се и отново огледах трупа. За жалост един висок и шишкав съдебен лекар се беше привел над него да търси улики, тъй че виждах само главата на жертвата и два крака със среден размер.

Все пак ето какво можех да забележа: жертвата беше мъж, малко под шейсет, нито грозен, нито красив, нито висок, нито нисък, нито мършав, нито дебел и тъй нататък. Просто човек от улицата. Невзрачно лице, късо подстригана прошарена коса, нормално телосложение и нищо извън обичайното.

Хрумна ми, че ако се разминете по тротоара или седнеш до него в метрото, просто няма да го забележиш.

И това, помислих си, е един сериозен мотив да посегнеш на живота си — убийствена анонимност.

— Откога сте тук? — попитах аз мис Тран.

— От около трийсет минути. — Тя драскаше записки в малък бележник. Извъртя рамо и — съвсем случайно, сигурен съм — скри от полезрението ми бележника. После попита: — А вие?

— Току-що пристигнах. Ще ми помогнете ли да се ориентирам?

Пропуснах да спомена защо бях там, което имаше връзка с факта, че телефонът на жертвата се подслушваше от хора на ФБР, а те пък работеха с хора от ЦРУ които случайно засекли как някаква стресната жена се обажда по телефона на местните ченгета да съобщи за труп.

Жертвата беше, както казваме в разузнаването, обект на вражески интерес; беше, тоест в минало време. Сега представляваше обект на загадка, а във всяка загадка има пет основни въпроса. Кой е умрял бе очевидно, както и къде, значи оставаха трите въпроса, които бях пратен да изясня: кога, как и с малко късмет — защо.

Лично на мен никой не ми бе казал защо, а в нашия занаят човек не пита. Ако трябва да знаеш, ще те уведомят. Досадно, разбира се. Но за това правило си има съвсем основателни и важни причини. Съдбата на нашата нация може да зависи от него, тъй че се налага да преглътнеш любопитството, да загърбиш догадките и да го спазваш.

Така или иначе, подозрение в шпионаж — това предполагах. Нали разбирате, ФБР и ЦРУ нито се обичат, нито си вярват. Едните работят вън от страната, другите вътре, освен при случаите на шпионаж, когато съвместно опират пешкира. Тогава на малката сцена се сблъскват две примадони, а всички знаем докъде води това.

Струва си също да отбележим, че страната водеше открита война — в Афганистан и Ирак — и шпионажът бе станал по-актуален, отколкото през Студената война, когато шпионите най-често издаваха други шпиони като в някаква драма с кръвосмесителни убийства. Ако съди по шпионските романи и филмите на Холивуд, човек би останал с чувството, че това е била едничката цел на Студената война. Откровено казано, беше досущ като лудориите на спортисти, които се пляскат в съблекалнята с мокри кърпи. Забавно, не ще и дума; в крайна сметка обаче нито успехите бяха тъй големи, нито провалите тъй зловещи, както изглеждаше отстрани. По-сериозните дела се уреждаха чрез милионите въоръжени войници, разменящи свирепи погледи през границата между двете Германий; а най-сериозните — от двама почтени господа с куфарчета, които можеха взаимно да си видят сметката.

След 11 септември обаче светът стана друг. Времената се менят — днес шпионажът означава рухнали кули, смазани нации и мъртви войници.

Уверявам ви, че по последната тема проявявах най-жив интерес.

Което насочва разговора към мен — току-що произведен полковник по армейско звание, юрист по образование и сътрудник на Главна военна прокуратура по професия, временно командирован към ЦРУ, макар че нито мис Тран, нито местните ченгета трябваше да го знаят. ЦРУ страшно си пада по прикритията, маскировките и заблудите. На територията на Съединените щати това обикновено означава, че се представяме за хора от други федерални служби и трябва умело да разиграваме ролите си. По принцип хората от ЦРУ са интелигентни, хитри, фалшиви и високомерни — всичко това трябва да се прикрие. Федералните пък са върли оптимисти, здравомислещи, досадни, недодялани и противни, тъй че мога да се похваля с три от петте им качества. Сигурно се досещате кои точно.

Както и да е, мис Тран отново бе престанала да ми обръща внимание, затова я попитах:

— Ще ми помогнете ли, или не?

— Защо да ви помагам?

— Ще ви се отблагодаря.

— Тъй ли? По какъв начин?

