Карел Чапек
Терсит ^[0]

Беше нощ и мъжете ахейски^[1] седяха до самите огньове.

— Овнешкото днес пак нищо не струваше — обади се Терсит, като чоплеше зъбите си. — Не мога да разбера как търпите това, ахейци. Обзалагам се, че ТЕ са имали за вечеря най-малкото агнета сукалчета, а за нас, старите бойци, разбира се, и дъртият вонящ пръч е достатъчен. Майка му стара, като си помисля само за онова овнешко у нас, в Гърция…

— Няма какво да се прави — промърмори старият Евпатор. — Войната си е война.

— Война — каза Терсит. — На какво казваш ти война, моля ти се? На това ли, дето вече десета година, откакто си клатим краката тука за нищо и никакво? Знаете ли какво е това, момчета, ако не знаете, аз да ви кажа: това не е никаква война, ами господата военачалници и властници са си направили екскурзия на държавни разноски; а пък вие, старите войници, зяпайте с облещени очи как някой си там ергенаш, конте и мамино синче, тича из лагера и се перчи с щита си. Такава е тя, работата, батинки.

— Ахила Пелеев^[2] ли имаш предвид? — попита младият Лаомедон.

— Все едно дали него или някой друг — заяви Терсит. — Който има очи за гледане, знае за кого се отнася. Бабини деветини: ако ставаше въпрос наистина само да превземем тая идиотска Троя^[3], тя отдавна да ни е паднала като зряла круша в устата. Само да кихнеш както трябва, и нищо няма да остане от нея. Защо не предприемат атака против главната врата? Един такъв, знаете ли, истински импозантен щурм, с виковете му там, със заканите и бойните песни — и край на войната.

— Хм — измърмори мъдрият Евпатор, — с викове Троя няма да падне.

— Имаш много здраве — прокънтя гласът на Терсит. — И децата знаят, че троянците са страхливци, баби, крастави кучета, същинска паплач. Трябва веднаж завинаги да им покажем кои сме ние, гърците! И тогава ще видите как ще се заврат в миши дупки и ще заскимтят за милост! Достатъчно е да нападнем от време на време по някоя от троянските жени, когато отиват вечер на вода…

— Да нападаме жените — вдигна рамене Хиподам от Мегара. — Това на нищо не прилича, Терсите.

— Войната си е война — извика Терсит храбро. — И ти си ми бил патриот, Хиподаме! Да не мислиш, че ще спечелим войната с това, че веднаж на три месеца негова милост Ахил ще устрои единоборство с оня дангалак Хектор^[4]? Е, драги, тия двамата са се сговорили и машинката им работи чиста работа; с тия соло номера, единоборствата де, те двамата искат да накарат тонковците да им повярват, че се бият за тях! Ехееей, Троя, ехееей, Елада^[5], елате да се любувате на господа героите! А ние останалите, какво представляваме ние; за нашите мъки никой не го е еня; като те убият днес, утре никой няма да се сети за тебе. И знаете ли какво ще ви кажа, ахейци: Ахил се прави на герой само за това, за да обере парсата и да ни лиши от всякакви военни заслуги; иска да се говори само за него, като че ли той е всичко, а другите са плюнка. Такава е работата, момчета. И войната само за това се е проточила като свински черва, да може господин Ахил да ви се перчи като бог знае какъв герой. Как не можете да го проумеете само.

— Абе я слушай, Терсите — обади се младият Лаомедон, — какво всъщност ти е сторил Ахил?

— На мене? Абсолютно нищо — възмутено отвърна Терсит. — Какво ме интересува мен той? Ако искаш да знаеш, аз дори не говоря с него; но на целия народ вече му е дошло до гуша да гледа как този тип се прави на важен. Вземете например сръдните му в палатката. Моментът е исторически, касае се за честта на Елада, целият свят е обърнал погледите си към нас — а какво, господин героят какво прави? Търкаля се в палатката, нямало вече да се бие. Ние ли да оперем пешкира заради историческия момент и честта на цяла Елада? Ама то си е така: когато види дебелия край, Ахил се завира в палатката си и се прави на обиден. Пфу, че комедия! Това са те, националните герои! Страхливци и нищо повече!

— Абе виж какво, Терсите — каза спокойният и разумен Евпатор. — Казват, че Ахил бил страшно обиден, задето Агамемнон^[6] върнал в къщи при родителите й робинята му, оная, как я викаха, Бризеида^[7] ли беше, Хризеида^[8] ли, така някак се казваше. Пелеевият син е направил от това въпрос на престиж, но мен ми се струва, че трябва да е бил истински влюбен в момичето. Не ми се вижда да е комедия.

— На МЕНЕ ли ще ги разправят тия — каза Терсит. — АЗ знам много добре как стана работата. Агамемнон просто му отне момичето, разбираш ли? Че как иначе, малко ли накити е награбил; пък и по жените си пада, котаракът му с котарак… Ама стига вече, дотука ни дойдоха тия жени: заради оная повлекана Елена започна войната, а сега пък това… Чухте ли, че напоследък Елена се мъкне с Хектор? Ей, хора, вече не е останал човек в Троя, който да не е спал с нея, дори и оня дядка, дето е с сдиния крак в гроба, мухливият Приам^[9]. И заради тая фльорца ние да страдаме тука и да се бием? Благодаря, не ща!

— Казват — обади се стеснително младият Лаомедон, — че Елена била много красива.

