Джоана Линдзи
Ти ми принадлежиш (29)

Глава 29

Божик чакаше господарката си на прага на къщата. Александра се укори, че го беше забравила. Откакто ги бе връхлетяла снежната буря, когато не бе могъл да я намери, той не бе я изпускал от поглед… и какво я бе прихванало, че отново да се разгневи толкова? Не я интересуваше колко държанки има Васили. Други? Той бе казал други, кучият му… не, по дяволите, разбира се, че това не я засягаше. Да, наистина, бе необходимо да направи нещо, но само за да поддържа тази линия на поведение, което вече бе възприела пред Васили.

Можеше само да благодари на щастливата си звезда, че Васили не си бе спомнил какво я бе предупредил, че ще стори, ако тя отново заплаши някоя от любовниците му. Бе благодарна също за това, че бе успяла да излезе навреме, защото той бе толкова близо… Отново бе почувствала топлината и замайването, които предизвикваше физическата му близост. Страхуваше се. Защото знаеше какво щеше да се случи, ако отново изгубеше контрол над чувствата си.

 

 

Васили здраво стисна очи, но все още долавяше аромата й, все още виждаше сините очи, потъмнели от гняв и страст… Изстена и подпря глава на стената. Не бе помръднал от мястото си, след като тя бе излязла. Разбира се, че можеше да постави чувствата и желанията си под контрол. До този момент бе успял да го направи. Какво го бе прихванало, че отстъпи на молбата й? Трябваше да й каже направо, че мисли, че тя блъфира, и да остави да направи бивак насред улицата. Ако я арестуваха, можеше веднага да заповяда да я освободят. Но когато Александра се изправеше пред съдията, Васили щеше да настоява да я поставят под негово попечителство. Тази мисъл предизвика у него такива представи, че от гърдите му неволно отново се отрони стенание.

Сега единствената му надежда бе майка му и адът, в който се бе озовал, можеше да свърши още същия ден. Още първата среща на графиня Мария с Александра можеше да стори това. Господи, тя си бе тръгнала и бе затръшнала вратата след себе си, прекалено ядосана, за да го изчака да излезе. Представи си я изгубена в този голям град. Тя беше съвсем сама, а и с дрехите, с които беше облечена… мъжете нямаше да се поколебаят да й направят неприлични предложения. А той й бе взел камшика! Бе я оставил напълно беззащитна!

Завладя го смразяващ страх. Васили се втурна вън от къщата, плувнал в студена пот, а страхът му нарасна още повече, когато видя, че прислужникът държи само неговия кон. Александра не се виждаше никъде.

— Дамата попита ли как да стигне до дома на майка ми? — попита Васили, като се метна на седлото, но прислужникът само го погледна объркано.

— Дама ли, сър?

— Говоря за жената, която пристигна с мен — отвърна нетърпеливо Васили.

— Не, сър. Но я чух как нареди на кучето си да намери някаква жена на име Нина.

Тези думи изобщо не успокоиха Васили и той подкара коня в галоп, надявайки се да настигне Александра, преди да си е навлякла куп неприятности. Но когато пристигна във фамилната къща, все още не бе успял да я намери, а докато открие графинята, която бе в оранжерията, бе останал без дъх.

— Къде е тя? — изкрещя, без дори да осъзнава какво прави.

Мария го погледна с широко отворени от възмущение очи.

— Нямаше те цели три месеца, Васили! Това ли е поздравът, който заслу…

— Майко, Александра тук ли е?

— Не, не е тук — отвърна тя. — И как така тя не е с теб? Пристигнаха само слугите й, а последният от тях — само преди няколко минути.

Като чу това, той видимо се успокои.

— Да не би този слуга всъщност да е бил жена?

Мария се намръщи.

— Предполагам, че е твърде вероятно. Искам да кажа, че след като вече го спомена, да, така беше.

Страхът му се изпари на мига, но почувства такава слабост, че трябваше да седне на най-близката пейка. Мария, която го наблюдаваше внимателно, присви подозрително очи.

— Не искаш да кажеш, разбира се, че тази жена е баронеса Рубльова!

Би трябвало да изпита гняв заради тревогата, която му бе причинила, но вместо това Васили откри, че се усмихва.

— Страхувам се, че е така.

Мария беше ужасена.

— А аз я изпратих в помещенията на прислугата!

При тези думи Васили избухна в гръмогласен смях.

 

 

— Никога не съм се чувствала толкова неудобно! — заяви по-късно Мария на сина си. — Но защо тя не каза нищо?