Усмихнах се.

— После можете да ме поканите на обяд, на вечеря, на Бермудите, където решите.

Без видим ентусиазъм тя отговори:

— Нека да си помисля.

Явно нещо в другия край на стаята я разсея и тя се отдалечи.

Би трябвало също да спомена, че в момента бях зачислен към едно малко и абсолютно уникално ядро в ЦРУ, наречено Служба за специални проекти, или ССП. Единственото специално на службата, което съм видял досега, е, че й пробутват задачи, нежелани от никого — като сегашната например. Според мен би трябвало да я кръстят Служба за обиране на големите гадости, но както казах, шпионите си падат по димните завеси и маскировката, тъй че нищо не е каквото изглежда и точно така им харесва.

Както и да е, този отдел работи пряко за директора на ЦРУ, което си има предимства, защото не ни се налага да прескачаме бюрократичните бариери, но е и неудобство, тъй като няма кой друг да поеме вината за издънките. Налага се да балансираме.

Освен това между армията и тайните служби има голяма и съществена културна разлика. Откровено казано, заради нея преживявах известни трудности с адаптацията. Дори ме предупредиха, че ако пак си събуя обувката и заговоря на подметката, ме чака дълго пребиваване в чужбина на много гадно място. Тия хора наистина не знаят как да се веселят.

За армейските офицери не е чак толкова необичайно да ги дават назаем, или казано на военен език, да ги командироват към други държавни служби. Както ми обясниха, идеята е всеки да донесе на масата нещо различно — различни специалности, различни начини на мислене, различни костюми. Така цялото ставало по-голямо от сбора на отделните части. Когато се говори за организация, терминът е синергия, а при обикновения човек говорим за шизофренично раздвоение на личността. Не съм сигурен каква точно е разликата, но казват, че имало.

По причини, които тепърва трябва да разбера, Управлението поиска мен, а по други, които отлично разбирам, бившият ми армейски шеф с огромна радост ме изрита навън. Значи би могло да се каже, че всички бяха доволни от споразумението, може би освен мен.

Но моята шефка Филис Карни обича да казва, че търси „неудачници, бунтари и особняци“ заради тяхната „готовност да прилагат нестандартни решения на всекидневните проблеми“. Интересна административна теория. Мисля, че почна да търси друга, откакто се запозна с мен.

Мис Тран бе пъхнала глава в гардероба на жертвата. Приближих се изотзад и попитах:

— Нещо интересно?

Тя се извърна към мен.

— Тук има три ченгета, криминалист и четирима детективи. Защо точно аз?

— Информирайте ме и тутакси изчезвам от живота ви.

За пръв път тя прояви интерес към думите ми.

— Защото съм привлекателна ли?

— В никакъв случай — отвърнах аз, а наум си казах: Определено. — Изглеждате умна и си водите записки. Като момичето, до което седях във втори клас.

— Кога е било това? Миналата година? — Тя се усмихна на собствената си шега.

Репликата й ми напомня да уточня момента и мястото: десет и трийсет сутринта, понеделник, 25 октомври, апартамент 1209 в един огромен жилищен блок с апартаменти под наем на Саут Глийб Роуд — предимно гарсониери и тук-там по някой двустаен или тристаен. Пред сградата нямаше надпис „Пансион за разпасани ергени“, но усещах, че има подобна репутация.

Апартаментът беше малък — спалня, кухненски бокс, хол с размерите на дрешник и столова. В рекламна брошура биха го описали като „уютен и задушевен“, което в превод на човешки език означава „непоносимо тесен“. Мебелите бяха малко и изглеждаха нови и евтини — от боклуците, дето можеш да вземеш под наем или да купиш на някоя разпродажба. Собствен почерк не забелязах: нямаше нито книги, нито картини, нито ония ненужни дреболии, които хората слагат тук-там, за да придадат индивидуалност на жизнената си среда.

Обикновено може да се узнае много за един човек по жилището му. Особено за жените, които са склонни да смятат, че облеклото и обзавеждането отразяват същността им. По-често обаче проличава какви искат да бъдат. Мъжете не са чак толкова комплицирани или интересни. Обикновено спадат към две категории: задници или прасета. Както и да е, по моя преценка обитателят на това жилище беше доста спретнат, дискретен, изключително добре организиран и педантичен. Или пък просто безпаричен тип, кух като празна кутия от мляко.

