Джоана Линдзи
Тайната принцеса (1)

Глава 1

Кардиния, 1835

Престолонаследникът на Кардиния се поколеба за миг, преди да пристъпи прага на царските покои. Знаеше, че там, като незаглъхващо ехо от неговата младост, ще го чака министър-председателят Максимилиян Данев. В тези покои го викаха доскоро всеки път, когато искаха, с или без основание, да му се скарат и да го накажат за някоя простъпка. Баща му отпращаше слугите и само граф Данев можеше да остане като буфер между двама избухливи мъже. Междувременно Данев беше станал министър-председател, но и преди да получи високия пост, той вече имаше добри позиции в двореца като приятел и съветник на краля.

Когато принцът влезе, Максимилиян тутакси се обърна към него.

— Ваше Величество, аз високо ценя достойното Ви държане при създалото се положение — изрече той с мекия си, чуждестранен акцент, наследство от майка му — румънка. — Вече се боях, че ще се наложи да претърсим всички цигански табори в околността, за да ви открием.

Министър-председателят беше недоволен от принца и както винаги, не правеше усилия да го крие. И на стария крал никак не му харесваше начина, по който принцът прекарваше времето си. Но този път нескритият упрек не постигна обичайното въздействие. Принцът не се разгневи, лицето му не пламна, защото сега направо се вкамени, когато чу да го наричат величество, а не височество. Той пребледня като платно.

— О, господи, нима е умрял?

— Не! Не! — Данев почти изкрещя тези думи, ужасен, че е могъл да бъде разбран по този начин. — Но… — Данев изведнъж замълча, разбрал, че принцът изобщо нищо не подозира. Не беше предвидил, че е възможно никой да не му е съобщил. — Сандор абдикира — обясни той. — За свидетел беше поканен турският велик везир, тъй че всичко е съвсем официално.

— И аз не съм бил поканен да присъствам на толкова важно събитие? — възкликна принцът и този път кръвта нахлу в лицето му.

— Предположиха, че може да възразите…

— Да, аз щях да съм против. Но защо го е направил, Макс? Всички лекари твърдят, че е вече много по-добре. Какво значи това? Излъгали сте, за да ме пощадите?

— Той наистина е по-добре. Засега. Но едва ли ще е за дълго, ако поеме отново задълженията си. Вече ви предупредихме, че времето на Сандор е към края си, Ваше Величество. Баща ви е на шестдесет и пет, а последното му заболяване е засегнало сърцето. Остават му няколко месеца, на повече не бива да се надяваме.

Принцът затвори за миг очи, но не издаде колко дълбоко го нараниха думите на министъра. Да, бяха го предупредили, но всички тези думи бяха минали край ушите му и беше продължил да се надява, като всяко дете, на което предстоеше след майка си да загуби и баща си. Лекарите не бяха му отнели всяка надежда, но сега най-сетне разбра колко крехка е тази надежда.

— Затова ли ме извикахте? — попита с горчивина. — За да ми съобщите, че трябва да бъда коронясан още преди да е погребан старият крал?

— Зная, че това решение не ви допада, но нямате избор. Такава е волята на Вашия баща.

— Но нали управлението на страната можехте да поемете и вие. Както сте го правили неведнъж при пътуванията на краля в чужбина. Тогава нямаше да му се налага да се отказва от короната, преди да му я отнеме смъртта.

— Наистина ли вярвате, че Сандор би се отказал да изпълнява задълженията, които рангът му налага? — усмихна се тъжно Максимилиян. — Докато е в Кардиния, докато го информират за всичко? Имаше една-единствена възможност да му бъде осигурено така необходимото спокойствие. Той самият разбра, че трябва да абдикира, той взе и необходимото решение. Впрочем, това е само една от причините, поради които ми нареди да ви извикам, дори не най-важната.

— Какво може да е по-важно?

— Това Сандор ще ви каже сам. А сега, вървете при него, той ви очаква. И не го упреквайте за нещо, което е вече факт и не може да бъде променено. Той абдикира по собствена воля и сега е даже щастлив, защото винаги се е гордеел с вас. Бих Ви замолил, освен това да сложите юзда на темперамента си. Ако сте в настроение за кавга, елате при мен, винаги съм на разположение на Ваше Величество.

Максимилиян нарочно се обръщаше към принца само с новата му титла. Той и за в бъдеще нямаше да се държи с него по-различно отпреди, нищо че беше вече крал. Дали височество, или величество, всеки път ще посреща гнева му с доброта и такт.

 

 

Докато влизаше в спалнята на баща си, принцът вече мъчително предчувстваше, че там няма да сдържи своя гняв. Макс трябваше да знае, че от известно време насам все по-рядко губеше самообладание и все пак беше по природа избухлив и изобщо не обръщаше внимание на ранга на човека срещу него. Струваше му не малки усилия да се владее и беше горд с успехите си в последно време. Нали трябваше да се превърне най-сетне от юноша в зрял мъж.