Намираха се в гостната и чакаха Александра да се присъедини към тях за вечеря. Преди това Васили бе ходил в двореца, за да уведоми братовчед си, че се е върнал, но Стефан бе свикал министрите си на съвещание, затова Васили остави съобщение, че ще отиде на следващия ден. След това бе имал достатъчно време да се върне вкъщи и да се преоблече за вечерята, която не би пропуснал за нищо на света. Освен това трябваше да успокои и Фатима.

Тук вече търпението му бе подложено на сериозно изпитание. През цялото време Фатима не спря да плаче. Досега бе отстъпвал пред сълзите й, но този път не можеше да си го позволи, защото знаеше, че Александра много скоро ще открие истината. Освен това самият той мислеше, че е много по-лесно засега да отстрани Фатима от дома си, отколкото отново да се разправя с разярената Александра. Но дори и когато каза на любовницата си, че преместването й е само временно, тя пак не можа да се успокои.

Знаеше, че най-лесният начин да я убеди, че всичко ще бъде наред, бе да я люби, но странно, не изпитваше и най-слабото желание да го направи. Дребното, крехко тяло на Фатима вече не го изкушаваше както преди, не и когато бе в състояние да мисли само за съблазнителните извивки и прекрасните гърди, които шепите му не можеха да поберат… господи, не отново!

С усилие се върна към настоящето и към въпроса на майка си.

— Александра не е казала нищо, защото такива неща просто не я интересуват. Можеше спокойно да я изпратиш в конюшнята и тя щеше да е щастлива.

— Какви са тези нелепи приказки? — възмути се Мария. — И защо беше облечена по този начин? Да не би нещо да се е случило с дрехите й?

Васили сви рамене.

— Тя донесе цяла планина от куфари, но дали в тях има и една рокля, не бих могъл да знам. Виждал съм я облечена единствено така, както си я видяла и ти.

Мария присви подозрително очи. Той не можеше да не забележи колко е недоволна от него.

— Ти продължаваш да ми се подиграваш, нали? Наистина, Васили, не намирам нищо смешно в това.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлив да го чуя, майко. Всъщност не мисля, че тази вечер ще видиш нещо, което да намериш смешно или приятно.

— И какво трябва да означава това?

— Той говори за мен, мадам — обади се Александра, застанала в рамката на вратата. — Тъй като не може да ме понася, сигурно приема, че и вашето отношение ще е същото.

— Мое скъпо момиче, откъде ти хрумна тази… мисъл?

Васили с мъка се удържа да не се разсмее. Колебанието на майка му се дължеше на факта, че Александра все още бе облечена в дрехите, с които бе пристигнала, само че бе свалила палтото и шапката си. А предупредителният поглед, който му хвърли Мария, трябваше да означава само, че си бе спомнила какво й бе казал — че никога не бе виждал Александра да носи рокля.

Но Александра изобщо не обърна внимание на мълчаливата размяна на погледи.

— Ако не ми вярвате, мадам, просто попитайте него. Васили ме презира.

Васили трябваше да се досети, че вечерята няма да премине точно така както си бе представял. Вярно, откровеността на Александра щеше да шокира майка му, но и той нямаше да се измъкне невредим.

— Васили, кажи й, че това не е вярно! — обърна се Мария възмутено към него.

Той се подчини, а на устните му заигра лека усмивка.

— Разбира се, че не е вярно. Каквото и да изпитвам към теб, Алекс, никога не съм те презирал. Това чувство е толкова студено, а що се отнася до теб, моите чувства са… хм… много по-горещи.

Александра предпочете да пропусне покрай ушите си намека за единствената им нощ на споделена страст. Предизвика го, като повдигна учудено едната си вежда.

— Това означава ли, че ще лъжем заради майка ти?

— Не те презирам, по дяволите!

— Васили! — извика възмутено Мария.

Васили въздъхна примирено. Ако толкова скоро бе готов да загуби самообладание, никога нямаше да изкара тази вечер. Самодоволният израз на лицето на Александра изобщо не му помагаше в това отношение. Малка вещица! Правеше всичко това нарочно, за да го накара да избухне!

— Прости ми, майко. Защо не приемем, че въпросът е приключен и не се заемем с вечерята?

Мария побърза да се съгласи.

— Чудесна идея. Александра, няма ли първо да се преоблечеш?

Васили никога не бе виждал толкова фалшив израз на невинност, колкото този, който придоби лицето на годеницата му.

— Да се преоблека ли?

А майка му веднага се хвана на хитростта й.

— Да, скъпа. Ние тук се обличаме за вечеря.

Александра погледна с недоумение дрехите си.

— Но аз съм облечена.

— Не исках да кажа…

— Престани, майко — намеси се Васили. — Честно казано, не мисля, че тя има дори и една рокля.