Знаех, че името на жертвата е Клифърд Даниълс, знаех също, че е цивилен и работи в Пентагона към кабинета на заместник-министъра по политическите въпроси.

Знаех още, че въпросната служба има удивително важно значение в необятния лабиринт на Пентагона — нещо като собствено външно министерство на военните, където се излюпват стратегии за световно господство, преди бойните планове да бъдат предадени за одобрение от цивилните.

Плюс това знаех, че Клифърд е волнонаемен с ранг, който се равнява приблизително на полковник, и че има достъп до строго секретни материали. С оглед на тия факти според мен си струваше да се отбележи, че един мъж над средна възраст, със сериозна професия като неговата, работещ в престижна секретна служба, е избрал да живее в жилищен комплекс с неофициално название „Чукалнята“.

Би трябвало да спомена една интересна лична подробност, която забелязах, минавайки през хола — сребърна рамка със студийна фотография на умерено привлекателна жена на средна възраст, усмихнато момче и навъсено девойче.

Това изглеждаше нелепо в жилищните условия на Клифърд и би могло да означава, че съвсем наскоро се е натъкнал на потайното любовно гнезденце, че е разведен или нещо средно.

И последно: намирахме се на територията на окръг Арлингтън, което обясняваше присъствието на всички тия арлингтънски ченгета, детективи от отдел „Убийства“ и криминалисти, опитващи се да изяснят какво точно е станало.

Ако беше самоубийство, щяха вече да са готови за ранен обяд. При убийство обаче денят им едва започваше.

Както споменах, вонеше здравата и аз бях единственият без парцалче, напоено с дезинфектант под носа — или може би единственият, който все още дишаше.

Но поне изглеждах мъжествен и хладнокръвен, докато всички останали приличаха на шаблонни образи от калпав сапунен сериал. През краткия си престой в Управлението бях узнал, че образът е изключително важен — образът създава илюзията, а илюзията създава реалността. Или май беше обратното. В Управлението си имат школа за тия неща, но аз работех при тях само временно.

Както и да е, Биан Тран погледна часовника си, въздъхна някак странно и каза:

— Добре, дайте да приключваме. Бързо. — Тя ме погледна и продължи: — Когато дойдох, разговарях със старшия детектив. Станало е снощи. Около полунощ. Мисля, че носът вече ви го е подсказал. Права ли съм?

След пет-шест часа при стайна температура трупът почва да отделя газове, а в тясно и затворено пространство като това тук е по-ужасно и от тоалетната на мексикански ресторант. Нямах представа какво е вечерял Клиф, но ми се виждаше отвратително.

Мис Тран отбеляза:

— Според статистиката това е часът на самоубийствата. Не точно полунощ. Просто късно вечер.

— Нямах представа.

— Така е при около седемдесет на сто от случаите.

— Аха.

— Помислете си — каза тя. — Изтощение, душевните сили са изчерпани, мракът носи униние и ако жертвата живее сама, обхваща я чувство на самота и депресия. — Сигурно съм проявил интерес към беседата, защото мис Тран продължи: — Пролет. Това е обичайният сезон. Но празниците като Коледа, Нова година и Деня на благодарността също са популярни сред самоубийците.

— Смахната работа.

— Нали? Когато настроението на нормалните хора се повишава, тяхното пада.

— Вие май добре познавате темата.

— Не бих се нарекла експерт. Помагала съм при разследването на седем-осем самоубийства. А вие?

— Убийства, нищо друго. Мафиотски отмъщения, няколко отвличания с фатален край, такива работи. — Помълчах и попитах: — Случвало ли ви се е и друг път да видите подобно самоубийство?

— Не съм и чувала за такова.

— Имаше ли писмо?

Тя поклати глава.

— Но това нищо не значи. Чувала съм за случаи, когато оставят писмо в службата си или дори го пращат по пощата.

Тя отиде до тоалетката и взе да оглежда нещата по нея: гребен и четка, огледалце, няколко мъжки дреболии. Последвах я и попитах:

— Как е открито тялото?

— Жертвата ползва… ползвала е услугите на чистачка. Жената имала ключ, в девет сутринта влязла и заварила тая каша.

— Което означава, че при идването й външната врата е била заключена. Нали така?

— Вратата се заключва автоматично. И не… няма следи от взлом.