— Приказки — отговори презрително Терсит, — прецъфтяла е до немай-къде и е една размъкната, няма равна на нея. И паница леща не давам за такава. Знаете ли какво му пожелавам на тоя глупак Менелай^[10], момчета? Да спечелим войната и той отново да получи Елена. Цялата красота на Елена е легенда, измама и малко грим.

— А ние — каза Хиподам — ние, данайците^[11], Терсите, само за една легенда ли се бием?

— Любезни ми Хиподаме — отвърна му Терсит, — изглежда, че не ти е ясна работата. Ние, елините, воюваме преди всичко за това, за да може Агамемнон, тая стара лисица, да напълни чувалите си с плячка; освен това ние воюваме и за това, за да може онова конте Ахил да задоволи невъздържаното си честолюбие; на трето място, за да ни ограби мошеникът Одисей^[12] и да трупа печалби от военните доставки; а най-сетне и за това, за да може един подкупен панаирджийски песнопоец, някой си Омир^[13], или как там го казваха тоя скитник, срещу няколко мръсни гроша да възславя най-големите предатели на гръцкия народ и при това да позори или най-малкото да премълчава подвизите на истинските, скромните, пожертвователни ахейски герои, каквито сте вие. Такава е работата, Хиподаме.

— Най-големите предатели — каза Евпатор, — тая дума ми се струва малко силна, Терсите.

— Гледай ти — избухна Терсит и веднага понижи глас, — да знаете: аз имам доказателства за предателството им. Господа, това е ужасно: аз няма да ви кажа всичко, което зная, но едно си запишете на ушите: ние сме продадени. Та вие самите не може да не виждате това: нима може да се допусне, че ние, гърците, най-храбрият и най-културният народ на света, не бихме превзели отдавна това троянско бунище и не бихме им видели сметката на тия просяци и уличници в Илион, ако не бяхме предавани години наред? Нима ти, Евпаторе, ни смяташ нас, ахейците, за толкова бъзливи псета, че да не можем да се справим с Троя? Да не би троянците да са по-добри войници от нас? Да ти кажа ли, Евпаторе, ако ти наистина мислиш така, то ти не можеш да бъдеш дори грък, а само някакъв си епирец^[14] или тракиец^[15]. Истинският гръцки, античният човек не може да не разбира с болка на сърце в какъв позор и сред какви негодници живеем.

— Вярно — произнесе замислено Хиподам — тая война безобразно се проточи.

— Виждаш ли — извика Терсит, — И ще ти кажа защо: защото троянците имат свои съюзници и помощници между нас. Предполагам, че разбирате кого имам предвид.

— Кого? — сериозно каза Евпатор. — Сега вече, след като си захванал, трябва да идеш докрай, Терсите.

— Не ми се искаше да го казвам — съпротивяваше се Терсит. — Вие, данайци, знаете, че не се занимавам с клюки; но ако мислите, че това е от обществен интерес, ще ви кажа нещо ужасно. Преди известно време говорих с няколко добри, храбри гърци; като патриот, аз говоря за войната, за противника и каквато си е открита гръцката ми природа, казвам, че троянците, нашите главни и върли врагове, са една глутница от страхливци, крадци, нищожества, дрипльовци и плъхове, че техният Приам е един оглупял старчок, а пък Хектор нищо друго освен един бъзливец. Вие, ахейци, сами ще признаете, че това е истинското гръцко становище. В този момент неочаквано от сянката излезе Агамемнон — той вече не се свени дори да шпионира — и казва: „Полека, Терсите, троянците са добри войници, Приам е сериозен старец, а Хектор е герой“. Като каза това, той се обърна кръгом и изчезна, преди да мога да го наредя, както се полага. Господа, аз останах като гръмнат. Виждаш ли, казвам си аз, откъде духа вятърът, Терсите! Сега вече е ясно кой внася в лагера ни разложение, малодушие и вражеска пропаганда! Иди, че спечелвай после войната, след като подлите троянци имат свои хора сред самите нас, дори, което е още по-лошо, в самата ни главна квартира? И нима мислите вие, ахейци, че един такъв предател върши цялата подривна работа за тоя, дето духа? О, не — драги мои, той няма залудо да разхваля до небесата нашите народни врагове. На него, драги мои, троянците трябва да са му платили богато и пребогато. Я направете една проста сметка, момчета; войната нарочно се протака, Ахил преднамерено го обидиха, в нашата войска се чуват само жалби и ропот, навред се шири разложение — с една дума, всичко се е превърнало в една безобразна шайка от негодници и крадци. Накъдето и да се обърнете, виждате само предатели, продажници, чуждопоклонци и интриганти. А когато човек им разкрие машинациите, веднага казват за него, че е драка и разложителен елемент. Такава ни е наградата за това, че искаме, без да се оглеждаме наляво или надясно, да служим само на своя народ, на неговата чест и слава! Докъде я докарахме ние, античните гърци! И как досега не сме се задушили от цялата тази тиня! Един ден за нашето време ще пишат като за период на най-дълбокото народностно безчестие и робство, на позор, дребнавост и предателство, на липса на каквато и да било свобода, на разложение на страхливост, корупция и нравствено загниване.

— Видели сме и по-лошо, все ще преживеем някак — прозина се Евпатор. — Отивам да спя. Лека ви нощ!

— Лека нощ — отвърна сърдечно Терсит и с наслада се протегна. — Ама хубаво си побъбрихме днес, а?