Бившият крал на Кардиния лежеше, подпрян от куп възглавници, в леглото си — тромава грамада върху подиум, до който се стигаше по стъпала. От подиума човек трябваше да изкачи още няколко стъпала, за да се добере до тапицираното с кадифе и коприна кралско ложе. Над таблата от масивно злато, ослепително сияеше кралският герб. Стаята тънеше в разсипнически разкош — топлата светлина на свещите се отразяваше в мраморния под, стените бяха тапицирани с чудесна коприна и украсени с шедьоврите на най-прочути европейски художници. Някои от картините, в рамки от чисто злато, стигаха от тавана до пода. Впрочем и останалите стаи в двореца не отстъпваха по разкош на тази спалня. Изобилието от злато и сребро трябваше да убеди всеки посетител в безмерното богатство на малкото кралство. Съседните можеха да имат по-обширна територия, но многобройните златни мини в недрата на Кардиния я превръщаха в една от най-богатите европейски страни.

— Вече си се навъсил — прошепна Сандор, докато синът му се приближаваше. — Последната ми любовница си призна, че този твой поглед я плаши до смърт.

— Нищо чудно. Нали знаеш, че и да не съм ядосан, срещнат ли погледа ми, децата бягат с викове при майките си.

Тези думи наскърбиха Сандор. Нали бяха сключили негласен договор никога да не засягат тази тема.

— Ако Макс е превишил правата си, ще наредя да му отрежат езика — побърза да обещае кралят.

— Той току-що ми съобщи, че съм вече крал на Кардиния.

— О! — Сандор се престори, че не долавя рязката интонация в гласа на сина си и се отпусна върху възглавниците. — Ела тук! — каза той и потупа възглавниците. — Седни до мене, както го правеше преди.

Принцът прескочи наведнъж последните няколко стъпала и се излегна в краката на баща си. Подпря се на лакти и впери очи в него с онзи израз на безкрайно търпение, с който сега започваше да става прочут. Сандор веднага разбра, че до скарване, заради неговата абдикация няма да се стигне, колкото и недоволен да е синът му от това решение. Въздъхна с облекчение. Вярваше, че това е единственото разногласие, от което можеше да се опасява. Останалото принадлежеше на миналото и просто не биваше да си го спомнят.

— Ти си вече крал и ще бъдеш коронясан още тази седмица, преди великият везир да си замине.

— Възможно ли е? Без златопечатни покани до европейските короновани глави?

Сандор се засмя на саркастичната забележка на сина си.

— В момента имаме гости, представляващи осем монархии. Три принца, една ерцхерцогиня и куп графове, без да забравяме и турския ни приятел. Тук е и английският граф, който придружи Абдул Мустафа чак до Кардиния. Свидетели на церемонията ще има предостатъчно. Никой никога не ще може да се усъмни, че си мой законен наследник и че си станал по моя воля крал. В любовта на народа си не се съмняваш, тъй че сега ти липсва само една кралица до теб.

Принцът се вцепени. Всъщност дълбоко в себе си той беше предвидил с ужас какво щеше да чуе и не се излъга.

— След смъртта на майка ми, ти си живя чудесно и без кралица. Цели петнадесет години.

Тези думи подсказаха на Сандор колко силно е вълнението на сина му. Беше очаквал по-скоро пристъп на гняв и крясъци. Възражението беше толкова абсурдно, че не заслужаваше отговор, та камо ли увещания. Но тъй като синът му прояви готовност да усмири гнева си, все пак му отговори.

— Аз имах престолонаследник, не се налагаше да се женя повторно. Само политически съображения можеха да ме принудят да го сторя, но такива не се появиха. Твоето положение е съвсем друго.

— Позволи ми поне да направя сам избора си.

Тези думи бяха прошепнати, беше почти молба, доколкото принцът беше способен да моли. Сандор не я чуваше за пръв път. Преди няколко години, когато се завърна от обиколка на Европа, синът му беше твърдо убеден, че е срещнал жената, която би желал да вземе за съпруга. Тогава протестът му срещу последвалия отказ не беше толкова кротък. „Но сега — помисли си Сандор, — сега и той няма да намери сили да бъде категоричен.“

За да изпревари сина си, побърза да каже:

— Това е последното ми желание, желанието на един умиращ, приеми го така. Искам ти да изпълниш обещанието, което дадох от твое име при раждането на Татяна Яначек — да я вземеш за жена. Нейният баща беше тогава наш крал, неговото желание, неговата воля беше ти да управляваш един ден страната като съпруг на Татяна и принц-регент. Можеше да избира между принцовете на всички европейски дворове, но предпочете моя син. Избор, който беше за мене най-висока чест.