— Ченгетата провериха ли вече? — Знаех, че по-късно ще ми зададат този въпрос, затова не пропуснах да се осведомя.

— Да, провериха. Може да се влезе само през външната врата или през плъзгаща се стъклена врата към балкона. Балконската врата също е заключена, ако ви интересува. А и сме на дванайстия етаж.

— Кой повика полицията?

— Чистачката. Набрала 911 и от там я прехвърлили към участъка.

Вече знаех това, но когато пропуснеш да зададеш дежурните въпроси, хората стават подозрителни и почват да разпитват теб. Картата ми от ФБР изглеждаше достатъчно автентична, за да мина покрай полицая на входа; сега само трябваше да избягвам сериозните разговори, които биха разкрили колко съм бос. Това го умея.

— Къде е чистачката? — зададох аз следващия дежурен въпрос.

— В кухнята. Казва се Хуанита Перес. Млада, около двайсетгодишна. Силно набожна католичка, вероятно нелегална имигрантка и в момента извънредно разстроена.

— Не се и съмнявам.

Нали разбирате, бях пристигнал в апартамента с очакването да видя труп, но въпреки това зловонието и гледката ме потресоха. Хуанита може да е очаквала разхвърлян апартамент, но не и мъртъв клиент, особено пък в такова ужасно състояние, а още по-малко проверка дали има зелена карта.

Опитах се да си представя момента, когато тя влиза в спалнята, може би привлечена от миризмата, помъкнала кофа за чистене, четка за прах или някакъв друг инструмент на занаята си. Отваря вратата, прекрачва вътре и що да види: чисто гол мъж, проснат по гръб, с омотани около краката чаршафи. На нощното шкафче има пълна чаша вода, а на пода до леглото се валя купчина дрехи: черни чорапи, бели боксерки, смачкани кафяви мокасини, костюм, бяла полиестерна риза и убийствено грозна вратовръзка — на зелени и кафяви ивици, с летящи птички. Много безвкусно, но по всичко личи, че с тези дрехи е бил на работа предния ден. За наблюдателното око това е своеобразна улика.

Освен това изпод леглото се подаваше само ъгълчето на ожулено кожено куфарче, от което не откъсвах очи — причините ще обясня по-късно.

Всъщност аз дори неусетно пристъпих натам, лекичко сложих крак върху куфарчето и натиснах. Съдържанието изглеждаше твърдо и плоско — дебел бележник или може би лаптоп. После избутах куфарчето по-далеч под леглото и за да разсея мис Тран, посочих купчината дрехи.

— Съблякъл се е набързо.

— Ами… обзалагам се, че не му е било до сгъване и подреждане.

Кимнах. Знаех, че от гледна точка на поведението това донякъде съвпада със самоубийството, а донякъде — не. Застанали пред бездната на небитието, хората се съсредоточават единствено върху настоящия миг и напълно забравят за утрешния ден, защото за тях той няма да дойде.

Но, от друга страна, самоубийците рядко са тъй забързани и немарливи. Първо, те вече са господари на съдбата и участта си. Някои се борят с изкушението, други се наслаждават на момента. Каквато и смес от страдания да ги е довела дотук, сега тя ще бъде прогонена, заличена… завинаги. Настава покой, може би дори миг на съзерцание. Някои съчиняват обяснителни, гневни или извинителни писма; мнозина стават удивително спокойни и превръщат действията си в ритуал.

Веднъж един познат психиатър ми обясни всичко това и добави, че конкретният метод на самоубийство често разкрива много за настроението и душевното състояние на жертвата.

Мъртъвците не говорят, както са казвали някога ония симпатяги, пиратите. Но в много случаи ни оставят пътеводни послания.

Един често срещан и навярно логичен импулс е стремежът към безболезнен или поне бърз край. Но най-важното е как го постигат.

За повечето самоубийци осакатяването, изгарянето или обезобразяването на собственото тяло е неприемливо; оттам идват и предпочитанията към свръхдозата, отровата, въглеродния окис или найлоновата торбичка върху главата — методи, оставящи опустялото хранилище на духа непокътнато, което по една или друга причина има значение. Други превръщат последното си съзнателно действие в обществен спектакъл — хвърлят се от високи сгради над оживени улици или събират публика, като се обаждат на ченгетата. Трети избират точно обратното, търсят уединено място да изтрият всяка следа от своето съществуване и скачат безименни от високи мостове над дълбоки води или предизвикват пожар, за да изпепелят телата си.