— Разбира се, че имам — отвърна Александра. — Какво си мислиш, че има в онези куфари, които донесохме тук?

— Камшици и ками — отвърна безстрастно той.

В отговор тя се разсмя, което искрено го изненада. Смехът й стопли душата му и той й се усмихна. На Мария обаче въобще не й бе до смях.

— Утре ще продължим с темата за дрехите, Александра — заяви строго тя. — А сега, Васили, моля те да ни придружиш до трапезарията.

Васили се подчини, но се запита дали не бе по-уместно да предупреди майка си за скандалните маниери на хранене на годеницата си. Ако Мария в изумлението си обидеше Александра, тя можеше да избухне, а след това изобщо не можеше да предвиди какво ще се случи.

Както се оказа, притеснението му беше излишно. Трябваше да се досети, че Александра рядко се обиждаше, ако станеше дума за необичайното й поведение. Освен това измина известно време, преди Мария да забележи, че Александра яде с пръсти. Всъщност графинята бе повече смутена, отколкото изненадана, въпреки това повдигна въпроса съвсем не внимателно и тактично. Когато случаят го налагаше, тя също можеше да бъде болезнено откровена.

— Скъпа, никой ли не те е научил на изискани маниери на масата?

— Предполагам, че са ме учили, но беше толкова отдавна, че съм забравила.

— Но защо не си възобновила заниманията си?

— Сигурно се шегувате — засмя се Александра. — Да се използват толкова много прибори за хранене е чиста загуба на време. Колкото до мен, предпочитам да го прекарам с моите бебета.

Сега вече Мария наистина бе шокирана. Обърна недоумяващ поглед към Васили.

— Нейните бебета?

— Става дума за коне, майко. Нова изненада.

— Наричаш нейните бебета коне?

— Не — отвърна търпеливо той. — Тя нарича конете си по този начин. Сама ги храни и отглежда.

— Но това е смешно, Васили.

— Съвсем не съм искал да прозвучи така.

Александра почувства върху себе си изпълнения с изумление и недоверие поглед на Мария, но не я бе грижа. Да се преструва пред тази жена в присъствието на Васили, се оказа по-лесно, отколкото си бе мислила. Разбира се, той нямаше да остане тук през цялата вечер. След вечеря сигурно щеше да се върне в собствената си къща и…

— Кажи ми, Петров, колко други държанки имаш, освен онази в къщата ти.

Мария се вцепени, а Васили почти се задави. Не може да повярва, че Александра, въпреки всеизвестната си прямота, ще повдигне тази тема пред майка му. И откъде й бе хрумнало това, по дяволите? Но поне гневът й бе насочен към него, а не към майка му. Не би могъл и да се надява на по-добро стечение на събитията. Това несъмнено ще е капката, която накрая ще прелее чашата на търпението й.

— Имам само още три — отвърна той, като усети как погледът на майка му се премести върху него, но не отдели своя от Александра.

А Александра бе направо бясна. Много добре, помисли си Васили.

— Само още три? И ти ги издържаш всичките, плащаш им и развратничиш с тях?

Васили отново щеше да се задави. Графиня Мария също. Васили дори не смееше да погледне към нея. Въпреки че очакваше нещо подобно от Александра, почувства как страните му пламват от неудобство. Годеницата му вече не би могла да го изненада с нищо повече. Някак си успя да й отвърне спокойно.

— Точно така.

— Ще ги открия, Петров, всяка една от тях, не мисли, че няма да го направя. Няма да им се радваш още дълго!

— Тогава, предполагам, ще се наложи твърде често да посещавам теб, не мислиш ли?

— В дома на майка ти? — възрази тя, а в гласа й се долавяше триумф. — Не мисля така.

— В действителност не мислиш, че това ще ме възпре да изпълня обещанието си, нали, Алекс? — Тонът му бе измамно мек, но в него недвусмислено се долавяше предупреждение.

— За развратник като теб, не, предполагам, че не. Но Божик със сигурност ще те възпре, а отсега нататък той ще спи с мен.

Мария накрая си възвърна дар слово и се обърна към тях с висок глас.

— Кой… е… Божик?

Васили почувства как отново се изчервява. Александра толкова го бе вбесила, че за миг бе забравил за присъствието на майка си. Когато накрая хвърли поглед към нея, се уплаши, че бе успял да я шокира не по-малко от Александра.

— Божик е хрътката й, майко.

— Няма да позволя никакви кучета в… о, боже! — Мария започна да си вее с ветрилото. — Ти определено няма да се промъкваш в стаята й, Васили, до… о, боже! Това не може да бъде… тя е… господи!

— Знам, майко — отвърна Васили със съчувствен тон.

— Ти си знаел, така ли? — Тонът на Мария бе обвинителен.