— Този избор щеше да е отдавна забравен, ако по-късно му се беше родил син.

— След като Стамболови се заклеха да изтръгнат из корен целия род Яначек? А не успяха ли да изпълнят заканата си само за няколко месеца? Загинаха всички, с изключение на момиченцето, което успях да изпратя тайно извън пределите на страната. Винаги съм се чудил, как така хората не почнаха да си шушнат, че от тази вражда най-много спечелих аз. Когато Стамболови изтребиха целия род Яначек, престолът се падна на мен.

— Тяхната вражда беше станала пословична, а ти нямаше нищо общо с нея.

— Тъй или иначе, сега и последният Стамболов вече не е между живите. Той бе намерен и отстранен. След толкова години, принцесата може най-сетне да се върне спокойно у дома си и да заеме подобаващото й се място на трона.

— Тя е изгубила правото си върху този трон, татко. Никога и никой не си е пожелавал за кралица едно бебе, чиито шансове да оживее са били равни на нула. Всеки убиец е могъл лесно да се справи с това дете. Затова са сложили короната върху твоята глава, въпреки че момиченцето е било още живо. Дори да се завърне, то вече няма право на престола.

— Освен ако не се омъжи за теб — напомни меко Сандор. — Обстоятелствата те превърнаха от принц-регент в крал. Вече не е необходимо ти да управляваш до нея. Но тя е потомка на истинската кралска династия и децата ви могат да имат само полза от това.

— Нашето семейство също е с права върху престола…

— Така е, но връзката ни с династията не е пряка. Боже господи, единадесет Яначек трябваше да умрат, за да се изкача на трона. Единадесет! Иначе короната нямаше никога да е моя. Знаеш, че и никога не съм я желал, проклетата. Тя се стовари върху главата ми, както се стоварва сега и върху твоята. Сега, момчето ми, ти си последният от нашата династия, както тя е последната Яначек. Няма значение по какви глупави причини се бунтуваш срещу този брак, ще се наложи да ги пренебрегнеш и да изпълниш последното ми желание. Ще заминеш за Америка, където Татяна е била възпитана от баронеса Томилова. Ще доведеш Татяна у дома и вашата сватба ще бъде тържествена и бляскава, истинска кралска сватба. Ако е дал господ, ще доживея да присъствам на нея.

Последните думи на Сандор накараха принца да се въздържи от нови възражения. Би искал да сподели с баща си причините, поради които не желаеше да се ожени за принцеса Яначек, макар те да бяха всъщност твърде неопределени. Но безнадеждните думи на един умиращ го възпряха.

— Така да бъде.

Разбира се, че Максимилиян Данев не бе посрещнат със същото смирение, о, съвсем не. Но избликът на гняв, който връхлетя министър-председателя пред кралските покои, изобщо не го стресна, въпреки че беше с половин глава по-нисък от принца и изглеждаше крехък до младия мъж с яка атлетична фигура.

— Някой да си спомня днес за тази жалка принцеска? — изрева Стефан, веднага щом тръшна зад себе си вратата на спалнята.

Максимилиян го избута внимателно от кралския будоар, откъдето Сандор би могъл да ги чуе, и чак тогава му отговори.

— Не са забравили преди всичко хората, присъствали на вашия годеж, а той Ви свързва не само пред закона, но и пред Вашата чест.

— Млъкни, млъкни!

— Надявам се, че пред баща си сте запазили повече самообладание.

— Дръж си проклетата уста, Макс — изкрещя принцът, без да обръща внимание на стражата и слугите. Бяха ги изпъдили за малко от кралските покои, но вече отново бяха тук и можеха всичко да чуят. Да не беше толкова дебелокож, Макс би се засегнал от подобно отношение в присъствието на толкова по-нисши по ранг хора, които се тълпяха зад принца с широко отворени очи. Ежедневното общуване с монарси го беше научило да потиска не само гордостта, но и темперамента си.

— Не си спомням да сте споменавали, защо сте толкова против тази женитба? — извика Макс подир принца. Не му беше лесно да догонва гневно отдалечаващия се младеж. — Ако споделите с мен, може би ще…

— Какво би се променило сега? Сандор каза, че е последното му желание. Не заповед, а молба на един умиращ. Не разбирате ли какво означава това?

— Разбирам. На заповед бихте могли да се противопоставите, но не и на последно желание, което ще се стремите с всички сили да изпълните докрай.

Принцът се обърна рязко към министъра, от очите му изхвърчаха искри.

— Значи знаели сте, че ще ме хване с груба хитрост? — Принцът беше толкова възмутен, че изобщо не очакваше отговор, а Максимилиян отново се забърза, за да не може разстоянието да попречи принцът да го чуе.