За жалост тогава се намирахме в бар, психиатърът всъщност беше от женски пол, а аз бях пийнал порядъчно и се интересувах повече от размера на бюста й, отколкото от броя на дипломите й. Често се срамувам от собствената си свинщина, но, така или иначе, с едно съм наясно: самоубийството прилича на пантомимата. То е послание от задгробния свят, стига да знаеш как да го разчетеш. Жертвата съобщава нещо.

Отново се помъчих да надникна през рамото на съдебния лекар и се запитах какво послание ни изпраща този тип, било то съзнателно или не.

Главата му лежеше върху възглавница, напоена със засъхнала кръв и частици мозък, а на около пет сантиметра от ухото лявата му ръка стискаше деветмилиметров глок. Показалецът му още докосваше спусъка, а на цевта имаше заглушител, което бе интересно. Нямаше видими признаци за борба — още едно доказателство, че човекът е действал самостоятелно.

Разбира се, когато има вероятност смъртта да се окаже убийство, прибързаните изводи са недопустими. Едно виждаш, друго иска да ти втълпи убиецът, а трето трябва да съзреш.

— Виждате ли добре? — попита Тран.

— Аз… пропускам ли нещо?

Кой знае защо, въпросът ми предизвика иронична усмивка.

— Да, струва ми се, че май пропускате.

Приех това като съвет и заобиколих трупа, тъй че досадният доктор да не ми се пречка. Плъзнах поглед нагоре от средата на тялото, после надолу.

Първото, което забелязах, бяха моравите петна около хълбоците и долната част на ръцете, което е съвсем нормално няколко часа след като сърцето спре да работи и гравитацията придърпа кръвта надолу. Коремът вече се издуваше от газове, а по тялото не видях синини или охлузвания. Очите бяха изцъклени, а лицето изразяваше изненада, шок или и двете. Позамислих се над това.

Около пет сантиметра над лявото ухо имаше малка черна дупчица, приблизително с размерите на деветмилиметров куршум, което подсказваше, че пистолетът в лявата му ръка е сторил черното дело. Както споменах, на цевта имаше заглушител и пистолетът беше не просто глок, а специален модел, известен под името „Глок 17 про“. Знаех, че е вносен и скъп.

Куршумът беше изстрелян хоризонтално и част от дясното му ухо, половината мозък и парченца от черепа бяха оформили върху доскоро бялата отсрещна стена някакво подобие на абстрактна картина.

Нямаше брачна халка — следователно Клиф Даниълс или не беше женен, или, ако се съди по фотографските доказателства в хола, пазеше брака си в тайна.

Още нещо интересно за човек, който в много отношения изглежда съвсем невзрачен — поне в едно Клифърд Даниълс предизвикваше изумление. Нали разбирате, нямам основания да се оплаквам от мъжките си достойнства, но не бих искал в съблекалнята да стоя точно до Клиф.

И най-интересното: с дясната ръка стискаше другия си пищов и личеше, че в момента на смъртта е бил възбуден. Божичко.

Върнах се при мис Тран. Тя ме погледна и попита:

— Видяхте ли го?

— Кое?

Мълчание.

Някой трябваше да каже нещо и накрая тя уточни:

— Толкова е… голям.

— А, това ли? Не бих го нарекъл голям.

Тя се усмихна.

— Разбира се, въпросът не е до размера — добавих аз.

— Напротив.

— Така е.

Изведнъж се озовахме на тънък лед. Така де, двама почти непознати професионалисти, мъж и жена, делящи една тясна стаичка с вирнатата мачта на покойник.

— Смятам — подхвърли тя, — че трябва да отбележим неговото… хм… неговото състояние на…

— Какво?

— Нали знаете… неговото…

— Хайде де, изплюйте камъчето.

— Стига толкова, Дръмънд — отсече раздразнено тя. — Големи хора сме все пак.

— Тъй ли? Питайте шефа ми по въпроса.

— Вижте… трупът има… имал е ерекция. Нека използваме клинична терминология. Да се държим като професионалисти. Можем да се справим.

— Добра идея. В края на краищата не можем да си затваряме очите пред слона в стаята.

Тя закри устата си с длан и се усмихна или може би се навъси.