— Разбира се, не всичко. Това пътуване ми отвори очите за много неща.

— И ти не я върна на баща й?

— Доколкото си спомням, ти самата ми каза, че нямам никакъв избор — напомни й той.

— Не, разбира се, че не, но… господи, толкова е неочаквано. Една дама, която мисли, че конете са по-важни от…

Васили би желал майка му да не бе започнала с оплакванията си точно оттук, защото сега бе принуден да я спре, преди да е стигнала твърде далеч. Но знаеше много добре, че Александра нямаше да търпи никакви оплаквания, които се отнасяха до конете й.

— Тя си има свои собствени разбирания, майко — след това той се обърна към Александра и й се усмихна. — Не е ли така, скъпа?

— Мисля, че с нищо не съм заслужила да стоя тук и да ви слушам как правите анализ на характера ми — отвърна Александра и се изправи. Но в думите й нямаше гняв. Дори облиза пръстите си, преди да добави: — Ако искаш да ми кажеш още нещо, Петров, ще ме намериш в конюшнята. Не се притеснявай, че можеш да ми кажеш нещо, което не искам да чуя.

В този момент, наблюдавайки я как излиза от стаята, Васили осъзна, че тя очаква от него още същата вечер да разтрогне годежа, че всичко, което бе казала, го бе казала нарочно, за да го подтикне да постъпи по този начин. Господи, дали бе разбрала това, което и той, а именно, че графиня Мария можеше да разтрогне годежа вместо тях? Не, едва ли, сигурно само предполагаше, че може да стане така. Когато си спомни какъв език бе използвала Александра по време на пътуването, Васили осъзна, че тя можеше да бъде много по-рязка и безцеремонна. Може би се опитваше да покаже на Мария каква може да бъде в действителност и да не шокира постоянно по-възрастната жена, както бе направила с него.

— Господи, Васили, това момиче е същинска дивачка! — възкликна Мария веднага след като останаха сами.

— Да, определено.

— Не можеш да се ожениш за нея такава, каквато е сега.

— Не мога ли?

— Разбира се, че не можеш. Тя ще направи и двама ни за срам. Трябва първо да се научи на добри обноски.

Васили не очакваше това. Но изненадата му бързо премина във веселие. Александра да бъде научена да се държи като дама? Това никога нямаше да стане.

— Не знаеш с какво се захващаш, майко. Не смяташ ли, че най-доброто разрешение на проблема е да я изпратим обратно в Русия?

Мария се замисли за момент. Но Васили познаваше начина на мислене на майка си. Той никога преди не бе бил толкова близо до женитбата и тя нямаше да се откаже толкова лесно от намерението си да го види задомен.

— Не, момичето се нуждае от малко помощ, това е всичко. Без съмнение, някога са я учили на добри обноски — все пак тя е баронеса. Както сама каза, забравила е. Баща й сигурно е допуснал тя да подивее, след като съпругата му е починала.

Баща й обаче си имаше любовница, която живееше в дома му. Защо тя не бе направила нищо за обноските й?

— Александра псува като пиян моряк, служи си отлично с камшика и заплашва да отреже ушите на всяка жена, която се доближи до мен. И ти се готвиш да превърнеш такава жена в дама?

От изражението на майка си Васили можеше да разбере, че тя не му вярва и дума. Дори нямаше да продължи темата. И тя попита:

— Защо Александра отиде в конюшнята по това време?

Васили изпусна дълбока въздишка.

— Защото прекарва всяка свободна минута с конете си. Не се шегувах, когато ти казах, че ги отглежда. Също така ги обучава и се грижи за тях, освен това доведе цяло хергеле със себе си.

— Е, на това трябва да се сложи край. Никога не съм чувала за занимание, което да е по-неподходящо за една дама.

— Тези коне означават всичко за нея, майко. Александра става ужасно агресивна, ако нещо ги заплашва. Хайде, давай, опитай се да я превърнеш в дама, но бих те посъветвал дори и да не споменаваш, че ще я отделиш от конете й.

— Ще видим — отстъпи Мария, но само временно. Щеше да се съобрази с предупреждението на сина си и за момента нямаше да споменава животните. Но нямаше намерение да си мълчи по отношение на него, затова добави строго: — А ти, момчето ми, ще стоиш далеч от спалнята й. Не мисли, че не разбирам, че преди малко разигравахте театър пред мен.

Васили се засмя.

— Ако все още не си виждала кучето й, майко, мога да те уверя, че нямам намерение да се разправям с него.

— Погрижи се да не си промениш мнението, Васили. — След това графинята въздъхна. — Кучета в къщата ми. Боже господи…

Мария не довърши. Не бе необходимо.