— Нищо не знаех — извика той, — но идеята на Сандор е била гениална. Той съзнава, че вече не е по силите му да Ви накара да направите едно или друго.

— Изчезвай, Макс, изчезвай, преди да съм забравил, че си ми бил като втори баща.

Макс се закова на място, не заради очевидно сериозното предупреждение, а защото не му остана дъх и защото в яда си новият крал беше подминал коридора, в който бяха стаите му. Сега тичаше по задънен коридор и мина време, докато принцът се опомни и се върна. Макс спечели няколко минути, за да потърси аргументи, с които да накара младия мъж да се примири с неизбежното и да се държи с повече кралско достойнство.

Преди принцът да впери в него мрачен поглед, успя да каже:

— Ще ви поуспокои ли обстоятелството, че принцесата е възпитана в страна толкова различна от нашата и представите й за живота може да са много различни от нашите. Впрочем, кой знае, отгледала я е баронеса Томилова, а тя беше на времето най-близката приятелка на Вашата майка. Не се съмнявам, че детето е било внимателно подготвяно за предназначението си. Баронесата й е внушавала да обича родината си и съпруга, който й е определен. На времето за нейното възпитание отделихме цяло състояние и тя положително е расла сред подобаващ на една принцеса разкош…

— Не се съмнявам нито за миг, че е ужасно глезена.

— Навярно — усмихна се Макс. — Но хубостта й ще ви възнагради за това. Навярно не помните нейните родители, тогава още не живеехте в двореца. Бяха приказно красива двойка. Кралицата беше прочута с хубостта си австрийка. Можеше да избира между всички европейски принцове, но тя предпочете Яначек, нашия крал. Дъщерята, родена от този брак, трябва да е днес несравнимо красива девойка.

Радостното съобщение не оказа желаното въздействие. Напротив, принцът сякаш още повече се ядоса, ако това беше възможно. Той профуча с яростно ръмжене покрай Макс.

— Изобщо не ми пука за хубостта й, ще мразя лицето й, ще я мразя цялата, ще ме изпълва с отвращение всеки път, когато се осмели да ме заговори.

Очите на Макс се присвиха от болка, когато най-сетне разбра. Боже милостиви, за това и не помисли.

 

 

Алиция се потопи изненадана във ваната, когато принцът нахлу в апартамента й. Достатъчен й беше един поглед, за да разбере причината за бурната му поява. Въздъхна незабелязано и освободи двете си прислужнички, които се оттеглиха предоволни. Не можеше да им се сърди, че толкова се зарадваха. Когато видя за пръв път този мъж разгневен и тя се вцепени от ужас. Този огнен блясък в очите! Под този поглед богобоязлив човек трудно можеше да се въздържи от желанието да се прекръсти. Дяволски очи — така бе чувала да мърморят. Но повече от очите му плашеше хората неговия ранг. Всички знаеха, че речеше ли да убие някого, нямаше нищо да му се случи. Знаеше го и той.

Когато го видя за пръв път разгневен, причината беше някакво глупаво скарване с приятеля му Лазар Димитряев, вече не помнеше за какво. Тогава реши, че тя е причината за яростните му погледи. Беше преди близо година, скоро след като му бе станала любовница и тогава още не го познаваше толкова добре, колкото сега.

Тогава си помисли, че ще я убие — така се нахвърли върху нея. Без да я погледне дори, я завлече в съседната стая и я хвърли върху леглото. Оказа се, че по този начин овладява болезнената си раздразнителност. Посягаше към средството, което техните отношения му предлагаха.

Не би казала, че тогава се зарадва, защото се скова от страх и прояви фригидност. Добре, че беше достатъчно опитна и бързо се справи с шока. Причина за последвалите сълзи беше облекчението, че не й е сторил нищо по-лошо. Но той реши, че й е причинил болка, а тя хитро си премълча. Знаеше, че разкаянието му й носи злато. Той наистина я обсипа с приказни подаръци, за да я възнагради за нейните страдания.

Не, вече не се боеше от него, дори когато нахълтваше така, сякаш беше готов да удуши първия, който му се изпречи на пътя. Алиция даже се изправи във ваната, за да я огледа от глава до пети. Така щеше да разпали още повече страстното желание, което го обземаше, превръщайки гнева в по-понятно за нея чувство. Лукавството й беше възнаградено. Той се приближи, вдигна я безмълвно на ръце и я занесе, гола и мокра, до леглото.

Алиция се смееше зад гърба му. Тя не беше глупава. Вече си мислеше за чудесното колие от сапфири, за което му напомняше от месеци. Сега щеше най-сетне да го получи. Трябваше само да пролее няколко сълзи, когато я остави на мира. За жена като нея не беше никак трудно.