— Е… чуйте тогава добрата новина. Мисля, че можем да изключим импотентността и малкия пенис като причини за самоубийството.

Разсмяхме се.

Нали разбирате, и двамата бяхме засегнати от смъртта на този човек, съчувствахме на страданията, тласнали го към тъй трагично деяние, и горяхме от професионална амбиция да разкрием цялата истина.

Ерос и Танатос — сексът и смъртта. Когато древните гърци пишели за секса, това било комедия, за смъртта — трагедия. А сцената пред нас представляваше смесица от печалното, отвратителното и смешното. Както знае всяко ченге, иронията е защитен механизъм, начин за постигане на безпристрастност, без който нямаш надежда да спипаш лошите.

Така или иначе, това е нейното оправдание. За моето предпочитам да премълча.

Изкашлях се, опитах се да си избистря мозъка и попитах:

— И тъй, убийство или самоубийство?

— Ами… разследващият детектив спомена още няколко неща, които би трябвало да знаете.

— Продължавайте.

— Когато прислужницата влязла в стаята, телевизорът работел… както и дивидито, макар и в пасивен режим.

— Значи е зяпал в екрана, преди да дръпне спусъка. Може филмът да не му е допаднал. Може би, вместо да смени канала, е решил просто да си тегли куршума.

Спомних си как навремето една приятелка ме накара да изгледам цяла серия от „Болницата“ и към края наистина бях готов да се самоубия.

— В плеъра имало порнографски филм — каза мис Тран.

Спогледахме се.

— Не съм чувала за подобно самоубийство — добави тя. — А вие?

— Чел съм за случаи, когато някои сексуални фетиши водят до смърт. Казват например, че задушаването подсилвало сексуалните усещания.

— Да, чувала съм. Но при тия случаи смъртта е случайна, нежелан резултат. Тук няма подобно нещо.

— Може би си е спрял дъха, преди да дръпне спусъка.

Тя ми хвърли такъв поглед, сякаш се канеше да ме прати в ъгъла. После каза:

— Сексуална асфиксия… такъв е клиничният термин за извращението, което споменахте. При него се използва примка, предизвикваща внезапен недостиг на кръв, а следователно и на кислород в мозъка. Но не това е станало тук, нали? Гледал е порно, вдигнал е пистолета и си е пръснал черепа.

Хрумна ми много забавен отговор, свързан с възможността да е сбъркал голямата и малката глава. Но понякога се вслушвам в гласа на разума, затова предположих:

— Можем да допуснем, че е използвал записа, за да не мисли за предстоящата неприятна задача. Разсейване… един вид душевна упойка. — И като си спомних пак разговора с психиатърката, заявих: — Ето и още една тема за размисъл. При самоубийците начинът на смъртта често изразява какво са мислили в последните мигове.

— Добре… Звучи логично. — Тя погледна замислено трупа на Клифърд Даниълс и попита: — Според вас какво е било последното нещо, което му е минало през главата?

— Деветмилиметров куршум.

Мисля, че с тъпите си шеги бях изчерпал търпението й.

— Опитайте пак — рече тя.

— Е, невинаги става дума за съзнателно или обмислено действие. Може би е някакъв пристъп на пагубен нарцисизъм. Нали разбирате, неосъзнат ексхибиционизъм, който в един момент води до амок.

— Смятате ли?

— Смятам, че Клифърд несъмнено е имал с какво да се похвали. Нали не възразявате? Може би е искал да го запомнят точно с това.

Тя не издаде какво мисли за предположението ми, само подметна:

— Странна порода са мъжете.

— Погледнете на най-близкия вестникарски павилион. Не само мъжете си падат по сексуалния ексхибиционизъм… или по грамадни телесни органи.

— А вие пък си помислете кой купува подобни издания и защо. — Тя помълча и отсече: — Все пак обаче повдигате любопитен въпрос. Непременно ще се консултирам с психиатър по темата.

Което ми даде очакваната възможност да попитам:

— Защо сте тук? Участвате ли в разследването?

— А вие защо сте тук?

— Първо дамите, моля.

— О… значи сте и джентълмен!

Не беше чак толкова смешно, но тя се разсмя.

Трябва да обясня защо попитах. Костюмът в кафяви тонове на Биан Тран не беше обикновено дамско костюмче, а пустинна маскировъчна униформа с армейска емблема, избродирана точно над дясната гърда.

Армейската униформа може да разкрие много неща. Например емблемата на десния ревер — кръстосани старинни пистолети — я определяше като служител на военната полиция, което можеше да има нещо общо с присъствието й тук. Златното листо на другия ревер издаваше, че е майор, а бойните нашивки на дясното рамо говореха, че е влизала в сражения и е дала приноса си за опазване на западната цивилизация, каквото и да означава това.

Колкото до самата личност под униформата: гъста права коса, сресана на път по средата, черна на цвят и дълга до раменете, както изисква уставът, макар че не всички жени го спазват. Очи големи, черни. Азиатско лице с високи, лукаво изразителни вежди. Прецених възрастта й на около трийсет години — млада за майор, — значи сигурно си разбираше от работата, а погледът й излъчваше доброта и интелигентност.

— Попитах защо сте тук — каза тя.

Виетнамка по име и външност, макар че английският й нямаше и следа от акцент; всъщност беше безупречен — идеално произношение, интонация и тъй нататък. Умерен грим и ако проявявате интерес към това, както аз понякога — беше без брачна халка, само с простичък черен пластмасов часовник, миниатюрно златно пръстенче от Уест Пойнт и верижка с личен знак, грижливо увит в найлон.

Като цяло Биан Тран ми се стори впечатляващо въплъщение на най-добрите войнишки качества — стегнато, здраво и току-що изкъпано тяло, готово за волейбол на плажа или за рискована мисия срещу вражеско село, в зависимост от обстоятелствата.

Повдигнах вежди.

— Няма ли просто да ми кажете защо сте тук? — повтори тя.

Беше много привлекателна, макар че, разбира се, в днешната армия не обръщаме внимание на подобни неща. Войникът си е войник, а сладострастието е слабост и монопол на хедонистите отвъд портала.

Както и да е, явно бях изчерпал цялото й търпение и имах добро алиби, затова я осведомих:

— ФБР има свой човек в арлингтънския полицейски участък. Тъй като жертвата е — или по-точно беше — служител от Министерството на отбраната, нашият човек сметнал, че трябва да хвърлим едно око.

— Какво означава това?

— Ако се окаже убийство, може да го поемем. Ако пък излезе самоубийство, значи е под достойнството на Бюрото да се интересува от него — оставяме го на местните.

— Колко великодушно. — Тя ме изгледа втренчено. — Защо ще се интересува ФБР, дори ако наистина е убийство?

— Не е казано, че непременно ще се заинтересуваме. Моята работа е да докладвам. После големите клечки решават.

Тя кимна.

— Ами вие? Какъв интерес представлява за армията смъртта на един цивилен от Министерството на отбраната?

— В момента не работя за армията. Зачислена съм към Отдела за специални разследвания, който докладва пряко на министъра на отбраната. Службата, където работеше Клиф Даниълс, бе уведомена за смъртта му от арлингтънската полиция. От там позвъниха на нас и ето ме тук.

— Разследвате или само проверявате фактите?

— Също като вас трябва да съставя кратък доклад за обстоятелствата около смъртта на Даниълс. Нищо повече.

— Познавахте ли го?

— Не.

— Кой ще получи доклада?

— Кабинетът на министъра. Но ще го прочете някой сътрудник и най-вероятно всичко ще свърши дотам. — Тя помълча и добави: — Освен ако мистър Даниълс не е убит.

— И после?

— Това е първият ми подобен случай. Моята служба обикновено не се занимава с насилствени престъпления. Изкарваме си залъка от измами, кражби и сексуални нередности. Но най-вероятно министърът ще прати на арлингтънската полиция писмо с молба да ни държат в течение.

Усмихнах се.

— Да не повярва човек, нали? Смъртта… колко писане пада след нея.

— И още как. — Тя също се усмихна. — Слушайте, трябва пак да си поговоря с разследващия детектив. Ще ми направите ли една услуга?

— Цял съм на ваше разположение.

— Нито ви искам, нито ми трябвате целият, Дръмънд. Просто дръжте под око онова куфарче.

— Куфарче ли? Не видях никакво…

— Онова там. — Тя посочи с пръст. — Което случайно бутнахте под леглото.

— О… Не съм…

Тя сложи пръст върху гърдите ми.

— Смятам да го проверя за отпечатъци. Не искам да намеря и вашите.